Фараонка!

Май съм споменавал, че една от най-понравящите ми се исторически фигури е Продан Тишков - Чардафон, за когото Захарий Стоянов пише книгата "Чардафон Великий. Биографическа скица в профил". Чардафон предвожда четата, която на 6 септември 1885 влиза в Пловдив и арестува управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, за да бъде провъзгласено Съединението.

Когато след време на Чардафон му се ражда наследница, девет града и деветдесет и девет лица се питат по телеграфа, като какво име да се тури на малката дъщеря. Желанието на Чардафон било това име да обема: първо, възпоменания за Съединението; второ, нещо като протест срещу черните (русофили и продажни консерватори, според неговата терминология); трето някаква си ненавист към руския цар; четвърто да бъде емблема и олицетворение на фараонството и пр. и пр. Под фараонство Чардафон разбира посвоему всичко драгоценно на старите революционери и новите либерали.

Много имена се предложили, разни съвети се давали. Най-после се избрала и се предпочела думата, или името Свобода, което заключва в себе си всичките тия желания.

- Фараонка! Майка ти и баща ти извлякоха един паша. Ами ти, кого ще пипнеш, мари казъм? Руският ли караконджа? - пита своето чедо Свобода Чардафонова старият войвода и го гледа в очите.

...

Днес, почти три години откак пиша в блога си, ще се радвам, ако може така с думата Свобода да се обеме и всичко, за което се пише вътре.

Освобождение или свобода?

"Разрешете ми да спомена една типично руска особеност: цялата традиция на борбите за еманципация се вписва под девиза на "освобождението", а не на "свободата". Освобождението това е свобода преди всичко за мен, а след това за другите, ако ми е удобно. Свободата означава първо свобода на другите, което предопределя свобода на всички."

Александър Яковлел

Преди Възкресение

Поразгледах Блогосфера и Мегафон, даже vbox7. Никой не се беше сетил, с изключение на Радан и Беломоре, че на този ден преди 84 години от комунистически терористи е взривена църквата "Света Неделя", покрай която всеки ден минаваме в София. Вместо това се споменава няколко пъти трагедията на стадион "Хилзбъро" в Англия, където загиват много фенове.

Дали е от липса на историческа памет или просто за зло в такива размери е трудно да се мисли? Атентат в християнски храм на Велики Четвъртък, когато той е пълен с хора, над 200 убити. Хана Аренд обяснява в "Тоталитаризмът", че лидерите на тоталитарни движения, когато замислят престъпления, знаят, че ще ги осъществят най-успешно, ако ги огранизират в огромен, небивал мащаб. И то не само защото по този начин всички наказания, предвидени от законовата система, се превръщат в празни приказки, а и защото неимоверното зверство на самите престъпления гарантира на убийците, стремящи се с какви ли не лъжи да докажат невинността си, че ще изглеждат по-достоверни от жертвите, настояващи за истината.

Подобно нещо се случва постоянно в България. Кой изглежда по-достоверно - достолепния Цвятко Цветков, интервюиран от всички медии, или маргиналният Георги Константинов, лежал с години по лагери и затвори и разправящ някакви невъобразими ужаси. Здравият разум, според Аренд, не може да преглътне, че такива неща са възможни. Опитваме се да определим нещо като престъпно, като атентатът в "Света Неделя" или лагерите, защото всички чувстваме, че излиза от рамките на приетите категории. Какъв смисъл има обаче понятието убиец, когато се изправим лице в лице с масово производство на човешки трупове?

И все пак някой трябва да поеме ролята на странно изглеждащия аутсайдер, който разказва непонятни истории за големите престъпления на комунизма и нацизма. Нека това бъде Радан, нека бъда аз, нека бъде най-вече и темплар, който още преди днешния ден направи усилието да събере имената на всички загинали и ранени в храма "Света Неделя". Както темплар пише, смъртта на тези 213 българи в църквата не е статистика и суха непонятна цифра, а една по една лична човешка трагедия. Когато днес ние споменаваме тези имена, се опитваме да говорим за злото по нов начин, през личността, а не през големите обобщения и пропагандни внушения. За да го осъзнаем, разберем и най-накрая да го изхвърлим от живота си.

Дано вече успеем!

Вали дъжд!

Пловдив. Дъжд вали в Пловдив, предаде репортер на Агенция “Фокус”. Дъжд вали и в Стамболийски, Пещера и Брацигово. Пътищата са мокри.

Фундаменталната журналистика на агенция "Фокус" пак ме кара да се сетя за статията на Климент Денчев "Новинари". Но като сме хванали агенцията на някогашния агент Узунов, да споменем и за приноса й по македонския въпрос. След като пусна топ-достоверната новина за битолския владика Петър, който смятал да води от гроба всички загинали български войници в Македония, сега "Фокус" обявява на челно място дописка, в която се цититат просташки мнения от македонски форум относно паметника на полк. Каварналиев в западната ни съседка.

„Многу брзо ке падне, јас мислам дури и пред да биде поставен, а ако се постави тогаш мислам дека треба веднаш да конкурира за Гинес како најбрзо паднат споменик...” и т.н. и т.н.

Във "Фокус" може би знаят за основните въпроси, на които трябва да отговаря един журналистически текст: "кой", "кога", "къде", "как", "защо". Има обаче още един и той е "и какво от това". Какво от това, че някакви хора в Македония пишат глупости във форум? Ми да отворим, който и да е български форум, и ще прочетем, че Македония трябва да се прегази с танкове, а "лумпенизираното" и население от "еничари" и "майцепродавници" да се бие с тенка пръчка докле признае, че е българско.


Ами да погледнем другите теми по нашите форуми. Много представителни ли са? Може би Стефан д-р Чолаков е изразител на българската национална политика? Понеже пише много и навсякъде? "И какво от това"?

И все пак, каква е целта на "Фокус", освен да ни съобщи, че в Пловдив вали? Явно не е да се подобрят отношенията ни с Македония, а обратното. От това се пълни мелничката на щатните медийни националисти, но според мен май е по-добре да се обичаме със съседите, а не да се мразим. Простичко, ама го е мислил и Гоце Делчев. Или и той е бил "еничар"?

Снимката е от периода на Втората световна война и е правена пред съборения "някакъв" военен паметник, на чието място днес е НДК и където "най-големите" българи на нашето време са се натискали с девойки. Същите големи българи днес не се сещат за него, но търсят под дърво и камък съборени военни паметници в Македония.

Бележки за времето преди

В момента се занимавам малко нещо с научна работа, та може да досадя с исторически бележки за комунизма, но какво да се прави, това е темата. Прочетох в книгата "От нощта на времето" на наскоро починалия Климент Денчев, че понеже по тия времена без наръчник на агитатора не можело да се напредне в кариерата, наръчниците били твърде популярни сред другарите и другарките. В духа на времето, Радой Ралин направил наръчник за журналиста. Списък от трийсетина думи, подредени в колонки:

Помощ (от СССР) - безкористна
Труд - самоотвержен
Минало - мрачно
Бъдеще - лъчезарно
Пот - кървав
Омраза (нашата) - свещена
Омраза (тяхната) - злостна
и т.н. и т.н.

Ще кажете, че всичко това е било шега и фактът, че е допусната, показва, че времето не е било толкова мрачно. Индоктринацията, на която се подиграва Радой, обаче не е шега работа, особено когато за нея пише Хана Аренд. В "Тоталитаризмът" тя описва съветските показни процеси, където често биват обвинявани тотално индоктринирани хора, способни "субективно" да вникнат в "обективната" си зловредност и да направят лъжливи самопризнания в "името на каузата".

Бивш агент на НКВД (ранно-съветският вариант на МВР) пише: "Моите началници добре познават и мен, и работата ми, и ако партията и НКВД изискват от мен в този момент да призная едно ли друго, значи имат обективни причини да го сторят. Като верен съветски гражданин мой дълг е да не премълчавам изискваното от мен признание."

Голям майтап, а?

Илюстрация: е-вестник

Ревизия на гузната съвест

С малко закъснение препоръчвам една статия на Спас Спасов от "Дневник", с която няма как да не се съглася:

"Не може един парламент да осъжда историческата действителност, защото това е отрицание на най-висшето човешко право - правото на мислене". С тези думи, проф. Андрей Пантев се обърна към парламента на 18 септември 2008 г. . Въпреки казаното от него, същият ден с гласовете на всички парламентарни групи, без тази на Коалиция за България, Народното събрание подкрепи документа, станал известен като Пражката декларация за европейската съвест и комунизма. Независимо от риториката, упражнена по време на парламентарното заседание, след него не остана никакво съмнение, че причината за отказа на БСП да застане зад текста на документа са последните три думи от заглавието му. Както и факта, че той определя нацистките и комунистическите тоталитарни режими като най-голямото зло на ХХ в.

"Пражката декларация" бе приета по време на международна конференция, състояла се на 3 юни миналата година, а в началото на тази, Чешкото председателство на ЕС организира изслушване на темата: "Европейското съзнание и престъпленията на тоталитарния комунизъм: 20 години по-късно". По схемата на поведение, възпитано в годините на късния соц, след 18 септември 2008 г. левицата предприе снишаване до отминаването на бурята. В политическата практика на ЕС обаче събитията следват прецизна последователност. Така, на 31 март, депутатите от Европейския парламент (ЕП) приеха резолюция за "европейската съвест и тоталитаризма". На практика тя повтори духа, философията и в основни линии дори текста на Пражката декларация. Но вече като решение!

Цялата статия в "Дневник" тук.

За господа патриотите

През 30-те и 40-те години на 20 век в България има няколко националистически организации, чиито идеи днес изглеждат остарели, а някои - направо вредни. Въпреки това познавам възрастни господа, някога членували в тях, които и днес, на преклонна възраст, са достойни хора и носят в себе си непонятна обич за България.

Това са старите националисти, герои от войните, сменяли комунистически лагери и затвори, останали без право на работа и висше образование, а днес с мизерни компенсации по закона за репресираните, за които трябва да се молят на г-н Сталин Георгиев (без майтап). Въпреки всичко това са едни от най-позитивните и отдадени хора в България.

От другата страна са новите националисти, които добре знаем от телевизията. Техните идеи също са остарели и даже доста по-вредни. Ако въобще имат ясни идеи, защото в повечето случаи го дават директно на популизъм и нямат никаква представа за българския национализъм от 20 век. Хората, които го помнят, не са им интересни, могат единствено да употребят името им след време.

Това е една от причините днешните ни медийни "патриоти" дори да не са националисти в историческия смисъл на думата, а повече сбирка от инсургенти на глупостта без никаква последователност във възгледите.

Тези български "патриоти" са убедени, че македонците са българи, но когато някой жив македонец вземе, че дойде у нас, не си правят труда да разберат езика му и се жалват, че взима хляба на българите. Въпреки това не пропускат да му споменат, "че си е българин" - ако случайно не знае, като за десерт могат да добавят и някоя хубава ругатня. Не става и дума да го третират като нормален гражданин, въпреки на моменти най-доброто желание от негова страна.

Българите "патриоти" милеят за българската история и обичат да строят паметници, главно на средновековни царе. Ако стане дума обаче за лица от по-новата ни история, като например войниците от Първа софийска дивизия, за които чудесно пише темплар, реакция няма никаква. Сигурно, защото през Първата световна война дивизията си позволява да прегази руснаците при Кубадин. Комунистическата държава разрушава паметниците, напомнящи за умрелите герои, а на тяхно място днес е НДК. Когато веднъж зрител пита баш корифея Божидар Димитров за това какви други паметни знаци е имало на мястото на злощастния НДК, той отговаря: “Абе, имаше едни плочи с имената на загиналите войници от балканските войни. Беше едно затънтено кътче и ние много обичахме да ходим там надвечер и да се натискаме с гаджетата си…”

Явно голямо натискане пада и в Борисовата градина, защото по-окаяни паметници на исторически фигури не съм виждал никъде другаде. Нищо, нали строим нови. В това ни е национализма - древните българи прескачали Китайската стена, радикалния ислям в Родопите (които на юг ли бяха, на север ли бяха), НЕ на Турция в ЕС, защото преди 500 години ни е правила геноцид и не се извинява, Джон Атанасов и сепаратистите от ОМО, които си сътрудничат с ЕТА.

България на три ракии!

И свободата

Ако на земята
любят свободата
сто човека само -
с тях ще бъда аз!

Ако зарад нея
борят се, живеят
десет души само -
с тях ще бъда аз!

Ако ли един
неин верен син
жертва се за нея -
тоз ще бъда аз!

Това стихотворение е писано през 1953 г. в лагера Белене от политическия затворник Илия Кехайов. "И свободата" е прието като химн от затворниците на Беленската дига, които без страх го рецитират пред надзирателите. Кехайов прекарва 12 години по комунистическите лагери и затвори и в края на живота си боледува от множествена склероза. Умира през 1997. Стихотворението му взех от сайта "Декомунизация".