Гражданско общество и банани

По една скромна дефиниция дадена от Би Би Си „гражданско общество е общественото пространство между държавата, пазара и обикновеното домакинство, в което хората могат да обсъждат и да се заемат с деятелност”. Това е общество, което е достигнало до такава степен на развитие, че може независимо от държавата да решава повечето от своите проблеми, като само взаимодейства с нея на базата на развити правни взаимоотношения. Гражданското общество се заема с нещата, които или не са в юрисдикцията на държавата, или тя не се справя добре с тях.

В България гражданското общество е любима тема на "Панорама", "На четири очи" и "Пирамида", но дали очакванията и постоянните вопли към него са реални? Несъмнено то се формира и надава глас - не само от интернет, но вече и пред Народното събрание. Но за момента е слабо и това си има съвсем логични исторически обяснения, които са далеч от всякакви народопсихологически тези. Поговорки като "не е важно аз да съм добре, а на съседа да му е зле" може да присъстват като "научни" аргументи в учебниците на Марко Семов, но няма генетични, кръвни и други подобни предпоставки, които да предопределят слабото гражданско съзнание на българите. Просто трябва много работа.

Плакат от 80-те години, който не предвещава особени граждански ценности. Снимка: e-vestnik

Особено, защото комунистическата власт продължава формално в България до 1989г. и нейните последствия все още се усещат много силно. Напълно нормално е неща, които са се случвали в обозримото минало и са били част от живота на мнозинството от сегашния българския народ, все още да имат огромно влияние върху политическия и обществен живот на страната. А за жалост, почти всичко, което се случва по времето на управлението на БКП е с пагубен характер за България, да не говорим за процеси като изграждането на гражданското общество, за които се изисква дългогодишен демократичен опит.

Първо и доста важно, макар че прави насилствена урбанизация, комунистическият режим не успява с магическа пръчка да промени селския характер на огромната част от българският народ. Преселването от селата в градовете само успява да разбие земеделието и да постави някогашните селяни в една враждебна и непозната обстановка, в която те естествено не успяват да се адаптират правилно. Така, че дори днес в България да преобладава градското население, не трябва да се забравя, че по-голямата част от него изобщо няма нужните граждански традиции, с каквито примерно може да се похвалят жителите на Флоренция.

И ако последствията от комунизма върху българското село са пагубни, а оттам и върху развитието на градовете, още по-тежки са раните върху хората, които допреди 1944г. са били членове на така наречената от новата власт „буржоазна прослойка”. Хората, които във всяка нормална европейска страна са станали основа на гражданското общество, у нас са поголовно преследвани, избивани, унижавани, а останалото от тях е в повечето случаи с толкова променена психика, че вече не може да се развива по общоевропейския модел. Режимът, изтъкан от врагомания, култаджийство и чуждопоклоничество цели да ликвидира всякаква гражданска инициативност, всякаква собствена съвест и да изгради общество от безропотни роби на партията, готови на всичко за другаря Сталин или другаря Живков. Както казва Георги Марков в книгата си „Задочни репортажи за България” целият подтиснически режим на комунизма води до това, че изплашените и тероризирани негови поданици, „отрекли независимостта, силата и красотата на собствения си ум и собствения си характер и попаднали в мъртвото течение на култаджийската власт, получават свободата да не мислят, да не разбират, да не възразяват, да не протестират, а да приемат всичко като предопределена даденост. Дотогава, докато пеят „Осанна” на вожда, те са свободни от отговорност за това, което вършат, дотогава, докато следват партийната линия, те притежават доживотни индулгенции за опрощаване на възможните и вероятните грехове.”

Комунизмът води до едно освобождаване от чувството за собствена отговорност, което все още силно се усеща в нашето общество. Когато човек е свикнал да не носи никаква отговорност е абсурдно да се очаква от него да има колективна такава и сам да се бори за правата си. Комунизма целенасочено атакува индивидуалната съвест, а оттам там тя губи и своя обществен заряд. Отново Георги Марков разказва как „чувството за отговорност неспасяемо изчезва. Така у нас се стигна до най-черни злини в името на партията. Култът оправдаваше, култът прощаваше. Небезизвестният литературен критик Веселин Йосифов веднъж заяви : „Партията принадлежи на този, който я води. Аз съм войник на партията и изпълнявам това, което тя поиска от мен.” Той искаше да каже, че партията и респективно нейния водач, носят цялата отговорност за действията му. Това е едно изключително удобно обяснение и извинение за всевъзможни низости и зли дела. Ала системното унищожаване на индивидуалната човешка отговорност доведе дотам, че повлия и върху чувството за партийна отговорност, като прегрешили другари хитро прехвърляха греховете си за сметка на по-горните или на вожда, особено в икономическата област. Така се стигна до една от големите кризи на нашето стопанство – липсата на хора, които могат да поемат отговорност”. В резултат на това , в „страната се извършваха огромни и скъпо струващи грешки, нанасяха се тежки загуби на стопанството от некадърни ръководители, съсипваха се цели индустрии, но никой не смееше да вдигне глас.”

Това е един от най-характерните моменти комунистическата власт, а и във всяка подобна тоталитарна. За това е и нелогично да се вярва, че хора отрасли и живели в описаната така добре от Георги Марков среда, сега изведнъж ще започнат да гледат със съвсем други очи както на себе си, така и на света. Наивно е да се смята, че довчерашния уплашен човечец, следващ партията във всичките и завои , сега изведнъж ще вземе живота си в ръце, а и ще организира другите около себе си. Детинско е и да се вярва, че преките наследници на някогашните червени лидери, които и днес управляват страната, ще поемат по един изцяло нов път и ще искат да имат едни будни граждани, които да ги коригират винаги, когато грешат. Напротив, нито довчерашния партиен фанатик сега ще участва в неправителствена организация, нито довчерашния член на “народната власт” ще му позволи това.

За това на моменти постоянното говорене за нуждата от супер силно гражданско общество ми прилича на някакво почти фанатично желание в България да започнат по естествен път да виреят банани. Няма да стане. Но у нас могат да се развиват доста добре други, не по-лоши плодове. Остава да им дадем време да пораснат.

Спомени за Георги Марков

Никола Марков, брат на убития писател, си спомня за живота с Георги

За Георги Марков е писано много, но малко се знае за неговия брат Никола Марков, който става една от причините писателят да избяга на Запад. Георги Марков заминава на гости при брат си в Италия през 1969 г. и остава там, без да се върне повече в България.

По-малкият брат на Георги от 1963 г. насам е в емиграция в Италия, живял е и в Канада, и САЩ. „В досиетата на нашето семейство винаги е пишело „неблагонадеждни, вражеско семейство“. Чел съм ги след промените. Само защото не приемахме идеологията. А когато си враг на един такъв режим, твоето бъдеще е черно. Затова аз реших да избягам“, разказва Никола Марков.

И до днес той прилича на

враг на „народната“ власт

към която и не крие презрението си. Със задължителен костюм, бяла брада и подчертано аристократични маниери.

През 1963 г. Никола Марков отива при роднина в Италия и подава молба за политическо убежище. Започва успешен бизнес с пощенски марки и скоро успява да вземе при себе си съпругата си Маргарита и тогава 7-годишната им дъщеря. Организира чрез познати италианци и сърби двете да минат границата по време на граничните събори на Калотина, които са всеки септември. През 1965 г. двете успяват да профучат през сръбската граница с около 100 км в час. „Малко а ла Джеймс Бонд“, казва Марков.

[+/-] ...виж целия текст

По това време братът на Никола - Георги, е на върха на своята писателска слава в родината си - пише нови книги, пиесите му са по всички театри, участва като сценарист в телевизията, дори е канен на лов от Тодор Живков. И така до 1968 г., когато започват чешките събития. Въпреки това, според Никола Марков, Георги никога не е приемал същността на режима. Затова в един разговор Тодор Живков казва: „Абе, Георги, че е талантлив, талантлив е, но не е наш!“

„Това Тодор Живков го чувства и разбира със своята селска хитрост. И действително, Георги никога не е бил „техен“ и абсолютно не е поддържал политиката. Той знаеше, че България е една необявена съветска република, контролирана от Москва“, казва Никола Марков.

Това си проличава особено добре, когато Георги отива на гости на брат си в Италия през 1969 г., защото не пускат пиесата му „Комунисти“ на сцената (формален повод за заминаването става спирането на друга негова пиеса - “Аз бях той” - виж тук). Обвиняват го, че е изкарал полицейския началник Гешев по-голям герой от партизаните. „Пристигна и ми каза, че има брожения против него заради пиесата и са го посъветвали, докато се уталожи реакцията на органите, да остане в чужбина“, разказва Никола Марков. Въпреки всичко Георги отива в Италия

без желание да емигрира

Дотогава, докато режимът не решава да го изолира. „Още след три месеца престой при мен започнаха да достигат слухове, че той има бизнес договори с италианците за романи и филми, какво ли не още. Започнаха да свалят пиесите му, да не ги изнасят в чужбина, да забраняват книгите му. Разбрахме, че се е образувало следствено дело в ДС и Георги се възприема като невъзвръщенец (б. р. - политически емигрант, на когото е забранено връщането в родината), спомня си Никола Марков. „Затова, когато по-късно се твърдеше, че Георги е избягал, той открито заяви: „Вие ме изгонихте, вие ме накарахте да остана тук“. Един богат човек се отказа и остана да живее в отшелничество и мизерия.“

Защото, противно на комунистическото клише, в чужбина няма тълпи от „врагове на народа“ и емигранти, които да ти предлагат средства, за да те направят шпионин. От Италия Георги Марков заминава за Лондон по искане на Петър Увалиев, известния български изкуствовед и публицист. Там той живее в едно апартаментче с Тео Лирков от Би Би Си – тогава най-колоритният българин във Великобритания, минал през няколко емигрантски лагера. „Георги ми разказваше, че в понеделник варят по една тенджера фасул, която им стига за цяла седмица. Пращах му по някоя и друга лира, нямах голяма възможност и той продължаваше да живее един жестоко мизерен живот, в сравнение с този, който остави в България“, казва Никола Марков.

Георги Марков минава през период на жестока носталгия и самота. Носталгия по България, въпреки режима. Никола Марков разказва: „Нашата вила в Княжево граничеше с къщата на евреина Голдщайн. Между двете къщи имаше голяма слива. Голдщайн ни канеше като деца с Георги да берем плодовете – и за него, и за нас. След 9 септември той подари вилата на комунистите срещу три паспорта за Америка и там се настани Вълко Червенков. Веднъж аз отново погледнах към сливата – през четири метра там стояха военни. Един от тях изрева: „Ти какво гледаш тука, бе? Да са махаш веднага!” Възможно ли е според вас аз или Георги да сме имали носталгия по този режим?“, пита той.

В крайна сметка през 1972 г. Георги Марков влиза в радио Би Би Си – Лондон, като чиновник с мизерната заплата от 350 лири стерлинги. По същото време наемът на една гарсониера в Лондон е 500 лири. После се свърза с „Дойче веле” и „Свободна Европа”, откъдето хонорарите вече му осигуряват по-сносен живот. Със свой приятел той купува малка къща, където и до днес живеят вдовицата и дъщеря му. По думите на Никола Марков през този период той не участва в никакви партии, емигрантски организации и секретни служби – въпреки всички усилия на комунистическата власт да докаже противното.

Никола Марков често пътува до Лондон при брат си. На 18 август 1978 г. се разделят на летище Хийтроу и Никола му казва: „Георги, моля ти се, пази се. Тези хора не си играят“. Писателят маха ядосано с ръка и казва: „Абе,

ако искат да ме убият, да ме убият

но те знаят какъв скандал ще стане“. Никола отговаря: „Ти, когато си мъртъв, какъвто и скандал да стане, няма да ти послужи за нищо“. Това са последните думи между двамата лице в лице.

През септември, при едно от редовните си обаждания до Лондон, Никола разбира, че Георги е в болница и „не е добре“. В неделя кризата е преминала и Георги е говорил с Тео Лирков за новата си книга. „Аз се успокоих, но не знаех нищо за сачмата, за чадъра – само, че е болен – разказва Никола Марков - В понеделник сутринта отидох да направя резервация за самолет, за да отида да го видя. Бяхме говорили заедно да заминем за Америка, да видим какви са възможностите там. Той не искаше да е чиновник в Би Би Си, искаше да се отдаде свободно на литературна дейност. Като се прибрах, към девет ми звънна телефонът и се обади Дейвид Филипс, който с Георги написа „Достопочтеното шимпанзе“. Каза само да се обадя в болницата: „Георги е зле“. Веднага звъннах. От болницата искаха първо да знаят кой пита за Георги. Казах: „Брат му е“. Отговориха ми, че Георги е починал тази сутрин.“
Никола Марков за пръв и единствен път прекъсва разказа си. Сълзите са в очите му и след 30 години.
—————————-
През септември миналата година давността на делото за смъртта на писателя беше продължена с още 22 години и следователите - сменени. В основата на това настоятелно търсене стоят двама – братовчедът на Георги - Любен и брат му Никола. „Отвращавам се още повече от тези, които днес си позволяват вулгарността да казват, че българските служби нямали нищо общо с убийството“, казва Никола Марков.

Този мой материал излезе първо в е-вестник.

За Лили Иванова - последно

Обещах да не пиша повече за Лили Иванова като символ на заливащия ни отвсякъде соц, който се представя за най-великото културно достижение на България и за неизменен национален символ. Не мога да се въздържа да не цитирам обаче една нова статия на Явор Дачков: "За Лили, пегела и елла". Хайде, да кажем, че съм млад и не разбирам, но Дачков е съвременник на цялата кариера на Лили. И явно това го кара да е далеч по-критичен от мен:

"Това, което събужда възмущението ми, е нахалството на тази жена, която издевателства върху слуха ми от най-ранна детска възраст. Няколко неща помрачаваха иначе безгрижното ми детство. Ходенето на училище, сигнала на детското предаване по „Хоризонт” в седем без десет – един оглушителен звън на часовник, и песента „Панаири, панаири”, която имам чувството, че не звучеше само във времето на „Говорить Москва”. Дотам съм бил зомбиран с тази песен, че когато майка ми ме завела в Пловдив, за да видим панаира, още от колата съм започнал да припявам: „Па-па-ра-па-па, ра-па-па-па”. И до днес този пошъл рефрен не ми излиза от главата."

Нататък става далеч по-брутален :) Цялата статия на Явор Дачков е в "Гласове".

И създаде Господ македоноида

Правителствената пропаганда в Македония започва да има обратен ефект

„Деца на слънцето и цветето, да знаете че населих вашата майка Земя с три раси: бялата раса македоноиди, жълтата монголоиди и черна раса, която нарекох негриди. Всички останали хора са мулати. От вас македонците заченах бялата раса и я разширих чак до Японско море. Всички бели хора са ваши братя, защото носят ген македонски и всички преселения от вас почнаха, та тръгнаха на север.”

Това е част от обръщението на Бог към македонците в краткия филм „Македонска молитва“, който Македонската национална телевизия излъчи непосредствено преди новогодишната нощ. Според обясненията на Бог във филма, това „откритие“ не е познато на света, защото „зли дяволски души лъжеха и изкушаваха македонците повече от 1000 години“. Автори на филма, който се излъчваше и по сателитния канал на Македонската телевизия, са Ниче Димовски и Владо Денчов.

Клипът “Македонска молитва” от националната телевизия, в който македонците разговарят с Господ.

В интерес на истината много от посланията в „Македонска молитва“ са традиционни за македонизма и не представляват нещо ново. Те се вписват добре и в активната кампания на правителството да пропагандира „античния“ произход на македонската нация и нейното величие през вековете. До момента, тази кампания успяваше да тушира недоволството от външнополитическите неуспехи на Македония в споровете с Гърция и дори да засили доверието към управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ. Разговорът с Господ обаче, както и интересните расови теории, изглежда дойдоха в повече и на по-рационално мислещата част от македонското общество. И ако досега повечето протести срещу „античния фундаментализъм“ идваха от опозиционната бивша комунистическа партия СДСМ, сега съпротива се появява и сред по-неутралните кръгове.

Македонският историк Тодор Чепреганов обяснява пред в. „Шпиц“, че интерпретациите от „Македонска молитва“ са непознати за историческата наука в световен мащаб и са опит за митологизация на историята. „Такива съобщения могат да имат голямо влияние върху ума на малките деца. Тезите са сходни с идеите на Хитлер, който виждаше арийската раса да се простира до Индия. Група хора в Македония се опитват да създадат някаква нова история, за която няма аргументи. Не знам дали забравят, че в света има и други историци, които ще се запитат какво ни е на нас македонците,“ казва професор Чепреганов. Според него Институтът за история не може да реагира на всяка лудост и измислица, защото в последното време подобни неща се срещат наистина много.

Сузана Симоновска, професор по антропология, също коментира пред „Шпиц“, че подобни „данни“ противоречат на теорията за еволюцията на човека и бялата раса. „Това повече е пародия, отколкото някакъв документален филм. Излиза, че ние сме първи на този свят и след нас идва потоп. Това е противно на моите възгледи за модерна нация със своя идентичност“, смята професор Симоновска. В последно време общественото мнение в Македония е бомбардирано с различни „открития“ на квазиархеолози и историци, като най-свеж е споменът от лятото, когато на македонците им беше обяснено, че имат общи корени с пакистанското племе Хунзи. В случая с „Македонска молитва“ реагира и Съветът за радиодифузия, македонският медиен регулатор, който обяви, че през седмицата ще излезе със становище по случая.

„Македонска молитва“ обаче не е единствен случай на драстична пропаганда по македонските медии. Конфликтът с Гърция около името „Македония“ и затрудненото интегриране към ЕС и НАТО даде силен тласък на национализма в западната ни съседка, който не се поддържа само от маргинални партии, а от всички медии и от самите управляващи. Постоянно тече кампанията „Ти си Македония“, която се старае да даде ново значение на понятието „македонец“ и според някои интелектуалци напомня силно на пропагандата в нацистка Германия. Всекидневно по повечето телевизии се излъчват рекламни клипове, в които запазен знак е впереният към зрителите показалец. Постоянно се говори за храбростта и издържливостта на античния пълководец Александър Велики.

Любомир Цуцуловски, професор по философия, коментира пред „Шпиц“, че тези медийни кампании вече стават безсмислени. Според него в тях има много елементи, които напомнят за най-вулгарния период от соцреализма в СССР.

„Изглежда, че рекламите искат да изградят „юберменш“ или „надчовек“ - както в нацистка Германия. Между другото, в рекламите често ви се казва, че вие сте никой и нищо и можете да бъдете нещо само чрез правителството и неговите напътствия. Има го и заплашителният момент, с пръстът вперен към екрана – като американския чичо Сам. Всичко това може да има доста застрашителни ефекти“, казва проф. Цуцуловски. Според него безвкусицата и прекаленото преекспониране на рекламните вече има контраефект и повечето хора се дистанцират. „По правило, обществата се опират на античността и на миналото, когато настоящето е в криза“, казва Цуцуловски.

Естествено, опозиционната партия СДСМ също не спестява критиките си. Според професора по международно право Любомир Фръчковски, едно е да се обсъжда античната история, а друго да се твърди, че македонците са директни потомци на Александър Велики. „Това е генетично невъзможно и пагубно. Ясно е, че кампаниите са политически проект за консолидация на авторитарността, чрез която правителството се опитва да създаде една нова идентичност и нов смисъл на понятието македонец“, казва Фръчковски. Според него такива тенденции могат да доведат до колапс на държавата и нейната изолация, защото международната общност няма как да повярва, че македонците са директни потомци на Александър. „Тази политика на властта все някога ще престане, но за това трябва не само интелектуална, а и социална борба. Само с борба се печели свобода,“ обяснява проф. Фръчковски.

Не е ясно доколко свободата може да дойде от бившите комунисти в Македония, които може да са имунизирани за „античната болест“, но търпят доста критики за югоносталгия и прекалени симпатии към Сърбия. В случая обаче запазват по-разумна позиция, която контрастира с екзотичните инициативи на управляващите от ВМРО – ДПМНЕ. Освен постоянните закачки със съседите на историческа тематика, медийната пропаганда на ВМРО включва борба с аборта, както и опит за прокарване на закон, според който неженените до определена възраст младежи ще трябва да плащат немалък данък на държавата. Друг закон пък предвижда големи социални помощи за македонските семейства с повече деца. Трябва да се отбележи, че законът няма да обхваща райони с предимни албанско или ромско население.

Подобни мерки не се харесват на повечето млади хора в Македония. Това не означава, че те имат проблеми със своята македонска идентичност, а повече, че са уморени от крайните националистически и авторитарни залитания на властта. Която в интерес на истината не се занимава само с пропаганда. Наскоро в Македония влязоха в сила и далеч по-смислените закони като забраната на найлоновите торбички. На последната лидерска среща беше деблокирана и дългоочакваната лустрация, като управляващите и опозицията постигнаха споразумение председателят на лустрационната комисия да се избира на ротационен принцип, като първите шест месеца да бъде от опозицията. Очаква се лустрацията да обхване държавните служители, съдиите, университетските преподаватели, верските общности, Македонската академия на науките и изкуствата, журналистите, както и неправителствените организации.

Подобни мерки, заедно с нарасналата нетърпимост на обществото към националистическата пропаганда, може пък да доведат до стабилизиране на македонската държава, което няма как да не помогне за бъдещата европейска интеграция. Много зависи и от съседите на Македония – доколко те ще намалят натиска си и ще оставят младата република да достигне сама до нужните либерални и демократични ценности? За да бъде наистина Македония „самостоятелна и независима“ - идеал, между другото, добре познат от българската история.

Този мой материал излезе първо в е-вестник.

Революция или детелини?

Мартин Карбовски се определя като "продавач на революции". Казва, че е създал много, но не е имало кой да ги купи. Надява се, че ще има.

Ще си позволя еретичното за блогосферата мнение, че уважавам Карбовски. Той е един от малкото български журналисти със собствен стил и позиция. Прави авторски неща - нищо, че повечето пъти не ми харесват. Поне зная, че това е неговото мнение и неговият начин - а не безличието на поредната Цветанка Ризова или Светла Петрова.

Харесваше ми, когато се скара в ефир с Кеворкян и Недялко Йорданов. Почти съгласен бях, когато обвини поколението на нашите родители за кофти прехода. Даже позлорадствах на книгата му "Недялко яде лайна в НДК", защото мнението ми за соц-културата и нейните "титани" е известно и може да се перефразира като "соца яде лайна в НДК".

Същият Карбовски наскоро направи две предавания за Лили Иванова. Сега подготвя трето за концерта и в Париж - нарича го гордост за България. Ще пише книга за "примата на българската естрада" (любимото ми клише). !?

Руският посланик Анатолий Потапов (вляво) награждава Лили Иванова с руски орден заедно с Боян Радев, Кеворк Кеворкян и Тончо Русев. Снимка: в."Сега"

Революционера, реформатора, къде остана, холам?

Нали бяхме против последното соц поколение "интелектуалци", което изяде лайната, взе си хонорарчетата и не създаде нищо, за да може България да сграбчи силно новото време след 89-та? Нали напарфюмираните и безмислени текстове на Лили и компания създадоха вакуум за чалгата? Нали бяхме против червените "морални" авторитети като Недялко и Лили?

Или вече не продаваме революции, а детелини?

Защо не съм и аз социалист...

Защо не съм и аз социалист като Че Гевара? Лицето ми да е по фланелките на младежи, а българските социалисти да правят клипчета с мое участие. После да ги публикуват в сайта си, заедно с любовни предложения към Станишев и снимки от поредния запой в провинцията. Наистина, защо да не съм като Че Гевара – нима ще е лошо да съм горил като него хиляди книги на клада през 60-те. Да съм ръководил „народни съдилища“, без никакви съдебни процеси като част от кубинската революция. Да съм повтарял постоянно: „За да екзекутираме човек не са нужни доказателства!“ Друга любима реплика да ми е била: „Революционерът трябва да стане студена машина за убийства, която е мотивирана от чиста омраза.“ Да съм нареждал на отрядите за екзекуция да стрелят от разстояние пет крачки в главата на вече убития – че да му се пръсне черепът. Да съм създал всесилни тайни служби по модела на КГБ в райска островна страна. После да съм правил революции с племето самба в Африка и след това в Боливия.

Защо не съм и аз социалист като перуанеца Педро Мороте, за когото пише друг социалист – полският журналист Ришард Капушчински по време на Студената война. Да съм се обявил като Мороте срещу аристокрацията и да съм се сражавал в партизански отряд, воден от поета Хавиер Харод през 50-те. Да съм правил аграрна реформа и да съм раздавал земя на бедните селяни. Но и да имам такова щастие като Мороте – мой приятел да умре и да ми завещае маса пари. За да мога после, пак като Мороте, деятелят на социалистическите реформи, да отворя в столицата скъпо и изискано заведение, предназначено за аристокрацията и богаташите. Да обикалям в заведението като Мороте – с фрак и доволна физиономия. Даже може като него да си тананикам стиховете на бившия приятел и командир поета Хавиер Харод, убит из засада някога преди.

Защо не съм и аз социалист като немския журналист Гюнтер Валраф, да пиша от „клоаките на капитализма“ по време на Студената война. Да разкривам социални неправди, да критикувам „търгашеската система“, както и тези, които тъжат за отминалата диктатура на Хитлер. Като немския строителен работник Алфред, който в книгата „На дъното“ на Валраф с носталгия разказва как по времето на фюрера са разстрелвали и за открадната връзка на обувка. Защото, който краде от другарите си – или бой до смърт, или разстрел. Алфред също обяснява, че при старата система е имало ред – в Германия и в Европа и старците все още са можели да ходят по улицата. Нещо повече, седемдесетгодишна бабичка е можела да си ходи нощем по улицата с 10 000 марки в джоба и нищо да не и се случи. Прането се е оставяло в двора и не е изчезвала една носна кърпичка. Велосипедите са стояли по цяла година пред къщи – без никой да ги открадне. Уважението към възрастните е било втълпявано правило – в градския транспорт никой младеж не си е и помислял да седне в присъствието на възрастен.

Как може да защитава нацизма този Алфред, не знам? Все едно не знае за лагерите. Прав е Валраф да го осмива в „На дъното“. Но като се замисля, и по комунизма беше по хубаво в България. И при нас имаше ред, не се крадеше, имаше уважение към възрастните – и на улицата, и у дома, и в училището. „Клас стани, клас мирно!“ - ееех, млади години. Казват, че и тук имало някакви лагери, ама аз не вярвам. За това искам да съм като Валраф: изобличител на капитализма, носител на български награди за революционна публицистика, и до днес преподаван в българските университети. Като него да съм бил и сътрудник на тоталитарните тайни служби на Източна Германия в отдела за дезинформация. После обаче и аз да кажа, че не съм сътрудничил „съзнателно“.

Защо не съм и аз един млад социалист в днешна България. Да искам строг контрол в Студентски град в София, пълна национализация на площите, жителство като едно време и силно полицейско присъствие – ако може и жандармерия. Да искам камери на всеки ъгъл и сух режим. Абсолютно безплатно и държавно образование. Какви са тия частни глупости? Между другото, да споменавам на колегите, че ако не слушат, ще ги пратя в лагер, като дойда на власт. От Студентски град да си ходя на излети до Бузлуджа, да нося фланелка с лика на Сталин и да слушам безплатно Веско Маринов. Да пропагандирам изгодните сделки за газа, да празнувам годината на Русия в България и да ме канят в Париж да гледам Лили Иванова. Ех, защо не съм и аз социалист…

Време за вярващи

Малко след Априлското въстание американският журналист Джануариъс Макгахан отива в Панагюрище. Пита един от пострадалите дали вярва в Бога. На същият човек къщата е изгорена, жената обезчестена и убита, децата посечени, а малката му дъщеря така измъчена, че да умре по един най-ужасен начин.

— Не — отговаря българинът, като се оглежда диво; аз вярвам в дявола.

Малко по-късно същият човек полудява и се самоубива. Понякога си мисля, че нещо подобно може да стане с всеки нормален българин днес, който не иска да живее в корумпирана, престъпна и неокомунистическа страна. Може би, за това и не отидох на днешния протест пред парламента в София.

Не отидох и защото знаех, че исканията са неясни, неизпълними, а някои откровено глупави и миришещи на соц. Можеше и да се предполага, че всяка подобна благородно възникнала инициатива ще бъде бързо овапсана от хората на Расате, младия нацист блогър Накев от трибуната, феновете на ЦСКА, феновете на "Левски" (за жалост), комунистчетата от "Призив", платените провокатори и подобни симпатяги.

Истината е, че вече създадената демокрация се отстоява с партии, а не с "всенародни въстания" тип Гърция. Партии обаче, за мен лично, в България няма. Има един куп бивши комунисти и много малки куклички. На сходни позиции съм с много членове на ДСБ и СДС, но извинявайте, вашите партии са изчерпани и нямам никакво желание да управляват в коалиция с Бойко. Това е поредната причина, поради която протестът нямаше и няма как да доведе до нещо добро.

Но надеждата, това гадно проклятие, пак ме хвана към 11 и гледах целия протест от RE:TV. Видях много познати. Видях интелигентни хора. Разбира се, и тези гореспоменати, които овапсаха работата. Но важното е, че видях хора, които вярват и то не в дявола.

Което потвърждава, че общата ни вяра за България с достойни политици, магистрати и полицаи, поносима корупция, добро образование и действащо здравеопазване, не е утопична. Доказва, че мнозинството, което не гласува по избори, не е апатично, овчедушно, блеещо и дрогирано, а достатъчно смислено, за да не пуска бюлетина за тези или онези бивши комунисти. Показва, че вече идва ред точно на хората от моето поколение - не живелите в робство.

Този ред няма да дойде сега и веднага, но явно от него се плашат чичковците на власт. За това и скалъпиха бомби, провокатори и още триста уйдурми. Критичната маса недоволни и мислещи хора рано или късно ще се организира далеч по-добре, ще направи своите партии и организации, ще излъчи своите лидери. Само по-скоро да стане, само по-скоро...

Снимка: Булфото

Фреди Фосколо: Днешните мутри са деца на комунизма

Алфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София от смесен брак между българка и французин. Получава образованието си във Франция, завършил е право и българска филология. През 1966 г. е един от основателите на софийския Съюз за независимост и възход "Левски", който разпространява позив с обръщение към предстоящия IX конгрес на БКП с искания за излизане от Варшавския договор и свободни избори. По тази причина Фосколо е осъден на 15 години затвор за шпионаж. Излежава три от тях, след което е пуснат. Бяга нелегално във Франция с бъдещета си съпруга, откъде организира бягството на други политически затворници, сътрудничи на известни български борци срещу комунизма и пише за България във френската преса. Дългогодишен сътрудник на сп. „Нова алтернатива“, което се занимава специално с Източна Европа. След промените правителството на Жан Виденов обявява за Фосколо за„персона нон грата“ през 1996 г. В крайна сметка той получава българско гражданство през 2002 г. и днес продължава да пише за България.


- Г-н Фосколо, и във Франция трябваше да минат много години след Втората световна война, за да започне да се говори открито за тогавашните престъпления. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се разгледа критично прериода след 1944-та година?

- За съжаление в България още не сме на този стадий. Не става дума за помирение. То не може да се случи без разкаяние и без прочит на историята. Това ще стане някой ден, когато може би ще има общ пантеон на падналите за правда и свобода, за нормално съществувание. Там ще бъдат и Вапцаров и Георги Марков, няма да се делят жертвите. Смятам, че не всички партизани например са били користни и съветски агенти. Сигурно и между тях е имало младежи като мен навремето, които са разпространявали позиви и са участвали от идеализъм. Но те са били очистени после от собствените си другари възпитаници на СССР. Трябва паметта да стане история, а това подлежи да стане в България.

[+/-] ...виж целия текст

- Но за да стане история, паметта трябва да се запази. Не се ли губи паметта у нас за борците срещу комунизма, за които вие доста сте писали във френската преса?

- Да, така е. Имаше дисиденство в България, въпреки че много го отричат - ще ви кажа защо. Трябва обаче да се уточни, че това е дума, която е измислена на Запад. Тя означава отцепник от идеята, който обаче не я оставя. Аз не се смятам за дисидент, защото никога не съм бил комунист. Съпротивата е нещо отделно, в България имаме такава срещу комунистическия режим в лицето на горяните. Така или иначе, дисидентите са хора, които са запазили достойнството си и аз мога да кажа, че съм ги срещал в затрова, макар да съм от едно по-късно поколение, когато затровите не бяха толкова пълни. Стари затворници са ми казвали, че в килиите където ние бяхме по четири човека, преди са били по 17. За да си дисидент обаче ти трябва не само достойнство, а и медии, които да отразят твоите позиции. Само девет души руски дисиденти протестираха на Червения площад срещу влизането на танковете в Чехословакия, но там бяха западните медии да ги отразят. А на България никой не обръщаше внимание. Освен това, най-известните дисиденти бяха писатели, поети, журналисти, а в България бяха повече обикновени чиновници, селяни, работници. Ако наистина в България имаше някаква липса, то тя беше на интелектуалци при дисидентите. Но дисиденти като явление имаше. То обаче не срещаше подкрепата на запада. Имаше един провинциален учител, който беше написал нещо и наивно искаше да го даде на някое западно посолство. Всички го върнаха и той завърши при българската милиция и в затвора. Нямаше кой да покаже на света българското дисиденство. Нашето списание „Нова алтернатива“ беше малко изключение в тази насока.

- Защо българските борци срещу комунизма като Илия Минев не намериха място сред управниците в новото време?

- Те не бяха удобни, защото бяха истинските съпротивляващи се, няма да кажа дисиденти. Част от тези, които взеха властта след 89-та година бяха част от сценария на БКП за смяна на властта под друга маска и нямаше как да застанат до фигури като Илия Минев и други. Щеше веднага да възникне въпроса те какво са правили докато той се е борил? Подобно сравнение веднага разобличава. Затова те предпочетоха да се представят като първи и отхвърлиха всички стари борци, както и емигрантите.

- В този смисъл вие подкрепяте ли тезата на покойния Световлав Лучников, че СДС е организация на перестройката, целяща да запази позициите на старата власт?

– Да, така е. Разбира се вътре имаше и чисти фигури, като самия Лучников, които да създават някакъв авторитет. Но на тях не им дадоха да се изявят реално. Ние бяхме много наивни, но нямаше и как, всички имаха огромни надежди, когато виждаха как рухва комунизма. Но все пак има и напредък, в Европа сме, можем да пътуваме свободно. Винаги съм подкрепял европейската идея, смятах, че тя е единственият начин да се направи алтернатива на комунизма, нацизма и всички такива смъртоносни иделогии.

- Можем ли обаче да сме пълноценен член на Европейския съюз, когато виждаме една реабилитация на комунистическото минало на България?

- Лошото е, че днес факторите в държавата не желаят да се знае за борците срещу комунизма. Но мисля, че именно както се е случило във Франция, след време тези неща ще изкочат благодарение на по-младите поколения – колкото и старите да ги окуряват, че за сега нищо не правят. Ще се намерят хора. В момента все още запазваме суровия материал на историята, която в последствие да прочисти обществото.

- Как си обяснявате мирното съжителство на европейските политици с някогашните комунисти?

– Да, но от ЕС казват, че днес у нас няма Политбюро, което да назначава за управляващи бившите комунисти. Наистина ние демократично сме си ги избрали, колкото и да е имало манипулации. Трябва да се отбележи, че не само в България има носталгия по комунизма. Тя се появява и в охолни страни като Германия дори. Но аз го отдавам на възрастта. Всеки има носталгия по младостта си. Дори един приятел, който прекара 12 години по затворите, наскоро ми обясняваше колко хубаво е било навремето. Опасността е, че комунизмът не е осъден. За това е възможно и младите поколения да отиват към неокомунистическите идеи, както става и в Източна Германия. Не се случи световното осъждането на системата, което се случи с нацизма. За жалост нямаше осъждане на комунизма и за това той още е жив. Навремето казваха за нацизма, че утробата на звяра е още топла и младите поколения трябва да знаят всичко, за да не се връщат към грешките на миналото. За съжаление утробата на комунизма е още плодородна. Дай Боже няма да се върне на сталинизма, но още може да се прероди в нещо. Днес левите във Франция се оправдават, че комунизмът никога не е бил осъществен и, че те тепърва ще го осъществят. Казват, че у нас не имало комунизъм. Аз им казвам, че в Източна Европа беше баш комунизмът. Виждаме, че същите тертипи се възпроизвеждат навсякъде другаде – в Куба да речем. Екзотична страна, но същите чистки, лагери, убийства като в Европа. Да не говорим за Камбоджа, където си избиха една четвърт от населението за четири години. За това не мога, дори пенсионер, да остана със скръстени ръце. Не си е отишла опасността и за това ще продължавам да работя. Нормално е младите да не знаят точно какво е било, трябва да им се напомня. Веднъж гледах как по Би Ти Ви попитаха едно дете кой е бил Тодор Живков. То отговори : той е бил велик диктатор, по негово време хората са живеели по-добре. Смешно, но всъщност тъжно.

- Има много такива хора, които казват, че преди е нямало бедни ?

– Всъщност всички бяха бедни, дори номенклатурата. Те бяха осъществили комунизма и парите нямаха такова значение. Важна беше властта, мястото ти в йерархията и полагащите се привилегии, които заместваха парите. До голяма степен номенклатурата нарочно бутна системата, защото тя пречеше, беше склерозирала. Тя им пречеше да станат това, което са в момента – олигарси и мутри. Мутренската обстановка е развитие на комунизма, отървал се от идеологическите пречки. Много хора казват : вижте колко лошо стана като „избухна“ демокрацията. Не, това са последиците от половин век комунизъм – и за икономиката, и за манталитета. Днес имаме не държавен, а мутренски монопол, който е част от старата система.

- Можем ли да говорим в бъдеще за някаква реална опозиция в България? Как определяте състоянието на днешните т.нар. „десни партии“?

– В България всички говорят за десни партии, но в началото СДС бяха обявени за такива само, защото бяха антикомунистически. Тяхното функциониране беше ляво, тяхните подходи бяха леви. А консерваторите бяха БКП-БСП. И днес е така, това е партията на най-богатите хора в България, на олигарсите. Те имат интерес да блокират промяната. Трябва да им свалим шапка, че успяха в сценария. Сигурно не точно както са искали, но все пак успяха да го приложат. Оставям настрана голямата и отвратителната изненада от поведението на Негово Величество, която е болезнен въпрос за много хора като мен, които са били изгонени от България. Очаквахме, че той може да се яви като някаква съвест на нацията. Но днес не виждам как опитите на разните т.нар. „десни“ останки могат да направят някаква обединена опозиция. Те не разполагат нито с финансите, нито с медиите, които отдавна са превзети много хитро от червените. Но най-важното е, че вече нямат и моралния капацитет. Явно Бойко Борисов и ГЕРБ ще са следващите водещи. Но за мен това е последната стъпка преди истинската промяна. Трябва да се мисли за след това. Тогава ще дойде времето на по-младото поколение. Надявам се да се появи нещо ново, още повече, че за огромно наше щастие сме част от ЕС. Иначе щяхме да сме на нивото на Беларус. Нищо, че ЕС си остава бюрократичен и подвластен на левите интелектуалци, които бягат от едно критично разглеждане на историята.

- Можем ли обаче да вървим напред без осъзнаване на миналото?

- Много трудно. И Владимир Буковски дава този пример, че германците са успели бързо да се възстановят от тоталитарен режим, само защото са осъзнали вината си. Едва ли това осъзнаване би се получило, ако нацизма не беше осъден световно. Трябва общо осъждане, не само в България, а има сили, които нямат никакъв интерес това да стане. За това и премиерът ни казва, че който се интересува от комунистическото минало е „ненормален“. Това ще е така, докато на Запад не искат да правят сравнение между нацизма и комунизма. Там клатят глава и казват, че нацизма е бил най-големият ужас. Да, но продължил 12 години. А украинският глад само за две години през 30-те прави най-малко три милиона жертви – без лагери. А какво става като прибавим и тях и всичко останало?

-Как виждате България след 10 години?

- Имам надежда за бъдещето. Но тук много се държи на етническото в нацията. Не е важно да оцелее етносът, а нацията. България трябва да стане привлекателна точка, така че най-различни хора да искат да се приобщят към българската нация, към българската култура и битие. Това ще спаси нацията, не етносът. Трябва да сме привлекателни, а това не е трудно – има много прекрасни неща - при хората, при бита, при много неща.

Това мое интервю излезе първо във в. "Гласове". Още за Фреди Фосколо тук.