Пак прогноза за времето

Вярвате ли в българите?

- Ох, какво да ви кажа. Заранта вярвам, вечерта не вярвам... На другата заран пак започвам на зареждам вярата си. С други думи - често претърпявам разочарования. Но в дъното на душата си вярвам в бъдещето на тази страна. Убеден съм.

Дими Паница пред "Капитал".

За какво се борят някои

Показателен знак върху знаме на протестиращите млекопроизводители, които продължават да искат повече субсидии. Полицията използва да понабие някои от участниците в мирния протест. "И през фашистко не е било така", пък коментирал възрастен млекопроизводител от Враца пред "Дневник".

През кое по-точно българско фашистко, да го попитам аз?

Снимка: Ройтерс

Прогноза за времето

Времето, което си отиде, принадлежи на други. Времето, което идва, е наше.

Капка Касабова, автор на "Улица без име".

Соц-културата - роди се и не иска да умре

В една от сцените на филма „Сезонът на канарчетата“, директорката на местната гимназия е събрала във физкултурния салон целия випуск. На стената зад нея висят портретите на Георги Димитров и Ленин. Строени в еднаквите си униформи, учениците смутено очакват поредната лекция. Този път тя е за лошото влияние на западната култура и особено на рок музиката. За да покаже нагледно, директорката първо пуска Чайковски и се възхищава на таланта му. Някои от учениците обаче си запушват ушите. После строгата соц-лелка пуска американски рок, за който изсипва добре заучена тирада комунистически заклеймителни епитети. „Упадъчен, маймунски, вражески“… знаете ги. Учениците обаче започват да танцуват. Всички ученици.

Едва ли, защото Чайковски не е талантлив. Напротив, прекрасен е. Но обществото, а оттам и неговата култура, е в постоянно движение, смяна на ценности, обмяна на идеи, отхвърляне на едни и замяната им с други. Тоталитарната власт, на която соц-директорката е представител, иска да е по-силна от този закон. Тя иска да въведе вечни норми и истини – за културата, за политиката, за историята. Естествено не успява и, забранявайки рока, единствено го прави по-търсен. А Чайковски ненужно мразен.

Тази тоталитарна власт, в която ние доскоро живеехме, по определение е глупава. Понеже се противопоставя на законите за развитие на обществото, тя не ражда истинска култура. Не ражда висока култура, а Пантелей Зарев и Богомил Райнов. Когато се сеща, че трябва да прави и масова култура, създава Лили Иванова.

„Примата на родната естрада“. Символът на българската култура. Толкова набиван от медиите в последните над 40 години, че повечето млади хора днес я харесват. Въпреки че обясними причини за това няма – никой не би харесал която и да е друга 70-годишна, с лигав глас, силикон в устните, къса пола и претенции до Юпитер.

[+/-] ...виж целия текст

Баба, която дълги години е живяла с привилегиите на номенклатура, пяла е на Тодор Живков и Пенчо Кубадински, разхождала се е в чужбина и т.н., и т.н. По същото време в Европа масовата култура се е борила срещу войни, сваляла е правителства, протестирала е срещу цели икономически системи, проповядвала е нови ценности, стилове и мода.

У нас масовата култура е пеела за детелини и ветрове. Явно най-важните теми в една страна с концентрационни лагери, всесилни тайни служби и пълна липса на свобода. Но Лили Иванова не е виновна. Дори да е искала, никой не би й позволил да вкара и най-малката критика към властта. Затова, благодарим ти за детелините, Лили, никой вече не си спомня за теб…

Лили Иванова между Васил Найденов и Тодор Колев - соц-тангото сякаш продължава вечно. Снимка: Булфото

Или поне така би трябвало да бъде. Лили обаче не си отива. Тя е като символ на целият български комунизъм, който вместо да се скрие виновно в нечие мазе, излиза на сцената, маха пионерската връзка, слага грим, и продължава да пее. Даже се снима за „Плейбой“, всички му се възхищават, хвалят го колко е запазен и му обясняват, че е национално богатство.

Затова комунизмът или Лили, все тая, важничат все повече, обясняват каква култура е имало преди, а „сега тази долна чалга“, искат сто хиляди долара за интервю и смятат да представят България на най-голямата европейска сцена. Естествено искат държавни пари – заради заслуги.

И „нова“ България плаща. На официално ниво, тя вижда образците на своята сегашна култура точно в Лили Иванова, Йорданка Христова, Стефан Цанев, Любомир Левчев и Людмил Стайков. Някой знае ли тези имена извън България? Ами, не. Русия не се брои за отговор. За всеки европеец, не живял в тоталитаризъм, тази култура е смешна, допотопна и глупава. Тя не е казала нищо ново, тя е извън времето си, тя е провинциална, патетична и тъпа.

Трябваше да се отиде в чужбина, за да се научи, че има такива хора Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Трябва да се преровят антикварните книжарници, за да се намерят книги на Константин Кацаров и Стефан Попов. Или едни „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – с липсващи стотина страници. Иначе по улицата постоянно има плакати - „Представяне на Българските хроники“, „Голям концерт на дует Ритон,“ „Бисер Киров в България“. Култура…

Тази българска музика се присмива на чалгата, но не е родила нищо по-стойностно. Чалгата поне е актуална. Тази българска литература спори с Георги Господинов и го нарича „хайверо-шампански постмодернист на някаква осрана от врабците посткултура и постистория“, но не е написала нищо по-добро. Това българско кино плаче за златните си години, когато е било финансирано от държавата, но пропуска да спомене, че е правело почти единствено пропаганда.

А никой не е казал, че пропагандата значи високо изкуство. Затова, ако разгледаме културното наследство на България преди 44-та година и след това, ще видим… културното наследство на България преди 44-та година. Такова след това почти няма.

Спокойно,няма нищо страшно. Това не е, защото „българинът“ по закон е провинциален, с робска психика и малокултурен. Не може да се правят обобщения за този българин, както в любимата на Марко Семов „наука“ народопсихология, за която никой в Европа не е чувал от 40-те години насам.

Просто тоталитаризмът не е способен да ражда смислени културни послания. Така както Любомир Левчев, колкото и „велик“ поет да е, не може да роди дете. Изключенията единствено потвърждават правилото.

Затова, когато днес говорим за „морална деградация“ и „разпад на културата“, сме хем прави, хем не. Разпад и деградация има, но не от 89-а година насам, както ни убеждават Лили Иванова и Недялко Йорданов, а от 44-та. Прави са и когато казват, че „българската култура днес е в ужасно състояние“, но пропускат да уточнят, че това състояние е ужасно, защото наглед е почти същото както преди 30 години.

Но от друга страна, можем да кажем, че съвсем не са прави. Всъщност българската култура започва лека-полека, отново да се изгражда. От изсъхналото коренче започват да се появяват нови листенца. На мястото на тоталитарната липса на ценности се появяват някакви нови.

Защото в момента на пл. „Славейков“ можете да си купите не само Георги Джагаров и Христо Калчев, но и лъскавите, прясно издадени „Задочни репортажи за България“. Без липсващи сто страници. Още по-радостно е, че можете да си намерите почти всички книги на Илия Троянов, които напомнят, че културата се ражда не в изолация, а в среща с другите.

Отнякъде се появяват книги на автори от Македония, първите след Димитър Талев. Доста талантливи – Младен Сърбиновски, Алекс Букарски. Книгите на Цветан Тодоров могат да се намерят, даже бързо свършват. Български автори печелят награди в чужбина – като Димитър Динев. Печатат се на много езици – като Георги Господинов. Появяват се от нищото и изненадват приятно– като Захари Карабашлиев. Изследват миналото – като Ивайла Александрова. Книги като цяло могат да се купят не само на „Славейков“, а и в уютни книжарници – в цялата страна.

Само за няколко години, почти без държавно финансиране, по кината тръгват чудесни български филми. „Коридор N8“ участва на всевъзможни фестивали. „Дзифт“ изглежда по холивудски и печели награди в Европа. Младият режисьор Явор Гърдев освен това прави страхотен театър. Като Камен Донев. Като Александър Морфов. Като Мариус Куркински. Гърдев между другото казва, че обществото ни е силно обременено от все още не докрай артикулирана, и затова все още непростена вина от социалистическата ера, която е предопределяща за сегашните български злочестини.

Стефан Командарев прави филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ - по преведения на 11 езика роман на Илия Троянов. Снима го в четири страни и участва на девет фестивала – засега. В главната роля е световноизвестният Мики Манойлович. Троянов прави и филм за комунистическото минало на България, който се излъчва по германската национална телевизия. Командарев пък ще снима филм за българките, които емигрират по икономически причини. Смята, че забравата на миналото, което масово се пропагандира днес (дори в учебниците по история), води до всеобща обществена шизофрения…

Да не забравяме „Сезонът на канарчетата“ на Евгений Михайлов. В една от последните сцени героят на Чочо Попйорданов, синче на стар партиен секретар, е вече пропаднал пияница и разказва история на непознато момче. На гробовете на грузинците пишело не колко са живели, а колко години са били пълноценни – със семейство, къща, деца, щастливи. Като разбрал това, шопът казал: „Е, па на моя гроб ще пише: роди се и умря.“

Непознатото момче е синът на някогашното комунистическо величие-днес пияница. Заченат след изнасилване, изхвърлен от баща си, израснал по институции, в крайна сметка умрял при катастрофа. На гроба му наистина пише: „Роди се и умря“.

Такава е логичната история и на нашата днешна официална култура, зачената от комунистическите величия, и вече плахо измествана от новото. Само дето още я чакаме да умре.

Taзи моя статия вече предизвика доста реакции в е-вестник, както и коментара на Иван Бакалов: Соц-културата – що за култура беше и кой има право да приказва за нея?

Още мнения около темата : Георги Марков: Литературното блато
Александър Солженицин: Да не се живее в лъжа!
Илия Троянов: Златният век на интелигенцията

П.С. Един виц от социализма, прочетен в е-вестник:

Владко, синът на Живков трябвало да стане министър. Но на какво?
- Искам да стана министър на океаните – казал Владко на баща си.
- Невъзможно – вдигнал рамене Живков – Нали знаеш, че нямаме океани.
- А-а, невъзможно – казал Владко – И култура нямаме, ама кака стана председател на Комитета за култура.

Корените, любовта и приятелството

"Най-големите заплахи днес са отчуждението и самотата. А спасението са корените, любовта и приятелството."

Режисьорът Стефан Командарев пред "Капитал".

Въпрос на престиж

Писах, че двама от членовете на СЕМ - режисьорът Людмил Стайков и шефът на Съюза на българските журналисти Милен Вълков са работили за Държавна сигурност. Единият за ДС, а другият – за РУМНО (военно разузнаване).

Развръзката е, че Стайков е уволнен от СЕМ и ще обжалва. Вълков обаче запазва поста си, защото според тълкуването на закона, направено от регулатора, РУМНО не е част от ДС.

С други думи, Вълков е работил за военното разузнаване на тоталитарна и комунистическа държава, но понеже това не е под шапката на ДС, проблем няма. Може би, за това оневиниха и Тодор Живков - не се е водил агент на ДС. Подобно на Живков, Милен Вълков се гордее с постигнатото. За него е било "въпрос на престиж да работи за държавата".

Аз само ще попитам: за коя държава?

Aтака прави журналистика

Да не излезе, че се хващам само за лошата журналистика на партия Атака. "Труд", без да е открито партиен, прави отвратителна журналистика. Ясно е, че повечето всекидневници са жълти, жълти, а се предлагат като "сериозна" преса. Но просто два примера за Атака ми се набиха в очи и няма как да ги спестя.

Всички знаем, че по телевизия СКАТ има яко ксенофобски предавания, повечето антитурски. Проблем на СЕМ, но наскоро ви говорих за безнадеждното положение там.
По-голям проблем става, когато тези предавания се пускат на жълтите павета, пред президентството. Да, Атака са маргинали, никой не им се връзва, ама е тъпо да минавам по покрай БНБ и да слушам как "Турция ерозира българската държавност". Повечето документални филми на СКАТ на тема ислям, мюсюлмани в България, помаци са изключително пропагандни и директно настройват срещу съседна Турция.

Типичният електорат на Атака гледа пред президентството как Турция "ерозира българската държавност".

В интерес на истината моят интерес към помаците тръгна точно от едно филмче на СКАТ. Но само след един ден четене ми стана ясно, че нещата далеч не са толкова ясни и черно-бели: добрите българи/лошите турци. Даже турците почти не присъстват в играта.

И ако филмчетата са си директна пропаганда, вестник "Атака" явно се прави от същите хора, които навремето са измисляли комунистическите лозунги. (пр. " При директора се влиза само по голяма нужда!" и "Всички луди - на борба за мир! ")

Ето какво прочетох във в. "Атака" наскоро: "Изчезването на българите - твърди Гамизов във в. "Монитор" от 24 август 2007 г. - е неизбежно и нужно за доброто на целия свят, защото българската същност е патогенна и опасна. А ислямизацията на България била здравословен процес, защото мюсюлманската общност е жизнена, също като ромската."

Бре, викам си, Стефан Гамизов някой път говори малко на едро, ама такива глупости никога не съм чувал. Намирам въпросното интервю в "Монитор". В него Гамизов казва, че българската общност е подложена на агресията на патогенни организми, а не че тя самата е патогенна и "опасна". Думата "опасна" не е използвана изобщо. Също така, Гамизов изобщо не нарича ислямизацията здравословна, това е измислица на "Атака". Той казва пределно ясния факт, че мюсюлманската и ромската общност са жизнени, но го обосновава критично: "Мюсюлманската общност в България функционира на сравнително ниско ниво, от гледна точка на целите, които си поставя. Именно това ниско ниво гарантира, че тя няма да се либерализира, няма да се модернизира, ще остане затворена и респективно ще е защитена от агресията на външния свят. Нейното физическо оцеляване е напълно гарантирано."

Някой май или не е разбрал Стефан Гамизов, или доста си е пофантазирал върху интервюто му. Но нали знаете, ако няма враг, трябва да си го създадем...

И, между другото, предпочитам българската общност да намалява, но да се либерализира и модернизира. Защото в момента ромската се увеличава, но повечето и представители живеят ужасно (за което българската общност има конкретни вини). Но на Атака едва ли им пука особено за това. Те искат населението на България да се повишава - както по комунизма - нищо, че 95% от хората тогава са живеели мизерно и без елементарни свободи.

Както в случая с журналистиката на Атака - "Не, мерси!".

Какво правим със СЕМ?

Наскоро комисията по досиетата разкри, че двама от членовете на СЕМ - режисьорът Людмил Стайков (автор на филмите “Време разделно” и “Хан Аспарух”) и шефът на Съюза на българските журналисти Милен Вълков са работили за Държавна сигурност. Единият за ДС към СГУ на МВР, а другият – за РУМНО (военно разузнаване). И Стайков, и Вълков са в СЕМ от квотата на президента Георги Първанов и са назначени с негов указ през 2006 година.

По закон, не може да си член на СЕМ, ако си сътрудничил на ДС. Никой обаче не си помисля и да напусне органа след разкритията на комисията по досиетата. E-vestnik ясно обяснява цялата абсурдност на ситуацията:

Особено ме впечатли тази част:

"Вместо да се освободят от компрометираните, семаджиите развиха старата идея, че лустрационният текст трябва да се премахне от медийния закон. Според тях наличието му е условие за неизбираемост на членове на съвета. И най-важното: „СЕМ смята, че този лустрационен текст не отговаря на изискванията за развитие на съвременната медийна среда”."

[+/-] ...виж целия текст

Значи според СЕМ съвременната медийна среда не може да се развива без бивши агенти на ДС!?? Може ли след подобно становище всички да си подадат оставките, не само Стайков и Вълков?

Положението няма как да е различно, защото СЕМ е една тотално политизирана организация, без никаква икономическа независимост.

Критики към СЕМ има отдавна - най-често за некомпетентност на членовете, силни политически влияния върху тях и несъответсвия между закон и неговото упражняване. Но, все пак, се оказва, че тези проблеми не се срещат само в България, а присъстват в медийните регулатори из цяла Европа. Излязлото през 2006 г. изследване за състоянието на медийната регулация в 20 европейски страни, съставено от “Отворено общество” ( “Телевизията в Европа: законодателна рамка, практики и независимост” ) сочи, че в повечето сходни на СЕМ органи, ситуацията е много подобна.

Основен проблем пред медийните регулатори в Европа е въпросът за политическото вмешателство и политическата зависимост на членовете им. Проблемът се заражда още от факта, че в повечето страни, членовете на регулаторните органи се назначават от съответния парламент или от най-влиятелните за момента политически кръгове. Съответно, с малки изключения, институцията назначила членовете на медийния съвет, може и да ги уволни. Тези условия автоматично предразполагат към обвързване на членовете с различни политически сили и обслужане на техните интереси. Повечето законодателства, поне формално предпазват от такава обвързаност, но това по никакъв начин не възпрепятства нейното реално съществуване. Медийният доклад дори споменава, че в Германия някои от членовете на регулаторните органи са действащи членове на политически партии. Разбира се, постоянно се правят опити политическият натиск над регулаторите да бъде намален, главно чрез промяна в законодателсвата. Това обаче рядко води до резултат на практика. Въпреки че в повечето страни има стремеж мандата на членовете на регулатора да не съвпада с този на правителството, все още политическите партии намират начини да се справят с неудобните за тях хора.

А има и страни, в които държавата директно регулира медийния сектор или поне взема открито изключително дейно участие. Така е примерно в Естония, където, както посочва медийното изследване, “Министерството на културата изпълнява най-важните регулаторни и санкциониращи функции, като лицензиране и мониторинг на съдържанието, налагане на глоби и суспендиране и отнемане на лиценз за излъчване”. Подобна е и ситуацията в Македония и Полша. Това автоматично обрича тамошния медиен сектор на сериозни и основателни съмнения за политическо вмешателство в работата на операторите.

Като положителен пример в тази насока може да се вземе литовската Комисия за радио и телевизия. Там по-голямата част от членовете се назначават от професионалните асоциации (художници, кинодейци, писатели, артисти, журналисти, църква, издатели), което води до сериозна независимост на органа. Освен това членовете не могат да бъдат освобождавани от длъжност освен при болест, оставка или присъда. Комисията е и финансово независима, като се субсидира от процент от приходите на търговските оператори.

Това е доста изобретателен начин за финансиране, особено в сравнение с повечето други европейски регулатори, които разчитат основно на държавния бюджет на съответната страна. Нормално е, при положение че се действа с държавни пари, да има впоследствие и реални притеснения относно независимостта на тези регулатори. Освен Литва, единствено Германия и Хърватска са намерили алтернативни начини за финансиране – съответно чрез доходите от лицензионните такси и чрез данък, плащан от радио-телевизионните оператори.

Буквалното следване на литовския опит обаче едва ли ще е пенкилер за България. При нас професионалните организации на писатели, журналисти, издатели и т.н. са преки наследници на комунистическите такива и членове са предимно агенти на ДС. Подобно е и положението сред висшия клир на Църквата.

Ситуацията на СЕМ е тежка и поради факта, че той се финансира пряко от държавния бюджет. Интересното в случая е, че по Закона за радио и телевизия (ЗРТ) СЕМ не би трябвало да се финансира така, а чрез фонд “Радио и телевизия”. Средствата в него се набират главно от събраните месечни такси за приемане на радио- и телевизионни програми и първоначалните и годишните лицензионни, съответно регистрационни такси, събирани от Съвета за електронни медии. Фонд “Радио и телевизия”, обаче, не функционира. Тук ЗРТ се нуждае от корекция, защото по зададените в него параметри е нереално фонда да влезе в действие. Необходимо е въвеждането на други механизми, които да финансират, както СЕМ така и БНТ и БНР. За момента, те са принудени да разчитат на държавния бюджет, което нарушава политическата им и икономическа независимост, а и пречи на операторите да се превърнат реално от държавни в обществени. Положителни примери могат да се намерят в Литва, Германия и Хърватско.

Като цяло, ЗРТ подежи на промени –главно що се отнася до квотите при избиране на членовете и начинът на финансиране на СЕМ. Има и нужда от по-стриктно спазване на останалата част от закона. Но това не е само наш проблем, а и ситуация в която са поставени повечето европейски страни. Очевидно, все още европейските политици не могат да си позволят да изпуснат от контрола си такова силно оръжие като електонните медии. Но все пак, доброто решение както при регулаторите, така и в икономиката е: независимост и минимална държавна намеса.

На снимката: Изпълняващата длъжността председател на СЕМ Мария Стефанова. Автор: Булфото

Извън обществената шизофрения

"Отричането на миналото води до обществена шизофрения." Репликата е на режисьора на филма "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" Стефан Командарев. Освен, че съм напълно съгласен с тези думи, трябва да призная, че отдавна съм фен на Командарев и, разбира се, на Илия Троянов, по чийто роман беше направен филмът. Фен съм и на големия Мики Манойлович, който играе една от главните роли.

Ако преди време казах за "Дзифт", че е качествен, но не мой тип, то "Светът е голям" е точно мой тип кино. Искрено го препоръчвам на всички, които както Командарев и Троянов са извън обществената шизофрения, смятат себе си за нормални българи и европейци, не си хвърлят боклука през прозореца, не ходят на врачки, не харесват Бойко Борисов и не тъгуват за времето на Тодор Живков, защото саламът бил евтин.

На същите тези хора предлагам и една статия за Македония. "Циничен национализъм" на Арбен Джафери е е изключително откровен поглед към случващото се в последните години в Македония - през думите на един интелигентен философ, а не през просташко-кръчмарските патриотарства на някои наши телевизионни звезди. Малко хора ще разберат Джафери, лидер на една от водещите албански партии в Македония, което вероятно е и гаранция за качество. Но знаеш ли, светът е голям...

„Няма причини да се съжалява за станалото"...

Едно от нещата, които адски много ме дразнят в днешна България е липсата на каквото и да било посочване на палачите от времето на комунизма и изясняването на тяхната вина. Не говоря за възмездие, компенсации или отмъщение. Но поне може за обществото да е ясно, че едни хора навремето са вършели ужасни престъпления и носят вина. Голяма.

Както на децата на малкото оцелели от нацистките лагери евреи не би им било приятно да слушат, че там са били затваряни само престъпници, така и на мен не ми е приятно да слушам подобни глупости за комунистическите лагери. Но явно ще ги слушам, защото официално виновни няма, а оттам и вина.

Пример за това дава Илия Троянов в книгата си "Кучешки времена", където припомня какво точно се случи с Тодор Живков след 1989-та:

Без­крайното безуспешно съдебно дело срещу Тодор Живков, дългогодишния диктатор на страната, доказ­ва всеобхватната снизходителност спрямо престъпле­нията от миналото. Вместо да бъде обвинен за прес­тъпления срещу човечеството и човечността, шпионаж в полза на Съветския съюз и държавна измяна, както и множество тежки икономически престъпления, съдът го обвини единствено в превишаване на служебни ком­петенции чрез раздаване на жилища, вили и коли на близките и подчинените си. След като прокурорът срещна трудности да докаже дори това, процесът беше прекратен през септември 1992 година с присъда от седем години затвор за корупция и лично облагодетелстване.

[+/-] ...виж целия текст

Тодор Живков обаче не излежа нито ден от наказанието си. Той обжалва делото и беше поставен под домашен арест във вила, която някога беше построил за внучката си. Журналисти и бивши другари и приятели можеха да го посещават по всяко време. От време на време можеше да пътува, например в родното си село Правец (което по примера на африканските си колеги-диктатори Мобуту и Феликс Уфуе-Боани беше разкрасил с широки пътища и внушител­ни сгради), и тези посещения се превръщаха в ностал­гични демонстрации, на които човешките маси го обг­раждаха с всеотдайността си, отрупваха го с цветя и целуваха ръцете му. От време на време той даваше и пресконференции, на които в стила на държавника, еlder statesтап, правеше анализи на съвременната криза. Пресата го маскираше в одеждите на жертва и отчасти дори мъченик, прочувствено описваше стра­данията на семейство Живкови, а иначе се правеше на обективна: „За едни може да е бил Тато, но за други е бил разбойник и тиранин." Както и да е, диктатурата беше сведена до едно просто различие в мненията.

На 8 февруари 1996 г. Върховният касационен съд отмени присъдата, тъй като Живков като бивш държа­вен глава не можел да бъде съден по прилаганите закони. След седем години домашен арест през ранна­та есен на 1997 г. въпреки че прокуратурата от години беше подготвяла свидетелства и доказателства, Тодор Живков беше „пуснат на свобода" по хуманитарни при­чини, тъй като бил „стар и болен човек, от когото не можело да се очаква опит за бягство". От тук на татък Живков започна да се държи още по-самоуверено и нагло, самодоволната му усмивка отново започна да изпъква по вестниците.

През юли 1997 г. бяха публикувани библиофилски оформените му мемоари, издадени от фирма СИВ , която по принцип се занимава с обработка на стара хартия и стомана. „Спонсорът издател"(Свилен Иванов Вълчев) отбелязва, че издаването на мемоарите е най-доброто, което е нап­равил през живота си. И Живков пак кани пресата на закуска във вилата си, която безвъзмездно се пази от охранителната фирма ИПОН.

„В спортна риза с къси ръкави и в добро настроение той ни стиска ръцете, разпитва ни за работодателите ни и - както съобща­ват след това журналистите - намира винаги подходя­щите думи". Най-изненадваща е блестящата му вън­шност. Човекът, който твърди, че никога не пие, кой­то обаче още през 1989 г. е предложил на журналист от Lе Моndе рано сутринта коняк, вдига утринна наз­дравица за „мемоарите" си с чаша уиски. Предлага водка, джин, ракия, червено и бяло вино, а към това и богата закуска. Бай Тошо вдига показалец и започва да поучава:

„Няма причини да се съжалява за станалото, напро­тив - гордея се с него. По мое време България се пре­върна от най-изостаналата страна на Варшавския пакт в една от водещите. Днес в никоя от бившите соци­алистически страни не се краде толкова много, както при нас, е, може би с изключение на Русия. Изви­нявайте, драги сънародници, но не аз ви отнех хляба. Не аз унизих човешкото Ви достойнство. Не аз изп­разних пенсионерските ви джобове и не аз ви отнех спокойните старини. Това оправдание обаче не ме облекчава, нито като българин и български политик, нито като гражданин на България. За политик с моя стаж истинското наказание е моята болка и тревогата ми за България. За оцеляването и просперитета й. Многократно, много преди 10 ноември аз имах сме­лостта да говоря за грешките и пороците на някогаш­на България и някогашния социализъм."

„Виждате ли някаква далечна (!) връзка между Вашето управление и това, което се случва сега?" пита особено критична журналистка.

„Имате предвид, че след мен започна ограбването на страната. В такъв случай това е връзката. Като че ли някой даде паролата, крадете, крадете всичко!"

Като във всяко свое интервю Живков сервира на послушната преса най-невероятните лъжи, които на следващия ден биват отпечатани без никакъв коментар.Никой от присъстващите журналисти не поставя не­удобен въпрос, който би могъл да смути Живков в нахалната му арогантност. Той винаги може да твърди (въпреки че всички знаят, че това не е вярно), че той бил освободил всички политически затворници, че никога не е отстранявал някого от партийното ръ­ководство, че през седемдесетте с една парична рефор­ма като с магическа пръчка бил премахнал пет до шест милиарда долара дългове на страната, без да се влоши животът на българите.

В този хубав слънчев предиобед той завършва със заплахата, че ще се обърне към международните организации за защита на правата на човека заради „ван­далщината, с която се отнасят към мен". Тъй като: „Аз никога не съм бил диктатор."

Първата снимка е от някогашния концлагер край Ловеч. Там всеки ден са били взривявани хора. Втората и сами я разбирате.

Дружба от векове

През 1883 г. от името на Народното събрание в Русия отива българска депутация, която да приветства цар Александър III по случай коронацията му. Тя цели и да премахване недоразуменията, предизвикани от руските генерали в София и руската дипломация.Начело на депутацията е председателят на Събранието митрополит Симеон. Отношението към депутацията е интересно, особено от страна на Николай фон Гирс, дипломат, министър на външните работи на Русия по това време:

Гирс, разказва преосвещений Симеон, ни прие студено. Виждаше се, че той бе предупреден срещу камарата. От името на депутацията аз му изказах чувствата на българския народ, неговата вечна признателност. Той отговори сухо: "И животните дори са признателни. Това е едно естествено чувство. Но в политиката това не стига."

Невинно