Защо и за кого аз пиша?

В една своя статия Христо Ботев се опитва да си отговори защо и за кого пише: "1) затова, защото нямам работа, а според пословицата празният мъж прилича на остър нож; 2) че аз пиша за оние, които обичат да дремят, когато берберинът им чисти ушите с илалът; 3) че аз принасям такава полза на народът си, каквато принася оцетът на гладният и на жъдният, и 4) че моите думи имат такова влияние на цариградските идиоти, каквото влияние има музиката на глухонемите, цветята на слепите и истината на нашият сляп и глухоням цанцугер отец Балабанов."

Когато видим качеството на моите писания сравнени с тези на Ботев, става ясно, че ползата от моите ще да е даже по-ниска от четирите изброени горе точки. Тогава защо изобщо да пиша? "It doesn't make sense, изобщо", както казваше една преподавателка от гимназията.

Да видим обаче на каква новина попадам със закъснение. Държавната агенция за младежта и спорта изработва доклад за състоянието на младежта. Явно го изготвя две години, защото състоянието на младежта през 2007 г. се анализира през 2009 г. За целта е било платено и на социологическа агенция. Докладът се обсъжда и приема от парламента, а в крайна сметка всички получават заплати от нашите данъци.

Като оставим на страна тежкия двугодишен анализ, достигнал до изводи, че 40 на сто от младите хора, ползващи компютър, са излизали с непознат от чата, до какво друго достига ДАМС:

"Социализмът се е изчистил от негативните си наслоения и се е превърнал в "доброто старо време". "Демокрацията" пък донякъде е компрометирана. Близо 1/3 от младите са убедени, че демокрацията е донесла повече вреда на България, отколкото полза, показва изследването на "Медиана". Можем да очакваме в близко бъдеще нарастване на младежкото левичарство, основаващо се на идеята за възстановяване на "истинския социализъм-комунизъм"."

Като знам как се плаща за социологически проучвания, имам голямо подозрение, че цялата работа има толкова досег с науката, колкото османските бербери. Може пък проучването да е точно и възстановяването на социализъм-комунизма наистина да предстои. И в двата случая обаче, имам повод да пиша.

По славянски

Кога и къде се е случвало на българите да им забраняват черковна служба на техния език? Също така, да не могат да пишат на български на надгробните си паметници. Да не учат на български в училище? Кога и къде се е използвала обидата "глупав си като българин"?

Преди 300 години в гръцките училища в Османската империя? В началото на 20 в. в Македония, поделена между гърци и сърби? Може би. В случая говорех конкретно за 2009 г. и положението на българите в Западните покрайнини, братска Сърбия.

Хората без сълзи

Димитър Коруджиев е един от многото достойни хора, основатели на СДС и свършили важна работа в ранния преход. Не баш всички са маскари.

Същите тези достойни хора днес са много разочаровани. Защото повечето им усилия финишираха в това, че сегашният премиер се казва Станишев, а бъдещия Борисов. И изход явно няма. Надеждите бяха големи, помня ги макар и като дете. Но играта беше загубена.

И оттам разочарованието се пренася във всичко. В скорошно интервю в "Стандарт" Коруджиев казва:

"Страната е в състояние на морален разпад и то такъв, че не знаем дали имаме пътища назад. И всички безобразия, на които сме свидетели, се дължат на категоричната победа на безсрамието над морала. У нас се подменят стойностите на нормалното човешко поведение, утвърдени от европейската цивилизация, част от които е и чувството за срам и грях. Погубват се национални традиции, включително здравата българска нравственост.
Бардакът, в който се е превърнал Студентският град, е ясен символ. Там, където трябва да кипи културата, да има библиотеки, галерии и концертни зали, властват чалгата и законите на мутренската джунгла. Най-интелигентните ни деца са подложени на духовен геноцид. Големият ни театрален режисьор Александър Морфов каза, че се чувства вътрешен емигрант в България и отиде да работи другаде. Ако членството ни в ЕС само ще улесни бягството на качествените хора от страната, какво всъщност ще се случи с нея? Младите еколози също казват, че щом загубят последната битка за последния ценен кът от българската природа, ще си отидат. "Омръзна ми да плача след всяко поражение", заяви една от тях. Може би тук ще останат само хора, които не могат да плачат."

Същото послание в различни форми можем да прочетем по всички смислени медии, от повечето смислени анализатори. И не като посланието да е лъжа. Но! Студентски град не е само "Ориент 33" и арабите наркобосове. Там са и тези, които просто още не са участвали в играта, за да я загубят.

Тези младежи бяха на протестите пред парламента и не викаха на полицаите "евреи" и "турци". Същите студенти, тихомълком от всякакви медии, си организират собствени лекции, на които да се учат на гражданско поведение и демокрация. Канят Милен Семков, не Татяна Буруджиева. Пълнят театрите, нищо че са в центъра. Нямат намерение да емигрират. Искат да играят по правилата.

Дали това са хората без сълзи? Дори да е така, тяхната игра си заслужава, защото е единствената възможна. Най-голямото превъзходство е да знаеш, че принадлежиш към обречените, но понасяш това без сълзи.

Без сълзи...наскоро писах, че приемам, че ген. Христо Луков може да е бил фашист, но пак не върви да го демитологизираме чрез комунистически пропагандни филми. Сега, хипотетично, нека си представим, че не е бил фашист, а до последно български генерал. Живеещ в скромна, едноетажна къщурка - което не е хипотетично, а самата истина. На вратата се звъни - някакви странни хора. Луков отваря, а до него е малката му дъщеря. Жената отсреща вади пистолет и стреля пет пъти в гърдите на генерала. Той не пада. Вместо него на земята е жената стрелец - в несвяст. Налага се мъжът до нея, Иван Буруджиев, да вземе пистолета и пак да стреля в Луков. Този път генералът пада - без сълзи.

Причина - следствие

Не знам дали знаете, но на нос Каликакра освен ветрени генератори, от повече от две години има и паметник на руския адмирал Фьодор Ушаков. По време на третата руско-турска война- 1787-1791 г., руската флотилия, предвождана от адмирала, печели голяма победа при Калиакра и турският флот окончателно губи своето господство във водите на Черно море.

Чудесно, Ушаков още тогава си получава нужните ордени в Русия. Но защо през 21 в. България му строи паметник? Вероятно, защото е участвал във война, която ни най-малко не е цялала освобождението на България, а е обслужвала единствено стратегическите интереси на царска Русия.

Но най-вероятно, защото по добра руска традиция от това време, Ушаков използва голяма победа при Каварна, порадва се малко на спретнаните български селца в областа и отвлича солидно количество българи, които да му работят като най-долни роби в имението в Русия. Причина - следствие. Отвличане на роби - паметник.

Още повече, че отвличането на български роби е било редовна практика и преди, и след Ушаков. Георги Раковски разказва как "колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!"

Раковски дава и конкретни примери - като през 1828 г., когато Дибич преминава Балкана и достига до Одрин. От една страна руснаците подбуждат някои българи да вземат участие в боя срещу Турция, а от друга –методично си вършват работата, опустошавайки като скакалци българските села и отдето минат, отвличайки по няколко хиляди домородства българи в Русия! Същото се случва многократно.

За това е някак несправедливо сега да има паметник само на адмирал Ушаков, варненският митрополит Кирил, познат от реклами на вино, да отслужва панихиди в негова чест, а Масларова да присъства на освещаването на паметника. На всеки подобен руски герой - паметник в България. Причина - следствие.

Млада сила

Месечинко, виторожко,
не свети богато
над гюбрето, над боклукът,
над хорското блато!
Съберете свойте лучи,
роскошно изгрейте,
над младото, пролетното
свет Христов излейте;
осветлете българската
бесилница света,
която е възвдигната
от ръка проклета!
Тука виси добар юнак,
или млада сила,
която е воскресила
свойта майка мила;
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла
ново, здраво семе.

Из стихотворението на Любен Каравелов за Васил Левски.

(Червено)черни ангели

Не веднъж съм казвал, че нямам никаква симпатия към тоталитарните идеологии, били те леви или десни. Явно не същото се отнася за БНТ, която на 9 февруари излъчи филма „Черните ангели”. Пропагандната лента е от времето на най-жестокия комунизъм и описва убийството на ген. Христо Луков, български военен герой и лидер на Съюза на българските национални легиони. БНТ пуснаха филма във връзка с годишнината от смъртта на Луков – 13 февруари.

Същата дата се използва и от БНС на Расате, които правят шествие във възхвала на ген. Луков. Вероятно, защото го асоциират с националсоциализма. Тази връзка не е лишена от смисъл – Луков е автор на националистически текстове, застава зад близкия съюз между нацистка Германия и България, а легионерското движение има очевидно авторитарен и шовинистичен характер. Остават обаче отворени някои въпроси.

Подобни авторитарни организации не са по закон фашистки или нацистки, а са с много по-стар идеен произход. Точно в междувоенния период, авторитаризмът е на мода не само в Европа, но и по света. Германия и Италия, а да не забравяме и СССР, го довеждат до крайната му степен. Специално в Европа след Първата световна война можем да говорим за много ляворадикални метежи, революции, политическа нестабилност и кризи, които раждат авторитаризъм. В същото време дори САЩ предприема курс на регулирана икономика и здрава ръка при управлението на Рузвелт. Да си пропомняме ли и политиката на Англия по света по това време и особено в Индия?

Дали тогава легионерите, в чиито програмни документи така и не става въпрос за антисемитизъм, са били фашисти? Или са следвали модата на времето и са стояли зад Германия заради надеждата си за ревизия на Ньой? Не мога да отговоря на този въпрос и ще го оставя на историците. Вероятно и на премногото неонацисти и анархисти, които днес подмятат личността на Луков, за да избягат от собствената си маргиналност. На мен са ми достатъчни и крайните националистически текстове от късния период на Луков, за да знам, че не споделям идеите му (без да омаловажавам войнското му геройство отпреди).

Да приемем обаче, че ген. Луков е бил наистина фашист и е готвел да хвърли България във война със Съветския съюз на Източния фронт. Въпреки че и за това има логични съмнения. Когато вижда лошия развой на войната, ръководството на легионерите пуска позив, който внушава резервираност към обвързването на България във военни съюзи и особено към участието във военни действия, освен ако страната ни бъде нападната. Самият Луков се среща през 1942 г. с представители на англичани, американци и турци, както и с опозиционни фигури в София, всички противници на съюза с Германия, но не комунисти. В „Черните ангели“ виждаме само фашисткия генерал Луков, готов да направи преврат и да съсипе България. Героите комунисти го убиват и България е спасена.

Или по-точно отива в ръцете на СССР и оттам в друг мрачен тоталитаризъм, който ще трябва да продължи цели 45 години. Един от убийците на Луков, Иван Буруджиев – партизански командир, впоследствие е издигнат до генерал от народната армия. Вероятно партизанин идеалист (а защо не платен слуга на чужда държава), Буруджиев впоследствие става ръководен кадър във вече доказано мракобесната и тоталитарна България, която даже вече не е България, а пряк сателит на СССР.

Въпросът е, че ако ще сме против фашизма, нека бъдем с две ръце. Ако ще демитологизираме не особено значимите български национални движения отпреди Втората световна война, нека. Но да ги заклеймяваме с пропагандните филми на другия чудовищен режим на 20 век – комунизма, е нелогично и много двулично. Още повече, че, слава Богу, фашизмът беше отдавна осъден, а вините осмислени. Даже продължават да се осмислят – справка последните кандидати за „Оскар“.

В същото време престъпленията на комунизма все повече се размиват в историческата мътилка. В България не само се пуска филмът „Черните ангели“ по националната телевизия, а дъщерята на Иван Буруджиев, Татяна, преподава и до днес в Софийски университет, изявява се по авторитетните медии и има политическа активност...

На първата снимка: момент от заснемането на "Черните ангели". На втората: ген. Христо Луков.

За македонските спорове

Скандалът около книгата „Македония на кръстопът‛ показва огромната дупка между разбиранията на някогашната номенклатура и днешните учени.

Намесих се в един дебат във в. "Култура", който тръгна от критиката на Чавдар Маринов към новата книга на екипа на Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев "Македония на кръстопът":

Подминало ме е историческото щастие да уча в АОНСУ, както и да работя с Александър Лилов или Георги Първанов. Но като „прост журналист‛ се занимавам с темата „Македония“ и по тази линия съм ставал обект на критики от Чавдар Маринов - не по-несериозни от тези, отправени към авторския колектив на книгата „Македония на кръстопът‛. Не мисля, че и чрез тях той само е искал да трупа рейтинг.

Работата ми с Македония (повече от петдневна) ми дава смелостта да се намеся в спора за това как да се говори и пише за македонските работи. Тук не искам да навлизам в конкретните лични спорове, а да погледна малко по-общо на случая като сблъсък на поколения и оттам – като сблъсък на две съвсем различни гледни точки по македонския въпрос. Мнението ми може да не се хареса на някои, далеч по-утвърдени от мен, изследователи, но мисля, че живеем във време, в което не всяка критика веднага трябва да се заклеймява като „лъжа, фанатизъм и гнусен донос‛.

Точно такива думи бяха употребени за статията на Чавдар Маринов „Как се прави спешна антропология‛, като в общи линии авторът бе навикан да не се меси в играта на батковците, които много отдавна пишат за Македония. Но, доколкото знам, за научната вещина няма възрастов ценз. Няма и монопол над темите за изследване, както и „свещени крави‛, които не подлежат на критика.

[+/-] ...виж целия текст

Със сигурност обаче има огромно по обем говорене за Македония и ако бегло погледнем отношенията между двете държави, то явно не е особено продуктивно. Точно защото е повече говорене, а не познание. В този смисъл Чавдар Маринов, по мои впечатления, е един от най-запознатите български изследователи по темата, както и един от броящите се на пръстите на ръката млади учени, които изобщо се занимават с тази област. Затова се учудвам, че статията му буди толкова негативни реакции, вместо радост, че има млади учени, които разсъждават критично на тема „Македония“.

Защото, ако обвиняваме много македонци, че имат идеологизирана представа за България и падат жертва на настоящи и минали пропаганди, не трябва да забравяме, че почти същото е и положението в България. У нас на въпроса се гледа предимно през погледа на историографията, като мненията не се отдалечават от разбиранията за нация и държава от XIX век. Със същата риторика постоянно се пишат статии, а телевизионни водещи дават мнения и пускат весели шегички за македонците, „които, ако се изкъпят, ставали чисти българи‛. Политиците изцяло прихващат общия патриотичен напън и единствената тема, по която са напълно единни, е „несъществуващото‛ македонско малцинство в България. С умиление можем да си спомним националното единство на българските евродепутати през 2006 г., когато „зелените‛ в Европейския парламент поискаха да се прекратят изкуствените прегради за регистрация на политически партии на етнически македонци в България. Обединените дипломатически усилия на всички български партии спряха това „кощунство‛, а Станимир Илчев се похвали, че „в Европейския парламент работи огромно мнозинство от трезво мислещи хора, с достатъчно добра политическа, но и историческа култура‛.

Дипломатическите сили на България обаче явно не стигат за Съда в Страсбург, където държавата беше осъдена, че не регистрира ОМО Илинден-Пирин. Случаят мина тихомълком, а на партията й беше отказана повторна регистрация. Това е чудесен пример за абсолютната самозаблуда, в която на моменти изпада страната ни по македонския въпрос. Загледана в националистическите си версии на историята, България не само не е наясно с реалността в Македония, но отказва да си отвори очите дори когато Европейският съюз настоява.

От самозаблуди се излиза с много труд и безкомпромисни обективни изследвания. Такова е впечатлението ми от работите на Чавдар Маринов, но той е бяла лястовица сред цялата литература, която излиза на тема „Македония“. Бихме очаквали учените около Антонина Желязкова също да притежават нужната доза критичност, но това, за жалост, не личи от откъсите от книгата „Македония на кръстопът‛ и особено от реакциите след статията на Маринов.

Тези реакции бяха много повече лични и емоционални и по-малко научни. Не се разбра в какво по-точно греши в оценката си Чавдар Маринов. Не се видяха конкретни аргументи срещу неговите тези. Единствено Бойко Василев спомена, че многократно е „чувал‛ подобни мнения, като изказаните в книгата. Но дори това да е така, не виждам смисъл да се преповтарят без никаква критичност отдавна известни неща, повечето стереотипни.

За жалост, нещо подобно прави българската наука от доста време по македонския въпрос. В периода след 1944 година, когато се полагат и основите на днешна Македония, българските учени по идеологически причини мълчат. За да започнат да говорят през 60-те, отново по идеологически причини. Македонският въпрос става много популярен и по време на патриотичната вълна покрай Людмила Живкова. Точно това поколение учени и до днес говори за Македония и то по начина, научен от тоталитарните времена. Историята е много повече идеология и пропаганда, отколкото наука. Днес по-млади изследователи, без натрупвания от старата система, физически почти липсват. Техният сблъсък с някогашната номенклатура обаче е неизбежен и добре се вижда от последните броеве на „Култура‛.

Maкедонският президент Бранко Цървенковски, издигнат от партията на бившите комунисти, на посещение в София. Българо-македонските отношения не бележат особен прогрес през последните години, главно защото са водени от старата номенклатура и в двете страни. Снимка: Ройтерс

Както отбелязва Чавдар Маринов, повечето от тезите на бившата номенклатура са много удобни, включително за дясно мислещата и либерална аудитория, която иначе иска да се разграничи от „Гоце‛, „Иван‛ и т.н. Тук обаче стои въпросът дали тази аудитория, в която включвам и себе си, иска да остане с романтичните спомени от комитските времена на дядовците си, или да работи с реалността. За хора, чиито предци не са правили разлика между България и Македония, е удобна илюзия да четат за „галопиращите метастази‛ край Вардар, но истинският живот там е друг.

Тази фалшива българска представа вече се осъзнава и от някои българи в Македония. В този смисъл сдружението „РАДКО‛ трудно може да се приеме за изразител на мнението на всички, най-малкото, защото е подвластно на националистическата риторика, добре позната от някои сутрешни предавания по БНТ1. Тук по никакъв начин не искам да омаловажа усилията на Владимир Панков, който наскоро осъди македонската държава в Страсбург. Неговият случай, както и много други, напомня, че българите в Македония имат нужда от подкрепа, но тя може да бъде единствено в рамките на приетите в Европейския съюз ценности. Българите в Македония имат нужда от защита на свободата на словото, правото на самоопределение, свободата на сдружения, а не от поредната доза национализъм в България, която само да ги злепоставя допълнително пред съгражданите им македонци.

Българските действия трябва да се ориентират именно към подобряване не състоянието на българите в Македония, а не към великодържавни мечтания за СанСтефанска България. Но едва ли България може да очаква пълни права на българите в Македония при положение, че не признава македонците у нас. За кого по-точно представляват опасност малцината определящи се като македонци в Пиринска Македония, че държавата повторно не регистрира ОМО Илинден-Пирин? Тенденция към промяна не се вижда.

Когато наскоро Бойко Борисов беше интервюиран от македонския вестник „Дневник‛, той определи въпроса с македонците в България като „несериозен‛... Което е добро описание на цялостното отношение по македонската тема в България. Критикуваме македонската преса за лошо отношение към българите, но колко души у нас реално я следят и могат да говорят с конкретни публикации? Наясно ли са учените с сегашната политическа обстановка в Македония, с процесите в обществото, или предпочитат да се връщат към времената на Гоце и Даме? Подготвени ли са и българските журналисти да пишат за Македония? След приемането на страната ни в Европейския съюз логично се повиши броят на македонците, които искат да вземат български паспорт. Всичко това беше представено на страниците на „Труд‛ и „24 часа‛ по начин, доста различен от добросъседския тон. С иронично снизхождение македонците бяха определяни като „неосъзнати българи‛ със „смешни‛ имена, като Лимонка, Лоза, Македонка и Зуле, които се тълпят като добитък пред гишетата за паспорти. Каква очакваме да е реакцията?

Крайно време е да се разбере, че македонският въпрос не може повече да бъде място на сблъсък между македонския и българския национализъм. Това единствено пречи на опитите за добронамерени контакти и от двете страни. Пречи на българите в Македония, пречи на македонците в България, затруднява икономическите и културните контакти. България още дълго може да се самозалъгва, че македонската идентичност е на път да се сгромоляса и всички само чакат да се запишат в „РАДКО‛. Резултат обаче няма да има. Затова, ако учените виждат смисъл да разискват проблема „Македония“, е по-добре да се вгледат първо в самите себе си и в начина, по който интерпретират историята. Нещо подобно им напомня и Чавдар Маринов. Това не означава, че трябва да приемем македонската версия за миналото. Споровете обаче трябва да се водят от подготвени учени, а не от телевизионни водещи, както често сме били свидетели. Да, Македония също трябва да преразгледа своя неадекватен националистически поглед върху историята, но нека България й служи като добър, а не като лош пример.

Затова е абсурдно да се демонизира учен като Чавдар Маринов, който е един от малцината, погледнали на македонския въпрос по нов и адекватен начин. Още по-абсурдно е да се критикува със сентенции като „много чело, много знае‛. Доколкото ми е известно, историците трябва да са максимално компетентни, а не да си служат с общоизвестни стереотипи. Това се постига с четене. Точно четене, подготовка, конкретика и специализирано обективно познание може да помогне за реално подобряване на отношенията ни с Македония. Представителите на някогашната номенклатура така и не постигнаха нещо подобно. А ако си припомним мнението на Стоян Михайловски: "македонски деец не е оня, който си служи с македонското дело, а оня, който служи на македонското дело".

Този мой материал излезе първо във в. "Култура". Всички останали статии от дебата могат да се видят тук.

Носталгично

Не харесвам панелките. Сигурно, защото детството ми мина без те да са наоколо. Сега пак гледам да ги избягвам. Обаче след като прочетох една статия в "Капитал", се оказа, че съм имал сходни емоции с най-неочаквания човек - Александър Пелтеков е 29-годишен, кореняк люлинец, фитнес инструктор, търговец на хранителни добавки, бивш модел и боец от масовката във филма "Троя". По-известен е като рапърът Алекс Пи, автор на парчето "Люлин" (2000 г.)

Не съм и стъпвал в "Люлин", не харесвам фитнеса, рапа, та даже и филма "Троя", но напълно разбирам Алекс, когато казва:

"Ако влезем в интернет и ти покажа къде съм живял - Баха, Калифорния, най-хубавото място в Мексико, и съм се върнал в "Люлин", ще се чудиш много. Обаче винаги съм си мислил за тука. Сънувал съм как излизам с моето куче, немска овчарка, минавам покрай блоковете, влизам в училище и всички са на пейките. Сядам, говориме си, бири, бири, бири и като се обърнеш, зад нас само бутилки."

Старомодно, ама какво да правим...

Проблемът с джамиите

Медиите и разните националистически партии току успяват да завъртят по някой скандал с джамии. Ама много викат, ама никнат като гъби, ама ориенталски са, не може в "Младост" да няма църква, а да има джамия...

Храмове обаче се правят тогава, когато самите хора имат нужда от тях. Изключения са Родопите, където обичаме да строим църкви в предимно мюсюлмански райони. Естествено, стоят по цяла година заключени. Джамиите обаче са пълни и в шест сутринта - защото хората имат вътрешната потребност да са там.

За вътрешните потребности на християните ясно можем да съдим от броя църкви построени през последните години. Дали мюсюлманите и световната конспирация са виновни за малкия брой?

Да се върнем малко назад, когато българите още са строели църкви. През 1888 кмет на София е Димитър Петков, опълченец, загубил лявата си китка в бой с турците. Петков модернизира столицата и създава плановете за това, което днес е център на града. Отиват си много стари криви улички, малки църквички и джамии. Общественото мнение тогава иска да се разрушат всички джамии, включително голямата "Баня баши". Защо са и на новоосвободена България джамии в столицата?

Димитър Петков обаче се противопоставя. "Нека не ставаме варвари като тези, срещу които се борихме. Ние трябва да покажем, че сме достоен за свободата си народ. Джамията трябва да остане като символ на една култура, която трябва да се знае от поколенията" - казва Петков. Всичко това във време, когато споменът от кланетата е бил съвсем пресен.

Днес не е, а Турция отдавна не се управлява от кръвожадните османци. Не, че пак няма огромни проблеми с демокрацията, но все пак е мръднала напред. Много наши политици обаче са се върнали много назад от времето на Димитър Петков, щом имат непоносимост към джамиите.

За това да ги зарадвам: в Кюстендил хубавата стара джамия, паметник на културата се руши. В града мюсюлмани не са останали и мюфтийството казва - държавата да са оправя. Държавата пък иска само мюфтийството да си гледа джамиите. За това джамията се руши, около нея има огради, а по тях - плакати на Андреа. Честито!

На снимките: Рушащата се джамия в Кюстендил, декорирана с плакати на Андреа.

Пак за гражданското общество

Публикувам едно четиристишие на Димитър Подвързвачов като мъничко допълнение към предишния ми материал за гражданското общество:

Обичам те като жена,
която шепне обещание...
О, малка хубава страна
на общогражданско мълчание...