Сряда, Декември 31, 2008

Българин от старо време - Дянко Марков

Дянко Марков е най-жизненият възрастен човек, когото познавам. Нищо, че е на 86, бил е политически затворник от 1948 до 1952 г. и цял живот е бил репресиран от комунистическия режим. За жизнеността обаче си има обяснение - Марков е от тези вече почти изчезнали българи от царско време, които имат малко общо с нас днес. Въпреки че е преживял целия комунизъм, Марков е все още преди всичко български царски офицер. А клетвата на царските офицери е: "Кажи кога да умра!" Те са обричали не живота, а смъртта си на Родината. Марков е изграден като личност от стара България - с нейните плюсове и минуси, които и до днес могат да се видят в него. Разговаряме за комунизма на чаша вино в дома му - отрупан с книги, вестници, снимки от старите години и едно огромно българско знаме:

Комунизмът в последните години от своето властване над страната ни не беше характеризиран с онези насилия, както в началото. Някои хора, които не бяха кой знае как ангажирани в грижа за бъдещето на нацията, си спомнят с носталгия за точно този период. Лекарствата били почти безплатни, хлябът бил евтин. Това е примитивизмът на мисленето чрез стомаха, чрез удобството.

Но в същото време комунизмът унищожи стълбовете на националната същност – семейството, училището, църквата, казармата, всичко беше подложено на обезличаване, подчинение, на една доктрина, която претендираше, че ще даде щастие на всички. Но това е отречено от азбучните философски истини. Правилото максимум щастие за максимум хора е неморално. Не е важно какъв е броя на хората, които се чувстват щастливи, а дали другите хора не са обречени на незаслужено нещастие. А именно в това е същността на комунизма. Врагът, ако не се подчини, бива унищожаван.

Дянко Марков държи реч във Военния клуб. След промените Марков е народен представител, председател на БД Форум, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ-ща, главен редактор на списание "Един завет" и на вестник "Истина".

Обикновените хора се задоволяват с житейските и ежедневни нужди, но нацията съществува не чрез живота на планктона, а чрез живота, творчеството и битките на елита. А в комунизма елитът беше покосен. Който си позволяваше да мисли различно, беше обречен.

Двата враждуващи лагера по времето на Студената война избегнаха ядрената катастрофа, но за да се плати това споразумение, хората които страдаха под деспотичните режими на московските структури, бяха обречени отново да бъдат бедняците и безпомощните в своите страни. Споразумението включваше пак същите хора, но на различни принципи да са господстващите в своите държави. Така стана навсякъде. За нула време в Москва се излюпиха милиардери. Как се случи това?

В същото време борците с комунизма бяха изхвърлени отвсякъде. Тайната на общественото издигане е именно разкритието на истината докрай и по възможност да се даде справедливост на тези, които незаслужено са били жертви на епохата. На гърба на милиони нещастни същества беше изпитана доктрината на Маркс, за да се докаже, че тя не работи. Тя доказа, че няма преимущества.

Да, трябва да има някакъв контрол от страна на държавата. Но социолозите трябва да намерят баланса, не идеологията. Това е въпрос на една разумна държавна политика. Държавата не може да се абстрахира от грижата за немощните си поданици. Това беше доктрината на българския национализъм, който днес е хулен. Той беше социален в своята същност. Както в едно семейство способните деца се грижат дори за дебилното чедо, което се е родило. Това е смисълът на общото съществование, това е моралът. Тогава човек оценява това, което му е дал Господ, не ламти, а дава на другите. Великолепно казано от Христос: две ризи, ако имаш, дай едната на ближния.

Днес опасността е да се покаже истината за миналото, но то да не се осъди и да не се даде справедливост за потърпевшите. Така се постига някакъв баланс и се убиват импулсите за противодействие и противостоене. А импулс трябва да има. Много е трудно хората, които са били потърпевши от стария режим, да приемат, че днес отново техните някогашни мъчители определят битието. Но както е казал Вазов, всички ще помагаме истината да излезе наяве: „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът.“

Още от Дянко Марков тук.

На гости в Брезница - Ахмед Мула

Ахмед Мула е усмихнат и гостоприемен. Черпи с всичко възможно от малкото си магазинче, което преминава в нещо средно между кафене и кръчма. Всички в Брезница го познават - преди е бил и политически активен, ходил е до София да се бори за връщането на имената след "възродителните" процеси. Днес обаче не е член на нито една партия. На чаша кафе Ахмед разказва:

Политическите лидери повече си придават важност чрез нас мюсюлманите. Ние нито сме ги виждали, нито ги познаваме, нищо. Чували сме само от телевизията – някакви измислени партии сигурно. Тука е бастион на ДПС, да ти кажа. Има нещо такова, че трябва да си от ДПС, за да си добре. Иначе по някой път има проблеми. В моята работа не пречи, аз вече не съм член.

В началото хората харесваха ГЕРБ, можеше да се направи клуб. Но с тези приказки всичко замря. Може би тогава е искал да каже друго, но...който не обича ДПС, пак ще гласува от тях – от страх. Борисов държи по-просто език, можеш да го разбереш, но...

Ахмед Мула в своето кафене-кръчма-магазин. Снимка: Добрин Кашавелов

Тук не се делим, който може и има желание може да си прави каквото иска. Няма разделение, и в града е така. Не ми прави впечатление дали работя с мюсюлмани или християни. Ние си говорим на български, не на турски, че да имаме проблеми. Не е важно откъде сме дошли и как сме приели исляма, важно е да сме си добри граждани на България.

От 15 години почнаха много да използват това название за нас - помаци. Според мен български мюсюлмани е най-добре, произходът не е толкова важен. Помаци звучи малко обидно. Едните са християни, другите мюсюлмани, това е разликата. Ние сме си тука от поколения, какво да се ровим.

През комунизма бутат камъните на гробището край Брезница. Някои сега са запазени в джамията. Има много с арабски надписи, значи може тук хората да са живели от хиляди години. Но това не е най-важното. Всеки се определя както иска. Някои останаха и с българските имена, никой не им се сърди. Много млади момчета и момичета учат в чужбина, после се връщат тука. И дъщеря ми е така.

Няма по-различно отношение към мен, заради името. Не съм усетил дискриминация, няма такова нещо. Винаги сме си живяли тука, познаваме и хора в града, никой не го интересува как се казваш.

Няма нужда, не може и да стане да се отделим като малцинство. Няма никакъв смисъл. Няма какво да се делим. И сега всеки може да отиде в Турция, ако иска, но никой не отива. Тук си имаме всичко – и планина, и земя, и река. Ние сме си от тука. Дядо ми е бил на война, бил се е за България. И сега да има война – ние къде ще отиде. В българската армия, да защитаваме България, много ясно. Не може и дума да става. Единственото разделение е в религията, но то не пречи.

Бях около десет годишен, когато станаха събитията по "възродителния" процес. За Брезница той беше 70-те години. Бях на моста и гледах как се връщат хората. Бяха изпопребити, изпохапани от кучета. Бяха се гаврили с тях. Повечето бяха жени, деца, младежи. После дойдоха в селото в два часа през нощта, заградиха къщата, изкараха ни и ни накараха да пишем какво име искаме да си изберем.

Какво ми беше българското име ли? Не искам да си спомням повече за това, заминало отдавна. Другия ден отиваш на училище и започват да ти четат новото име. Ти само държиш главата надолу...много тегаво.

Бил съм и на двата големи митинга в София. В сняг, студ, докато пред Народното събрание ни върнаха имената. Беше много истинско, много хора ни подкрепяха. Знаехме за какво се борим. Черпеха ни с чай, със закуски. И сега правят стачки, но са много по-изкуствени.

Носталгия по комунизма могат да имат по старите – без образование, без да разбират нищо са им дали постове и работа. Като дойде новото време, който може да работи, работи. Сега сме свободни и се борим – няма как да има носталгия при нас. Дори тук да няма работа, отиваме за три месеца в Гърция и се връщаме и почваме наново.

Малко нововъведение в блога

Покрай работата си говоря с много хора, но не винаги всички техни мнения могат да излязат като интервюта. Често разговаряме по по-ограничени теми, като думите на моите събеседници стават част от някаква по-обща и балансирана статия. В нея влизат само най-точните и подходящи цитати, а всичко останало не се публикува. За това мисля, че в блога ще е интересно да публикувам точно тези части от разговорите, които иначе никога не биха видели бял свят.

Започвам с още малко мисли на Ахмед Мула, кръчмарят от Брезница, за когото писах в коледната си статия. Следва царският офицер Дянко Марков, политически затворник от 1948 до 1952, чието мнение ползвах в една статия за "Дневник". Както в случая, така и по принцип, не се ангажирам с мненията на моите събеседници. Малките им истории са публикувани в блога ми единствено като покана за дискусия и опит за търсене на многото истини в България.

И да не забравя, честита и благословена да бъде Новата година!

Вторник, Декември 30, 2008

Англичанинът Робин и "сложната" българска Коледа

Робин е англичанин. Идва от време на време в България, но не може да се каже, че познава страната. Разхождаме го из София в декемврийския студ – Народното събрание, джамията, ЦУМ, „Св. Неделя“. Докато гледа невзрачната украса на „Витошка“, той се усмихва извинително и казва: „Мислех, че в България няма да има Коледа.“

Докато в София кметът Бойко Борисов официално се изтъпанва на централния пешеходен булевард, за да запали забележително мижавите светлинки, които няколко дни по-късно започват да се разпадат и да гаснат, в Лондон, където живее Робин, всички грее още от края на ноември.

Част от празничната украса във Варна - доста по-мащабна от софийската. Снимка: Булфото

Което прави не по-приветливия от София град поне малко усмихнат. Но как да обясним на Робин всички парадокси на българската Коледа и на България изобщо? Като примерно, че София е най-богата община в България, но същевременно изглежда най-депресиращо. Кметът Бойко Борисов нещо май не си върши работата, градът му е мръсен, неподреден и непогледнат, но в същото време той е една от най-популярните политически фигури в страната. И вероятно бъдещ премиер.

При това шашардисващо положение, дребният факт, че почти липсва празнична украса, направо няма какво да се обсъжда. Затова казваме на Робин, че Коледа в България все пак има, но е „сложна“. Обяснението е профанско, но как иначе да помогнем на един средностатистически британец да разбере защо в България християнските коледни празници се организират от кметове бивши комунисти, които преди двайсетина години в публичните си речи са заклеймявали религията като опиум. Или, че има много общини, където Коледа наистина няма, но коледното настроение е по-истинско от това в София. А пък даже има и места, където Коледата се усеща не по-слабо от Лондон, нищо че са далеч по-бедни от столицата.

Пълна каша, която, мисля, съвсем се забърква в главата на англичанина, когато отиваме в село Брезница, Гоцеделчевско. Това е първото място, където той вижда тотално отсъствие на Коледа, която не е идвала и няма и да дойде. Обясняваме на Робин, че в Брезница почти всички жители са помаци – или българи, които преди доста време са приели исляма. Днес предпочитат да бягат от тази исторически най-достоверна версия, защото ролята на хора, сменили религията си, никак, ама никак не е престижна. Турците ги смятат за мюсюлмани втора ръка, религиозно менте. Българите ги смятат за отстъпници и предатели, които могат да се нарекат българи само, ако целунат кръста. Все едно ние всеки ден го целуваме по три пъти.

В Брезница Коледа няма, но християни и мюсюлмани живеят добре заедно, а църквата и джамията са една до друга. Снимка: Добрин Кашавелов

Въпреки това и въпреки че нямат Коледа, помаците не мразят. Не мразят и рижавия невярващ християнин Робин, който не знае нищо за тях. Обясняват му, че в Брезница почти никой не празнува Коледа, но християни и мюсюлмани живеят добре заедно. „Носим си подаръци, черпим се, помагаме си винаги – не само на празниците“, казва Ахмед Хаджи, председател на настоятелството на джамията в Брезница. В същото време възрастна жена връчва на Робин нещо като поничка – тази година Байрямът е през декември.

Ахмед Хаджи, с когото запознаваме англичанина, е най-уважаваното духовно лице в Брезница. Дори в противния студ в шест часа сутринта, малко преди първата за деня служба в джамията, очите му имат това странно излъчване на отдадените на религията хора. „Можем да разглеждаме различието си, но то е знамение, че трябва да се опознаваме и да взаимстваме доброто един от друг, обяснява той. Винаги се карам на моите ученици, когато обиждат християните. Християнството е небесна религия, която заслужава не по-малко уважение от исляма. И християни и мюсюлмани сме се родили на тази земя заедно и трябва да вземаме доброто един от друг, да си помагаме.“

„Това е истински коледен дух“, усмихва се Робин, докато стои пред на книга най-отдалеченото от Коледа място на света – брезнишката джамия. И все пак е прав. Усещането му се потвърждава, когато се запознава с Ахмед Мула, жизнерадостния собственик на магазинче и кръчма в Брезница. Докато го черпи с домашно вино, Ахмед обяснява: „Тук не се делим, който може и има желание, може да си прави каквото иска. Няма разделение, и в града е така. Не ми прави впечатление дали работя с мюсюлмани или християни. Ние си говорим на български, не на турски, че да имаме проблеми“.

Отраснал в либерална Великобритания, Робин се чуди дали помаците не искат да са официално малцинство или да се отделят от България. Ахмед се смее: „Няма нужда, не може и да стане да се отделим като малцинство. Няма никакъв смисъл. Няма какво да се делим, казва той. И сега всеки може да отиде в Турция, ако иска, но никой не отива. Тук си имаме всичко – и планина, и земя, и река. Ние сме си от тука. Дядо ми е бил на война, бил се е за България. И сега да има война – ние къде ще отидем. В българската армия, да защитаваме България, много ясно. Не може и дума да става. Единственото разделение е в религията, но то не пречи.“

Наслушалият се на страшни приказки за Косово и Босна британец Робин изглежда видимо щастлив. За да претрепем нагло ентусиазма му, обясняваме, че отношението към помаците не винаги е било особено прекрасно. Разказваме накратко за няколкото „възродителни“ процеса, опити за смяна на религията и имената, убийствата и затворите. Ахмед е един от хората, които са пряко пострадали от всичко това.

Той е около десетгодишен, когато стават събитията по последния „възродителен“ процес за помаците – през 70-те. Стои на моста в селото и гледа как хората се връщат от местността между Корница и Брезница, където властта им е направила засада. „Бяха изпопребити, изпохапани от кучета. Бяха се гаврили с тях. Повечето бяха жени, деца, младежи. После дойдоха в селото в два часа през нощта, заградиха къщата, изкараха ни и ни накараха да пишем какво име искаме да си изберем“, разказва Ахмед.

„Какво избра ти?“, пита англичанинът. „Българско име ли? Не искам да си спомням повече за това, заминало отдавна. Другият ден отиваш на училище и започват да ти четат новото име. Ти само държиш главата надолу… много тегаво“, обяснява Ахмед, вече никак не жизнерадостно. Обаче вижда, че скапва предколедното въодушевление на Робин и добавя: „Добре, че влязохме в ЕС – никога няма да се случи това пак. Вече няма по-различно отношение към мен, заради това, че се казвам Ахмед.“

За да върне съвсем усмивката на Робин, му сипва още вино, черпи го с телешка луканка и му разказва, че хората в брезнишко открай време живеят добре заедно. Даже по суровите хайдушки времена, когато ВМРО е била единствената власт в района. „Яне Сандански бил един от най-големите лидери на ВМРО тогава, но голям разбойник, обяснява Ахмед. Абе, като тия мутрите, дето си ги видял в София. Та той грабел от всички – християни, мюсюлмани, без значение. Видял обаче, че Брезница е богато село и казал на Гоце Делчев, другият голям ВМРО-вец, че тия хора там са поганци и турски слуги и трябва да се избият.“

Мюсюлмани се молят в джамията в Брезница. Там този декември се празнува Байрям, не Коледа. Снимка: Добрин Кашавелов

Робин не разбира и подпитва какви са тия ВМРО и защо са под турско, след като вече има свободна българска държава. Обяснението е дълго и нелицеприятно за един британец, но криво-ляво му казваме.

„Та Сандански искал да изколи всички помаци тука, но Гоце Делчев го спрял. Защото знаел от майка си, че най-хубавата градина е тази с многото видове цветя, не само с един вид. Затова, когато по-късно искали да убият Гоце Делчев, помаците го спасили. А за Яне никой не се погрижил и го гръмнали. Гробът му е ей-тука, наблизо. Там всяка година се бият българи и тия дето се мислят за македонци.“

„Ама и македонци ли има тука?“, пита Робин. „Нали казахте, че Сандански и Делчев са били българи, пък от Македония?“ Обяснението тук става прекалено сложно. Само казваме, че има някакви македонци, добре си живеем и с тях, а освен това празнуват Коледа. „Бе, нека са македонци, щом искат“, смее се Ахмед. Робин е объркано доволен.

Малко по в свои води се чувства във Варна, където коледната украса си е толкова блестяща, комерсиална и обилна, както той е свикнал. Англичанинът стои под цял покрив от сини лампички в центъра на града, които водят до прекрасно осветената и украсена катедрала. Сърце не ни дава да му обясним, че цялата симпатична украса се прави от фирма концесионер, която трябва да се избира чрез търг, но винаги печели жената на кмета. Никой не знае колко пари на данъкоплатците отиват в нейния джоб за празничните светлинки, но вероятно са малко повечко от необходимото.

Но тези малки тайни е по-добре да си останат за нас. Като тази, че Бойко Борисов е участвал пряко или косвено в издевателствата над хора като Ахмед Мула – без сега да го е срам. Или, че жертвите мюсюлмани стотина години преди това са клали българи като за курбан. А наглед дейният кмет на Варна Кирил Йорданов е смятан от мнозина за жалка марионетка на групировката ТИМ, наричана мафиотска, която, заедно със съмнителните си руски колеги, държи града в почти пълен контрол.

За Робин остава вкусната предколедна маса, на която сяда във Варна. Докато му сипва кисело зеле и свинска луканка, сервитьорката го пита: „И как ви се струва Коледата в България?“ „Сложна, но хубава“, казва Робин. Научил си е урока.

Този мой материал излезе първо в е-вестник.

Понеделник, Декември 29, 2008

Из македонските учебници по история

В 12 клас учителят ми по история обичаше да натяква, че ако някой случайно отиде в Македония, задължително трябва да му донесе един учебник по история - за да види какво са дробили там съседите. Малко по-късно разбрах, че господинът май е гледал повече шоуто на Слави и по-малко се е занимавал с история, защото всеки, който има минимален интерес към Македония може чрез книги и интернет доста добре да се ориентира в македонистката версия на миналото.

Наскоро попаднах и на един конкретен анализ на прословутите македонски учебници по история - първото целенасочено усилие за нещата да се говори конкретно, а не с клишета и предположения. Автор е историкът Николай Иванов, който в брой втори за 2008 г. на сп. "Македонски преглед" е писал за "Българската история в учебниците за гимназиален курс на обучение в Република Македония". Публикувам откъс от статията:

"В об­ласт­та на сред­но­ве­ков­на­та бъл­гар­с­ка ис­то­рия, от де­се­ти­ле­тия се наб­лю­да­ва пос­то­ян­на тен­ден­ция към „по­ма­ке­дон­ч­ва­не“ на вла­де­те­ли ка­то Са­му­ил и Иван Вла­дис­лав, за ко­и­то до­ку­мен­ти­те от епо­ха­та, как­то и съв­ре­мен­на­та ис­то­ри­ог­ра­фия са еди­но­душ­ни за бъл­гар­с­ка­та им ет­ни­чес­ка иден­тич­ност. То­ва изо­па­ча­ва­не и на­тък­мя­ва­не на фак­ти­те се пра­ви с един­с­т­ве­на­та цел да се „прис­по­со­бят“ бъл­гар­с­ки­те ис­то­ри­чес­ки­те лич­нос­ти от Ма­ке­до­ния към гос­под­с­т­ва­ща­та днес в Р Ма­ке­до­ния док­т­ри­на на ма­ке­до­низ­ма.
...
Раз­г­леж­дай­ки дей­ност­та на че­ти­ри­ма­та бра­тя Арон, Мо­и­сей, Да­вид и Са­му­ил ав­то­ри­те на учеб­ни­ка „Ис­то­рия за шес­то от­де­ле­ние“. Ав­то­ри Бран­ко Па­нов, Ан­дон Гор­чев­с­ки, М. Бош­ко­вич. Ск., из­да­тел­с­т­во „Прос­вет­но де­ло“ АД, 2002 г. съз­на­тел­но не по­соч­ват те­ри­то­ри­и­те, в ко­и­то са уп­рав­ля­ва­ли ко­ми­то­пу­ли­те. Мо­же би то­зи факт се дъл­жи на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че Арон е ре­зи­ди­рал в Сре­дец (дн. Со­фия), а Са­му­ил — в да­леч­ния от гра­ни­ци­те на ге­ог­раф­с­ка Ма­ке­до­ния град Ви­дин? Из­хож­дай­ки от то­зи про­пуск, след­ва въп­ро­сът, за­що тях­на­та дей­ност е раз­г­леж­да­на ка­то бор­ба за „ос­во­бож­де­ни­е­то“ на Ма­ке­до­ния от бъл­гар­с­ка власт, след ка­то два­ма от че­ти­ри­ма­та бра­тя уп­рав­ля­ват те­ри­то­рии да­леч из­вън пре­де­ли­те на днеш­на Вар­дар­с­ка Ма­ке­до­ния?

[+/-] ...виж целия текст

Опис­вай­ки дей­ност­та на цар Саму­ил, ав­то­ри­те на раз­г­леж­да­ни­те учеб­ни по­со­бия скри­ват, че в 976 г. той за­ед­но с дру­ги два­ма бъл­гар­с­ки бо­ля­ри Пе­тър и Бо­ян во­дят ус­пеш­ни бо­е­ве сре­щу Ви­зан­тия, които за­вър­ш­ват с крат­ков­ре­мен­но ос­во­бож­да­ва­не на ця­ла Се­ве­ро­из­точ­на Бъл­га­рия.

В уро­ци­те за ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на Ма­ке­до­ния в края на Х в. е пре­мъл­чан и друг ва­жен мо­мент. Си­но­ве­те на Ко­мит Ни­ко­ла при­е­мат и пок­ро­ви­тел­с­т­ват бъл­гар­с­кия пат­ри­арх Да­мян, кой­то след зав­ла­дя­ва­не­то на Прес­лав от ви­зан­тий­ци­те про­дъл­жа­ва от Прес­па и Ох­рид да из­пъл­ня­ва за­дъл­же­ни­я­та си на гла­ва на бъл­гар­с­ка­та църква.

Никъ­де не се спо­ме­на­ва и за Би­тол­с­ки­ят над­пис на Иван Вла­дис­лав, в кой­то вла­де­те­лят се ти­ту­лу­ва ка­то „... Йо­ан са­мо­дър­жец бъл­гар­с­ки“. Про­пус­кът на ав­то­ри­те ве­ро­ят­но е про­дик­ту­ван и от про­дъл­же­ни­е­то на до­ку­мен­та, в кой­то пле­мен­ни­кът на Са­му­ил уточ­ня­ва, че кре­пост­та (Би­то­ля) е въз­с­та­но­ве­на, за да слу­жи „...за убе­жи­ще и за спа­се­ние и за жи­во­та на бъл­га­ри­те“.

Сход­но е от­но­ше­ни­е­то на ав­то­ри­те на учеб­ни­ци­те по ис­то­рия в Р Ма­ке­до­ния и към на­лич­на­та из­во­ро­ва­та ба­за. Обект на фал­ши­фи­ци­ра­не и изо­па­ча­ва­не ста­ват ре­ди­ца сред­но­ве­ков­ни ав­то­ри, в то­ва чис­ло Ке­кав­мен, Ан­на Ком­ни­на, ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор Ва­си­лий II и дру­ги, ко­и­то сви­де­тел­с­т­ват че Са­му­ил, не­го­вият пле­мен­ник, а и на­се­ле­ни­е­то в уп­рав­ля­ва­ни­те от тях зе­ми са част от бъл­гар­с­кия ет­нос на Бал­ка­ни­те. По­ка­за­те­лен при­мер в то­ва от­но­ше­ние е уро­кът „Въс­та­ни­я­та на ма­ке­дон­с­кия на­род в ХI в.“ в го­рес­по­ме­на­тия учеб­ник за „шес­то от­де­ле­ние“. В тек­с­та мно­гок­рат­но се из­тък­ва, че въс­та­ни­чес­ко­то дви­же­ние под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Пе­тър Де­лян е всъщ­ност „въс­та­ние на ма­ке­дон­с­кия на­род“ про­тив ви­зан­тийс­ка власт, въп­ре­ки, че в края на уро­ка е пуб­ли­ку­ва­на илюс­т­ра­ция, пред­с­тав­ля­ва­ща изоб­ра­же­ние на Пе­тър Де­лян от ми­ни­а­тю­ра в Ма­на­си­е­ва­та хро­ни­ка (ХIV в.), на ко­я­то е из­пи­са­но „Бъл­га­ри­нът Де­лян“.

В уро­ка от съ­щия учеб­ник, раз­г­леж­дащ обо­со­бя­ва­не­то на „Ма­ке­дон­с­ка­та цър­к­ва“ (70-72 с.), от­но­во се фал­ши­фи­ци­рат ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти. В тек­с­та два­ма­та свет­ци са пред­с­та­ве­ни ка­то ро­до­на­чал­ни­ци на „Ма­ке­дон­с­ка цър­к­ва“ през Сред­но­ве­ко­ви­е­то. Нали­це е оче­вид­но пре­мъл­ча­ва­не на все­из­вес­т­ни­те фак­ти, че ця­ла­та дей­ност на Св. Кли­мент и Св. На­ум в Ох­рид е би­ла вдъх­но­вя­ва­на, под­к­ре­пя­на и фи­нан­си­ра­на от бъл­гар­с­кия вла­де­тел Си­ме­он I, а по то­ва вре­ме Ох­рид­с­ка­та епис­ко­пия е част от Бъл­гар­с­ка­та ар­хи­е­пис­ко­пия.

Изо­па­ча­ва­не на ис­то­ри­чес­ки фак­ти за­бе­ляз­ва­ме и в поч­ти всич­ки уро­ци на учеб­ни­ци­те за но­ва и най-но­ва ис­то­рия. Нап­ри­мер още в на­ча­ло­то на уро­ка „Въз­раж­да­не­то и кул­ту­ра­та в Ма­ке­до­ния“ се твър­ди, че „от вто­ра­та по­ло­ви­на на ХIХ в. в Ма­ке­до­ния за­поч­ва един про­цес на кул­тур­на еман­ци­па­ция на „Ма­ке­дон­с­кия на­род“ и:

„... осо­бе­но ма­ке­дон­с­ка­та ин­те­ли­ген­ция, тър­се­ше въ­веж­да­не­то на „ма­ке­дон­с­кия на­ро­ден език“ в прос­ве­та­та...“.

Чрез по­доб­ни твър­де­ния, ня­ма­щи ни­що об­що с ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на, съз­на­тел­но се пра­вят опи­ти да се ома­ло­ва­жат ре­ди­ца сви­де­тел­с­т­ва, пре­дим­но от мес­тен про­из­ход, в ко­и­то ка­те­го­рич­но е за­я­ве­но, че мно­зин­с­т­во­то от на­се­ле­ни­е­то в Ма­ке­до­ния се са­мо­оп­ре­де­ля ка­то бъл­гар­с­ко. Пра­вят се вну­ше­ния, че ав­то­ри ка­то Й. Кър­чов­с­ки, К. Пей­чи­но­вич, К. Шап­ка­рев, Д. Ма­ке­дон­с­ки и др. са пи­са­ли учеб­ни­ци на ос­но­ва­та на „на­ро­ден ма­ке­дон­с­ки език“, до­ка­то в съ­що­то вре­ме из стра­ни­ци­те на съ­щи­те те­зи кни­ги, че­тем, че те са на­пи­са­ни на: „прос­тей­шии бъл­гар­с­ки език“ (Й. Кър­чов­с­ки),“ ...на бъл­гар­с­ки език“ (съ­щия, „Чу­де­са на прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца“, Бу­да­пе­ща, 1817 г.). Ки­рил Пей­чи­но­вич пи­ше в „Ог­ле­да­ло“, че е опи­сал раз­лич­ни пот­ре­би „на ези­ка на бъл­га­ри­те от Дол­на Ми­зия“ (Ма­ке­до­ния), а още в увод­на­та част на из­ляз­ла­та през 1840 г. „Уте­ше­ние на греш­ни­ка“ пре­дуп­реж­да­ва, че „тъл­ку­ва­не­то е на прост език — бъл­гар­с­ки от дол­на Ми­зия, скоп­с­ки и те­тов­с­ки“. Ди­ми­тър Ма­ке­дон­с­ки, кой­то е из­вес­тен пуб­ли­цист от Ма­ке­до­ния, в своя ста­тия, пуб­ли­ку­ва­на във в. „Ма­ке­до­ния“ от 16.02.1871 г., каз­ва, че „...ма­ке­дон­ци­те не са цин­ца­ри, ни­то друг ня­кои на­род, но са чис­ти бъл­га­ри...“. Три го­ди­ни пре­ди то­ва, през 1868 г., ро­де­ният в Ох­рид Куз­ман Шап­ка­рев из­да­ва „Бъл­гар­с­ки бук­вар ... на на­ре­чие по вра­зу­ми­тел­но за Ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри“, а през 90‑те го­ди­ни на ХIХ в. в Со­фия пуб­ли­ку­ва че­ти­ри­том­ни­ка „Сбор­ник от Бъл­гар­с­ки на­род­ни умот­во­ре­ния“. В ав­то­би­ог­ра­фи­я­та си, пи­са­на през 1864 г. в При­леп, за­я­вя­ва, че ба­ща му е бъл­га­рин „... Ми­хайл Шап­ка­ров, ро­дом Бъл­га­рин от с. Лес­ко­вец...“.

Ав­то­ри­те на уро­ци­те за въз­рож­ден­с­ки­те про­це­си в Ма­ке­до­ния изо­па­ча­ват и де­ло­то на бра­тя­та Ди­ми­тър и Кон­с­тан­тин Ми­ла­ди­но­ви от Стру­га, де­се­ти­лет­на­та кул­тур­но-прос­ве­ти­тел­с­ка дей­ност на Ст. Вер­ко­вич, твор­би­те на Рай­ко Жин­зи­фов и Гри­гор Пър­ли­чев, ка­то в един от уро­ци­те се твър­ди, че през:

„... ХIХ в. се уве­ли­чи ин­те­ре­са към фол­к­ло­ра и ези­ка на Ма­ке­дон­ци­те. Ка­то в то­зи про­цес осо­бе­на ро­ля изиг­ра­ват сбор­ни­ци­те с на­род­ни умот­во­ре­ния на Ди­ми­тър и Кон­с­тан­тин Ми­ла­ди­но­ви, Сте­фан Вер­ко­вич и др.“

Знай­но е оба­че, че ис­тин­с­ко­то име на сбор­ни­ка на бра­тя Ми­ла­ди­но­ви е „Бъл­гар­с­ки на­род­ни пес­ни от Ма­ке­до­ния“, а то­зи на Ст. Вер­ко­вич е озаг­ла­вен „На­род­ни пес­ни на Ма­ке­дон­с­ки­те бъл­га­ри“.

В по­со­че­ни­ят ве­че учеб­ник за „шес­то от­де­ле­ние“ на с. 112, в уро­ка „Фор­ми­ра­не­то и дей­ност­та на МРО“ (как­то се виж­да още от заг­ла­ви­е­то) се изо­па­ча­ват име­то и пър­ви­ят ус­тав на Вът­реш­на­та Ма­ке­до­но-Од­рин­с­ка Ре­во­лю­ци­он­на Ор­га­ни­за­ция. Твър­ди се, че на 23.10.1893 год. в Со­лун е ос­но­ва­на „Ма­ке­дон­с­ка Ре­во­лю­ци­он­на Ор­га­ни­за­ция“, без оба­че ав­то­ри­те да приз­на­ят, че пър­во­то и име е Бъл­гар­с­ки Ма­ке­до­но-Од­рин­с­ки Ре­во­лю­ци­о­нен Ко­ми­тет. Съ­що та­ка се пра­ви опит да се пред­с­та­вят ос­но­ва­те­ли­те на Ор­га­ни­за­ци­я­та ка­то част от т.нар. Ма­ке­дон­с­ка ин­те­ли­ген­ция, прик­ри­вай­ки фак­та, че и шес­ти­ма­та са ра­бо­те­ли в бъл­гар­с­ки ин­с­ти­ту­ции, би­ли са бъл­гар­с­ки учи­те­ли, бъл­гар­с­ки ин­с­пек­то­ри, бъл­гар­с­ки пуб­ли­цис­ти. Спе­ку­ли­ра се и с твър­де­ни­е­то, че на Уч­ре­ди­тел­но­то съб­ра­ние се е взе­ло ре­ше­ние ор­га­ни­за­ци­я­та да бъ­де тай­на, в ко­я­то мо­гат да чле­ну­ват „си­те жи­те­ли на Ма­ке­до­ния“, но в дейс­т­ви­тел­ност в пър­во­на­чал­ния текст на ус­та­ва, из­гот­вен от Го­це Дел­чев и Гьор­че Пет­ров, е на­пи­са­но са­мо, че в нея мо­гат да учас­т­ват всич­ки бъл­га­ри от Ма­ке­до­ния.

Изо­па­ча­ват се об­с­то­я­тел­с­т­ва­та по въз­ник­ва­не­то, це­ли­те и дей­ност­та на Вър­хов­ния Ма­ке­до­но-Од­рин­с­ки Ре­во­лю­ци­о­нен ко­ми­тет. Твър­ди се, че той е съз­да­ден от бъл­гар­с­ка­та власт с цел да се ма­ни­пу­ли­ра ос­во­бо­ди­тел­но­то дви­же­ние в Ма­ке­до­ния. Ни­къ­де оба­че не се спо­ме­на­ва, че поч­ти всич­ки дей­ци на ко­ми­те­та са от Ма­ке­до­ния и Тра­кия. Це­ле­на­со­че­но се из­бяг­ва из­пол­з­ва­не­то на пъл­ни­те наз­ва­ния на Вър­хов­ния ко­ми­тет и ВМО­РО, тъй ка­то ма­ке­до­нис­т­ка­та ан­ти­бъл­гар­с­ка док­т­ри­на все още не е на­пъл­но изяс­ни­ла от­го­во­ра на въп­ро­са за при­със­т­ви­е­то на „Од­рин­с­ки“ в на­и­ме­но­ва­ни­я­та на по­со­че­ни­те ор­га­ни­за­ции.

Изо­па­ча­ва­не­то на фак­ти в учеб­ни­ци­те по ис­то­рия в Р Ма­ке­до­ния про­дъл­жа­ва въп­ре­ки ре­фор­ми­те в гим­на­зи­ал­но­то об­ра­зо­ва­ние през пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни. В под­к­ре­па на та­зи кон­с­та­та­ция е и уро­кът „Ма­ке­до­ния и Ма­ке­дон­с­кият на­род в I све­тов­на вой­на“ (с. 28-32 — „Ис­то­рия за тре­та го­ди­на гим­на­зи­ал­но об­ра­зо­ва­ние…“), в кой­то се го­во­ри за мо­би­ли­за­ция на бли­зо 33 хи­ля­ди „ма­ке­дон­ци“ в бъл­гар­с­ка­та ар­мия. Ис­ти­на­та оба­че е съв­сем дру­га. В дейс­т­ви­тел­ност ста­ва въп­рос за доб­ро­вол­но учас­тие на де­сет­ки хи­ля­ди хо­ра от Ма­ке­до­ния в Ма­ке­до­но-Од­рин­с­ки­те опъл­чен­с­ки дру­жес­т­ва по вре­ме на Бал­кан­с­ки­те вой­ни и Пър­ва­та све­тов­на вой­на. Не е за под­це­ня­ва­не и кон­с­та­та­ци­я­та, че във всич­ки ар­хив­ни до­ку­мен­ти, ос­та­на­ли от те­зи съ­би­тия, доб­ро­вол­ци­те от Ма­ке­до­ния се са­мо­оп­ре­де­лят ка­то бъл­га­ри, с май­чин език бъл­гар­с­ки.

Не по раз­лич­но е по­ло­же­ни­е­то и в дру­ги­те гла­ви на спо­ме­на­тия учеб­ник за тре­та го­ди­на гим­на­зи­ал­но об­ра­зо­ва­ние. При­мер в то­ва от­но­ше­ние от­к­ри­ва­ме в уро­ка „Ма­ке­до­ния във вре­ме­то на Мла­до­тур­с­ка­та ре­во­лю­ция“, с. 137-140, къ­де­то се из­тък­ва, че:

„... в ав­густ 1909 г. в Со­лун при­вър­же­ни­ци­те на МРО фор­ми­рат На­род­на­та фе­де­ра­тив­на пар­тия“.

Но ни­къ­де пре­ди то­ва или след те­зи ду­ми не се спо­ме­на­ва, че ис­тин­с­ко­то наз­ва­ние на но­во­уч­ре­де­на­та по­ли­ти­чес­ка фор­ма­ция е „На­род­но-фе­де­ра­тив­на пар­тия (Бъл­гар­с­ка сек­ция)“.

В уро­ци­те, раз­г­леж­да­щи нав­ли­за­не­то на бъл­гар­с­ки­те войс­ки в Ма­ке­до­ния през 1941 г., не е от­ра­зе­но ор­га­ни­зи­ра­не­то и дей­ност­та на „Бъл­гар­с­ки­те ак­ци­он­ни ко­ми­те­ти за Вар­дар­с­ка Ма­ке­до­ния“, със­та­ве­ни из­ця­ло от мес­т­ни хо­ра и обе­ди­ня­ва­щи в сво­и­те струк­ту­ри поч­ти без из­к­лю­че­ние ця­ла­та ро­до­лю­би­ва ма­ке­дон­с­ка ин­те­ли­ген­ция от меж­ду­во­ен­ния пе­ри­од.

На­ред с мно­жес­т­во­то слу­чаи на изо­па­ча­ва­не и пре­мъл­ча­ва­не на ре­ди­ца фак­ти, свър­за­ни с ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия и лич­нос­ти в учеб­ни­ци­те по ис­то­рия в Ре­пуб­ли­ка Ма­ке­до­ния, се наб­лю­да­ват и ня­кои оче­вид­ни не­съ­от­вет­с­т­вия в рам­ки­те на са­мия текст. При­ме­ри в то­ва от­но­ше­ние от­к­ри­ва­ме как­то в уро­ци­те за сред­но­ве­ков­на­та ис­то­рия, та­ка и в те­зи, опис­ва­щи по-но­ва­та ис­то­рия на ге­ог­раф­с­кия дял Ма­ке­до­ния. В уро­ка за „Ма­ке­дон­с­ка­та“ дър­жа­ва не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди и след смърт­та на цар Са­му­ил, е пуб­ли­ку­ва­на илюс­т­ра­ция от Ма­на­си­е­ва­та хро­ни­ка, на ко­я­то са изоб­ра­зе­ни ос­ле­пе­ни­те от им­пе­ра­тор Ва­си­лий II са­му­и­ло­ви во­и­ни. В обяс­ни­тел­ния текст под илюс­т­ра­ци­я­та е обяс­не­но, че ста­ва въп­рос за „ма­ке­дон­с­ки­те“ вой­ни­ци, до­ка­то на са­ма­та илюс­т­ра­ция яс­но се че­те тек­с­тът на ста­рог­ръц­ки „...бъл­га­ри“.

В зак­лю­че­ние, вслед­с­т­вие на нап­ра­ве­ния ана­лиз мо­же да обоб­щим, че в учеб­ни­ци­те по ис­то­рия в Р Ма­ке­до­ния чес­то се наб­лю­да­ва изо­па­ча­ва­не и пре­мъл­ча­ва­не на ис­то­ри­чес­ки фак­ти и съ­би­тия. Там, къ­де­то съ­щес­т­ву­ват ня­кол­ко хи­по­те­зи, ка­са­е­щи да­де­но съ­би­тие, се из­би­ра це­ле­на­со­че­но ан­ти­бъл­гар­с­ка­та и се на­ла­га ка­то един­с­т­ве­на­та прав­ди­ва. То­ва го­во­ри за умиш­ле­но из­би­ра­те­лен под­ход към под­на­ся­не­то на ин­фор­ма­ци­я­та. Чес­то се наб­лю­да­ват яв­ни про­ти­во­ре­чия и фал­ши­фи­ка­ции на ис­то­ри­чес­ки­те из­во­ри, да­ва­щи ин­фор­ма­ция за оп­ре­де­ле­но съ­би­тие. Има мно­жес­т­во не­о­бос­но­ва­ни твър­де­ния, ко­е­то пос­та­вя под въп­рос тях­на­та дос­то­вер­ност."


Ана­ли­зи­ра­ните от Николай Иванов учеб­ни­ци са:

1.Ис­то­рия за пър­ва го­ди­на гим­на­зи­ал­но об­ра­зо­ва­ние — Бл. Рис­тов­с­ки, Ш. Ра­хи­ми, С. Мла­де­нов­с­ки, То­дор Чеп­ре­га­нов и Мит­ко Б. Па­нов, Ско­пие, из­да­тел­с­т­во „Ал­би“, 2006 г.
2. Ис­то­рия за вто­ра го­ди­на ре­фор­ми­ра­но гим­на­зи­ал­но об­ра­зо­ва­ние — Бл. Рис­тов­с­ки, С. Мла­де­нов­с­ки и Ст. Ки­се­ли­нов­с­ки, Ско­пие, из­да­тел­с­т­во „Прос­вет­но де­ло“ АД, 2002 г.
3. Ис­то­рия за вто­ра го­ди­на ре­фор­ми­ра­но гим­на­зи­ал­но об­ра­зо­ва­ние — Бл. Рис­тов­с­ки, С. Мла­де­нов­с­ки и Ст. Ки­се­ли­нов­с­ки, Ско­пие, из­да­тел­с­т­во „Прос­вет­но де­ло“ АД, 2003 г.
4. Ис­то­рия за чет­вър­та го­ди­на ре­фор­ми­ра­но гим­на­зи­ал­но об­ра­зо­ва­ние — Д. Пет­рес­ка, В. Ач­кос­ка и М. Пе­шев­с­ка, Ско­пие, из­да­тел­с­т­во „Та­бер­на­кул“ АД, 2005 г.
5. Ис­то­рия за шес­то от­де­ле­ние — Бр. Па­нов, Ан­дон Гор­чев­с­ки, М. Бош­­ко­вич, Ско­пие, из­да­тел­с­т­во „Прос­вет­но де­ло“ АД, 2002 г.
6. Ис­то­рия за сед­мо от­де­ле­ние — Бл. Рис­тов­с­ки, Ш. Ра­хи­ми, С. Мла­де­нов­с­ки, Ст. Ки­се­ли­нов­с­ки и Тoдор Чеп­ре­га­нов, Ско­пие, из­да­тел­с­т­во „Ал­би“, 2005 г.
7. Ис­то­рия за ос­мо от­де­ле­ние — Вл. Вел­ков­с­ки, Ал. Сей­ди, Ар. Аля­де­ми, Д. Рис­тес­ка и Г. Пав­лов­с­ки, Ско­пие, „Прос­вет­но де­ло“ АД, 2005 г.

Четвъртък, Декември 18, 2008

Минало неудобно

Едно изцяло вгледано в миналото общество е болно. Намират се български историци, които да кажат подобно нещо, все пак не всички са Божидар Димитров и Андрей Пантев. Хубаво е, че го казва и Иван Илчев, сегашният ректор на Софийски университет. Според него на българските политици им е неприятно да се занимават с днешния ден, утрешния не им изглежда добре и за това намират здрава почва само в миналото.

Доказателства за тези думи има много, но се оказва, че опитите за бягство от мръсната реалност в миналото могат да бъдат еднакво толкова вонящи. Или поне доста двусмислени – като това, че Георги Първанов говори по повoд 100 години от обявяването на независимостта на България. Не беше ли любимата партия на г-н Първанов тази, която направи страната 45 години напълно зависима от бившия Съветски съюз? Комунистическата партия, която на два пъти официално обмисляше присъединяване на България към СССР. За тази независимост ли говорим?

Явно да и сега харчим 10 милиона лева пари на данъкоплатците, за да може Първанов и наследниците на същата комунистическа партия да укрепват властта си чрез националистическа пропаганда по повод годищнината от независимостта. В същото време губим едни други милиони, заради тяхната корумпираност и некомпетентност. Някак си преживяваме и факта, че успяват пак да ни направят икономически и политически зависими от Русия...

С две думи по Ботев– политическа зима. Погледът в бъдещето – съвсем мразовитo – руски атомни електроцентрали и пожарникар премиер. Спасението в миналото – невъзможно, защото то е заселено от прабългарски орди прескачащи китайската стена и Баба Тонка четяща Маркс. С малки изключения...

Разходка из софийския Военноисторически музей, почти празен в събота предиобед, струва един лев, президента Първанов не се мярка наоколо, а Гоце Делчев изненадващо е поставен в частта за ВМРО, а не при деветосептемврийските партизани. Музеят се оказва изненадващо чист път към миналото, което за разлика от бъдещето, може да изглежда оптимистично.

Стоте години независимост са представени скромно- за експозицията едва ли са похарчени и един процент от десетте милиона бюджет. Но може да се почувства духът на времето, когато независимостта на България наистина е значела нещо. Могат да се видят в автентичен вид политиците, които са се борили за нея. Като цар Фердинанд, чиито портрети, нарисувани от съвременници, са окачени май само във Военноисторическия музей. Има и снимки на царя с носия, дарена му от българите в Албания. Някой сеща ли се за тях? А за Фердинанд? Той не е популярна фигура и днешните държавници не си слагат негови снимки в кабинета– сигурно, защото е направил изостаналата и зависима от освободителите си държавица, независима, силна и модерна.

Днес не особено известен е и генерал Данаил Николаев. Негов портрет в музея, нарисуван от Ярослав Вешин, обаче носи датата 22 септември 1908 г.– правейки го единствен такъв в България. Генерал Николаев заслужава тази чест, която историята по случайност му поднася. Роден в Бесарабия, Николаев участва в Сръбско-турската война, а след това е награден за действията си в Руско-турската. Николаев е една от най-важните фигури при Съединението, когато като командващ на милицията отстранява правителството на Източна Румелия. След детронирането на княз Александър I става военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г. По негова заповед военните формирования участвали в преврата са разформировани, а бойните им знамена - изгорени. На 16 април 1925 г., при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син - подполковник Никола Николаев. С оглед на последните два факта не върви Първанов да си сложи негов портрет в кабинета...

Въпреки това, точно Данаил Николаев като министър на войната подписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на независимостта на България през 1908 г. Разбира се, манифестът може да се види в оригинал във Военноисторическия музей. Както, между другото, и мъничките парадни мундири, с които са участвали на церемониите по обявяването на независимостта, царица Елеонора, нейните дъщери и тогава 13-годишния Борис III. Борис е друга днес непопулярна фигура – обявявана за „фашист“, „шовинист“ и т.н.

В музея е и неговият по-безпристрастен образ, както и на сина му Симеон II. Малкият престолонаследник се усмихва от снимка с македонска носия. Там са парадните му униформи от 40-те и малката му сабийка, на която пише „за цар и отечество“. Носил я е малко преди да убият баща му и чичо му, а него да изгонят от страната.

Останалата част от музея не се различава много от новата експозиция за независимостта. Коментарът е минимален, предметите, снимките и фактите говорят сами за себе си. Като плочата на цар Иван Владислав, племенник на цар Самуил, който пише, че е "българин по род" и "самодържец български", явно незапознат с доктрината на македонизма и уникалния македонски генетичен код.


Героите в музея са обикновени хора, не легенди. Стефан Стамболов е бил адски нисък – мундирът му е като детски. Раковски е носил най-обикновено палто. Веригите, с които са оковали Левски, са били най-прости. И тримата обаче са се борили за истински независима България.

Панайот Хитов пък далеч не е имал някаква си сабя – на неговата пише „Българино, братко мой, ти от турчин не се бой, вземи сабя, върви в бой!“ Има и снимка на Чардафон Великий – забравеният герой от Съединението, който ужасно мрази руснаците и русофилите и ги смята за „черни души и козе месо“.

Тук са знамената от Съединението – като чирпанското, на което пише „Правдина се домогва с кръвнина“. Подобно на вид е и охридското знаме от Илинденското въстание, където отново невежите въстаници са пренебрегнали македонизма и са сложили български флаг. Друг неосъзнат македонец, полковник Борис Дрангов, също не е забравен. Военен теоретик, герой от Илинденското въстание, Балканските войни и Първата световна война, Дрангов е една от най-популярните за времето си фигури. В музея остава с мрачния си, но добре описващ епохата призив: „Война...убивай, не шади; умри, но победи!“ Без да губи битки, Дрангов умира за България през 1917 г. След време комунистите ще нарекат неговите борби „империалистически“.

Днес ще избягват да го споменават. Както и голяма част от миналото, което обаче си стои във Военноисторическия музей. Който иска, може да се шмугне завинаги в него и да избяга от кирливото настояще. Полза никаква, както казва Иван Илчев. Но току виж някой се разходил, научил уроците и ги приложил в съвремието. Срещу новите „черни души и козе месо“, естествено.

Четвъртък, Декември 04, 2008

Mакросоцистория, микроистории

Какъв все пак е смисълът да се ровим в миналото, когато никой вече не вярва, че има универсална и обща основа. Мисли след една конференция

В Германия няма млад човек, който да не е запознат с ужасите на нацизма. Там още в гимназията историята на този период се преподава по емоционален начин, така че учениците да се поставят на мястото на жертвите и да разберат в пълна степен насилието, на което те са били подложени. В България много младежи дори не знаят, че в Белене е имало лагер.

Нещо повече – биографичните изследвания на доц. Даниела Колева от Софийския университет в самия град Белене показват, че много хора не правят разлика между лагера, закрит през 1959 година (и отворен отново по времето на „възродителния процес”, 1984–85), и затвора, който съществува и до днес. В Белене няма табелка, знак, който да припомня, че тук е било мястото, което за българската нова история има смисъла на Аушвиц.

Щом това се случва, опитите да се обясни и разкаже за комунизма очевидно не са достатъчно успешни. Жертвите на стария режим се изтикват все по-встрани, а в същото време техните някогашни палачи си правят тройни дискусии по телевизията.

[+/-] ...виж целия текст


Всяка една от тези жертви има своята лична история, която днес е потънала в големия и мъгляв исторически разказ за комунизма и реално не помага за неговото осмисляне. Но това не е проблем при работата с историята само в България и реално занимава учените по света от доста време. В своята критика срещу свръхобобщаването и социалното организиране на историята те започват да работят с понятието микроистория.

„Микроисторията изважда фрагменти, чрез които виждаме повече обяснения от основните исторически факти“, обясни Джовани Леви от Университета във Венеция на 13-ия форум „Софийски диалози“, който се организира миналата събота и неделя. Темата на конференцията беше точно „Микроистория–макроистория: каква социална история?”.

Присъствието на Джовани Леви в България е събитие, защото именно той заедно с неколцина други историци като Карло Гинзбург „измисля” термина „микроистория” в края на 70-те години. Книгата му „Упражнения по микроистория”, която се появи на български език малко преди конференцията, предлага негови текстове, които проблематизират важните за нас и невралгични теми като: политическата употреба на историята, употребите на биографията, истината, историците и психоанализата.

Микроисторията се появи именно тогава, казва Леви, когато почти навсякъде се разклати оптимистичната вяра, че светът ще претърпи бързи и радикални революционни промени.
„В свят, който вече не вярва, че може да се намери обща и универсална основа, питането за начина на организация на хората и за това как да се придаде смисъл на всеки частен свят продължава да изисква от нас упражнения по микроистория”, казва още той.

Микроисторията в България

Микроисторията се интересува от отделната човешка съдба, от отделни моменти, места и техните връзки с по-големите събития. Тя може да работи добре при българските опити за разбиране на комунистическото минало. Трагичните лични истории на хилядите жертви на режима могат да направят емоционална връзка с младите хора днес и да им послужат за ориентация в света – каквато е главната функция на историята.

Но има и нещо много съществено – микроисторията не е просто смяна на мащаба и на фокуса, това не е просто история на отхвърлените, а „опит да се разказва, без да се прикриват правилата на играта, към които историкът се е придържал…”. Микроисторикът се чувства длъжен пред читателите да признае всичките си методи – удачни и неудачни, начините, по които е формулирал въпросите и потърсил отговорите.

Защото, пак според Леви, „ не е достатъчно да говориш за някого, за да го включиш в историята на света, за да покажеш значимостта му… От съществено значение е начинът, по който говориш”.

Проф. Ивайло Знеполски, директор на Института за изследване на близкото минало, обясни, че големите исторически модели не обясняват защо в България личностите от стария режим не са отстранени, а вместо това са агенти на приемственост и промяна. Според него това много повече може да се обясни с малките истории по комунизма, които са показвали вътрешната динамика на режима и грижливо замазваните противоречия. Знеполски изследва такива лични случаи, при които е имало поведение и действия, които са противоречали на природата на режима и по този начин са допринесли за неговата криза.

„Чрез малките истории отминалото се приближава до днешния ден и историческата епоха придобива кръв и плът. По този начин можем да намерим кълновете на сегашните проблеми“, каза проф. Знеполски.

Разбира се, малките истории могат да се намерят не само във връзка с промяната и постепенното рушене на режима. Много повече са историите на жертвите – като писателя Ненчо Илиев, безследно изчезнал след 9 септември, и неговата дъщеря Дорина, чийто живот остава завинаги променен след това. За тези биографии, формирани от насилие, говори доц. д-р Снежана Димитрова, преподавател в университетите в Благоевград и Пловдив. Дорина Илиева е била подложена на двоен натиск от страна на тоталитарната държава – заради физическото и морално убийство на баща си, който е бил обявен за фашист и народен враг. Доц. Димитрова обясни начина, по който дълбоката травма става източник на постоянна съпротива срещу режима и в крайна сметка за живота на Дорина, живееща извън България, която си отива като дъщеря на герой, а не на злодей.

„Безпокойството, свързано с миналото”

В крайна сметка, за да цитираме пак Леви, „безпокойството, свързано с миналото, произлиза не толкова от смисъла на нещата, които биват безвъзвратно загубени, а от безпорядъка и необхватността на неконтролираните човешки събития”.

В този смисъл конференцията в София беше и като успокоително хапче, което да ни припомни, че всъщност всичко предстои – малките култури и места като България ще търсят своето място в този безпорядък, безпокойството ще ни съпътства винаги, а колкото повече историци (а защо не и журналисти) станат по-внимателни и чувствителни към процеса на своята работа и осъзнават собствената си субективност и влияние във всяко едно изследване, толкова по-интересна и лишена от високопарни очаквания и генерализации може да стане самата история. За да не бъдем само наблюдатели, които не разбират какво им се случва, а участници, които разказват за случващото им се.

Този материал беше написан от Диана Иванова и моя милост. Излезе първо в "Идеалист".

Понеделник, Декември 01, 2008

Защото сте социалисти

На моменти съм мислил, че Сергей Станишев е един от малкото бивши комунисти у нас, които не са популисти и могат да вършат някаква работа. След като се качи на трамвая с Ламбо и написа фундаменталната книга "Защото сме социалисти" - вече не съм на това мнение.

Поздравявам го с малко класика от младите години:

video




П.С. Да вметна, че появяването на Гоце Делчев и Христо Ботев на корицата на книжката на Станишев, за мен е доста безвкусно. За това още един поздрав: