Журналистика и отговорност

„Вие младите журналисти – замисляте ли се понякога каква огромна отговорност носите,“ ме попита Георги Саръиванов, девет години политически затворник по времето на комунизма.

Описването на истории като неговата – три смъртни присъди, никаква вина и процес като по учебник за методите в една тоталитарна държава, наистина е отговорна работа. Обикновено обаче нещата стоят по различен начин.

Как мислите се прави репортаж за новините по Би Ти Ви, които леля ви толкова обича да гледа и се възхищава на водещите? Става въпрос не за обикновена новина, а за т.нар. „проблемен репортаж“: Избира се сложна тема, за която трудно може да се даде еднозначен отговор, трябва да се прочетат една-две книги и да се говори с минимум трима души. В Би Ти Ви обаче журналистът не прави нито едно от трите. Сеща се за първи възможен отговор на проблема и го сервира като извод, който „доказва“ с мнението на един гост максимум. Горкият интервюиран обикновено има най-много половина минута да каже нещо по темата, което впоследствие се монтира и интерпретира така, че да пасне на готовата много преди това идея на репортера. Предварителни разговори с госта не се правят, за да се изяснят най-важните според него моменти. Журналистът не се интересува изобщо от увещанията на интервюирания, че темата е много сложна и трябва да се разгледа от много страни – времето за репортажа е около минута, повече не може, така се прави в телевизията и
толкоз.

Като резултат се пускат репортажи на конвейер по теми, от които журналистите не разбират почти нищо. Проблемите се разглеждат повърхностно и едностранчиво. Различните стереотипи в обществото се затвърждават, вместо да се анализират. На работата се гледа с точно толкова отговорност, колкото в завода за кисело мляко, където задачата на човека е просто да слага кофичките на поточната линия.

Ще кажете, че това не е журналистика, а новинарство, както в разграничението на Климент Денчев. Според него журналистика е работата на Ботев, З. Стоянов и Симеон Радев, а новинарството е „пролетарско озлобление, в смес с невежество, завист, подлост и при скромни възможности... както е у Ст. Й. Лец: ...с присъщата си скромност се мислеха за графомани, а бяха доносници". Ако обаче се върнем на въпроса на Георги Саръиванов за младите журналисти, то моето тъжно наблюдение е, че при тях (а сигурно и при мен, защо да се изключвам от категорията), журналистиката почти липсва, а новинарството е навсякъде.

Много колеги просто нямат представа, че в журналистиката има неща като етика и правила. За това, когато попаднат в „24 часа“ или „Стандарт“, те смятат, че си вършат работата по най-професионалния начин, нищо че пишат заглавия като „Надървени луди вилнеят из Варна“. Това впечатление веднага се потвърждава и от съветите на „авторитетните“ редактори като Валерия Велева, които се смятат за журналистически звезди и ненадминати специалисти. Да припомним, че българските издания на ВАЦ дори си направиха журналистическа академия. „Ако искаш да скочиш най-високо, трябва да се стремиш да победиш Стефка Костадинова. Ако искаш да станеш успешен журналист, със сигурност трябва да се учиш от най-добрите”, написаха преди време от „Труд“ и „24 часа“, за да оповестят отварянето на школата за млади журналисти, в която освен „професионалистите“ от ВАЦ, преподават и един куп политици от управляващата коалиция.

Когато млад човек, без особен опит, попадне в подобна школа, в някой многотиражен вестник или гледана телевизия, той почти няма избор и става новинар, а не журналист. Започва да се възхищава от Венелина Гочева и да повтаря, че „днес така се пише, защото хората това искат да четат“. След време започва да получава хубава заплата, канят го отвреме на време в някой сутрешен блок, пее в полза на децата от Могилино и ден след ден си върши чиновническата работата. Отговорност? Никаква.