За лагерите и историческата памет - преживяно

Предлагам ви един от най-добрите разкази за българските лагери от времето на комунизма, на които съм попадал. Автор е Пламен Симеонов и през 2003 г. е написал впечатленията си във форума на "Медиапул":

22 юни 2003

Здравейте!

Това е преразказ на уловени мисли по време на едно пътуване до остров Персин.

Тръгваме. С моето момиче и двама приятели. Четирима в една малка колица. Тръгваме рано, защото трябва да пристигнем навреме. Денят се оформя да бъде хубав. Напускаме София, което в такъв ранен час е лесно и бързо. Нещо като мъгла смущава моето момиче, което знае, че по прогноза не би трябвало да има мъгла. Всичко става ясно след една специална за българо-съветската дружба думичка - Кремиковци. Не знам дали знаете, но Кремиковци е и село. А има и хубав манастир.

Колата жужи. Преди няколко дни някаква тръба беше продупчена и звучахме много по-джигитски. Ние си приказваме, с което неусетно отхвърляме доста път. Ремонти на основния път ни пращат в отклонение и минаваме през селца, през които иначе едва ли бихме минали. Забелязваме паметник във формата на лъв. Стар паметник. Но красив. Припомня ми, че символът ни е лъв. Странно. Като че ли от време на време го забравям. Предполагам и Вие.

След близо 3 часа почти без спиране наближаваме. Влизаме в Белене. Посреща ни огромен надпис с емблемата на града. Не знам за вас, но на мен "Добре дошли в Белене" ми прозвучава страшно. Тръпки. От горе, до долу. Сещам се, че все пак това си е град и в него си живеят нормални хора и нищо лошо няма да те поздравят за добре дошъл. Да - така е. Но тръпките минаха ... от горе, до долу.

Целият текст в "Декомунизация" тук.

Всякаква България?

"Не разбирам французите, които умеят да обичат всякаква Франция и на всяка Франция могат да служат... Аз желая щото моето отечество да е достойно за моето уважение, и всякаква Русия аз бих могъл само по принуждение да понасям."

Думите са на Константин Николаевич Леонтиев, ексцентричен руски аристократ, дипломат и философ, живял до 1891 г. Понеже някои наши "интелектуалци" въздишат по всичко руско, надявам се да ги подмамя да прочетат тези мисли на Леонтиев, нищо че той е бил напълно забравен и низвергнат в Съветска Русия.

Защото са ми много смешни тези, които обясняват, че са служили на националния интерес по времето на комунизма, работили са за България и тъй-нататък. Първо, то България ли беше или безропотен съветски сателит? Второ, тази България заслужаваше ли си да и служите? България на концлагерите, номенклатурата, привилегиите, агентите, микрофоните?

България, за която Радой Ралин написа знаменитото си стихотворение за микрофоните на Харун ал Рашид, който след като искал да знае всичко какво става в царството му, монтирал:

На всеки клон - микрофон,
във всеки дом - микрофон,
във всеки телефон - микрофон,
във всеки биберон - микрофон.
...Осем милиона - микрофона...

И стихотворението не е било художествено преувеличение. Също и днес ми е още по-смешно, когато Би Би Си правели филми "без любов към България", имало "антибългарски кампании" и целият народ бил "злепоставен" от докладите на ОЛАФ. За коя България говорим, за тази от стихотворението на Далчев, или по-скоро за тази с изоставените и умиращи деца, потъващите милиарди европейски пари, съсипаната столица и държавната престъпност?

Защото първата обичам, но втората, официалната, в момента съм принуден да понасям.

Снимка: Булфото

Свобода “там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония”

През 2008 г. се навършват две кръгли годишнини - 130 години от Освобождението и 100 години от Независимостта на царство България

“И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония,” пише през 1871 г. Васил Левски и думите му частично се изпълняват след Освобождението. Народът в Княжество България и Източна Румелия е свободен, макар че България не е пълноправен участник в международните отношения. Но българите от България, Тракия и Македония не са обединени и не всички се радват на равноправие, човешки права и свободен живот.

Не може да се отрече обаче, че разпокъсаната веднага подир Освобождението България прави опити да възстанови неправдите от Берлинския договор. “Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите! Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателний варваризъм на различните Атиловци и Чингис-хановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братия, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора херои за общочовешката свобода, поети и литератори, която потърси своята свобода с черешови топове,” пита през 1885 г. Захарий Стоянов в своя вестник “Борба” малко преди да стане един от най-дейните участници в Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

[+/-] ...виж целия текст

Останал по чудо жив след Априлското въстание, Захарий Стоянов е един от тези, които продължават да се борят за свобода на българите в България, Тракия и Македония. Усилията му обаче довеждат само до Съединението. Македония, Одринска и Беломорска Тракия, Северна Добруджа и Западните покрайнини отново остават извън пределите на България, а населението с ограничени политически и човешки права. Защо се получава така, че България прави несравнимо по-големи дипломатически усилия, за да върне Източна Румелия в границите си, в сравнение с останалите територии? Защо Захарий Стоянов и хората около него забравят другите земи, където живеят българи?

Истината е малко-по друга. Особено Македония съвсем не е забравена. Непосредствената задача на организирания през 1885 г. от Захарий Стоянов Български таен революционен комитет е освобождението на Македония, което трябва да предшества опитите за осъществяването на целокупна България. За тая цел комитетът влиза в органически връзки с македонското дружество в София, което е пуснало разклонения навсякъде. Едни от най-приближените хора на Захарий са македонците капитан Паница, Димитър Ризов, Н. Генадиев, Андрей Ляпчев, Пере Тошев и др.

През пролетта на 1885 г., пише Д. Ризов, Паница бе съставил един таен комитет в Русе (гдето той бе тогаз военен прокурор) с цел да се направи въстание в Македония, като се изпратят из България чети. “Освен Паница, който бе председател на тоя комитет, носещ името Искра, в него влизаха Филип Тотю (знаменитият войвода), Никола Живков (известният автор на “Шуми Марица”) и няколко офицери от местния гарнизон. Паница бе успял да състави също такива комитети и във Варна (под председателството на покойния регент г. Живков), в Пловдив (под председателството на Захари Стоянов), в София (под мое председателство) и, доколкото си спомням, в Лом,” пише Ризов.

Организацията прави опит за въстание, но румелийското правителство засича доставките на оръжие и повдига обвинения срещу виновните. Това поведение на директорите туркофили предизвиква коренен обрат в комитета на Захарий Стоянов. Тогава той заявява: “Ний вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. То е проводило по границата милиция, за да гони и убива нашите чети. За това трябва да гледаме да го свалим и да направим Съединението, че тогава вече ще дойде редът за Македония.”

Koста Паница, Захарий Стоянов и Димитър Ризов

Въпреки че заявява това, Захарий не престава да пише за Македония, защото според него отмъщението няма как да не „закипи в жилите на ония българи, македонци, тракийци и мизийци, които живеят в свободните части на България и които боли на сърцето за своите братя.”

Във вестник “Борба” Стоянов пише и пророческите думи: “Ние мислиме, че който и да завземе Македония, който и да и стане бъдещ господар, в името на нашето национално величие, в името на свободата, в интереса на съвременните понятия там, в Македония, трябва да умрат няколко хаджидимитровци, думите “Свобода или смърт” трябва да прогърмят по върховете на Пирин. Костите на тия хаджидимитровци, местностите, гдето са паднали те, преданията на жителите и пр. ще да плашат всеки тиранин, който ще владее Македония, а от друга страна, ще да вдъхновяват потомството в бъдещите борби за свобода и човешко право.”

Само осем години по-късно, през 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание… Международното положение на България е такова, че тя няма как да се намеси. Смъртта на хаджидимитровците в Македония и Одринско кара все повече хора да тласкат политиката на държавата към разрешаването на проблема за националното обединение радикално, с военни средства. За това обаче е необходим държавен суверенитет.

Това е една от причините толкова много дипломатически усилия на България да са насочени към датата 22 септември 1908, когато страната обявява своята Независимост. България се нарежда като равноправна държава сред суверенните европейски страни. Мечтата за независима българска държава е осъществена. Войните за национално обединение на България, Тракия и Македония могат да започнат…

Днес, 100 години след обявяването на Независимостта, България продължава да е сред голямото европейско семейство, нещо повече - пълноправен член е на Европейския съюз. Ако това е потвърждение за някаква последователна политика, то тя трябва да се отнася и за свободата и човешките права на българите, останали извън държавните граници.

Днес никой не говори за военни средства, но би било нормално България да защитава, както го е правила след Освобождението, правото на самоопределение, свободата на словото и възможността за равноправен живот на българите навсякъде по света. Особено пък в съседна Македония, където тези права са силно ограничени, а вместо тях виждаме омраза и исторически фалшификации. Ако България е запомнила и научила нещо130 години след Освобождението и 100 години след Независимостта, то тя трябва да реагира по начин, различен от честите PR акции.

Toзи мой материал излезе първо в АРГУМЕНТИ.

За македонския език и нация

В блога ми стана интересна дискусия за македонския език и аз се сетих да публикувам мнението по темата на още един от "старите българи" - Евгений Силянов (1907-1997). Освен за езика, Силянов говори за македонската нация като цяло, както и за национализма и политиката на Балканите.

Син на летописеца на борбите на българите в Македония Христо Силянов, Евгений е дипломат, легационен представител на България в Париж и в ОН, участник в преговорите по Крайовската спогодба (1940). Идването на комунизма го заварва в Париж, той отказва да признае новия режим и е лишен от българско гражданство. Oстава завинаги в емиграция. Превръща се в една от водещите фигури в българската секция на радио"Свободна Европа"в Мюнхен. Дългогодишен журналист в"Пари Мач", член на международния ПЕН-клуб, Париж. Mненията са от книгата на на Ирина Недева "Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов":

-Нека поговорим за ма­кедонския въпрос" като цяло. Интересна е вашата гледна точка — на сина на летописеца на освободителните борби в Македония, и то във време, когато България и Македония установиха дипломатически отношения, но „езиковият спор" периодично се възобновява.

- С удоволствие ще го направя. При това с пълно без­пристрастие от някаква „македонска гледна точка" или от моя „македонизъм". Намирам, че дори като някое много рядко явление, но трябва да се приеме, че македонците придобиха съзнание на нация. А се знае, че хората по цял свят чакат да минат векове, за да кажат, че има нация. Докато едно народонаселение стане нация, докато стане народ, трябва да има спомени за неща, правени заедно, да има воля за общо дейс­твие. Затова са трябвали столетия навсякъде по света. В Македония го изградиха за четири десетилетия.

Лъчезар Тошев ме кандардисва, че още имало българ­ско съзнание в Македония. По тази част имам резерви, не знам, може и да има. Може да дойде момент, когато пак да има реакция и там да си обърнат главите към България, както баща ми го отбелязва в едни бележки. Един македо­нец му казва в навечерието на войната: „Да държим за бъл­гарите. Иначе каквото и ще да стане, кой щеше нас да ни приеме. Може да дойде такъв момент, ако избухне война и трябва пак нанякъде да бя­гат. Ще трябва да бягат в България, ако не по-далеко, ако нямат друга възможност. Но сърбите чрез пропа­гандата успяха да всеят мно­го неща, да слеят „българска­та идея" с фашизма. А от дру­га страна — с издевателства­та на българската окупаци­онна армия. Тито, макар и да не беше вярващ, им даде Цър­ква, което беше много разум­но от негова страна.

-Автономна църква, която ние не признаваме.

Сърбите също, но навремето беше важно. Така се стигна до възникването на Македония — единствен слу­чай в историята на Европа. Но трябва да го приемем. Аз го приемам напълно. В Балканския договор, сключен през 1912 г. е казано изрично: целта е автономията на Македо­ния. После комунистите разправяха за империалистичес­ки разделената Македония между алчните монархии...

[+/-] ...виж целия текст

-И Великите сили.

По-скоро между балканските държави с помощта, ес­тествено, на Великите сили. А войната не се води заради това. Тя се води, за да се освободи Македония от турско и да се раздели по болшинство на населението между трите бал­кански държави. Автономията обаче с това започва. И то в епоха, когато и на никого през ум не му минава, че ще има
такава автономна единица като Македония. Европейците не можеха да разделят България от Сърбия във въображе­нието си, камо ли някаква македонска държава с милион,милион и половина население (не помня колко бяха навре­мето).

Но сега Македония трябва да се признае. А като тол­кова им се иска да имат език — да имат. Макар това да не е единственият критерий за патриотизъм: в Швейцария го­ворят на четири езика, неотдавна приеха и четвъртият ка­то официален — романският. Бил съм в Швейцария и знам. Това е странен език, който никой не го разбира, вклю­чително и италианците.

- Тоест отнасяте се много спокойно към този възел от проблеми, какъвто е македонският език"?

Първо, за мен проблемът е напълно ясен. Но никой македонец няма го приеме. Как е направен македонският език, е също известно. Това е наистина нещо оперетно. Ти-то вика езиковата комисия и казва, че до края на годината трябва да има македонски литературен език. И те го пра­вят. Със страшно много чуждици и измислени думи. Отна­чало дори не знаят какво да правят. Не знаят на каква аз­бука ще е този език.
- Имало ли е спор кирилица или латиница?

Не, не. Ясно е, че наследството на св. Климент Ох­ридски предполага кирилицата. Но сръбската кирилица е различна от българската и още по-различна от руската. Звуците в азбуката са също различни. Има звуци, които ги няма на български, но ги има в сръбския. Тоест комисията има избора да вземе сръбски букви. Но и те не го искат. Защото тогава щяхме да имаме сръбско-хърватски и „веч­на дружба". Ако македонският език беше създаден само година по-късно, щеше да е друго: да се мисли по друг на­чин и за откъсване от Русия. Тито повече би клонял към близост със сръбския. Но така или иначе техническите спо­рове продължават да се водят — дали да е носовка, устна
или зъбна. Така направиха този изкуствен език, който не става за нищо. Той се нарича „книжовен език".

Тито това им поръча. Той не им нареди да създадат ма­кедонска език, понеже македонски език има. Само че е на­речие. Нали? Наречие, различно от сръбския и различно от българския. Този език си го има открай време, но на него няма написани и десет реда.

- Ако ви разбирам правилно, разликата е: език като литература и наречие като говор?

Както в Гърция доскоро имаше писмен език, бази­ращ се на старогръцкия и, от друга страна, говорим език, доста различен от него. За да изясня това, трябва да дам един-два примера, каквито давам на французите, обясня­вайки спора около „македонския език".

На мнозина французи марсилският звучи също толко­ва комично, както на някои от нас македонският. Те се ше­гуват: „Представете си Клодел, преведен на марсилски или с акцента на Мариус, героя от пиесата на Марсел Паньол" На марсилски някои думи се произнасят доста по-различ­но, отколкото в Лил, тоест в местата на двата диалекта Но езикът е същият, макар ударенията и произношението да са различни. Езикът е същият, синтаксисът е съшия макар да има изрази, нетипични за литературния език Нo никой не тръгва да превежда Верлен на марсилския.

А вторият пример е с Швейцария, защото аналогията между македонския и швицер-дойч е пълна. Швицер-дойч в Швейцария, както и баварският в Бавария са езици, които имат
малко общо с литературния немски, те са толкова деформи­рани, че трудно разбирате какво ви казват. Две години съм живял в Швейцария и мога да свидетелствам, че се пише на литературен немски. Техният голям писател Готфрид Келер е немски класик и сериозен писател. От време навреме ня­кой конюнктурен писател може да сложи някоя фраза на швицер-дойч за колорит, но в кавички или в курсив.

- Примерът е много добър.

Още по-добър е примерът с баварския, понеже има и такива, които поискаха да има такъв език. В „Мюнхен" из­лиза вестник, който се нарича ,Абендцайтунг", сиреч „Ут­ро", лек, но все пак интелектуален вестник. Запознах се с един господин, който пишеше вътре фейлетони от по два­десетина реда, каквито има във „Фигаро". Той ми обясни, че имало баварски език, даже беше написал книга на бавар­ски. Имах няколко спора с него. Накрая му затворих уста­та, като му казах: „Защо не преведете „Фауст" на баварс­ки? Той млъкна и не можа да ми отговори нищо. Защото случаят е както с македонския. Много искам да преведат Лилиев на македонски, за да видим какво ще излезе. Вече, доколкото знам, се правят подобни работи, има преведени български автори на македонски. На което аз искам да ка­жа следното: ако някой преведе „Под игото" на македонс­ки, ще си е губил времето. Който го разбере на македонски, ще го разбере и на български. А който не го разбере, няма да го разбере въобще. Най-вероятно това ще е някой, кой­то не знае дочете.

Не че „Под игото" не може да се преведе на македонс­ки: това са две сходни среди, две сходни епопеи. Освобож­дение има и тук, и там, историята е една. Романът може да се преведе за по-обикновеното население, то поне няма да се чуди на трапезата и типичните български работи. Но Да тръгнат да превеждат Лилиев, Ясенов или някой лири­чен поет, ще бъде карикатура. И може да е само за смях.

- Като дипломат как бихте решили проблема с ези­ците? Когато признахме македонска държава, не беше яс­но на какъв език да се водят преговорите и как да се под­писват съответните документи?

Македонският език е направен да бъде литературен и същевременно служебен. Той е, така да се каже, писмен език. Трябва да се каже коя е истинската болка: той не съществува облегнат на никаква историческа книга, кол­кото и сега да ни убеждават, че още през Средните векове, щом човек бил македонец, той пишел не на български, а на македонски. Това е напълно фалшиво. И се знае, че е фалшиво. Каквото има писано, то е на български. През Средновековието грамотните и можещи да пишат хора са се брояли на пръсти. Сред тях е нямало хора от народа, които да пишат, че и то на диалект. Не е имало случайни писатели. Хора, които просто така си записват спомените. Не знам да е имало такъв в онази епоха. Пишещите са пи­шели на български, пък ако някой случайно е бил от Велес, може и да е турял някоя диалектна дума. Затова твър­дя, че този нов език е напълно изкуствен. Ще трябва да мине много време, за да възникнат оригинални автори, ко­ито си служат с езика.
- Въпросът е за политическото решение. България трябваше ли да признава този език, след като призна дър­жавата Македония?

Това не зависи от България. Тя може да не приеме езика в никой договор и те да се правят на английски или някакъв друг език. Но както никой не може да попречи на македонците да се считат за нация, така не може да им се попречи да имат език.
Следователно, ако македонците искат да водят прего­вори на македонски, могат да си вземат човек и той да пре­вежда на български. Да им се пречи и да не им се признава, ще има само теоретично значение на отказ. Те ще си мислят, че това е македонски, ние — че е наше наречие. От това не бива да има последици. Въпросът си остава инте­ресен за лингвистите и етнографите.

- Интересува ме вашата гледна точка. Как да прего­варяме с македонците: че се разбираме и няма нужда от превод или да се въведе превод, както с другите страни? Кое е по-добро според вас?

Не мога да ви отговоря.

- Това е политически, не е лингвистичен въпрос?

Разбира се. Затова отговорът е мъчен. Политичес­кият въпрос винаги е свързан с държавен интерес. Веро­ятно управляващите в България смятат, че ще се стигне до мълчаливото признаване на македонския език. Затова преговорите се водят и на двата езика, а договорите се под­писват на английски. Подписването на договорите само на български едва ли ще стане. Не е реално да се разисква. Може да стане само ако се стигне до някакво радостно спо­разумение. И пак сигурно ще трябва да се хвърля жребий — едва ли някой ще отстъпи на кой език да се напише спо­разумението. Максималната отстъпка и от двете страни ще е двата текста да са максимално валидни.
- И без превод?

Да. И двата текста да са написани на съответните езици, което сигурно ще доведе до няколко дневни прего­вори по отделни думи — дали думата е същата. Но накрая да има подпис, което ще означава, че и двата екземпляра са еднакво валидни (без значение кой от тях) и могат да служат при нужда. Това би могло да е норма. И за да свър­шим с езика, искам да кажа, че в политическата материя няма логика и няма разумност. Македонците ще казват, че ние сме признали техния език, а ние — че не сме признали езика, а правото им да пишат на него, докато всъщност се пише на български.

— Не може ли да се сложи край на постоянната подозрителност? Виждате ли разлика в българското поведение към Македония и примерно това на Гърция?

—Има разлика между нас и гърците по отношение на Македония. Техните възражения са от друг вид и се водят от други съображения.

Струва ми се голяма част от хората са приели, че присъединяването на македонски територии към България вече е невъзможно. Изключение правят само някои запалени македонски среди, доколкото ги има още.

Това е единственото, което се очертава в предвидимото бъдеще, в следващите десетилетия. Ако някой ден, в някаква нова конюнктура изникне въпроса за българо-македонска федерация или някакво друго обединение, то ще е нещо напълно непредвидимо. Никой не може да каже какво би било то. Щом се разсъждава по някакъв проблем, винаги се оставя процент вероятност. Например, ако се питате „Убити ли са всички членове на руското императорско семейство?", това е 98 % сигурно, но две на сто е другата вероятност.

Така че възможно е в някаква нова ситуация да се случи нещо, което наново да обърне Македония към България. Но това са напълно ирационални хипотези. Ние сме приели реалността.

Впрочем, още първият път, когато срещнах Желю Желев го запитах как е възможно у нас въобще да не се при¬казва за това, което може да стане в Югославия? И което, стане ли в Югославия, ще засегне Македония, Косово и т. н. На него му стана много чудно, че го питам такова нещо. А не беше толкова отдавна, някъде през 1991 г. трябва да е било. Дори някъде имам запис на разговора.

— По какъв повод разговаряхте с президента Желю Желев за Югославия? Интервюирахте ли го?

-Отидох да го видя в кабинета му в президентството. Казах ми, че ще си записвам всичко, защото не ги помня тези работи Това не му направи впечатление, защото не съм го никъде използвал.

—Имате впечатлението, че българският дебат за кри¬зата в Югославия не се е водил на политическо равнище?

—Той реагира така, все едно, че това не е въпрос на днешния ден... В същото време сърбите и гърците не ни вярват, защото имат идеята, че могат да вземат Македония под някакъв вид, например ако стане война за Косово. Тогава Сърбия обезателно ще започне да претендира за Македония, във войната ще се намесят албанците от Македония, зад които ще намеси Албания. Ще се създаде дестабилизация на Балканите, която ще доведе до някаква окупация на Македония. Такава е крайната хипотеза, формулирана като възможност. Давам я само като пример. И вече след нея идва т.нар. „нов македонизъм".
Все пак под някаква форма може да се стигне до квази-федерация на Балканите. Тогава Нова Македония, затворена между Сърбия и Гърция, които винаги ще преграждат пътя й, ще бъде изложена на претенциите на съседите си.

Според другата хипотеза Македония остава привидно независима. Но това е вторият термин от алтернативата на сърбите: ако те никога нямат възможност да я окупират наново и да я поставят под властта си, както по-рано, тогава ще тръгнат да търсят наново зоните си на влияние, в което ще успеят. Понеже сърбите, както и гърците имат задна мисъл по отношение на Македония. Те не могат никога да повярват, че България няма такава мисъл. Затова са толкова чувствителни към всичко, което става в България в отношението й към Македония. Никой не би могъл да ги убеди, че това не е вярно.
Разбира се, някаква задна мисъл, или ако искате потиснато желание, чувство на национализъм може и да имат някои хора в България. И те да си казват: „Нищо не се знае.

В края на краищата, всичко може да стане. Щом като падна Берлинската стена, това означава, че всичко е възможно в този свят. Щом като се разпадна и Съветския Съюз.. Може и някои да си го мислят, може и аз да го мисля, дока¬то си говорим. Мога да кажа: „Защо пък не, в края на краищата...?"

—Нали знаете, че във ВМРО се записаха много млади хора. Има едно възкресяване на организацията, но под съвсем друг образ.

—Щом са запазили „р-то" тя трябва да е пак революционна? Не може да бъде друго..

—Запазиха го.

—Лъчезар Тошев поддържа тезата, че има много среди, които са „македонстващи българи" в България и че в самата Македония има хора, които смятат така. От това
може да се формулира някаква историческа хипотеза, но тя също би била необоснована, защото за нея няма стопроцентови аргументи.

Мисля, че отношението на България по този въпрос надали ще се промени. Не виждам как по времето на Желев, на правителството на Филип Димитров, нито на ня¬какво следващо правителство, могат да се появят политици, които да са толкова самоуверени, с такова съзнание за своята власт и възможности, че да сложат на главата си и проблема с Македония.

—Зад това не се ли крие някакъв национален комплекс?

—Бих казал, че не. При гърците това идва, защото в момента те са в добро положение — членове са на НАТО и на ЕС. Защо тогава да не мислят за разширение, за един вид национален престиж. Българите са толкова потиснати във всички области, че това не може да е импулс. Казвам това, което все пак виждам отдалеко.

А е вярно и нещо друго. Сърбите, които бяха потиснати дълго време, ще тръгнат като
един човек, за да отстояват Косово. С национализъм, възроден наново. Имайте предвид, че никой от тях не е чак такъв антикомунист и никой от тях не е миролюбец, който иска да порицае военнопрестъпниците от съседните земи. В интервю на Вук Драшкович, публикувано в „Монд" на цяла страница, няма да намерите нито дума за това. Цялото Интервю е, че комунистите са грабнали властта, овладели са печата и т.н. Какво да говорим тогава за Милошевич. Така че тази опасност съществува и промените няма доведат до обрат. Тези момчета, които сега наблюдаваме да протестират по улиците на Белград, ще поемат във всяка насока, която позволява да се разшири Сърбия.

- Много анализатори признават, че национализмът в Сърбия няма политическа окраска.

— Разбира се. Единствено погрешното е, че цялата тази история не е само югославска. За всеки западен политик е аксиома, че народите на Югославия, които дишаха чрез
идеологията, след нейния край го обърнаха на национализъм.Това е напълно погрешно. То дори не е нещо ново понеже хърватите са против сърбите от първия ден на 1919 г., а през 1934 г. организираха убийството на сръбския крал Александър. Това обяснява профашистките настроения на Анте Павелич, който отиде на страната на германците понеже търсеше изгодите от една война, за да освободи Хърватия. Дори в Германия да беше на дошъл на власт комунизмът, съдбата на Югославия щеше да е пак същата.

Oще за македонският език от Младен Сърбиновски.

25-метровият Симеон и избирателната историческа памет

Трябват ли ни гигантски паметници на Аспарух, Симеон и Калоян?


Преди време всички заслужено се посмяха на посещението на хунзите в Македония, посрещнати от фалангата на Александър и девойки с хляб и сол. Вместо да се постарае да спре изолацията си от останалата част на Европа, Македония търси постоянно свои забравени роднини отпреди 23 века и строи паметник след паметник на Александър и Филип Македонски.

Паметникът на Асеневци във Велико Търново, вдясно е изобразен цар Калоян. Днешните власти искат нови паметници на средновековни владетели - Калоян във Варна, Симеон в Пловдив и Аспарух в София. Снимка: Булфото

За разлика от Македония, България вече е в Европейския съюз, но странните „национални“ инициативи не липсват и при нас. В близките години в центъра на София ще бъде изграден паметник на хан Аспарух, в Пловдив над града ще гледа гигантски цар Симеон Велики, а във Варна на кон ще се извисява цар Калоян.


[+/-] ...виж целия текст

Явно настоящето политическо положение е по-добре да не се обсъжда, защото е изпълнено с гигантски злоупотреби с власт, за близкото минало няма абсолютно никакъв консенсус, затова – да се насочим към старите български царе и ханове. Методът е изпитан – вече погребахме с държавни почести и бронетранспортьор цар Калоян, а църквата „Св. 40 мъченици“ превърнахме в пантеон на българските средновековни държавници.

За разлика от Македония, ние поне можем да проследим някаква действителна историческа връзка между днешна България и Аспарух, Симеон и Калоян. Друг е въпросът обаче, дали има нужда да се правят точно такива паметници, помагат ли те с нещо и заслужават ли си парите.

В София паметникът на Аспарух ще е между сградата на бившия Партиен дом и бившия царски дворец - градинката, близо до поставения неотдавна Паметник на Независимостта на България. Зад проекта стоят основно “Шоуто на Слави”, както и приближеният до кмета Бойко Борисов историк и шеф на НИМ Божидар Димитров. Не е ясно защо паметник на Аспарух се прави точно в София, защо през 21 в. и дали той ще се вписва в и без това еклектичната архитектура на района.

Положението във Варна е подобно. Там идеята беше цар Калоян да се появи на централния градски площад – до фонтаните и Драматичния театър. Архитекти, изкуствоведи и артисти обаче протестираха, че паметникът не кореспондира по никакъв начин с околната архитектура и среда. В крайна сметка място за 8-метровия Калоян беше намерено в градинката зад сградата на Окръжния съд в центъра на Варна – където вече има паметник на цар Борис III… Стойността на проекта ще е е 280 хил. лв., като общината вече е заделила от бюджета 100 хил. лв.

Желязната българска църква “Св. Стефан” в Истанбул се нуждаe от реставрация. Вместо това българските власти предпочитат да строят нови гигантски паметници. Снимка: Петър Добрев

Най-грандиозен е проектът в Пловдив. Там 25-метровата скулптурна композиция щяла да се състои от 15-метрова фигура на цар Симеон Велики, излята от 6 тона бронз и поставена върху 9.5-метров постамент. Реализацията на проекта ще струва 821 хил. лв., като финансирането обещал да поеме изцяло бизнесменът Георги Гергов. Най-вероятно паметникът ще се издига на Младежкия хълм (Джендем Тепе), въпреки че там има исторически свидетелства за съществуването на раннохристиянска базилика от VI в. Също така хълмът е обявен за природна забележителност със заповед на Министерството на околната среда и водите и за дори частично вдигане на строителната възбрана е необходимо да се разработи подробен нов паркоустройствен план.

Освен споменатите градоустройствени проблеми, заплануваните паметници подвигат и още един въпрос: каква е ползата от тях? Най-простият отговор е „запазване на историческата памет и признание пред велики фигури от нашето минало“. В същото време обаче, Аспарух, Симеон и Калоян така или иначе имат признанието на днешните българи – те са едни от най-изучаваните, познати и митологизирани фигури в нашата история. Абсолютно всеки българин е запознат поне отчасти с техните подвизи, написани са десетки книги, снимани са филми. Няма никакъв риск споменът за могъщите владетели да избледнее, най-малкото защото постоянно се репродуцира навсякъде: от училището и медиите – до белите фланелки с лика на цар Симеон и картата „България на три морета“.

А докато най-големите общини в България влагат огромни суми за монументи, отдавна създадени архитектурни, културни и исторически паметници на България се рушат. Нужно ли е да припомняме състоянието на Борисовата градина в София, където повечето паметници са изпочупени, буквите не се четат, а постаментите са издраскани със спрейове?

Не по-приятно е положението на две сгради, много по-свързани с днешната българска история, отколкото хан Аспарух: желязната църква „Св. Стефан“ и метоха „Св. Иван Рилски“ в Истанбул. „Св. Стефан“, наскоро обявена за най-красивата църква в Истанбул, е мястото, където Иларион Макариополски поема отговорността на български духовен глава. Пак тук за първи път е бил прочетен издаденият през 1870 г. “Ферман”, с който българите се признавали за отделен етнос с право на самостоятелна Църква под името Българска екзархия. Въпреки значението си за българската история, църквата днес трудно намира средства за реставрация. Желязната фасада ръждясва, увеличават се разкъсванията по нея, видими са разместването на подовата настилка и пукнатините около църквата, корозията събаря части от външните и вътрешни орнаменти.

Българският метох “Св. Иван Рилски” в Истанбул се руши. През Възраждането там са списвани и печатани над 20 български вестника и списания. Снимка: Петър Добрев

Далеч по-лошо е състоянието на метоха „Иван Рилски“, пак в Истанбул, където са живели много фигури от българското Възраждане. Триетажната каменна сграда днес не се използва и се руши. Тече процедура по доказване на собствеността, не е издаден и нотариален акт. В сградата на метоха е имало приют, редакция, печатница и семинария. Там са списвани и печатани над 20 български вестника и списания. Не по-добро е състоянието на Хана на Солакоглу в Букурещ, където Христо Ботев и Любен Каравелов са списвали вестниците „Свобода“ и „Независимост“.

През 2007 г. президентът Първанов откри 3-тонен паметник на хан Крум в Пловдив. Скоро може да държи реч и пред 6-тонен паметник на цар Симеон. Снимка: Булфото

Щом паметта е толкова важна за днешните български управници, защото първо не се заемат с възстановяването на някои от тези паметници? Или защо не подкрепиха по някакъв начин българина Драги Каров, който в къщата си в Македония опита да сложи паметник на Тодор Александров? Въпросният Александров, крупна фигура в историята на ВМРО, е почти непознат в границите на България, както и наследникът му Иван Михайлов - Ванчо. Нали искаме да имaме историческа памет и да уважаваме големите имена от нашето минало?

Или Александров и Михайлов не са удобни на днешните български държавници, защото са изказвали остри мнения срещу комунизма? Ванчо е бил и върл противник на българската комунистическа държава след 1944 г., с която сегашните властници явно напълно се асоциират. За това - назад към Аспарух, Симеон и Калоян. При тях всичко е спокойно, България е велика и Георги Първанов може спокойно да държи речи за националната идентичност и родовата памет. Над големите ни градове ще бдят владетели от Средновековието, а паметници и фигури от близкото минало ще се помнят само от ентусиасти. В същото време множеството „исторически паметливо“ ще приглася на рекламата на „Леки“ и ще се чуди Илинденското въстание за свободата ли е избухнало или за македонската наденица…

Тази моя публикация излезе първо в "Електронен вестник".

Eдин от старите българи

Починалият през 2006 г. Стефан Груев е една от най-интересните личности в най-новата история на България. Политически емигрант още от студентските си години, със семейство разбито от комунистите. Репортер в най-успешното тогава списание във Франция "Пари Мач", където работи 26 години. От 1957 до 1977 г завежда бюрото на списанието в Ню Йорк. Работил е също така в радио "Свободна Европа" и българската секция на "Би Би Си". Автор на осем книги на френски и английски език, три от които са преведени и издадени на български. Близък до Симеон Сакскобурготски и неговото семейство в изгнание. Не пропуска обаче да ги критикува, когато след 2001 г. злоупотребяват с властта си.

Думите на един такъв човек за днешна България трябва да се слушат много внимателно. Съвсем малко са останали тези хора, които обичат родината си, цял живот са работили за нея, но нито за миг не са били националисти или шовинисти. Такава личност беше Стефан Груев, а в същото време блестящ космополит и истински гражданин на света.

Днес, ако говориш за националните въпроси, бързо те обвиняват за патриотар и ксенофоб. Стефан Груев е пример за това, че тези теми са общобългарски, а не само в главите на атакистите на Волен.

[+/-] ...виж целия текст

"Според мен датата на подписването на Ньойския договор е страшна, вододелна дата," споделя Груев пред "Капитал". "Тази неправда донесе унижения на милиони хора - германци, австрийци, унгарци, българи - те бяха несправедливо наказани. От друга страна, се породиха изкуствени държави, населени от хора, които не само не бяха свързани от обща държавна идея, но се мразеха помежду си. Например Югославия, Чехословакия. Така че рано или късно със или без Хитлер конфликтът щеше да избухне. А ние пак се оказахме от губещата страна."

На кой му пука днес? А за комунизма? Защо да се ровим там, нали това е запазена територия за луди фашизоидни старчета...

Стефан Груев опровергава и това. "От национална гледна точка най-страшното беше, че освен държавата, освен материалното, икономическото разрушение и изолация на България по комунизма беше разрушена духовността на цели поколения," говори Груев, без да смята, че това не е тема за "нормални хора". "Израснаха няколко поколения, които бяха заразени, без да са били непосредствени участници в тези процеси. Защото бившите тоталитарни режими искаха да владеят не само политически страната, но да властват и над културата и личния свят на хората - сфери, немислими за идеологическа намеса."

Резултатите от това днес са видими, но причините се търсят къде ли не другаде - в масоните, евреите, САЩ, МВФ, демокрацията, "разграбването на проспериращата държава", ДПС, турците. Но и българинът вече е друг, чужд на този от времето на Стефан Груев.

"Носталгията не ме е напускала нито за миг през тези десетилетия. Когато в първия момент стъпих в София, бях приятно изненадан от вида на старите сгради по бул. "Цар Освободител". Но след това настъпи голямото разочарование - от обноските на хората, от грубите им гласове. Никъде не чух "извинете", "ако обичате"... Вместо това бях шокиран от "ти кьорав ли си, бе, кво питаш", или "к'ъв си ти, бе" - това е страшно опростяване на хората," забелязва старият емигрант след едно от посещенията си в България.

"Горчив смях предизвикват и повечето вестници в България," обяснява той пред "Новинар". "Пошлостта им е потресаваща. Четох наскоро в един столичен вестник по повод смъртта на английската кралица, че "готиното бабе пукнало". Такова отношение в един цивилизован свят е немислимо."

Много неща в бившите страни от Източния блок не са цивилизовани. И до огромна степен това е така, защото комунистическото минало не беше преразгледано и някогашните мъчители и до днес властват над някогашните жертви.

И въпреки това Стефан Груев никога не е бил за отмъщение. "Но за търсене на сметка съм категорично "за", казва той. "За 12 години демокрация в България никой не поиска сметка на виновниците за тези репресии. Имаше няколко процеса, но като цяло отговорността за тях не бе изнесена пред обществото. В Европа е немислимо някой да се издигне до поста министър, без да се знае категорично доколко е чисто политическото му минало."

Министри, депутати, едри бизнесмени, собственици на медии... констатацията на Стефан Груев се отнасят за всички тях - които и сега управляват страната.

За това да си спомняме по-често за думите на хора като Стефан Груев, които за разлика от нас отдавна са се научили да бъдат свободни човеци, демократични граждани и добри българи.


Още от Стефан Груев тук. Снимка: http://www.georgerizov.com/groueff_memorial.asp

П.С. Искам да цитирам още една реплика на Стефан Груев, казана пред "Капитал", която мога да потвърдя лично от някогашния си престой в чужбина:

"Аз съм изживял почти целия си живот в странство, имам приятели и контакти, но нямам с тях тази връзка, която имам с някой българин. Има неща, независимо дали са положителни или отрицателни, които само ние си знаем и разбираме. Това е едно особено усещане, вътрешна свързаност, която не може да бъде обяснена. Тя се чувства."

Aналогии

Херман Хесе, oткъс от отворено писмо до Луизе Ринзер, 1946 :


Тук са всички онези стари познати, които по-рано години наред ми пишеха, след това обаче престана­ха в момента, когато забелязаха, че чрез кореспон­денцията си с мен, внимателно наблюдавания, мо­гат да си навлекат неприятности. Сега ми съоб­щават, че все още са живи, че през цялото време са хранили топли чувства към мен и са ми завиждали за щастието, че мога да живея в швейцарския рай, и - както мога да си представя — те никога не са симпатизирали на тези проклети нацисти.

Много от тези познати са дългогодишни членове на партията. Сега подробно разказват, че през цялото време с еди­ния крак са били в концентрационния лагер, а аз трябва да им отговарям, че приемам само онези про­тивници на Хитлер, които са били с двата крака в онези лагери, а не с единия в лагера, а с другия в партията. Освен това ги има и познатите чисто­сърдечни прелетни птици, които ми пишат, че тогава, около 1934 г., след тежки вътрешни терза­ния са влезли в партията, единствено и само за да създадат някаква здравомислеща противотежест на прекалено бесните и брутални елементи. (...) Нито един от тях не пише, че съжалява, че сега вижда нещата по друг начин, че е бил заслепен. И също та­ка никой не пише, че е бил нацист и иска да остане такъв, че не съжалява за нищо и е готов да защита­ва делото си. Къде се е видяло нацист да защитава делото си, след като то се е провалило? Ах, просто ми се гади.

Достигнах до това писмо на Херман Хесе благодарение на книгата "Кучешки времена" на Илия Троянов

Блогът - отново на линия

Справих се с техническите проблеми по блога и той отново е на линия. Благодаря на всички, които ми оказаха съдействие!

Братята сърби...

Учудвам се колко много интелигентни българи са склонни да простят всякакви прегрешения на Сърбия през последните години, само и само защото сме "братя", православни, много се разбираме, ядем скара и слушаме Цеца.

Същите тези българи плавно прелитат пред положението на българите в Западните покрайнини, но това е отделен въпрос.

Самият аз смятам, че сърбите като народ не са по-лоши от никой на света, но за жалост станаха подвластни на политически влияния, които избиха в шовинизъм и доведоха до нещастия почти всички народи на Балканите. Вестник "Таймс" добре напомня за този шовинизъм, цитирайки заместничката на Караджич и след това негов приемник Биляна Плавшич, която говори за босненците:

“Генетично деформиран материал (сред сърбите) прие исляма. И сега, разбира се, с всяко следващо поколение, този ген просто става все по-концентриран. Той става все по-лош и по-лош”.

Но добре обмисленото крайно решение беше под ръка и 100 000 мюсюлмани платиха цената за този дефект с живота си. Съжалявам, но и родния ми брат да говори и прави такива работи, пак няма да го оневиня.

На снимката от "Ройтерс": Босненци гледат процеса срещу Радован Караджич, а над телевизора са снимки на жертви от Сребреница.

Как се отказахме от парите на в. "Труд"

Може би сте разбрали, че моя милост заедно с колегата Александър Кръстев отказахме стипендии от 3000 лв. от Тошо Тошев и в. "Труд". Друга колежка, Росица Иванова, описва всичко в е-вестник:

Двама студенти от Факултета по журналистика не искат парите от стипендията, която вестник “Труд” раздаде. Както е известно, наградата “Черноризец Храбър” от 10 000 лв., която получиха Тошо Тошев и вестникът, бе преотстъпена за трима студенти от Факултета по журналистика. По искане на в. “Труд”, Факултетът е определил шестима от най-изявените в медиите студенти, от които редакцията да си избере на кого да даде стипендия.

Един от избраните – Петър Добрев - веднага отказал да се явява в редакцията с мотив, че не иска стипендия от Тошо Тошев и в. “Труд”. В редакцията се явили петима, които били подложени на изпит - накарали ги да напишат по един коментар на актуална тема. Накрая стипендията в размер на 9000 лв. (има данъци, обяснили от редакцията) е определена за трима от тях. Единият от тримата обаче – Александър Кръстев - също се отказва от парите си, които ще даде за различни цели – на Университетската библиотека, за Интернет портал “Аз чета” и за Сдружение “Цензура”.
...

Другите две момичета, които бяха наградени със стипендия от по 3 000 лв., са студентките от профил “печат”, Теодора Макавеева и Красимира Динева.

И тримата стипендианти на в. “Труд” - Александър, Красимира и Теодора, единодушно са взели решението да дадат по 1 000 лв. от стипендиите си на други две техни колежки от Факултета по журналистика, с които са се “състезавали” за стипендията.

Петър Добрев категорично се е разграничил още в началото от всякакви взаимоотношения с “Труд”. Според него би било добре младите журналисти да се разграничат от всякакви издания и личности, които не спазват етичните и професионални стандарти в медиите. “Във факултета често говорим за ниското ниво на повечето български вестници и мисля, че тези думи трябва да са обвързани и с дела”, смята Добрев, автор на блога “За българските работи.