Дзифт времена

"Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата - моралната де."

Изречението, с което започва и свършва новият български филм "Дзифт". Разказва го гробар. Вече си имаме и класически български черен филм, по всички правила на жанра и даже сред най-добрите примери. Но не това са моят тип кино, за това не мога да съм категоричен. Струва си гледането, най-малкото заради многото историйки като тази с лайната, които разсмиват 80 процента от залата, но и говорят нещо за близкото минало на останалите 20 процента.


Хареса ми и отговорът на режисьора Явор Гърдев пред вестник "Класа", когато го питат защо е направил филм за комунизма: "Любопитството ми към тези два периода в историята на страната е голямо тъкмо защото усещам, че причините за множество днешни обществени патологии се крият в тях. Обществото ни е силно обременено от все още не докрай артикулирана, и затова все още непростена вина. В този смисъл не ми е нужно да съм бил свидетел на събитията от социалистическата ера, за да усещам с кожата си, че тя е предопределяща за сегашните български злочестини. Немалка част от живота ми, а може би и най-важната част от него – детството и юношеството ми, премина в тази епоха и не бих се осмелил да твърдя, че съм недокоснат от нея. Чета мемоари за близкото минало, интересувам се от семейната си история. С филма „Дзифт“ нещата стоят по-иначе. Той не се занимава с битова или етнографска възстановка, нито пък е сериозно историческо изследване, което да има претенцията да произнася крайни морални присъди."

Скоро по кината тръгва и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Като се сетим и за "Проблемът с комарите" българското кино придобива приятен за мен образ...

Две клишета

Браила, 70-те години на 19 век. В къщата на богатия българин П. Симов влиза разбойник, вдига насила стопанина от леглото и го кара да отвори касата си пълна със злато.

- Е, как си, приятелю? - заговаря в тъмнината брадатият разбойник с кама в ръката. - Не съм ли аз сега стопанин и на живота ти, и на богатството ти? Не можа ли аз да обера всичко и да изляза, да стана Христо Чокоинът, да ме кани прокурорът и префектът на угощение? А за да ми бъде работата чиста, ей тука да те заколя, заедно с жената ти, слугите ти и кокошките? Ако ме хванат, като имам тоя боклук - златото, - като дам на прокурора и на префекта една четвърт - ще изляза от ръцете им ангел?

Този разбойник е българският национален герой Христо Ботев. Поетът, революционерът, клишето…

Царацово, 70-те години на 19 век. Местният арабаджия Иван има чест гост, за който стопанката на къщата е принудена да се грижи. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана е осъдена на смърт по следните причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволява да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, че децата му заспиват гладни. Тя казва и на госта, че той трябва да си търси другар без жена и деца. „Да я очистим” - казва гостът. „Съгласен съм” - отговаря бай Иван. Работата е нагласена, че гостът ще дойде една заран да се разпореди, а бай Иван ще нададе вик: „Тичайте, комшии, избиха ни!…”

Този гост е българският национален герой Васил Левски. Дяконът, революционерът, клишето…

[+/-] ...виж целия текст

Всяка година България празнува рождението и смъртта на Христо Ботев и Васил Левски, прави чествания, президенти и кметове държат речи, дечица пеят възрожденски песни. Речите са убийствено скучни, вероятно едни и същи всeки път. Толкова скучни, че вече никой не знае кои са Ботев и Левски. Всеки знае клишетата, защото просто са му се набили в главата. Но никой не знае същината.

Никой не знае горните истории не защото те са опасни и не защото разклащат вярата в иконичния образ на героите. Тъкмо обратното. Никой не споменава тези истории, защото те плашещо могат да напомнят, че Ботев и Левски са били нормални хора - като всички нас. Тези истории и много други като тях могат да подсетят определени хора, че Ботев и Левски не са далечни образи от стената, съвършени и непостижими, а личности със свои слаби страни, спорни постъпки, тривиално битие. Или с други думи - човеци, а не клишета.

Човеци, които всеки ден могат да ни напомнят, че от нас индивидуално зависи бъдещето. Че времето е в нас и ние сме във времето. Че истината е свята, а свободата е мила. Че няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество. Че в България всички народи трябва да живеят под едни чисти и свети закони… и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво да е…

Човеците вдъхновяват, а не клишетата. Пълнокръвните образи карат и днес публиката в Народния театър да крещи “Да живей България!“. Защото в постановката “Хъшове” българските борци за свободата са хора, а не икони. И тъкмо за това всички грешки им се прощават, а гърлото вика “Да живей България!” Днес никъде другаде не можеш да чуеш този вик, не и искрено.

Може би, защото “Хъшове” е един от малкото примери на демитологизация на българските национални герои, която ги очиства от кухите фрази и ги доближава до реалността. Рядък опит за скъсване със схоластиката на комунизма.

Именно комунистическите управници решават през 60-те години на 20 век, че че “патриотизмът е неразривна част от интернационализма”. Както обяснява писателят дисидент Георги Марков, това е абсурдна игра на думи, която в действителност значи, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи води до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. “Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел - унищожаването им,” пише Георги Марков. “Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?”

Ботев и Левски са обърнати по комунизма точно в такава казионно-партийна добродетел. С други думи - в недобродетел. Като изключим малкото положителни примери като “Хъшове”, днес имената им продължават да се ползват единствено за масови хипнози, манипулации и много често за гаден шовинизъм. И в момента пред президентството стои голям плакат на АТАКА с лика на Васил Левски и надпис “Апостоле, и днес си ни нужен.”

Да, нужен ни е. Но истинският Апостол - бедният, презряният, разкъсваният от угризения, за дето убил. Героят! Нужен ни е и истинският Ботев - нихилистът, пехливанинът, касоразбивачът, самотният. Героят!

Васил Левски, който между другото така и не убива жената на Иван Арабаджията. Христо Ботев, който така и не обира касата на чорбаджията Симов, а само го моли да се застъпи за “едно българче, затворено от 40 деня”.

Този мой материал излезе първо в argumenti.net

Журналистика като гарова чекия*

„Защо отнехте наградата на Калин Руменов?“, с обвинителен тон пита миналата седмица отличаващата се единствено с хубост журналистка от сутрешния блок на Би Ти Ви. Даже не и знам името, съжалявам.

Може би, защото познавам твърде много като нея. Те всички смятат, че хората търсят заглавия като тези на „Труд“ и „24 часа“. Убедени са, че пазарът изисква да пишат за колкото се може повече гадории, да се навират в максимално много човешки нещастия и да питат „как се чувствате“. Казват, че всеки може да пише каквото си иска, защото има свобода на словото.

И не са прави. За изненада на повечето журналисти в България, нашата професия си има някакви правила и стандарти. И точно, защото те не се спазват, тиражите на вестниците в България падат – и то с огромни проценти. Защото всъщност хората не искат заглавия като тези на „Труд“ и „24 часа“. Не искат снимки на жертвите от горящия влак София-Кардам. Не искат журналистите да питат малки сирачета как се чувстват без майка.

И между другото не искат и статии като тези на Калин Руменов – просто, защото не стават. И защото враждебната реч не е под защитата на свободата на словото. Ако погледнем чисто професионално, има ясни критерии, по които статиите на Руменов не стават. Има ги в Етичния кодекс на българските медии, в конституцията, в Европейската конвенция за правата на човека, в препоръка номер R (97) 20 на Съвета на Европа, която касае реч на омразата...

Положението с българската журналистика ще е такова, докато повечето „известни“ колеги са или връстници на Кеворк Кеворкян, или му се възхищават. За кое по-точно му се възхищават, между другото? Че е казвал само това, което му е позволено от властта? Че е работил без никаква конкуренция? Че е бил привилегирован от комунистическия режим?

За това ли и Тошо Тошев спечели награда за принос към българската журналистика? Ако наградата „Черноризец Храбър“ имаше стойност по-висока тази на развален дюнер, то тя трябваше да бъде отнета не само на Калин Руменов, но и на Тошев. Но в момента им приляга и на двамата.

*„Гарова чекия“ е цитат от Калин Руменов, който не смятам да употребявам отново през живота си.

Срещу чуковете

Frognews.bg и приятелите на Огнян Стефанов канят всички колеги от медиите и граждани да се присъединят на мирен протест срещу посегателствата върху свободното слово. Мястото на срещата е точно в 10 часа в четвъртък в градинката на ул. “6-ти септември” до МВР.

Снимка: Мишел

Свободата - долу в яхъра

През 1878 г. Ботевият четник Сава Пенев се завръща от заточение в родното Търново и приема в къщата си един от освободителите руснаци. Казакът още първата вечер се напива, псува и казва, че незаслужено е проливал кръвта си за такива като Савата. Същата минута българинът го грабва през кръста и – долу през стълбите в яхъра.

Днес отношението към руснаците е далеч по-безкритично. Според изследването "Трансатлантически тенденции 2008", проведено в 12 европейски страни и САЩ, българите са най-големите русофили. В същото време само 34 процента от анкетираните българите са притеснени от факта, че в Русия демокрацията е отслабнала, а още по-малко са загрижени за руските претенции към съседните държави.

Исторически можем да си обясним по някакъв начин тези симпатии. Защо обаче малко хора забелязват, че днес Русия е авторитарна, ограничава зверски свободата на словото, ликвидира всякакви недоволни етноси, човешките права масово се погазват, а лидерът и е човек на бившите тайни служби, който се възхищава oт Сталин и го обяви за личност на века?

Явно свободата не се осъзнава като особена ценност от повечето българи, както посочи друго скорошно изследване. През 45-те години комунистическо управление тя не присъстваше като възможност и беше изместена от доходоносните гурбети в Коми. За това и днес имаме ежегоден национален събор на приятелите на Русия край язовир "Копринка" в Казанлък, а за Сава Пенев никой не си спомня...

Снимка: Булфото

Скъпи софиянци

Скъпи софиянци, искам да ви попитам нещо. В скоро време виждали ли сте града си? И по-важното, сравнявали ли сте го с някой друг? Примерно с Варна, Русе, Търново, Враца?

Ако не сте, явно това е единствената причина, поради която все още мислите, че Бойко Б. ще спаси България. Аз обаче обичам да се разхождам из България и за това нямам никакво желания тя цялата да се управлява от въпросния Бойко Б.

Защото - да бъдем честни - София е един от най-гадните градове в България. Наскоро имаше някаква класация, която изкара Варна за най-добър за живеене град у нас, а София беше на пето място. Бойко вдигна шум до небесата, че това не било справедливо. Ами наистина не беше! Къде ти пето място, София трябваше да я някъде около последния Перник, вероятно изпреварвайки Добрич поради факта, че все пак е столица и до 44-та година е изглеждала наистина приятно.

София е отчайващо мръсна, движението е напълно безумно, пешеходните зони са 200 метра общо, а парковете се поддържат и облагородяват точно колкото вековната гора до село Долни Цибър. Паметници на културата се рушат и на тяхно място идват модернистични фасади без никаква връзка с архитектурната среда. Крайните квартали са едни от най-депресиращите бетонни гета в цяла Европа, които не са подобрявани още от създаването си...

За това, скъпи софиянци, разходете се малко и пак помислете дали Бойко е спасителят. На останалите българи също бих предложил да отидат за ден-два до столицата, а след това ритуално да си изгорят партийната книжка от ГЕРБ. Никой няма нужда от мускулести машини за говорене, между другото охранявали Тодор Живков безплатно до края на живота му.

Снимка: Велян Стайков- velqn.com

4 месеца, 3 седмици, 2 дни и още цял живот мъкa

Филмът „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ може да се опише само с репликата на един от главните герои: „Когато излезе, дори да е на парчета, не го хвърляй в тоалетната – ще я запуши. Недей и да го погребваш, кучетата ще го изровят.“

Със същия успех може да се използва и само един кадър – на вече мъртвия четиримесечен зародиш увит в пропита с кръв бяла кърпа.

Но „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ отива отвъд свръхнатуралистичното описание на един нелегален аборт. Действието във филма на румънския режисьор Кристиан Мунджиу се развива в последните години на комунистическия режим на Николае Чаушеску – един от най-суровите диктатори в Източна Европа, който успява да доведе страната си до пълен колапс. Този колапс Кристиан Мунджиу демонстрира с всеки свой кадър.

Разкапващите се панелни блокове, мръсният и неприветлив градски транспорт, тежката бедност, контрабандната продажба на абсолютно всичко, подкупите на всяка крачка, отвратителните, но скъпи хотели – всичко тези белези не само на румънския, но и целия европейски комунизъм присъстват в „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“. Но те са фон на най-жестокия белег, който системата е нанесла на обществото – вълчите човешки взаимоотношения, където всеки робува на по-висшестоящия и в същото време господарства тиранично над тези отдолу.

Тази йерархичност на обществото присъства навсякъде. Младите студентки, една от които е бременна, зависят от всички – от служителите в хотела, от преподавателите в университета, от нелегалните търговци, от доктора, който ще извърши аборта. За тази тотална йерархия говори и Георги Марков, когато описва българския комунизъм в легендарните си „Задочни репортажи за България.“. Тя дава възможност и за жестоки морални извращения – каквито виждаме в „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“, но и каквито познаваме от собствената си най-нова история.

Тази дълбочина на румънския филм му носи и световно признание. Филмът спечели наградите на Европейската филмова академия за най-добра режисура и за най-добър европейски филм за 2007 година. Освен европейския „Оскар“, „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ получи и „Златна палма“ на 60-ия кинофестивал в Кан, Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм, както и още осем награди от международни филмови фестивали.

В България могат да се гледат филми с повече награди, но малко от тях могат да бъдат толкова близки до манталитета на зрителя, колкото „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“. Филмът е сниман в Букурещ и Плоещ, но спокойно можеше да бъде в София и Габрово, декорът нямаше да е по-различен. Студентското общежитие на румънските студентки по нищо не се отличава от софийския студентски град, хотелът, който наемат, спокойно може да бъде „Плиска“ или „Родина“. Всичко това прави натурализмът двоен за нашата публика. Това вероятно е била една от целите на режисьора Кристиан Мунджиу, който предлага един болезнено реален филм, който да показва социалистическата действителност не само в Румъния, но и в целия бивш източен лагер.

Действителност, която няма нужда да бъде пребоядисвана с розови краски. Мунджиу се придържа към този принцип и успява да въздейства впечатляващо. Повече и от световно признати режисьори, занимаващи се с източната тематика, като шведа Лукас Мудисон. И неговият филм „Лиля завинаги“ разказваше смразяващо реална естонска приказка на фона на панелни блокове, но успяваше да разтвори отвращението на зрителя в няколкото финални кадри в Рая. В „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ рай няма. Няма хепиенд, даже няма и трагичен край. Вместо терапевтичната порция насилие на поредния холивудски екшън, имаме ужаса от трагедията, която се случва в нашия най-интимен свят. Имаме един гнусен, тежък, изцяло черен човешки живот, който ни е до болка познат.

Toзи мой текст беше публикуван първо в стартиращия проект horata.eu, който препоръчвам :)

С пет ръце "За"

Раденко Видински, член на ЦК на БКП: "Може би едва ли ще има по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство на съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи."

Цола Драгойчева, член на ЦК и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба: "Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз."

Лъчезар Аврамов, кандидат-член на ЦК на БКП: "Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз."

Димитър Димов, кандидат-член на ЦК на БКП: "При един разговор с Георги Димитров във Варна, Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз. С предложението на Политбюро, изнесено от другаря Тодор Живков, ние започваме фактически да осъществяваме тази мечта."

Извадките са от стенограмите от пленумите на ЦК на БКП през ноември 1963 г. и през юли 1973 година.

Далечното близко минало

„ Гледах как по Би Ти Ви попитаха едно дете кой е бил Тодор Живков. То отговори: той е бил велик диктатор, по негово време хората са живеели по-добре. Смешно, но всъщност тъжно,“ разказва журналистът Фреди Фосколо, лежал в затвора по времето на комунизма и организирал няколко нелегални бягства от България.

Не е нужно човек да има неговата биография, за да види, че у нас споменат за близкото минало се базира предимно на подобни носталгични интерпретации. Младото поколение няма реална представа от предишния режим, историята му не се изучава в училищата, а в медиите беше наложена представата, че никой нормален човек вече не се интересува от този период.

Това има своите логични обяснения. „Не можем да искаме 8 милиона непрекъснато да мислят за същността на комунизма, за неговите престъпления и за основните му актьори. Но това е основната задача на елитите - политици, изследователи, преподаватели, журналисти - да мислят, да поставят нещата на мястото им и да направят оценка, да налагат тази оценка в обществото “, смята проф. Ивайло Знеполски, преподавател в СУ и един от основателите на Института за изследване на близкото минало. Институтът основан през 2005 г. се стреми да даде именно такава оценка на комунизма, която постепенно да се превърне в норма през училището, университета и медиите.


[+/-] ...виж целия текст

ИИБМ вече има издадени седем книги, които дават надежда, че българският комунизъм ще престане да бъде черна дупка в историята и ще може да бъде погледнат безпристрастно и критично. Изглежда в цяла Европа е дошло времето за подобни процеси. Наскоро в Прага беше подписана декларация за европейската съвест и комунизма, която заявява, че Европа трябва да признае като общи последствията от комунизма и нацизма и да предизвика откровен и задълбочен дебат за престъпленията на всички тоталитарни режими през миналия век.

„Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене - във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това“, казва българският писател пишещ на немски Илия Троянов. Тази година в България излезе и неговата книга „Кучешки времена“, която изследва последиците от комунизма и „революцията-менте“ от 1989 г. Троянов също така пусна по втората национална немска телевизия ZDF филмът „Балада за българските герои“, който разказва за съдбата на българи, противопоставили се на комунистическия режим. „Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с комунистическото минало“, смята Троянов.

Европа вече веднъж е преживявала подобна преоценка – след Втората световна война, когато страни сътрудничили с нацистите постепенно ревизират собствената си история. „Мисля, че както се е случило във Франция 20-тина години след Втората световна война, така и тук след време много неща ще изкочат благодарение на по-младите поколения“, смята Фреди Фосколо, който е наполовина французин, наполовина българин и живее както в София, така и в Париж. По времето на комунизма той пише във френското издание за Източна Европа „Нова алтернатива“. Според Фосколо в момента все още запазваме суровия материал на историята, която в последствие ще прочисти обществото. „Трябва паметта да стане история, но това подлежи да стане в България.“

И макар да има положителни примери в тази насока, все още масовата представа за комунизма е изненадващо романтична. Тя се поддържа и от всевъзможни конференции за дейността на Георги Димитров, есета на тема Димитър Благоев, паметници на Тодор Живков и срещи с генерали от КГБ.

„Комунизмът в последните години от своето властване над страната ни не беше характеризиран с онези насилия, както в началото. Някои хора, които не бяха кой знае как ангажирани в грижа за бъдещето на нацията, си спомнят с носталгия за точно този период“, обяснява Дянко Марков, организационен секретар на съюз "Истина" и главен редактор на едноименния вестник. „Лекарствата били почти безплатни, хлябът бил евтин. Това е примитивизмът на мисленето чрез стомаха, чрез удобството“, смята някогашният царски офицер Марков, чиято дългогодишна дейност е насочена към разкриване на престъпленията на комунизма и справедливост за репресираните от режима.

„Всичко в държавата беше подложено на обезличаване и на подчинение на една доктрина, която претендираше, че ще даде щастие на всички. Но това е отречено от азбучните философски истини,“ казва Марков. „Не е важно какъв е броя на хората, които се чувстват щастливи, а дали другите хора не са обречени на незаслужено нещастие. А именно в това е същността на комунизма. Врагът, ако не се подчини, бива унищожаван.“

„Трябва човек да съзнае, че комунизмът е една грамадна машина, която е подтискала българската нация“, смята и Илия Троянов, чието семейство е било принудено да избяга отвъд Желязната завеса. Според писателя комунизмът е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. За това и събуждането след него ще трае по-дълго от очакваното.

Това събуждане би могло да доведе до общ прочит на историята в България, която в момента има многобройни интерпретации. Според Фреди Фосколо помирението ще стане някой ден, когато може би ще има общ пантеон на падналите за правда и свобода, за нормално съществувание. „Там ще бъдат и Вапцаров и Георги Марков, няма да се делят жертвите. Лошото е, че днес факторите в държавата не желаят да се знае за борците срещу комунизма“, смята журналистът.

Проф. Знеполски смята, че е необходима дистанция, от позицията на която да се изгради една научно обективна представа за събитията и личностите от този период. „Не може да се върви напред, без да се познава миналото“, казва професорът.

Остава обаче въпросът дали истината за миналото сама по себе си ще доведе до нужните промени в обществото. Отдавна сме свидетели как хора доказани като агенти на ДС продължават да заемат отговорни постове в държавата и да управляват общественото мнение.

„Опасността е обективната истина за миналото да постигне такъв баланс, че да убие импулсите за противодействие“, смята Дянко Марков. „А импулс трябва да има. Много е трудно хората, които са били потърпевши от стария режим, да приемат, че днес отново техните някогашни мъчители определят битието.“ Според него обаче нуждата от ясна памет за комунизма е безспорна и за нея трябва да се работи: „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът.“

Със съкращения този мой материал излезе първо в "Дневник". Снимки: "Дневник".

"Борба" или смисълът от журналистиката

Едва ли е имало друг вестник в България с такова пряко влияние върху историческите събития, като "Борба" на Захарий Стоянов. Започнал да излиза на 28 май 1885 г., вестникът буквално подготвя Съединението. В “Строители на съвременна България” Симеон Радев пише за “Борба”: “Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като “Борба”. Тя подействува гръмотевично."

В няколко последователни броя на в. “Борба” между 24 юни и 20 август 1885 г., Захарий Стоянов прави опит да отговори на въпроса "Трябва ли да съществува Румелия?". Въпреки че отговаря красноречиво още с първата дума: "Не!".

Стоянов дава всички причини, които правят съществуването на Румелия невъзможно: икономически, национални, вътрешнополитически, международни, морални... И Съединението става.

Публикувах в Е-vestnik статията със съкращения:

Трябва ли да същестува Румелия?

Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и дру­ги още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.

Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремеш­на община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет го­дини не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се над­преваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Плов­див ще да остане само една префектура и две съдилища. Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, коя­то не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уре­ди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и до­стойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писание­то антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и ця­ла войска разни други чиновници, които са си получавали редов­но заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.

Цялата статия тук.

Модели за подражание

"В съвременната история за мен номер едно, който ми е просто модел на подражание, е г-жа Ангела Меркел. От друга страна, Путин от една изостанала държава направи в момента сила, с която се съобразяват всички. Погледнато за своето време, Хитлер и Сталин също са номер едно. Или Мао - за това да водиш една империя толкова време в такива ситуации, се изискват качества".

Бойко Борисов пред списание "Макс".

Яворов и Александров

Писмо на Пейо Яворов до Тодор Александров, малко преди смъртта на поета:

Брате Тодоре,

Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук...
Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости.

Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания...

Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: "Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!

Свобода, неонацизъм или простотия?

Расате го познавате. Каракачанов също. Можете да си представите каква трябва да е личността, която и двамата да уважават до толкова, че чак да отидат на нейния гроб. Ще да е някой безкомпромисен, мрачен, френетичен кресльо, който по възможност е убил доста хора, мразел е почти всички, освен себеподобните си, и е имал склонността да прикрива престъпленията си с възвишени идеали.

Явно такъв ще да е бил Тодор Александров, един от лидерите на историческата ВМРО, на чийто гроб край Мелник се изсипаха ВМРО-БНД и БНС тези дни. Подобни очаквания за Александров е имал навремето и френският журналист Пол Ерио от парижкия вестник "Журнал", който пише: "Аз очаквах да намеря един страшен кондотиер, фанатичен и екзалтиран. Но съвсем друг човек стоеше пред мен. Слаб, доста висок, бледо лице, правилен профил, завършващ с една изрядно прошарена брада, живи очи, понякога замислени, но винаги нежни. Тодор Александров, който е на 42 години, говори спокойно, сладко, почти без жестове по най-важните за неговото отечество въпроси и за себе си. Неговото спокойствие и хладнокръвие удивляват."

Може би ще е добре Расате да прочете горните редове, както и да научи, че Тодор Александров се е борил за свобода на Македония и равноправие на всички етноси, които я съставляват. Бил е един от най-модерните хора за времето си, най-близък приятел на Пейо Яворов, наследник на Гоце Делчев.

Красимир Каракачанов и активисти на ВМРО-БНД на гроба на Тодор Александров. Каракачанов е с фланелка "България на три морета". Снимка: ВМРО-БНД

И тъкмо защото контрастът между Александров, Расате и Каракачанов е толкова пълен, е доста гадно, когато чета какво се е случвало на гроба на революционера в Мелник. Там активисти на ВМРО и БНС почти са се сбили, имало е псувни и дюдюкания. От БНС твърдят, че "комитите" са били пияни и са слушали гръцка чалга до гроба, искали са да си запазят час за поклонение, а после са освиркали минутата мълчание на останалите. Едва ли и хората на Расате са били божи кравички.

Цялата случка показва как темата Македония редовно се узурпира само от най-фашизоидните партии в България и по този начин всеки малко по-нормален човек решава, че там става въпрос само за някакви националистически бръщолевения, мерене на мускули и много, много омраза.

Но и една прочетена страничка за Тодор Александров говори за друго. За друго говори и присъствието край Мелник на Драги Каров, македонският българин, който от доста време води борба единствено за правото си на самоопределение в Република Македония. За това, когато днес се борим за повече свобода в живота си в България- свобода в личните взаимоотношения, свобода на словото, свобода на пазара, свобода на вероизповеданията, свобода на сдруженията, право на самоопределение на всички малцинствени групи, е добре да се сетим и за българите в Македония. Тяхното знаме винаги е било "Свобода или смърт", а не пречупен кръст, псевдо-прабългарски символи или прочее шовинистични простотии.