Хората без сълзи

Димитър Коруджиев е един от многото достойни хора, основатели на СДС и свършили важна работа в ранния преход. Не баш всички са маскари.

Същите тези достойни хора днес са много разочаровани. Защото повечето им усилия финишираха в това, че сегашният премиер се казва Станишев, а бъдещия Борисов. И изход явно няма. Надеждите бяха големи, помня ги макар и като дете. Но играта беше загубена.

И оттам разочарованието се пренася във всичко. В скорошно интервю в "Стандарт" Коруджиев казва:

"Страната е в състояние на морален разпад и то такъв, че не знаем дали имаме пътища назад. И всички безобразия, на които сме свидетели, се дължат на категоричната победа на безсрамието над морала. У нас се подменят стойностите на нормалното човешко поведение, утвърдени от европейската цивилизация, част от които е и чувството за срам и грях. Погубват се национални традиции, включително здравата българска нравственост.
Бардакът, в който се е превърнал Студентският град, е ясен символ. Там, където трябва да кипи културата, да има библиотеки, галерии и концертни зали, властват чалгата и законите на мутренската джунгла. Най-интелигентните ни деца са подложени на духовен геноцид. Големият ни театрален режисьор Александър Морфов каза, че се чувства вътрешен емигрант в България и отиде да работи другаде. Ако членството ни в ЕС само ще улесни бягството на качествените хора от страната, какво всъщност ще се случи с нея? Младите еколози също казват, че щом загубят последната битка за последния ценен кът от българската природа, ще си отидат. "Омръзна ми да плача след всяко поражение", заяви една от тях. Може би тук ще останат само хора, които не могат да плачат."

Същото послание в различни форми можем да прочетем по всички смислени медии, от повечето смислени анализатори. И не като посланието да е лъжа. Но! Студентски град не е само "Ориент 33" и арабите наркобосове. Там са и тези, които просто още не са участвали в играта, за да я загубят.

Тези младежи бяха на протестите пред парламента и не викаха на полицаите "евреи" и "турци". Същите студенти, тихомълком от всякакви медии, си организират собствени лекции, на които да се учат на гражданско поведение и демокрация. Канят Милен Семков, не Татяна Буруджиева. Пълнят театрите, нищо че са в центъра. Нямат намерение да емигрират. Искат да играят по правилата.

Дали това са хората без сълзи? Дори да е така, тяхната игра си заслужава, защото е единствената възможна. Най-голямото превъзходство е да знаеш, че принадлежиш към обречените, но понасяш това без сълзи.

Без сълзи...наскоро писах, че приемам, че ген. Христо Луков може да е бил фашист, но пак не върви да го демитологизираме чрез комунистически пропагандни филми. Сега, хипотетично, нека си представим, че не е бил фашист, а до последно български генерал. Живеещ в скромна, едноетажна къщурка - което не е хипотетично, а самата истина. На вратата се звъни - някакви странни хора. Луков отваря, а до него е малката му дъщеря. Жената отсреща вади пистолет и стреля пет пъти в гърдите на генерала. Той не пада. Вместо него на земята е жената стрелец - в несвяст. Налага се мъжът до нея, Иван Буруджиев, да вземе пистолета и пак да стреля в Луков. Този път генералът пада - без сълзи.