Oт "Левски" съм, ама...

Допълнение към македонската плетеница

Както вече писах, според мен през тази година у нас се написаха някои много важни статии за македонския въпрос, които по някакъв начин могат да изкарат представата за него от остарелите виждания за нация и да го сложат на съвременна основа. Дебатът продължава и предлагам на читателите на блога още някои статии по темата.

Първата е на Виктор Канзуров, който в News.bg отговаря на нападките на Георги Коларов, че е "назначен българин" и отново изобличава някои от грешните представи на българите за съвременното положение в Македония. Канзуров пише:

"С нерелевантни експерти по македонския въпрос, които се позовават на нерелевантни източници, се сервират на българската общественост нерелевантни информации за (етно-националното, политическото...) състояние на нещата в Република Македония, които оставят (дано не трайни) негативни следствия по българо-македонските отношения.

Основният проблем в текста на Георги Коларов "Добре дошъл, Бранко", заради който аз реагирах, е тезата, че "37% са пълнолетните македонски граждани с българско национално самосъзнание".

Ако това е точно, тогава в Република Македония ние българите (според самосъзнание) сме най-голямата етническа общност, имаме най-много депутати, най-много лоби групи в обществото, най-много медии, а партиите пред избирателите имат надпревара коя с повече про-български (а не антибългарски, както е сега) тези да настъпва. Такива доводи с логическо мислене може да произнесе и 10-годишно дете, но не и Георги Коларов.

Аз не смятам, че настоящите не повече от 5% от славяните в Република Македония с българско етническо съзнание, са окончателен процент. Проблемът с повечето граждани на Република Македония е, че историята им се фалшифицира и те имат погрешна представа за етническото самосъзнание на техните герои от миналото.

Трябва време за всеки един объркан македонски гражданин, време, толерантност, разбиране и мек подход, а не несериозни конструкции за "37% пълнолетни македонски граждани с българско национално самосъзнание", които точно отблъскват македонските граждани от възможността да влязат в диалог с българската страна и да разберат как са се чувствали личностите от миналото, които самата Република Македония, още от създаването й през 1944 година, ги е провъзгласила за духовни крепители на нейното съществуване."

Втората статия, на която искам да обърна внимание, е на Чавдар Маринов, от когото до голяма степен тръгна дискусията. Историкът отговаря на критиците си в "Култура" и прави резюме на изписаното досега във вестника по темата.

Бившият македонски премиер Любчо Георгиевски пък пише в македонското списание "Фокус" за абсурдния стремеж на управляващите в Македония да намерят корени на държавата си в античността, вместо да приемат съвременното разбиране за нация и оттам идеята, че македонското етническо самосъзнание започва да се оформя естествено едва в края на 19 и най-вече в началото на 20 век. "От началото на Новия завет, та чак до Кръсте Мисирков имаме един проблем – как да запълним празнината от 200 г. в историята си," пише Георгиевски. "Не разбирам как от позицията на "най-млада нация в Европа" отидохме към стремежа да се превърнем в "най-древната нация в света". Да не говорим, че за първи път нацията ни е призната от Коминтерна през 1934 г., издаваме първата книга на езика си през 1951 г.?! Поради което моля за малко скромност."

Мимоходом, в медиите си мина и една типична манипулация, по-гадна и от неверните данни на Георги Коларов в News.bg. Великият авторитет Божидар Димитров преди време съобщи в предаването си по БНТ, че родолюбиви българи от Битоля "му били казали", че местният владика Петър смята да изрови костите на всички загинали български войници в епархията си и да ги препогребе на едно място. Нещо повече, този слуга на дявола смятал да сложи надпис на костницата, в която да става дума, че българите са извършили геноцид над македонския народ. Петър също така не допускал завършили в България свещеници да служат в неговата епархия и смятал да забрани български туристи да ходят в Македония на Великден. Цялата тази "достоверна" информация тръгна от БНТ към агенция "Фокус" и оттам до всички медии, включително до консулството ни в Битоля, за да се окаже... че няма нищо такова. След като с дни вдигаха шум до Бога, агенция "Фокус" все пак пуснаха хъката-мъката и едно интервю с владиката Петър, който казва:

"Няма никаква истина в това и това са измислени работи със задни намерения. С цел, най-вероятно, да се остави лошо впечатление за Македония, за македонския народ, за македонската църква, за нашата държава. Но същевременно и за българския народ, и за българската църква, защото ние нямаме никакви лоши отношения с българската църква и с българския народ и не знам, откъде произлезе това, каква е целта и кой направи това като сценарий, да се отрази лошо и негативно."

Владиката освен това няма нищо против да назначава свещеници завършили в България и кани всички български туристи в епархията си. Но стореното вече е сторено, а "патриотите" от ВМРО-БНД ще има дълги години да говорят "с факти" как в Македония оскверняват български гробници. ( В интерес на истината много български гробници се нуждаят от реставрация в Македония, но същото е и положението в България).

Накрая все пак предлагам и нещо позитивно на тема Македония, която все пак е майка не само на Стефан Влахов-Мицов, античните македонци и ВМРО-БНД. През 1934 г Климент Шапкарев, син е на видния български етнограф и фолклорист Кузман Шапкарев от Охрид и внук на Димитър Миладинов от Струга, говори за някогашния си близък другар Гоце Делчев, неговият човешки образ, лична борба и, между другото, етническо самоопределение. Статията на Шапкарев е изключително човешка и представя Гоце като нормална личност, а не като недостижим светец, какъвто доскоро беше комунистическият патос. Който още не ни е пуснал, за жалост. Накрая и Шапкарев си позволява малко патос, но на фона на цялата статия, която горещо препоръчвам, той е съвсем логичен:

"По мое мнение Гоце би приел една малка славица — ето каква: да пише някога в историята, всемирната история на всички културни наро­ди в света от всички векове, че съществува на земното кълбо български народ, че има от тоя народ една част, която се казва македонски българи и които са достигнали до Бело море, заели отечеството на Александра Ма­кедонски, който имаше владения и в Азия и Африка. И че македонските българи са потомци на Кирила и Методия, що преди 1000 години дадоха светлина на цялото славянство. Днес тия същите македонски българи ра­ботят и се жертвуват за своя политическа свобода, за да издигнат знаме, хубаво за цялото човечество, за всички народи във всички векове, знамето на абсолютната свобода и безграничната любов, както той ги разбираше. И в тая борба на своите сънародници и Гоце е бил редник от първите. Да, тая малка слава Гоце би приел. Да има за себе си част от славата на своя измъчен народ."

И ако Гоце Делчев се е борил за абсолютна свобода и безгранична любов, за какво се борят днешните ни македонски дейци?

Добро или нищо

Кратко цъкане из каналите снощи ме отведе до неприятна среща с ВИП Брадър, където е всенародния любимец "малък Тошко" или Тодор Славков, внукът на Тодор Живков. Облечен като латино-пионерче, Тошко танцува с адреналинката Жана, след което получи последователно следните похвали:

- От Ники Кънчев: че трябва чувството му за хумор по-често да присъства в публичното пространство

- От Азис - че е страхотен и негов любимец в къщата

- От Илияна Раева - че прекрасно е запушил голямата уста на Кошлуков и е любимец на всички зрители. Най-вече на семейство Сиракови, които му дават 500 лв.

- От Нешка Робева - че има чувството за хумор на баща си и танцувалните умения на дядо си, който бил особено енергичен в хората

Мога да надраскам дълги коментари за адекватността на носталгичните спомени за Тодор Живков и милото отношение към Иван Славков. Но въпреки че "Батето" е жив, ще предпочета максимата "за умрелите добро или нищо". Ама в случая не само нищо, а абсолютно нищо, като това в стихотворението на Александър Геров:

Аз видях абсолютното нищо;
бе по-страшно от смърт в скотобойна;
бе брутално, безпринципно, хищно -
бе разумно и хладно спокойно.

Аз видях го във хора различни,
с охранени, гойни лица -
в хора, устните хитро облизващи,
в спапирусените им сърца.

Тези хора без срам и за всичко
си намираха днес обяснения;
не познаваха чисти усмивки,
нито сълзи, нито угризения.

П. С. Стихотворението се казва "Мъка" и е писано през 1956 от поета член на БКП, който е започнал да преосмисля комунистическите си идеи, за да се отрече накрая тотално от тях.

За дебата Борисов - Станишев

Чудех се как да коментирам вчерашния дебат между ГЕРБ и БСП по националната телевизия, който изгледах въпреки "митьо-пищова-слави-дим-дуков-пеньо-панайот" поведението на Илияна Йотова. Накрая реших да цитирам известния публицист и карикатурист от първата половина на 20 в. Райко Алексиев, който пише за общата предизборна платформа на партиите:

"Всички партии са се споразумели да излязат със следна­та обща предизборна платформа: Подобрение на управлението за охрана на реда и за охра­няване на тия дето са се наредили. Стабилизиране на общин­ските финанси и финансово стабилизиране на общинарите. Нови грижи за народното образование и образуване на нови народни грижи."

Написаното е във в. „Щурец" от 17 февруари 1934. През 1944 г. Райко Алексиев е пребит до смърт от предшествениците на г-н Станишев и неговата социалистическа партия.

Снимка: Булфото

Кой е все пак Симеон Сакскобурготски?

Симеон Сакскобурготски е нещо като митологичен образ за моето семейство. Баща ми си спомнеше как, когато и двата са били малки деца, го е видял при освобождаването на Южна Добруджа. Аз пък си спомням как, когато бях малко дете, видях завръщащия се и вече остарял Симеон. Понеже бях на първа линия, ме даваха по телевизията. Оттогава съм виждал толкова събран и екзалтиран народ само на домакинския мач със Швеция, когато загубихме с 0-3.

Царя обаче ни би с повече от 0-3, пак на собствен терен. Абсолютно нищо от големите очаквания на всички, които си спомняха България преди 1944-та години, не се сбъдна. Симеон пък остана почти същия митологичен и неясен образ, който предпочита да не говори, а зад кулисите да работи с БСП и ДПС. Предполагам ще разберем повече за истинският Симеон след като напусне властта, а това надявам се ще стане доста скоро. Дотогава предлагам едно писмо на българския емигрант от времето на комунизма Стефан Попов до Царицата майка Йоанна. Стефан Попов е философ и писател, може би най-значимата фигура от българската емиграция след 44-та година и като такъв е поканен за учител на младия тогава Симеон. Попов обаче се отказва след само една година и пише следните многозначителни редове:

"Докато аз считах, че трябва да се стремя да създам в него (Симеон) съзнанието за трайни и дълбоки ценности в живота, да всадя у НЕГО сериозно отношение към хората и нещата и да му вдъхна чувството на абсолютна отговорност пред събития и бъдещи задължения, скоро трябваше да се убедя, че Вашите намерения са да се продължи по утъпкания път, като Н.В. Симеон бъде насочван към преходни и повърхностни ценности или даже само към забавления, в него да бъдат развивани наклонности към подигравка с хората и въобще вземане на живота от несериозната му страна. И че най-сетне всичките илюзии, които му се правят за бъдещите му задължения като владетел, се състоят само в приви­легиите и облагите, които това му качество носи... фактите са налице - бъдещият цар на една страна, в която хиляди изнемогват в непоносима трагедия, минава в чужбина дните си в кино, кориди, танцови забави, приеми и пр. Кой би имал куража да обяви това гласно пред нашата емиграция?

Защо се чудите тогава, че в главата на това Дете няма интерес към училището?... Но наистина каква нужда и полза имаше от моите съвети и познания..., те не бяха вземани под внимание и се докарваха дотам, че докато реномето на царския ни двор трябваше да бъде високо някъде в небесата на бъл­гарската емиграция, сега то се споменава ведно с името на лица, арестувани за финансови мошеничества... и аз не ще скрия, че трябваше да дойда тук, за да стана скептик по отношение бъдещето на нашата монархия...

Готов съм да понеса - казвайки истината, която Вие уж много обичате, съдбата на омразния Вам човек, както и презрението, което Вие, изглежда, храните поначало към всеки БЪЛГАРИН".

...

Снимка: http://www.kingsimeon.bg

Диалогът с миналото - нежелателен

Разбрах от блога на Каладан, че отново ще почистват паметника на съветската армия в София. Всичко това ми изглежда червено, червено, та чак...червено.

Какво правим изобщо с комунистическите паметници и особено с тези, които са на окупиралата ни "червена" армия? Според мен ще е варварско да се разрушават, но няма да е лошо повечето да се преместят и да не доминират ключови градски места. Може в много градове да бъдат направени специални паркове, където да има място за всички стари паметници, около които наистина да се случва някакъв диалог с миналото и то да се осмисля. Ако това е невъзможно, подобен контакт със съвремието може да се случи и сега, стига обществото и управляващите да искат.

За нещо подобно преди време говорихме с Диана Иванова пред любимия на всички софиянци рушащ се паметник до НДК. Според нея неговото сегашно състояние не е толкова отчайващо, защото се вижда някакъв диалог със съвремието, някакво развитие в отношението на хората към него. От недосегаема "светиня", той се е превърнал в място за модерно изкуство и хората свободно предлагат най-екзотични версии за бъдещето му. Това показва някаква промяна в обществото, което е наясно, че не живее през 80-те, а в 21 век

Подобна ли е обаче картинката с други комунистически паметници? Морската градина във Варна, да кажем, все още е доминирана от огромен паметник на "антифашистите", който хич не говори за преоценка, преосмисляне, израстване на обществото и т.н. Стои си чистичък, непокътнат, поддържан и даже посещаван от време на време от ученици, заведени от поредната класна стара мома с накъдрена прическа и щъкащи патетични лозунги за "борбата с фашизма" под нея.

Доскоро с паметникът на съветската армия близо до Софийски университет положението не беше зле - там се събираха много млади хора, представители на различни субкултури, които го бяха нашарили по най-различни начини. Сега всичко това ще бъде прилежно почистено. Явно диалогът с миналото е нежелателен. Теми като окупацията от Съветската армия и "антифашистиката" съпротива са "свещени" и не подлежат на никакво обсъждане и преосмисляне.

Ще издържи ли обаче този монопол, който главно БСП иска да наложи?

P.S. Между другото, чел съм, че паметникът на съветската армия е построен в София след разгрома на горянското движение, за да напомня на българите, че всяка съпротива срещу режима е обречена да се сблъска с могъщата "червена армия". Май и това е малко неудобно припомняне, ама нейсе.

Снимка: Каладан, Градски снимки - София

И все пак македонска нация има

Българо-македонски скандали ще избухват, докато и двете страни не забравят национализма от 19 век

След като българи и македонци успяха да се сдърпат дори на тема “Мюзик Айдъл”, нищо чудно, че скандал стана и на отдалечено място като тазгодишния Панаир на книгата в Лайпциг. Причината е, че там бе представено поредното издание на едно от най-известните германоезични издания за литература и култура „Гнездо на оси”, чийто тазгодишен брой е посветен на Македония. Авторите на списанието са имали „неблагоразумието“ да включат и статия от български автор, публицист и преводач Милен Радев, който проследява македонската история в последните около 120 години.

Въпреки че не съдържа особени политически послания, статията на Радев „Буре с барут или романтичен блян“ обиди македонските поети, присъстващи на панаира, които дадоха гневни мнения пред „Дойче Веле“ и македонската преса. Според тях от историческите трактовки на Милен Радев се разбира, че македонската нация и език не съществуват.

Македонските поети правилно са напипали преобладаващо мнение в България относно македонската нация, но в случая текстът на Милен Радев опитва да избяга от националистическите клишета. „Постепенно у все повече българи се налага разбирането, че не може да се оспорва на част от населението на една съседна държава правото свободно да избира своята националност. Това важи с особена сила за по-просветените и мислещите в европейски контекст българи”, пише Радев в станалата скандална статия.

След шумотевицата в Лайпциг Милен Радев беше още по-директен: „Факт е, че има две държави, две нации, два езика - в момента, и както България първа призна Македония като държава, така е време да се признае и езика.“

Подобно мнение едва ли е „профашистко“, както обвиняват македонските медии, и даже напротив – може да превърне Радев в поредния „национален предател“ за цялото телевизионно стадо български историци, политици и шоумени, които наложиха през последните години едно крайно националистическо отношение на тема Македония.

В тяхната „родолюбива“ картинка от 19 век обаче започнаха да се появяват пукнатини и изказването на Милен Радев добре ги резюмира. В последните месеци на страниците на няколко наши печатни издания се води голяма полемика относно Македония и българското отношение към нея. Всичко тръгна от един критичен материал на историка Чавдар Маринов във в. „Култура“ (”Как се прави спешна антропология”), който изобличи постоянно повтарящите се български изкривени представи относно македонците и македонската държава. Мнението на Маринов даде повод за много статии, които продължават да излизат и са на път най-сетне да актуализират българското разбиране за нация и национална идентичност, а оттам и за „македонизма“.

В това си разбиране България определено закъснява и както отбелязва в “Култура” белгийският балканист Раймонд Детрез (“По отношение на Македония българите още са махмурлии”), в България все още преобладава „изконническото“ разбиране за нацията, което доминира в европейското историческо мислене през 19 век. То приписва на нацията някакъв вечен, непроменлив характер, някакъв „дух“, който от най-старата древност владеел етническата общност, респективно нацията, и от който членовете на тази общност не могат да избягат. Според привържениците на тази теория националната идентичност не подлежи на промяна и тези, които са били някога в историята българи, остават завинаги българи.

Само, че днес имаме около три милиона души по света, които са убедени, че са част от македонската, а не българската нация. На всичкото отгоре, както пише Детрез, съвременните социални науки убедително и научно обясняват възникването на нови нации като македонската. Последните дискусии в българската преса потвърждават това и най-сетне сервират пред българската публика „горчивата“ истина: има македонска нация, идентичност и език (Теодор Дечев дори прави интересен исторически анализ, който показва как тези неща са се оформили естествено). Още повече: това, че ги има е съвсем обяснимо и не е някакъв особен проблем.

Тази теза далеч не е „македонистка“ или предателска, а просто отчита факта, че нации могат да се раждат и след средата на 19 век. Идеята вече е осъзната и от някои най-активните защитници на българските права в Македония като журналиста от Скопие Виктор Канзуров, който пише в скорошна статия, че проблемът днес далеч не е в македонисткото чувство на определени хора. „От демократичен аспект това трябва да се позволи (и в Македония, но и в България, Гърция, Албания, Косово, Сърбия). Истинският проблем е, че македонизмът, който се разпространява като държавна идеология в Република Македония, е тясно свързан със шовинизма (особено срещу българския народ) и с перфидното фалшифициране на историята, най-много на анти-българска основа,“ обяснява Канзуров.

Това вече може да даде далеч по-ясна представа на читателите защо се стига до абсурдни ситуации като тази в Лайпциг. Повечето македонци не само са заслужено изнервени от постоянното отричане на тяхната нация и идентичност от страна на България, но и са възпитани в специфично отношение към нашата държава, което често е далеч от добрите междусъседски отношения. Затова е достатъчна и най-малката искра, и бурето с барут, добре описано от Милен Радев, пламва.

То ще продължи да гори до момента, в който много български учени и общественици отказват да приемат, че живеят в 21 век. В този век правото на самоопределение е изконна ценност, а нацията се възприема повече като „въображаема общност“, отколкото като непроменим конструкт, който започва от античността. Окуражаващото е, че у нас дебат по тези теми вече има и той постепенно демитологизира остарелите понятия.

За жалост такъв разговор протича по-трудно в Македония. Раймонд Детрез обяснява, че македонските историци, вместо да се задоволят със съвсем убедително от гледна точна на съвременната наука обяснение за оформянето на македонската нация от края на 19 век, смятат за нужно да развият същата „изконническа“ аргументация, както българските си колеги. Идеята е, че щом сега са македонци, значи и преди, и откакто свят светува на тази земя са живеели македонци. В това си разбиране за историята, характерно за миналото, те македонизират фигури като Гоце Делчев и Даме Груев, и възприемат като обида всякакви други исторически трактовки като тези на Милен Радев.

В постмодерния свят обаче, такива алтернативни исторически обяснения са съвсем нормални и дори желани и в тях не може да има нищо обидно. Историческите проучвания за оформянето на македонската идентичност през годините по никакъв начин не могат да бъдат ограничавани, както искат много хора в Македония. Така не се отрича днешната македонската идентичност, а напротив – се обяснява, както може да бъде обяснена немската или италианската.

Както много хора в България, изглежда и македонските поети, направили скандала в Лайпциг, още не са достигнали до тези идеи. Според Виктор Канзуров, слагайки забрани за критическо мислене на историческа тематика, те може би несъзнателно отричат идентичността на всички възрожденци от Македония и на всички революционни деятели от Македония, от 19 век до 30-те години на 20 век, които са се смятали за българи. С други думи правят това, което не искат на тях да им се прави.

От самите македонци зависи да осъвременят понятията си за история и да не допускат такива парадокси в собственото си мислене. България може косвено да помогне на този процес и по този начин да нормализира отношенията си с Македония. И за двете страни ще е от полза, ако македонската идентичност се очисти от шовинизма и страната възприема по-нормално съседите си. За да стане това обаче, точно нейните съседи, включително България, трябва най-сетне да приемат, че македонска нация има и това е нещо нормално. Дебатът у нас трябва да продължи и да престане да се говори и пише за националистически блянове като „възраждане на българщината в Македония и ребългаризация на македонската култура”.

Приятно ли ще ни е да прочетем, че в Турция се пише за „ретурцизация на българската култура“? Едва ли. Както пише Виктор Канзуров, така непозволено се заема пространството на свободната воля на всеки един човек и се допринася стената между Македония и България все още да стои. А в 21 век никой няма полза от стени.

Този мой материал излезе първо в е-вестник тук.

Патриоти

"По време на комунизма тази много странна смесица на идеологията на интернационализма и силното чувство на комунистически шовинизъм доведоха до създаването на един лицемерен патриотизъм, който няма нищо общо със свободния дух и желанието да се отвориш към света. Това доведе до една своеобразна антиреакция, която направи сънародниците ни по-затворени, отколкото са били преди Втората световна война."

Илия Троянов в интервю за "Новинар".

Политически тропи

Не, че не ми се понравя метафората за дейността на българското президентство, но все пак ми е интересно защо градинката точно до поста на гвардейците е препълнена с боклук.

Хъш

Продължавам разказа си за Петър Захаров, политическият емигрант от Западните покрайнини, който построи пансион за българите от чужбина в София. Животът на Захаров е бил такъв, че е трудно да си представим как на 75 години той е все още толкова енергичен и жизнерадостен. Играе с малкото си куче по двора, грижи се за градината, поддържа камината в хола винаги горещя и в къщата му постоянно е пълно с гости. Но Захаров не е съвременен светец. Сам признава, че не може да се отърве от омразата и желанието за мъст към тези, които са го преследвали цел живот. Никак не са били светци и хъшовете от вазовото време и това можем да си припомним всеки месец от прекрасната постановка на Народния театър. Днес нямаме техни портрети по стените и определено няма как да ги даваме като пример за човеколюбие на децата. Но всеки път ни карат да викаме "Да живее България!".

Началото на Втората световна война беше единственото истински щастливо време в моя живот. Германците ни върнаха не само Западните покрайнини, но почти всичко, което нашите съседи бяха заграбили. Заради тях и д-р Филов сега Южна Добруджа е в България. Бяхме обединена България – навсякъде се пееше песента „От Черно море до Охрид, от Дунав до Бялото море, един народ живее, сам своята съдба кове“. Народът беше въодушевен. Ние знаехме, че ще имаме свобода, докато германският народ може да дава кръв. Но ние загубихме заедно с него.

Репресиите в социалистическа Югославия не бяха по-слаби от тези в кралска. Сърбите са крайни националисти, едно жестоко славянско племе. Баща ми беше в лагер, чичо ми убиха, братовчед ми убиха, не бях подминат и аз. Убиха даже и попа, който ме беше кръстил. Минах два пъти през затворите. Първо като студент в Белград. Бях първа година, подготвях се за тежките изпити накрая по немска литература. Два дни преди изпита дойдоха агенти от сръбската държавна сигурност. Казаха: „идвай с нас“. Защо: „там ще разбереш“. Айде в централния затвор в Белград. Не бях само аз, арестуваха 20-тина български студенти – само, защото знаеха от какви фамилии сме.

[+/-] ...виж целия текст

По това време се арестуваха тези от Информбюро и ни обвиниха, че сме сталинисти. Какъв сталинист съм бил аз? Аз цял живот мразя комунизма. Но те използваха това, за да ликвидират българите. И това го успяха. Изпратиха ме в Голи Оток – най-страшният затвор на Югославия. В Белене даже бяха по-човечни, убиваха хората и ги даваха на прасетата. Сърбите обаче имаха специално отношение към албанците, българите, унгарците и хърватите. Бях осъден на три години, но излежах две.

След като излязохме от затвора, всички български студенти искахме да продължим образованието си. Обиколихме всички университети в Югославия. Бил си в Голи Оток: „оо, няма такова нещо.“ Не искаха да образоват нас „бугарашите“.

Кирил Кемилев, българин от Велес, ме спаси. Той по време на войната беше директор на гимназията в Цариброд. И той беше в Голи Оток, но го върнаха на работа за професор във философския факултет, защото скопяните нямаха специалисти. Така ние успяхме да завършим образованието си.

После станах гимназиален учител. Като учител аз пишех и говорех, че в Македония живее български народ, няма македонски език и нация. Бях пратен в Гниляне, в Косово. Никой не ми даваше хубавите места. За това пак ме вкараха в затвора. Излежах цялата присъда от две години и три месеца.

Тукашната общественост не се интересува от такива случаи. Ако бях престъпник, насилник, разбил банки, в къщата ми щеше да е пълно с журналисти. Но, когато съм лежал в затвора, защото имам кауза и съм българин, не е интересно.

Когато излязох за втори път от затвора – без пукната пара, бях решил с един другар - Йохан да бягаме – па нека ни убият на границата за Германия. Имах две години забрана да не мога да бъда учител – нямал съм морални качества да възпитавам югославските младежи. Никъде не ни даваха работа. За това с Йохан минахме австрийската граница въоръжени до зъби – бяхме решили да се бием, ако трябва, но да не се предаваме. Оставих жена си в Югославия. Нея така и не я пуснаха да емигрира и се разведохме официално.

25 години живях в Германия и вече 19 в Швеция. Като емигранти събирахме пари за дом „Родна стряха“. Аз също дадох доста пари за това време. Идеята ни беше този дом да бъде нещо такова каквото аз направих сега, но по-мащабно. Събрахме много пари от емигрантите по цял свят, но тук комунистическите власти ги откраднаха. Нищо не направиха. Връзката стана през славянския комитет в София. Те идваха при нас, убеждаваха много хора да се върнат: някои се върнаха и ги съдиха. Комунист просто не може да бъде честен човек. Те са по потекло пролетарии. По римско време това е била утайката на обществото, най-простите хора.

Запознах се с цар Симеон в Мюнхен. Той е голям патриот. Когато играеше някой български тим, той винаги идваше. Сега нямаме такава възможност да се виждаме. Той веднъж ни каза като беше премиер: „бягайте, да не виждат нашите отношения, защото ме преследват червените. “ Комунистите винаги са ни смятали за врагове. Но той тръгна и с тях – защото каза, че е цар на всички граждани на България. Но си мълчи по националните въпроси, всички си мълчат...

Промените в Западните покрайнини са все на лошо. Българите още са подложени на строга асимилация, преследване. Моят син беше лекар в Сърбия, но напуснаха заради правителствения натиск. Искаха да пратят сина ми да ме шпионира. Викат: баща ти идва от Швеция, да ни разкажеш с кого има връзки, какви са тия ВМРО, Български национален фронт. Той обаче има каза: "Аз не съм агент, вие си имате достатъчно специалисти". Сега са с жена си в Копенхаген.

Понеже отсъства поддръжка от правителството, ние се събрахме патриоти от двете страни на ньойската граница – и от стара България и от Западните покрайнини. Подпредседатели са д-р Марко Шукарев и Иван Николов от Босилеград. Няма да правим чети, но ще вдигаме шум. Ще запознаем европейската общност, че няма друг такъв случай на ограбване на страна. И най-много сме ограбвани от „братята“ сърби. Аз за това казвам, че от сърбин брат и от грък-сват, не става. Сега нашата организация иска божията служба да се проповядва на български, от български свещеници. А те ги гонят, не ги допускат, сменят ги със сърби. През лятото пак имаше такъв случай в Босилеград.

Между другото, сега в Сърбия има закон за реабилитация на политическите затворници. Само на мен не дават реабилитация. Писах жалба, но казват: „Ти още работиш против Сърбия“. Не е лъжа.

Снимки: Добрин Кашавелов

Суверенитет

„Суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът.”

Репликата е на диктатора Тодор Живков, носталгичен спомен на всички, които целяха само да имат за ядене.

С каква цел се заблуждава българската общественост?

Публикувам в блога си една статия от news.bg на журналиста от Скопие Виктор Канзуров, която мисля чудесно описва много от най-честите заблуди, които в България имаме на тема Македония. Тези заблуди не само не помагат на междудържавните отношения, но и вредят на малцината, които се самоопределят като българи в Македония. Както беше и случаят с Чавдар Маринов и статията му във в. "Култура", първоначалната реакция на редакцията на news.bg e негативна, a очаквам и да се намерят няколко родни "експерти", които да обяснят на г-н Канзуров, "че е прекалено млад и нищо не разбира". Все пак се надявам, че ще се намерят и такива читатели, които да се замислят по-дълбоко върху думите на Канзуров, които може да не са надъхващо патриотични, но отразяват нещата такива, каквито са:

С каква цел се заблуждава българската общественост?

Преди две седмици в интернет попаднах на текста на г-н Георги Коларов, "Добре дошъл, Бранко!", публикуван като коментар на сайта News.bg.

Като повод, текстът има посещението на македонския президент Бранко Цървенковски в България, но повече представлява разсъждение на автора върху етно-националните и политически течения в Република Македония.

Според моето скромно мнение и ако ми бъде позволено да коментирам, ако нищо друго, поне защото живея в Република Македония и също се занимавам с етно-националната проблематика на страната, текстът на г-н Коларов изобщо не анализира обективно ситуацията в югозападната българска съседка.

[+/-] ...виж целия текст

Той не се и опитва да синтезира (в по-голяма част неверните) информации с психо-емоционалното напрежение, което е главна характерна черта на македонизма.

Смятам, че текстовете като този на г-н Коларов вредят на българо-македонските отношения, засилват фобията към България в Македония и отдалечават македонските граждани от възможността да научат историческата истина за тяхното минало.

Още повече, текстът на г-н Коларов, начинът по който разсъждава, точно отразява как черно-бялото възприемане на нещата, недостатъчният интерес към деликатността на различните процеси, присъстващи в българската политика и в българската общественост през миналия век, позволиха първо да се появи идеята за македонизъм, след това той да стане доминантно етно-политическо чувство при славяноезичните граждани на днешна Република Македония, а в крайна сметка да намира свои (наистина много малко) привърженици и в България, Гърция, Албания, Косово, Сърбия...

Проблемът днес не е в македонисткото чувство на определени хора. От демократичен аспект това трябва да се позволи (и в Македония, но и в България, Гърция, Албания, Косово, Сърбия...).

Истинският проблем е, че македонизмът, който се разпространява като държавна идеология в Република Македония, е тясно свързан със шовинизма (особено срещу българския народ) и с перфидното фалшифициране на историята, най-много на анти-българска основа.

Къде са неточностите в текста на г-н Георги Коларов, "Добре дошъл Бранко!"? Като наброява ней-четените вестници в Република Македония, г-н Коларов споменава "Дневник", "Утрински весник", "Вечер", "Глас", "Пулс", без да знае че списанията "Глас" и "Пулс" вече години наред не излизат. А г-н Коларов пише как тези вестници отразяват визитата на Бранко Цървенковски в България?!

В информацията защо Бранко Цървенковски няма да се кандидатира за втори президентски мандат, г-н Коларов пише че настоящият македонски президент "реално преценява, че няма да може да го спечели". Това може би е точно, но е разсъждение на г-н Коларов.

Официално, Бранко Цървенковски заяви, че тъй като президентската функция в Македония е церемониална и без голямо влияние в определянето на политиката, а настоящото правителство води страната в пълна изолация, той вместо втори мандат като държавен глава, иска да води опозицията на следващите парламентарни избори.

Наследниците на Съюза на комунистите на Македония, които сега се наричат Социал-демократически съюз на Македония (СДСМ), където принадлежи и Бранко Цървенковски, наистина кандидатираха Любомир Фръчкоски за президент, но той не е бил, както пише г-н Коларов, в правителствата ръководени от Бранко Цървенковски министър на вътрешните работи и правосъдието, а министър на вътрешните и след това на външните работи.

Изречението на г-н Георги Коларов: "...според социологическите анкети Любомир Фръчкоски изостава с над 10% от независимия кандидат Любомир Бошкоски (по-известен като 'брат Любе'), на когото отреждат цели 37%!", изобщо не е точно.

Анкетата на агенция "Рейтинг" направена от 6 до 8 февруари показва че най-големият процент македонски граждани, 27% биха гласували за кандидатът на ВМРО-ДПМНЕ, Георге Иванов, за кандидата на СДСМ Любомир Фръчкоски биха гласували 13%, за независимия кандидат Любе Бошкоски 10%, за кандидата на Нова демокрация Имер Селмани 9%.

И последната анкета на Центъра на изследване на политики проведена на 14 и 15 февруари показва, че за кандидата за президент на Македония Георге Иванов, зад който застана управляващата ВМРО-ДПМНЕ, биха гласували най-много граждани на предстоящите избори на 22 март.

Според анкетата за Иванов биха гласували 30,5% от запитаните. Втори е Имер Селмани от Нова Демокрация - с 18,8% от гласовете, след него е кандидатът на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) - Любомир Фръчкоски с 15,6%.

За Агрон Буджаку от Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) биха гласували 10,9% от анкетираните, за кандидата на Либералнодемократическата партия, Нано Ружин - 5,6%, независимият депутат Любе Бошкоски би получил 4,4% от гласовете, а Мируше Ходжа от Демократическата партия на албанците (ДПА) - 2,7%.

За всички кандидати, с изключение на Иванов и Селмани, над 50% от запитаните имат негативно мнение. Горе-долу и предишните социологически анкети показват подобно разположение на македонското гражданство. Как ги е направил г-н Георги Коларов 37-те процента на Любе Бошкоски?!

Тези 37% са особено важни в сладващото изречение на г-н Георги Коларов: "Всъщност тази цифра (37% - б.р.) много точно отразява процента на пълнолетните македонски граждани с българско национално самосъзнание".

Това просто не е истина. Живея в Скопие, всекидневно контактувам с най-различни хора и мога да кажа, че бих искал 37% от пълнолетните македонски граждани да са с българско етническо съзнание, но това не е така.

Някъде около 60-65% от гражданите в Република Македония са с майчин език, който за някой е македонски, а за други диалект на българския. От тях, повтарям от тях, а не от всички жители на Република Македония, според мен не повече от 5% са с българско етническо съзнание, другите се определят като македонци.

Предполагам че в Поречието и на някои други места, обхванати със сръбска пропаганда още по турско време, има малко хора които се чувстват като сърби, освен неoспоримите сърби в Македония - потомци на колонисти, югославски военни и други.

Има и една малка част от хората определящи се като етнически македонци, които смятат че са с български корен, но след 1944 година вече се е развила друга култура и друго етническо съзнание, с което те се идентифицират.

Това е реалността, тъжна или весела, и смятам вече е време да се зададе сериозен въпрос, кой и с каква цел заблуждава българската общественост с тези грандомански теории за голямо число определящи се българи в Република Македония, с които само се дават аргументи на традиционно нетолерантния и по много свои прояви фашизоиден македонизъм.

Другият въпрос е, ако носителите на грандоманските теории наистина вярват на своите изречения, каква е тази система и какво е това (българско) общество, което не може да филтрира качественото (мнение) от не-качественото, реалното от не-реалното, скромното от не-скромното, безкористното от користното, добронамереното от злонамереното...?!

Кой определя грандоманията като мнение на експерт? Къде са добрите, интелигентните, реалните, толерантните хора в България? Къде спят, къде се крият?

Имате ли представа мили граждани на Република България, че с такива грандомански текстове и теории, като тази на Георги Коларов, най-голяма вреда се прави на хората които се чувстват като етнически българи в Република Македония.

С неподкрепеното в реалния живот, а дадено като категорично мнение, че "37% са пълнолетните македонски граждани с българско национално самосъзнание", всъщност централното внимание не се поставя върху македонските граждани с българско етническо самосъзнание, а върху този, който съобщава тази приятна за българското ухо новина, върху неговото его, върху неговото (грандиозно) значение и върху неговият грандиозен проект за участието му в живота на човешкия род.

Твърдението на Коларов, че "'брат Любе' (Бошкоски - б.р.) никога не е криел, че се чувства българин", също не е вярно. Любе Бошкоски никога публично не се е декларирал като българин, може би в по-интимни разговори, да, между малко хора и точно такива, които се чувстват като българи.

Съвсем обратното, Бошкоски по телевизионни предавания е заявявал, че е наследник на античните македонци. Цялата политическа кариера на Бошкоски е в македонистки дух. Това, което е сигурно, е че Бошкоски не е българофоб и че сега търси гласове и помощ от местни българи, но и това само българите го знаят.

По време на конфликта в Македония през 2001 година, Бошкоски като министър на вътрешните работи сътрудничеше с мафиотско-полицейската единица Червени барети (или земунски клан) от Сърбия. Лидерът на баретите Милорад Улемек Легия е осъден в Сърбия като организатор на атентата срещу сръбският министър-председател Зоран Джинджич, заедно с непосредствения извършител на убийството, Звездан Йованович Звеки.

Двамата членове на криминалния земунски клан получиха по 40 години затвор. Баретите идваха като инструктори в Македония, а не са идвали инструктори от България например. Толкова за българщината на Любе Бошкоски.

Колко е неподготвен г-н Георги Коларов обективно да възприема действията на живота, може да се разбере от това как пише за Бранко Цървенковски. След като информира как Цървенковски е бил обиждан по форумите за това, "че направи последното си задгранично посещение в качеството си на президент именно в София", Коларов има нужда като с Павлов рефлекс да защитава този, който е предмет на "нецензурни изказвания" от "фанатизираните, озлобени македонисти", значи от съпротивата.

А тези, които са атакувани от съпротивата, трябва да бъдат добри.. Това е ментално-емоционална логика - "за мен, срещу мен", "ти на мен, аз на теб", няма среден път, няма вътрешен мир и спокойствие, тишина която ни увеличава интелигенцията, ражда мекост, благост, толерантност и възможност да разберем светът такъв какъвто е, с всички неща които са удобни или неудобни за нас.

Бащата на Бранко Цървенковски не е ръководил Македонската комунистическа партия в края на 60-те години на ХХ век, както г-н Георги Коларов прави поредната си грешка и показва елементарно незнание, а е бил някакъв дребен югославски военен, който след промените с експресна скорост беше произведен в чин полковник в Армията на Република Македония, предполагам не без (поне индиректно) влияние на сина му.

Този, който беше комунистически ръководител, а едно време и заместник на Тито и втори човек в Югославия, е Кръсте Цървенковски, по произход от град Прилеп и няма никаква роднинска връзка с Бранко Цървенковски, който е роден в Сараево (Босна и Херцеговина) и чиято фамилия по бащина линия произхожда от охридското село Слатино.

Синът на Кръсте Цървенковски, Стево, също сега покоен като баща си, беше политик през 90-те години (министър на външните работи и македонски посланик във Великобритания) и очевидно Коларов ги е сбъркал с Бранко Цървенковски.

По едно време и двамата бяха в едно и също правителство - Бранко Цървенковски като министър-председател, а Стево Цървенковски вицепремиер и министър на външните работи.

Стево беше кадър на Либералната партия на Стоян Андов, ултрапрo-югославска в началото на прехода и до рухването на Югославия известна като Союз на реформаторските сили на Югославия за Македония. На федерално ниво лидер беше последния югославски министър-председател, хърватинът Анте Маркович.

Г-н Коларов пише, че Георги Първанов и Бранко Цървенковски "...въпреки помията, изливана в огромни количества от скопските медии спрямо България и българите, успяваха в конструктивен дух да намерят решения на редица спорни въпроси". Аз наистина не знам какво добро са видели българо-македонските отношения от Бранко Цървенковскии и в какъв конструктивен дух намирал решения за спорни въпроси, особено с България..

Цървенковски е един от най-големите антибългарски шовинисти в македонската политика. Достатъчно е за това да се прочетат стари македонски вестници. Тук ще спомена само атмосферата след атентата срещу Киро Глигоров на 2 октомври 1995 година, когато тогавашният македонски президент остана без едно око, а загинаха неговият шофьор и един случаен минувач пред скопския хотел "Бристол".

Правителството на Бранко Цървенковски (с министър на вътрешните работи Любомир Фръчкоски) и неговите слугински медии подло обвиниха България за организатор на атентата и по точно българската фирма "Мултигруп" и "внуците на Ванчо Михайлов" (както се изрази запененият от омраза Кръсте Цървенковски, имайки пред вид местните македонски българи).

За тези обвинения, неподкрепени с доказателства, до ден днешен не е стигнало извинение до България от Бранко Цървенковски. Той и сега намеква за някаква българска заплаха за Македония. Какво да правим ако са го обиждали по форумите някакви още по-крайни хора от него, на които той е насадил омразата срещу България?

Скопският седмичник "Фокус" в изданието си от 20 февруари с малко текстче реагира на коментара на г-н Георги Коларов. В неподписания не особено оригинален опит за сатира, изпълнен с обиден тон към България и българите, анонимният автор се опитва да се майтапи с тезата на Коларов, че Бранко Цървенковски "е силно заинтересован негов наследник да стане старият му приятел и съратник Любомир Фръчкоски".

Според скопския седмичник, "всичко може да се каже за Цървенковски, но че той и Фръчкоски били приятели, стари съратници и че бил заинтересован професорът (Фръчкоски -б.р.) да победи - това вече е прекалено много. Дори и когато е от България", завършва писанието си в примитивен стил анонимния писач от "Фокус".
Ето как г-н Георги Коларов си е намерил собствен македонистки вариант.

Текстът на Георги Коларов точно оцветява същността как не трябва в България да се пише за Македония и как могат обикновените македонци-македонисти (и тези не с много предразсъдъци в главите) да се обидят - аз бих казал с пълно право. С писане на такива неща като "възраждане на българщината в Македония и ребългаризация на македонската култура...", непозволено се заема пространството на свободната воля на всеки един човек и се допринася стената между Македония и България все още да стои.

Тенденцията в текста на г-н Коларов за голямо число хора, определящи се като българи днес в Република Македония, може само да заблуждава българското публично мнение и да му посочва погрешна представа в стила - "а там почти всички са наши, само имат проблеми от македонистите/сърбоманите, всичко е на ред, въпрос на време е нашата етно-национална идея да завладее в Македония".

Нещата и в живота, и в днешната ситуация в Република Македония са много по-сложни.

Син на Ньой

Политическият емигрант Петър Захаров - между омразата към сърби и комунисти и безплатния пансион в кв. "Триъгълника"

Къщата на 75- годишният Петър Захаров в софийския квартал „Триъгълника“ няма как да бъде сбъркана – има знамена на България и старата ВМРО, две паметни плочи и малък параклис „Св. св. Петър и Павел“. От шест години тя е безплатен пансион за два-три дни за българите, родени извън пределите на страната.

Идеята на Захаров е всички, които се чувстват българи, но не са родени в пределите на държавата, да знаят, че винаги имат подслон в София.

Такъв подслон е нямало някога за Петър Захаров - роден в село Вълковия, Западните покрайнини, минал е през югославските лагери и затвори и е дългогодишен политически емигрант в Германия и Швеция. Днес той поделя времето си между три държави – България, където има кауза, Сърбия, където е роден, и Швеция, където е пенсионер. Въпреки това кипи от енергия, смее се шумно, а пълната му с книги къща е подредена и уютна.

Отскоро на втория етаж живее и семейство с дете, пак напълно безплатно, но безсрочно. „Всичко тука е тяхно, всичко съм им дал, защото са честни и добри хора“, обяснява Захаров, докато пали камината в хола си. „Запознахме се чрез една съседка. Те живееха в Малашевци в едно мазе, мъчеха се”.

Гостоприемството на Захаров наистина е впечатляващо. И в момента той приема гости от чужбина на първия етаж. „Но стоят по един-два дена, не повече. Когато идват да оправят документи, да не чакат по гари, а тука да са на топло, с храна“, казва Захаров и ни кани на маса с тъкмо извадени от скарата пържоли, сладки и плодове.

Гостите от Македония и Западните покрайнини намират къщата му чрез ВМРО. Оттам трябва да вземат бележка, че не са били служители от УДБА (югославската държавна сигурност). „Достатъчно са ме гонили сръбски агенти, не искам и в дома ми“, обяснява Захаров. Казва, че иначе не работи с ВМРО на Каракачанов, а е привърженик на историческата организация на Иван Михайлов.

[+/-] ...виж целия текст

Петър Захаров в параклиса “Св. Петър и Павел”, който е построил в двора на къщата си. Снимка: Добрин Кашавелов

Въпреки, че не е партийно обвързан, Петър Захаров не крие, че е националист. В по-дълъг разговор усмихнатият и щедър възрастен мъж става изненадващо остър и говори с неприкрита омраза за някои лица и събития. „От сърбин брат и от грък - сват, не става“, казва Захаров и не крие, че като юноша се е надявал армиите на нацистка Германия да спечелят Втората световна война. „Ние знаехме, че ще имаме свобода, докато германският народ може да дава кръв”.

Парадоксите на историята

Подобно признание може да откаже много потенциални гости на безплатния пансион на Захаров. Емигрантът е свикнал с определението „български фашист“, лепено му много пъти в Югославия, и казва, че е получил свободата си от Германия на Хитлер, не от някъде другаде.

Трудно е да си представим, че нацисткият режим е носил нещо друго освен расизъм и унищожение. Но реалността на Захаров е друга. Той си спомня много добре как през 1941 г. репресиите в Западните покрайнини спират с намесата на германците. Тогава тези територии са дадени за административно управление на България. Преди това югославската кралска власт забранява българските имена, затваря всички български църкви и училища и не позволява използването на български език на публични места. Всичко това става с подписването на Ньойския договор на 27 ноември 1919 г., който отделя от България Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Южна Добруджа.

Петър Захаров си спомня освобождаването на Западните покрайнини: „Бях ученик в Цариброд. Това са единствените светли дни в моята биография. Живеехме в държава, стегната, справедлива. Но след 9 септември с болшевиките дойде адът.“

Когато Германия капитулира на 9 май 1945 г., целият свят с право тържествува. Родното село на Захаров, Вълковия, обаче плаче, защото знае, че пак ще дойдат сърбите. Така и става. „Когато дойдоха сръбските шумци, те избиха всички, които са участвали в българската власт. От моята фамилия бяха убити трима – от новата сръбска власт със сътрудничеството на новата българска“, разказва той.

Петър Захаров стои пред своя снимка от младите години, когато е бил акордеонист в родния си край. Снимка: Добрин Кашавелов

Репресиите срещу българите в социалистическа Югославия не са по-слаби от тези в кралската. Двамата чичовци на Захаров са убити, както и братовчед му. Баща му е вкаран в лагер. Не е подминат и самият Петър. Докато е на 21 години, първа година студент в Белград, и се подготвя за тежък изпит по немска литература, в стаята му идват агенти на УДБА и го отвеждат в затвора. Арестувани са още 20-ина студенти само защото са от известни български фамилии. Захаров е осъден на три години затвор, от които излежава две. „Изпратиха ме в Голи Оток, най-страшния затвор на Югославия. В Белене даже бяха по-човечни, убиваха хората и ги даваха на прасетата. Сърбите обаче имаха специално отношение към албанците, българите, унгарците и хърватите. Мъчеха ни до последно“.

Ужасите на Голи Оток озлобяват Петър Захаров срещу всичко сръбско. И така и до днес. “Преди това не се интересувах много от политика, разказва той. Да, спомнях си за убийствата, но бях младеж. Гледах си живота. Но сърбите сами ме въведоха в политиката и ме накараха да мразя всичко, което е сръбско“.

От този момент започва политическата кариера на Захаров, който, като учител в косовския град Гниляне, говори и пише, че в Македония живее български народ и че няма македонски език и нация. Затова отново е вкаран в затвора и този път излежава цялата присъда от две години и три месеца. Когато излиза на 40 години, не му дават работа дори като чистач.

Затова Захаров и един негов приятел от затвора решават да минат австрийската граница, въоръжени до зъби.Решението им е да се бият, ако трябва, но да не се предават. Успяват обаче да преминат незабелязано. Петър оставя син и жена в Югославия. На нея така и не дават паспорт и след време двамата официално се развеждат. И до днес са в добри отношения.

Следват години в Германия и Швеция, журналистическа работа за „Свободна Европа“ и „Дойче Веле“, както и дългогодишно участие в емигрантската организация „Български национален фронт“.

Между двете крайности

Така и до днес обичта и всеотдайността на Захаров за България дели място с омразата към сърби и комунисти. Той признава, че животът му го е накарал и сега да има желание за отмъщение и за възмездие. Но вместо това в двора на дома си Захаров е построил малък параклис в памет на жертвите, които неговата фамилия е дала. Поставил е и паметна плоча: „В памет на македонските и нишавските българи, убити от сръбския завоевател“.

„Едва ли тези жертви щяха да бъдат дадени, ако не беше Ньойският договор“, казва Захаров. Според него, несправедливостта в Западните покрайнини продължава и до днес. Това го кара да продължава да се бори - „срещу жестокото славянско племе на сърбите“. От лятото къщата му служи и за щаб на Общобългарски комитет „Западни покрайнини“. Той има за цел да настоява пред българските институции, бизнеса и политическите сили за решаване на проблеми с човешките права на българите в Сърбия.

Дейността на комитета не остава незабелязана в западната ни съседка. Тази година Петър Захаров е задържан от сръбските власти в Цариброд за повече от два часа, за да дава показания. Отказана му е и реабилитация по закона за обезщетяване на политическите емигранти от времето на титова Югославия. Мотивът на Върховния съд в Белград е, че Захаров не е бил затворник по идеологически причини…

Но в крайна сметка, при Захаров омразата към сърбите и носталгията по германската армия остават на думи. На дело са гостоприемната къща и параклиса „Св. Петър и Павел“. „Завещавам този дом на всички българи, които са родени извън границите на страната – от външна България. Да идват тука, да си запалят свещ, да прочетат книгите и вестниците, казва Захаров. Да се събират тука и да създават една атмосфера за възраждане на България.“

Този мой материал излезе и в е-вестник.

Снимки: Добрин Кашавелов

Новите опълченци

Българският студент може да е беден, да живее в ужасни условия, да се вози само в градския транспорт и да яде по вмирисаните столове, но е учен, просветен, модерен, та даже и патриот. Че познавате ли студент, който веднъж да е пропуснал да чества трети март, който да не е слушал „Ако умрам ил загинам“ след три часа през нощта, или който да не е крещял „ЦСКА – турци“ или пък „Левски – чифути“ – в зависимост от футболните си пристрастия, но винаги срещу най-заклетите врагове на народа?

Спокоен и горд може да бъде Апостола на свободата, когато вижда каква младеж се развива в неговата България. Чест и гордост е и за всеки българин да види как живеят българските студенти – сиромашно, но достойно.

Ето, на трети март в кръчмата „Вертепъ“ в Студентски град се събират все млади юнаци. Идва Станислав, двайсет и две годишен, с фланелка с огромен надпис „REPLAY“ и цяла тубичка гел на главата. Станислав е от агитката на ЦСКА, организатор на транспарантите „ДПС вън“ и „България не се продава“.

- Ооо, Станиславе, гледа ли, сменихме треньора, в Шампионска лига ще влизаме? - хвали се с последните успехи на Левски Боян Дългия, възвисок връстник на Станислав, отскоро редовен посетител на сектор „Б“.

- Кур за Левски, това е – отвръща на удара Станислав.

[+/-] ...виж целия текст

Всички се смеят и тупат по гърба новодошлия. Вече са си поръчали една бутилка ракия и скара. Като идва Станислав направо поръчват още едно шише.

- Абе, Бояне, какъв е тоя подпис дето си го сложил в Скайпа - „Решили сме се вече - или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души!“ - пита приятеля си Младен Тревата, друг фен на Левски, нисък и бая дебел.

- Абе, тъп, ти не беше ли на последния мач на Левски? Сектор „Б“ опъна плакат, на който го пишеше това. Не знам кой го е измислил, но много ме накефи – обяснява Боян Дългия.

Откак Левски влезе преди две години в Шампионската лига, Дългия ходи на всеки мач. Преди това, когато отборът креташе, Боян не стъпваше на стадиона, за да не го дразнят тогавашните смешници.

- След като взеха Исмаил Иса не ходя на мачове на Левски – отвръща Младен Тревата.
- Че защо? Той даже не играе?
- Той се казва Исмаил Иса, човек! - Тревата отпива на екс.
- Е хубаво де, той турчин ли е?
- Ами не знам, човек, но има турско име?
- Ама може да е арабин. Ти мразиш ли арабите?
- Не. Много им се кефе как трепят мръсните евреи – усмихва се Младен.
- Е тъй де, Исмаил Иса може да е арабин.
- Ама може и да е турчин – упорства Тревата.
- А може и да е помак - намесва се Станислав. Те помаците нали са българи?
- Абе де да ги знам какви са, не бяха ли турци с български имена – пита Тревата. Бал съм ги.

Всички споделят идеята и пият на екс. Диджеят отправя специален поздрав за студентите от СУ. Нашите хора щракат с пръсти. Звучи песента на Цеца Величкович „Пиле“, която е посветена на Аркан.

- То помаците май бяха българи с турски имена – връща се после на темата Станислав. Ако е така, пречи ли ти, че Исмаил Иса е помак?
- Абе човек, пречи ми, че се казва Исмаил Иса! Не може такъв човек да играе в Левски, това е свято име! - упорства Младен.
- Е добре де, ама Иса може да си е чист българин, просто със смешно име и да вярвя в Корана? - гледа да защити отбора си Боян Дългия.
- Къв българин е тогава, като не е християнин?

Диджея пуска „За една жена“ на Тони Стораро, с рожденно име Тунчер Фикрет Али. Във „Вертепъ“ хората започват да се качват по масите. Младен върти гюбеци полупрофесионално, като единствено леко влиза с крак в шопската салата на Боян.

„За една жена продадох си душата, за една жена изгубих свободата, сам на света, прокле ме любова, да съм сам на светааа,“ пее Тони Стораро.

-Мамка ви курвиии – крещи Боян. Мразя виии!

Поръчват още за пиене. Братските прегръдки зачестяват, както и виковете „Да живее България“.

- Абе, да вземем да отидем на църква утре, така в чест на братята освободители – леко провлачено предлага Станислав.
- Аз на църква не ходя – бързо отсича Младен и вдига чаша – Айде на екс, бе!

- Каква църква бе, дай на едни курви да идем – предлага Боян веднага след като е отпил. Може някакви туркинчета да си намерим, да ги накажем. Знаеш ли на какви съм попадал?
- Мамка ви турцииии! - провиква се Младен.

Пускат „Лудо младо“ в изпълнение на Рени. Всички пак стават.

- Е това е българския фолклор! Най- великия! Тая песен сигурно е измислена преди 200 години! - обяснява Боян докато всички са се прегърнали през кръста. По едно време обаче Станислав се отделя от групичката и забива глава на една от масите край бара.

- Айде бе, Станиславе, кво пак се спече?
- Абе остави, човек. Писна ми и от тая скапана държава. Не издържам вече. Ти издържаш ли? Искам да се махна вече. Тука няма кинти, няма нищо!
- Е кво, на бригада ли ще ходиш? - пита Младен.
- Да, вече съм подал документи.
- Е що чак сега каза?
- Абе, заеби, дай да пием!

Всички пият поредния екс, който вече започва леко да им се отразява. Станислав стои на масата, отпива по малко и отвреме на време се зъби като гледа минаващите покрай него и вика „черни вън, черни вън“. Може би си спомня за една от ювелирните си родолюбиви акции в ЦСКА, когато организира изгонването на първите новодошли чернокожи футболисти в отбора.

С леко непостоянна походка Боян обходжа самотните девойки из заведението.Младен го няма никакъв. По едно време навън се чуват няколко пиянски вика „Мамка ви турци“, както и едно по-тихо и стройно „кьопооглу*“.

След като два часа не забелязват отсъствието му, а после един час се чудят къде е, Боян и Станислав, вече освежени, излизат да потърсят Младен. Намират го да спи в съседната уличка - леко понабит и до локва повърнато.

- Мамка ви турци – в просъница реагира на бутанията Младен.
- Мамка им турци – реагират и другите двама националисти като гледат насинения си приятел.

Между другото, песента „Лудо младо“ е написа и композирана през втората половина на 20 в.

*кьопооглу - копеле (тур.)

Карикатура: Петър Енев

Този мой материал излезе първо във в. "Гласове".

Това е Европа...

Когато преди време разговарях с холандския адвокат Роже Флюгелс, експерт в областта на достъпа до информация, той на няколко пъти използва израза “това е Европа” - все, за да се възмути от някакви очебийни несправедливости и корупционни схеми в родината си.

Неговото “това е Европа” е същото като нашето отчаяно “това е България”, с което често обясняваме типични пасторални сцени у нас. Като диалозите между Коритаров и Кеворкян по СКАТ, например, или като лакърдията, която в момента тече около “човека глас” Красимир Аврамов и “ключовото” му за България участие на “Евровизия”. За нищо на света не бихме си позволили да опишем тези сцени тип “сръбска сватба” с флюгелсовото “това е Европа” - срамота.

За нас Европа все още е пример, далечна мечта, коректив и сигурен антоним на “всичко просташко и балканско”, което виждаме около нас. За това думи, като тези на Роже Флюгелс, ни изглеждат малко снизходителни, даже обидни - защото развалят идеалния ни образ за Европа. А тя няма как да не е идеална - от Освобождението насам все я догонваме. Но ако за живелите активно преди 1944 година Европа е била жива позната реалност, то за всички, родени след това, Европа е мит. Земята на пълните магазини, шарените стоки, лъскавите коли, хотелите, благоденствието, щастието. Мястото, където няма радиоточки със съветска музика, манифестации и пионерчета. Европа е безгрешна и недостижима.

[+/-] ...виж целия текст

Моето поколение също израстна в период, в който все пак можеше да се ходи в Европа, но със сто визи в джоба. Идеите за “Запада” при повечето от нас бяха оформени от родителите ни, за които Европейски съюз и Атлантида имаха почти еднакво приказен характер. Образованието в чужбина беше цел в живота за всяко семейство, което с китки здравец, тава баклава и мини-потоп от сълзи изпращаше надалеч колкото се може повече от децата си, “за да направят това, което на нас не ни беше позволено”.

И така геройски, с плетената шапка от баба, много млади българи се отзоваха в Европа…, за да не им хареса. Вместо да станат поредната порция герои като тези от “Мисия Лондон” на Алек Попов, те не заклаха нито една патица от “Хайд Парк”, не гледаха стари бабички, които да им припишат имение в Йоркшир и не забравиха българския за няколко години (като “човека глас”, между другото).

И за това никак не беше виновна Европа, която наистина е далеч по-подредена, културна, цивилизована и модерна от постсоциалистическа България. В нея ги няма Кеворкян и Коритаров. Бившите лидери от Гестапо са в затвора, не по телевизията. Но Европа просто не беше перфектна. Не беше обетованата земя, за която бяхме слушали от родителите си, които пък само си я бяха представяли.

От разбиването на митовете боли най-много, но ползата е безспорна. Както казва Александър Морфов, “само когато си навън, можеш да разбереш кой си и кое е мястото, в което живеем.” Така много представители на моето поколение останаха с излъгани надежди за Европа - завършили всевъзможни “престижни” университети, които противно на очакванията на всички баби не осигуряват пет цифрена стартова заплата, измъчени от носталгията, с поразбит личен живот, понапълнели с няколко килограма от ядене на “фиш енд чипс”, но разбрали няколко основни неща.

Като това, че корупция, простотия и несправедливост има навсякъде по света и тя не е генетично заложена само на хората в България. Също, че образованието в чужбина не е перфектно и не е Божи дар, който автоматично те качва на върха на света - пак трябва повечето работа да свършиш сам. Не на последно място - че емиграцията в края на 20 и началото на 21 век не е неописуемият късмет, който са имали малцината избягали около 9 септември, а повече спорно откъм смисъл за младите хора преследване на илюзии.

Защото противно на усилията на голяма част от българските политици, самото наличие на пазарна икономика успя за 20 години да превърне България в страна с прилично стопанство и много ниска безработица, в която за младите работа има. Корупцията, простотията и несправедливостта са си тук и не мърдат, но поне вече е ясно, че в по-малък мащаб подобно е статуквото и в Европа. Вече е лесно да се разбере, че положението у нас няма да стане перфектно, но от гражданите зависи то да се подобри и да заприлича все повече на западното.

Колкото повече хората в България осъзнават, че от тях зависи да направят държавата подредена, културна и цивилизована, толкова повече ще се нормализира и разбирането ни за Европа и за самите нас. В момента то все още се полюшва между представата за мечтания западен рай и комплексарското отрицание на всичко европейско в стила на много от националистическите ни партии. Истината, вероятно, е по средата и е казана отдавна от Стефан Попов, който е имал възможност да опознае същността и на Европа, и на България: “Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?”

Когато имаме тази лишена от митове представа и изградено вътрешно равновесие, можем вече конкретно да се замислим какво точно искаме да вземем от Европа и какво не, за да не изпаднем в смешната ситуация на героите на Каравелов, които отиват в Париж патки и се връщат гъски. Ясно е, че България взима като пример икономическия успех на Ирландия, но дали искаме и не особено “европейското” алкохолизиране на местните младежи, които изведнъж се оказват с предостатъчно пари и твърде малко цели и амбиции? Дали, също така, България може просто поради членството си в ЕС да достигне Ирландия или трябва да усвоим и някои от неалкохолните навици на ирландците, които са ги направили по-богати?

Също стои въпросът, искаме ли да усвоим всички тези навици и възможно ли е това? България е европейска страна, но елементи от нашата култура са по-близки до Ориента, отколкото до западна Европа. И за това има съвсем логични обяснения като избора на православието за религия, пет вековното принудително пребиваване в системата на Османската империя, както и съвсем скорошното присъствие от грешната страна на Желязната завеса. Дори да приемем, че теории като тази на Макс Вебер за влиянието на религиите върху социалното и иконимическо развитие са спорни, то само простият пример, че по времето, когато в Ирландия Джонатан Суифт е разсъждавал върху проблемите на капитализма, българите са на ниво пореден опит за освободително от османското робство въстание - този път Мариното, което естествено бива удавено в кръв от еничарите - говори достатъчно за произхода на разликите в културата, политическата философия и гражданските ценности.

Тези разлики не са по правило в ущърб на България и това лесно се вижда от досег с истинската, а не митологичната Европа. Обикалящият целия свят писател Илия Троянов казва, че “в България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора и се подценява факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо.” Въпросът е, тези черти да се осъзнаят - и ако някои от тях са доказано вредни, да бъде намерено решение за корекцията им. Ние не трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила - културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

Българското общество има много проблеми, които се виждат с кратка разходка по улиците, но повечето от тях са лечими. Лекът няма да дойде с желанието, българите с натискане на копчето да станат европейци, защото това просто е невъзможно. Няма да стане и с постоянно реване от местната простащина и изостаналост, от която задължително трябва да се емигрира. Пътят по-скоро ще е в реалните демитологизирани представи и гражданската работа по конкретните неща, които трябва да се усвоят, направят или зачеркнат. И колкото и работа да се свърши, България пак едва ли ще стане рай. “Това е Европа” …

Toва мое есе е писано по поръчка на сп. Аргументи