Предизборен коктейл

Пиша тази статия на новичък тънък лаптоп с приятна кожена облицовка. Допреди малко гледах малко Fox Life за почивка. Идва лято, което искам да прекарам на морето – през деня на шезлонг, с коктейл и книга, вечерта в някой клуб, пак с коктейл, но без книга.

С други думи водя сравнително приятен, съвременен живот и не съм човек с „тежки спомени и фрустрации“ по думите на Сергей Станишев. Правя това уточнение, защото сега ще се върна цели 20 години назад, до май 1989-та година.

Тогава в най-тиражния вестник „Работническо дело“ мимоходом се споменава, че в страната има някакви „заблуди и подстрекателства“ сред мюсюлманското население, но проблем няма, защото „никога досега в България не е имало такава благодарна атмосфера за творчество и простор, за изява на талант и знание, толкова надежди и възможности за лично щастие в дълбокото революционно обновление на социалистическото общество“.

Съвсем доскоро не знаех какво всъщност се крие зад тази идилична картинка. Предполагам, че в момента повечето ми връстници, също пишещи на лаптоп, гледащи Fox Life и мечтаещи за море, също не знаят. Истината обаче е, че преди 20 години в България, въпреки писанията на „Работническо дело“ тоталитарната комунистическа власт е премазала мирните демонстрации на мюсюлманското население в няколко села със сълзотворен газ, танкове, бронетранспортьори, милиционерски палки и бойните изкуства на специалните части. Загиват десетима, стотици са пребити.

Всичко това става, защото българските турци и помаци не желаят насила да им бъдат променяни имената, гробищата им да се унищожават, а религиозните им и културни обичаи да се забраняват. Тоталитарната държава обаче е на друго мнение и отново отваря концентрационния лагер в Белене – цели 45 години след като прочутите лагери в Германия са спрели да функционират. Освен това започва масово изселване на българските мюсюлмани в Турция – станало известно като „голямата екскурзия“.

Има ли смисъл да си припомняме всичко това, след като няма изгледи да се повтори? Сега времето е друго и лятото обещава евтин алкохол, а не някакви отдавна забравени репресии и изселвания.

Според мен обаче смисъл има. Първо, защото насилието винаги може да се повтори – пример немският филм Die Welle. Второ, за да оценим истински свободата, в която днес живеем и където подобни ужаси изглеждат невъзможни. Но трето и най-важно, за да сме ориентирани в собственото си съвремие и оттам да сме по-успешни и неподлежащи на манипулация.

Ровенето в миналото, само по-себе си, има смисъл, но главно за историците. За мен и всички останали, искащи да са на море с коктейл в ръка, то има смисъл само, ако обяснява настоящето. В това настояще предстоят избори, БСП отново се представя като „разумната“ сила, която единствено може да донесе национално единство, а всички останали партии се надпреварват да атакуват „турската етническа“ партия ДПС.

Ако познавахме малко от миналото си – от 89-та година и предходния комунистически период, нямаше така лесно да се връзваме на тази въдица. Щяхме да знаем, че БСП, наследницата на Българската комунистическа партия, винаги е обявявала себе си за „разумна“, а опозицията за „екстремистка“, но в същото време е била носител на най-екстремните насилия, злоупотреби и неправди. Също така, щеше да ни е известно, че българските турци са били твърде дълго подлагани на репресии и унижения и сега не искат да слушат повече глупостите на Яне Янев за „радикален ислям“ в Родопите. Докато ги слушат, винаги ще гласуват за ДПС, колкото и мафиотска да е тази партия, защото само така ще се чувстват сигурни, че ужасите няма да се повторят. Изобщо нямаше толкова да си говорим на турската тема и се оглеждаме със страх към южната си граница, ако знаехме, че повече от 25 години комунистите и техните наследници постоянно насъскват обществото с антитурска пропаганда, за да укрепят позиции си и да скрият собствените си грехове...

За това е добре на морето да последвате моя пример и на плажа да си вземете освен коктейл (препоръчвам руски студен чай, този път без политически аналогии) и една книжка по избор за комунизма. Това определено ще ви накара да гласувате за когото трябва на изборите и току виж след четири години пак сте на море, но като гражданин на една силна европейска държава, отдавна преодоляла тоталитарното си минало. Защото в момента, както добре си знаете, сте граждани на най-бедната и корумпирана европейска страна.

Този мой текст излезе първо в сайта на ТВ Алма Матер, където бях поканен за гост блогър.

За неизползваната свобода

Както вече писах, във вторник организирахме в СУ дискусията "Неизползваната свобода на словото". Благодаря на всички, които дойдоха!

За какво си говорихме, освен че пуснахме филма на Илия Троянов "Балада за българските герои"? Както каза другият главен организатор, днес свобода на словото има и всеки от нас може да изкаже мнението без да се страхува от уволнение, затвори или лагери, както е било по времето на комунизма.

Но въпреки тази свобода, днес почти не се говори за близкото комунистическо минало и по този начин ние младите нямаме особена представа за този период, в който са се случвали ужасни престъпления. Когато не знаем за тези неща, ние сме лесно податливи на манипулация от днешните политици и не можем да разберем много от случващото се днес.

Аз допълних, че Сергей Станишев може да ни говори за "социалната държава" от времето на комунизма, но пропуска да спомене ужасите от филма на Троянов. Да, в България официално има лагери до 62-година, затворите постоянно се пълнят с политически затворници до самия край на режима, а лагерът в Белене дори е открит отново през 85-та година, за да бъдат вкарани там всички недоволни от „възродителния процес“ мюсюлмани.

Когато говорим за тези неща днес, споменах, че не трябва да заклеймяваме всички някогашни комунисти и техните наследници. Георги Саръиванов е бил девет години затворник и цял живот репресиран, защото е син на индустриалец. За това казва, че днес не иска подобни репресии да се насочат срещу тези, които са наследници на комунисти.

Това обаче не променя факта, че истината за епохата трябва да се знае – в цялата й грозота, а не в розовите краски, които някои партии се опитват да наложат. За това дадохме думата на хората, които познават комунизма в неговата същност и са го изпитали на свой гръб: Дянко Марков и Георги Саръиванов.











Благодарности на Милен Радев за клипчетата!

П.С. За събитието писаха още няколко блога - Ники, Cynical Speech, ентелегентно, marfiland.

БАН-ски старци

Ако искате да почувствате духа, атмосферата и идеологическата подплата на дейността на хуманитарните институти на БАН, посетете утре (четвъртък), от 17.30 ч, в Големия салон, едно типично мероприятие: Бившия секретар по идеологическите въпроси на ЦК на БКП, близкият сътрудник на Живко Ошавков, приближеният на Тодор Живков авторитетен учен Стоян Михайлов, ще представи новата си книга „Спомени за бъдещето”. Рецензия е подготвена от Богдана Проданова от Института за философски изследвания. Ще присъстват всички "мухлясали комунистически мозъци" (изразът е на проф. Георги Фотев), които продължават да кадруват и да дърпат конците в многобройните исторически, социологически и филoсофски звена в БАН. Гарантирана неподправена идеологическа атмосфера отпреди 20 години!

Информацията е от: bulgarianscienceproblems

Покана: Неизползваната свобода на словото

Имам удоволствието да поканя всички читатели на моя блог да присъстват на Дните на свободното слово в Софийския университет, където тази година моя милост също ще има известно участие.

Във вторник (12 май) от 19 часа в 65-та аудитория на СУ (в Ректората), съм един от организаторите и модератори на лекция на тема:

Неизползваната свобода на словото

Защо днес не говорим за близкото минало и неговите престъпления? Как мълчанието подменя истината и я замества с лъжа?

Ще бъде прожектиран филмът „Балада за българските герои“ на писателя Илия Троянов, ще има и дискусия с двама от участниците:

- Георги Саръиванов, девет години политически затворник по времето на комунизма

- Дянко Марков, царски офицер, четири години политически затворник по времето на комунизма

Програмата на Дните на свободното слово можете да намерите тук. По същото време в понеделник лекция ще изнесат Комитата и Богомил Шопов: Свободата в мрежата. Протестът – онлайн и офлайн.

Дузпа

Михаил е обикновен български студент. От време на време ходи на лекции, преписва на изпити с hands free, мрази Бербатов, обича ракията, случва се в един и същи ден да ходи на театър и на Ориент 33, а когато има повече време – отива да играе тенис на маса.

Доскоро единственият проблем на Михаил с тениса на маса беше, че в залата от време на време идва Кубрат Пулев и пробва да набие не само трениращите в единия ъгъл боксьори. За жалост Андреа не идва. Последният път обаче стана така, че Мишо имаше далеч по-сериозни затруднения от споменатите две.

За какво иде реч: отива Мишо както винаги да плати за хилките на киселата лелка, която е облечена все по един и същи начин и постоянно слуша радио Хоризонт. Тя обикновено едва подава глава от прозорчето на стаичката си, успява да му се скара за нещо, ядосва се, че не й дава точно пари, но Мишо издържа хероически, обикновено зяпайки портрета на Тодор Живков, който лелката грижливо е закачила на стената зад себе си. Този път обаче старата жена не само не е в обичайната си позиция на авторитет, а притеснено пристъпва от крак на крак, а около нея стоят четирима охранители. Единият от бодигардовете държи футболна топка. Мишо използва момента и гледа бързо да приключи с плащането, по възможност без разяснения за рестото. Охраната обаче го спира: „Трябва да изчакаш, момче! ТОЙ се облича в стаичката!“

Ще - не ще, Мишо започва да чака, а лелката дори му хвърля съчувстващ поглед. Това вече съвсем го обърква – не очаквал, че тя е способна на такива чувства. Объркването му се усилва, когато към тях се присъединяват и две красиви млади момичета, които охраната също спира. Като всеки обикновен студент, който мрази Бербатов и обича ракия, Мишо няма свръхопит в комуникацията с красиви жени. От неловката ситуация го изкарва ТОЙ – облечен в черен анцуг „Адидас“, излиза от стаичката на лелката и връчва багажа си на охраната. Обръща се към новодошлите момичета: „Как сте, пиленца?“

Мишо, момичетата и лелката навеждат глави. Все пак простосмъртните си плащат за хилки и влизат в залата малко след ТОЙ и неговата делегация. Но явно денят не е най-добрият за тенис на маса. Мишо е далеч по-заинтересуван от ставащото на футболното игрище. В единият отбор е ТОЙ с по-опитните хора от неговата партия. Срещу тях са младоците – пак от партията. ТОЙ е централен нападател. Нещо в стил Любо Пенев – не мърда много, но дава акъл.

„Подай вее, майка ти шейба,“ вика ТОЙ, след като негов съотборник е загубил топката. При следващата атака, грешката е поправена и топката отива към ТОЙ. Пасът не е лош, но ТОЙ почти не се мръдва и защитник избива. „Къф е тоя пас веее?“, ядосва се ТОЙ. Съотборникът му веднага се извинява.

След малко ТОЙ все пак получава топката. Младоците от противниковия отбор гледат да му пречат колкото се може по-малко. Той се приближава до наказателното поле и центрира високо и доста неточно. Все пак съотборник скача левски и пробва да играе с глава, но неуспешно.

„Аде веее, това топка ли е, путка ли е, че не моеш да я фанеш?“, ядосва се ТОЙ. Съотборникът пак се извинява.

Малко по-късно, съдията свири съмнителна дузпа за отбора на ТОЙ. Лидерът естествено застава да я бие, а младият вратар отсреща прави адски усилия да не я спаси. Дузпата е вкарана, а ТОЙ ликува. „Е това е гола, майка ви шейбаа“. Футболистите и от двата отбора се изреждат да го поздравят.

Впечатлен, Мишо се отдалечава от футболното игрище и дори не забелязва стоящият този път съвсем мирно наблизо Кубрат Пулев. ТОЙ е обсебил мислите на студента, не за друго, а защото е предполагаемият бъдещ министър-председател на България. И на всичкото отгоре, изглежда не по-неподходящ от сегашния.

Сегашният премиер

Журналистика и отговорност

„Вие младите журналисти – замисляте ли се понякога каква огромна отговорност носите,“ ме попита Георги Саръиванов, девет години политически затворник по времето на комунизма.

Описването на истории като неговата – три смъртни присъди, никаква вина и процес като по учебник за методите в една тоталитарна държава, наистина е отговорна работа. Обикновено обаче нещата стоят по различен начин.

Как мислите се прави репортаж за новините по Би Ти Ви, които леля ви толкова обича да гледа и се възхищава на водещите? Става въпрос не за обикновена новина, а за т.нар. „проблемен репортаж“: Избира се сложна тема, за която трудно може да се даде еднозначен отговор, трябва да се прочетат една-две книги и да се говори с минимум трима души. В Би Ти Ви обаче журналистът не прави нито едно от трите. Сеща се за първи възможен отговор на проблема и го сервира като извод, който „доказва“ с мнението на един гост максимум. Горкият интервюиран обикновено има най-много половина минута да каже нещо по темата, което впоследствие се монтира и интерпретира така, че да пасне на готовата много преди това идея на репортера. Предварителни разговори с госта не се правят, за да се изяснят най-важните според него моменти. Журналистът не се интересува изобщо от увещанията на интервюирания, че темата е много сложна и трябва да се разгледа от много страни – времето за репортажа е около минута, повече не може, така се прави в телевизията и
толкоз.

Като резултат се пускат репортажи на конвейер по теми, от които журналистите не разбират почти нищо. Проблемите се разглеждат повърхностно и едностранчиво. Различните стереотипи в обществото се затвърждават, вместо да се анализират. На работата се гледа с точно толкова отговорност, колкото в завода за кисело мляко, където задачата на човека е просто да слага кофичките на поточната линия.

Ще кажете, че това не е журналистика, а новинарство, както в разграничението на Климент Денчев. Според него журналистика е работата на Ботев, З. Стоянов и Симеон Радев, а новинарството е „пролетарско озлобление, в смес с невежество, завист, подлост и при скромни възможности... както е у Ст. Й. Лец: ...с присъщата си скромност се мислеха за графомани, а бяха доносници". Ако обаче се върнем на въпроса на Георги Саръиванов за младите журналисти, то моето тъжно наблюдение е, че при тях (а сигурно и при мен, защо да се изключвам от категорията), журналистиката почти липсва, а новинарството е навсякъде.

Много колеги просто нямат представа, че в журналистиката има неща като етика и правила. За това, когато попаднат в „24 часа“ или „Стандарт“, те смятат, че си вършат работата по най-професионалния начин, нищо че пишат заглавия като „Надървени луди вилнеят из Варна“. Това впечатление веднага се потвърждава и от съветите на „авторитетните“ редактори като Валерия Велева, които се смятат за журналистически звезди и ненадминати специалисти. Да припомним, че българските издания на ВАЦ дори си направиха журналистическа академия. „Ако искаш да скочиш най-високо, трябва да се стремиш да победиш Стефка Костадинова. Ако искаш да станеш успешен журналист, със сигурност трябва да се учиш от най-добрите”, написаха преди време от „Труд“ и „24 часа“, за да оповестят отварянето на школата за млади журналисти, в която освен „професионалистите“ от ВАЦ, преподават и един куп политици от управляващата коалиция.

Когато млад човек, без особен опит, попадне в подобна школа, в някой многотиражен вестник или гледана телевизия, той почти няма избор и става новинар, а не журналист. Започва да се възхищава от Венелина Гочева и да повтаря, че „днес така се пише, защото хората това искат да четат“. След време започва да получава хубава заплата, канят го отвреме на време в някой сутрешен блок, пее в полза на децата от Могилино и ден след ден си върши чиновническата работата. Отговорност? Никаква.

Ненужно

11 май 1903 години. Вестник "Ню Йорк Таймс" съобщава със седем дни закъснение за смъртта на Гоце Делчев и пише: "Виенският кореспондент на "Таймс" съобщава, че смъртта на българския революционен ръководител Делчев се смята за сериозна загуба за въстаническото движение. Говори се, че той е бил действителният водач на известната организация. Делчев устрои залавянето на американската мисионерка мис Стоун, вероятно за да се получат средства за организацията."

Ненужно ще е да натяквам на македонците, че "Ню Йорк Таймс" е определил Гоце Делчев за български революционер. Това не би следвало да атакува тяхната идентичност, защото тя, както е нужно да не забравяме, не е наследствен и "кръвен" феномен, а се променя с годините. Българската идентичност на Делчев някога никак не означава, че днес всички македонци трябва да се чувстват българи. Това обаче трудничко се разбира и тук и там.

Ненужно е изобщо да спорим за националната идентичност на фигура като Гоце Делчев, която е била много извън тези тесни мисловни огради. Няма какво аз да обяснявам, Делчев е описан неповторимо от съвремениците си Климент Шапкарев и Пейо Яворов.

По повод празника

Сърдечен поздрав от другаря Ленин в Петербург!