Хъш

Продължавам разказа си за Петър Захаров, политическият емигрант от Западните покрайнини, който построи пансион за българите от чужбина в София. Животът на Захаров е бил такъв, че е трудно да си представим как на 75 години той е все още толкова енергичен и жизнерадостен. Играе с малкото си куче по двора, грижи се за градината, поддържа камината в хола винаги горещя и в къщата му постоянно е пълно с гости. Но Захаров не е съвременен светец. Сам признава, че не може да се отърве от омразата и желанието за мъст към тези, които са го преследвали цел живот. Никак не са били светци и хъшовете от вазовото време и това можем да си припомним всеки месец от прекрасната постановка на Народния театър. Днес нямаме техни портрети по стените и определено няма как да ги даваме като пример за човеколюбие на децата. Но всеки път ни карат да викаме "Да живее България!".

Началото на Втората световна война беше единственото истински щастливо време в моя живот. Германците ни върнаха не само Западните покрайнини, но почти всичко, което нашите съседи бяха заграбили. Заради тях и д-р Филов сега Южна Добруджа е в България. Бяхме обединена България – навсякъде се пееше песента „От Черно море до Охрид, от Дунав до Бялото море, един народ живее, сам своята съдба кове“. Народът беше въодушевен. Ние знаехме, че ще имаме свобода, докато германският народ може да дава кръв. Но ние загубихме заедно с него.

Репресиите в социалистическа Югославия не бяха по-слаби от тези в кралска. Сърбите са крайни националисти, едно жестоко славянско племе. Баща ми беше в лагер, чичо ми убиха, братовчед ми убиха, не бях подминат и аз. Убиха даже и попа, който ме беше кръстил. Минах два пъти през затворите. Първо като студент в Белград. Бях първа година, подготвях се за тежките изпити накрая по немска литература. Два дни преди изпита дойдоха агенти от сръбската държавна сигурност. Казаха: „идвай с нас“. Защо: „там ще разбереш“. Айде в централния затвор в Белград. Не бях само аз, арестуваха 20-тина български студенти – само, защото знаеха от какви фамилии сме.

[+/-] ...виж целия текст

По това време се арестуваха тези от Информбюро и ни обвиниха, че сме сталинисти. Какъв сталинист съм бил аз? Аз цял живот мразя комунизма. Но те използваха това, за да ликвидират българите. И това го успяха. Изпратиха ме в Голи Оток – най-страшният затвор на Югославия. В Белене даже бяха по-човечни, убиваха хората и ги даваха на прасетата. Сърбите обаче имаха специално отношение към албанците, българите, унгарците и хърватите. Бях осъден на три години, но излежах две.

След като излязохме от затвора, всички български студенти искахме да продължим образованието си. Обиколихме всички университети в Югославия. Бил си в Голи Оток: „оо, няма такова нещо.“ Не искаха да образоват нас „бугарашите“.

Кирил Кемилев, българин от Велес, ме спаси. Той по време на войната беше директор на гимназията в Цариброд. И той беше в Голи Оток, но го върнаха на работа за професор във философския факултет, защото скопяните нямаха специалисти. Така ние успяхме да завършим образованието си.

После станах гимназиален учител. Като учител аз пишех и говорех, че в Македония живее български народ, няма македонски език и нация. Бях пратен в Гниляне, в Косово. Никой не ми даваше хубавите места. За това пак ме вкараха в затвора. Излежах цялата присъда от две години и три месеца.

Тукашната общественост не се интересува от такива случаи. Ако бях престъпник, насилник, разбил банки, в къщата ми щеше да е пълно с журналисти. Но, когато съм лежал в затвора, защото имам кауза и съм българин, не е интересно.

Когато излязох за втори път от затвора – без пукната пара, бях решил с един другар - Йохан да бягаме – па нека ни убият на границата за Германия. Имах две години забрана да не мога да бъда учител – нямал съм морални качества да възпитавам югославските младежи. Никъде не ни даваха работа. За това с Йохан минахме австрийската граница въоръжени до зъби – бяхме решили да се бием, ако трябва, но да не се предаваме. Оставих жена си в Югославия. Нея така и не я пуснаха да емигрира и се разведохме официално.

25 години живях в Германия и вече 19 в Швеция. Като емигранти събирахме пари за дом „Родна стряха“. Аз също дадох доста пари за това време. Идеята ни беше този дом да бъде нещо такова каквото аз направих сега, но по-мащабно. Събрахме много пари от емигрантите по цял свят, но тук комунистическите власти ги откраднаха. Нищо не направиха. Връзката стана през славянския комитет в София. Те идваха при нас, убеждаваха много хора да се върнат: някои се върнаха и ги съдиха. Комунист просто не може да бъде честен човек. Те са по потекло пролетарии. По римско време това е била утайката на обществото, най-простите хора.

Запознах се с цар Симеон в Мюнхен. Той е голям патриот. Когато играеше някой български тим, той винаги идваше. Сега нямаме такава възможност да се виждаме. Той веднъж ни каза като беше премиер: „бягайте, да не виждат нашите отношения, защото ме преследват червените. “ Комунистите винаги са ни смятали за врагове. Но той тръгна и с тях – защото каза, че е цар на всички граждани на България. Но си мълчи по националните въпроси, всички си мълчат...

Промените в Западните покрайнини са все на лошо. Българите още са подложени на строга асимилация, преследване. Моят син беше лекар в Сърбия, но напуснаха заради правителствения натиск. Искаха да пратят сина ми да ме шпионира. Викат: баща ти идва от Швеция, да ни разкажеш с кого има връзки, какви са тия ВМРО, Български национален фронт. Той обаче има каза: "Аз не съм агент, вие си имате достатъчно специалисти". Сега са с жена си в Копенхаген.

Понеже отсъства поддръжка от правителството, ние се събрахме патриоти от двете страни на ньойската граница – и от стара България и от Западните покрайнини. Подпредседатели са д-р Марко Шукарев и Иван Николов от Босилеград. Няма да правим чети, но ще вдигаме шум. Ще запознаем европейската общност, че няма друг такъв случай на ограбване на страна. И най-много сме ограбвани от „братята“ сърби. Аз за това казвам, че от сърбин брат и от грък-сват, не става. Сега нашата организация иска божията служба да се проповядва на български, от български свещеници. А те ги гонят, не ги допускат, сменят ги със сърби. През лятото пак имаше такъв случай в Босилеград.

Между другото, сега в Сърбия има закон за реабилитация на политическите затворници. Само на мен не дават реабилитация. Писах жалба, но казват: „Ти още работиш против Сърбия“. Не е лъжа.

Снимки: Добрин Кашавелов