Картонени величия

Помня как спореше в дъжда с един малкото останали истински българи – нищо, че не е от България. Познавам те добре – пишеш по вестниците, даваш интервюта, преподаваш в университета. Свикнал си да говориш, а другите да те слушат - тук се смяташ за авторитет. Презираше другия, задето даже не те познава, презираше го, защото не говори правилно езика, поучаваше го, както поучаваш студентите. Каза му да бъде повече европеец.

Има много като теб. И те всичките вече са европейци, че и големи българи. Приличате си даже на вид. Повечето сте приятели. Пишете по вестниците, давате интервюта, преподавате в университета. Свикнали сте да говорите, а другите да ви слушат.

Но авторитети не сте! Авторитет не си и ти, не само защото загуби в дъжда.

Знам какъв европеец беше ти преди трийсет години, когато строеше комунизма в Азия. Изопачаваше, манипулираше и почервеняваше до кръв всяка информация, а днес пишеш книги за нея. Твой най-жесток враг беше Европа, която днес пропагандираш. Но ти само на това си научен. Повтаряш клишета в зависимост от средата, пълниш главите на другите с тях, но си същия както навремето в дъждовна Азия, където изнасили същината на професията си.

[+/-] ...виж целия текст

Знам какъв българин беше и още повече европеец, когато следваше всяко нареждане на своите източни господари, докато беше изпратен като журналист във вражеския Запад. Не само като журналист. Българин ти беше етикетът, но ти гонеше, следеше, слухтеше за всички истински българи около теб, шпионираше ги предаваше ги, изяждаше ги. За теб българско беше само това с червена, продадена, бивша душа. Днес все обичаш да говориш за България. Пишеш, че тя трябва да е силна и независима. Но за теб силната България е същата както навремето я виждаше на Запад, докато следеше в дъжда поредната си жертва.

Знам го и това, да. Скоро всички ще го знаят, нека да излязат и агентите сред академичните преподаватели. До тогава ще можеш да се перчиш пред студентите, да им обясняваш как си работил за България. Не, че после няма да можеш, просто те ще имат едно на ум. Както приятелчетата ти, преподаваш отдавна. Говориш така, все едно си видял всичко. Разказваш все симпатични истории за старите дни, като между другото изкарваш, че си бил леко дисидентстваш. Нищо, че винаги натъртваш, че в България е нямало съпротива срещу режима. Иначе предпочиташ да говориш за „грабителския преход“, според теб само там се крият проблемите. Всичко друго уж е дълбоко в миналото. Но това е, защото изпълняваш същите задачи както няколко години преди 1989-та , когато в една дъждовна сутрин започна да преподаваш, а всъщност да моделираш послушни, заблудени и полубезмозъчни слуги на режима.

Знам какъв европеец си и днес, нищо че през два дни го пишеш. Говориш за Европа, а зад нея постоянно изкача все един образ -зад изгубените според теб несправедливо ядрени мощности, зад новия ни геополитически път, зад новата ни сила. Образът на Русия! Там са остатъците от твоето сърце, натам гледат и всички като теб. Това е вашата Европа, от нея се ръководите, за нея работите, за нея бленувате. Същият общ европейски дом, за който заговори в дъжда на ноември 69-та година Хрушчов – Европа под съветски ботуш.


Знам, че това те ръководи, когато днес чертаеш картата на Балканите. А пак говориш за интересите на Европа, за интересите на България... Говориш за славянство, за братство, но все ги откриваш там, където няма и един българин. Мечтаеш за Югославия, обвиняваш Запада за разпада и, търсиш виновните за „трагедията“ на Сърбия. Казваш, че на България трябва принципна, а не конюнктурна позиция – с приятелите, а не с враговете на Сърбия. А все забравяш, че в твоята апологизирана Югославия имаше един народ, който беше по-гонен от еврейския и по-избиван от арменския. Българският. Но няма как да не забравяш, защото твоята партия твърдеше, че не само във Вардарска, а и в Пиринска Македония няма българи, а македонци. Защото си същият като твоите господари, които в дъждовете на септември 1944 г. започнаха да си играят с душите на милиони, да кроят езици, да сглобяват нации.

Знам обаче, че днес много обичаш да говориш за същата тази Македония. И във вестниците, и пред студентите, и под софийския дъжд. Казваш, че България трябва да разобличава фалшификациите на западните съседи и да брани националната си чест на всички международни форуми. Даваш за пример Гърция. Но какви фалшификации, нали преди малко защитаваше Югославия? Говориш всичко това, защото болката ти не е „националната чест“, а поръченията на източния господар, който винаги е подкрепял разпокъсването на Македония и който днес е най-верен съюзник на Сърбия и Гърция. Това и евтиното желание за популярност те накара да спориш с един малкото останали истински българи – нищо, че не е от България.

И да загубиш. Защото авторитет не си! Не си и не можеш да бъдеш. Времето на теб и на многото твои приятели, които пишат по вестниците, дават интервюта, преподават в университета, отмина. Сега на сцената излизат тези, които вие поучавате и презирате. Те може да не ви познават, да не знаят добре езика, да са били поучавани от вас многократно. Но знаят да са европейци. Знаят и да са българи. Времето принадлежи само на тях, защото то тях обръща и те него обръщат.

А за фалшивите авторитети място вече няма. Дъждът ги стопи като фигурки от картон.

Забравеният Илинден

Ой ти пиле, славей пиле,

Що ми пееш толкоз рано?

Яз не пеям, току жалам
За горица, за слобода…

Ой ти, пиле, славей пиле,
Я попей ми една песна
Речоита, жалоита,
жалоита, плачоита,

Па прелетай преку Вардар,
Преку Вардар, кай Велешко
Да ги видиш мойте бракя

Во кървои облеени,
Сос коршум изшарени,
Со ножои избродени.

С тази народна песен започва третата част на романа на Димитър Талев “Илинден”. Тази част от тетралогията на Талев е от по-непопулярните, главно защото българските образователни системи предпочитат да наблягат върху твърдоглавата Султана от “Железния светилник”.

И умело пропускат най-важното оставено от Талев - споменът за борбите на българите в Македония. От 1944 г. насам той е дотолкова избледнял, въпреки усилията на хора като Димитър Талев, че днес българи и македонци се срещат почти като чужденци.

Съвсем прави са тогава днешните българи в Македония, останали като по чудо такива, когато казват, че “македонизмът е много повече психологически, отколкото исторически проблем.” Българите не знаят почти нищо за Македония, за обстоятелствата, в които хората са живели там през годините, за компромисите, които са правили, за въпросите, които са си задавали. И очакват, че когато проснат на масата някой безспорен исторически факт, като този, че Илинденско-Преображенското въстание е българско, всички край Вардара ще преживеят моментален духовен катарзис и ще се почувстват отново българи.

[+/-] ...виж целия текст

Опити постоянно има в тази насока, резултат никакъв. А в тези исторически спорове, уж с цел сближаване, прозира единствено огромната пропаст между България и Македония. Хиляди българи с шовинистичен патос громят македонистите по форумите, защото знаят, че Гоце Делчев и Даме Груев са българи. Това първично знание ги кара да пишат, чак след това търсят някакви доказателства и примери.

Но знаят ли кой е Питу Гули? Васил Чекаларов? Христо Силянов? Чели ли са нещо за Илинденско - Преображенското въстание, освен краткия материал в учебника по история? Тук отговорът за мнозинството е “не”.

България претендира за исторически права над Македония, но не знае даже историята на българите там. Априлското въстание заслужено е познавано в детайли от много българи. Рожденият ден на Васил Левски се чества като национален събор. “Под игото” е любима книга. Но споменът за българските революционери спира до историческата граница на Освобождението. Фактите около Илинденското въстание, доста по-мащабно подготвено и кръвопролитно от Априлското, са почти неизвестни. Рожденият ден на Гоце Делчев, продължил делото на Левски, се чества единствено в едноименния град. “Илинден” на Талев не се чете - много е дебел.

А и в “безспорно българското Илинденско въстание” от 1903 г. има много моменти, които психологически могат да обяснят днешния македонизъм и да помогнат за неговото разбиране.

Преди въстанието лидерите на ВМОРО са убедени в желанието на България за подкрепа. Христо Матов пише на Пере Тошев за свой разговор с ген. Савов, военен министър в кабинета на Р. Петров, който е казал, че “къде септемврий ще бъде готова България, щом не е възможно да се отложи въстанието.” Борис Сарафов получава обещания, че България ще се намеси, ако Организацията с въстаническите си действия успее да ангажира 60 000 турска войска. Пере Тошев получава по-определени уверения за направени от българското правителство и очаквани до края на август военни доставки.

Положението обаче става все по-неудържимо и на 1 юли Даме Груев и Сарафов се съгласявят да не бавят повече възстанието. Решават то да се вдигне в Македония на 20 юли, празника Св. Илия, в Одринско на Преображение, а в Серският окръг на Кръстьовден.

Резултатите от въстанието са известни. Христо Силянов, летописецът на македонските борби, който обаче не се ползва с популярността на Захарий Стоянов, е един от многото, които описват разбиването на четите. Той обаче пише и за един документ, който е малко познат и в България, и в Македония - писмото на Главния щаб на Вторият македоно-одрински революционен окръг до Българското правителство от 9 септември 1903 година.

В него Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев приканват българското правителство да изпълни един нравствен дълг - да защити разбитите българи в Македония, защото както пише Христо Силянов, смятат въстанието за общонародно дело, а Княжеството - призвано “да ръководи интересите на българския народ” и, следователно, длъжно да спаси от гибел застрашената част на нацията и освободителната кауза на “роба-българин”. Затова те приканват българското правителство към “патриотическо вмешателство”.

“Поставени на чело на нашето народно движение тук, ние апелираме към Вас от името на робът българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин - чрез война. Вярваме, че желанията на народа в Свободна България са същите,” пише в апела.

България не оправдава тези надежди. Христо Силянов разказва, че “тя наистина не гледаше с “хладнокръвие” на “систематичното изтребление на българското население и пропадането на българското име и чест”: тя все правеше нещо. Но нейното правителство нито помисли да отиде по-нататък от едни обикновени дипломатически постъпки.”

Българското общество пише апели, прави събрания, молебени и траурни шествия за страдащите в Македония, но правителството се движи между заканителни ноти и опити за подобрение участта на македонците чрез пряко разбирателство с Турция. В момента, когато в София е получено “Изложението” на Главния щаб, Г. Д. Начович се намира вече в Цариград, изпратен да се споразумява с турското правителство, а в софийските правителствени среди се говори за съюз с Турция…

“И въстаналите се прибраха въ своите пепелища с остра болка от съзнанието, че свободната братска страна ги изостави в най-страшния момент на изпитанието им”, пише Христо Силянов.

Това не е първият, не е и последният случай на изоставяне от страна на България. Не беше ли и България, която осъди последния лидер на ВМРО Иван Михайлов на смърт? Не бяха ли българските комунисти, които на драго сърце приеха доктрината на македонизма и даже започнаха да македонизират собственото си население в Пиринския край? Не е ли България тази, която днес не прави нищо по македонския въпрос и наблюдава отстрани македонистко - гръцкия спор за името и историята на Македония? Не са ли днешните българи, които не се интересуват изобщо от Македония?

При това положение нищо чудно, че днес има хора, които се определят като македонци. И за това не са виновни само Сърбия и Коминтерна. Вместо да ги мрази, българинът може да се опита да ги разбере. Даже и да им помогне.

А историческата истина все някога ще излезе наяве, това е най-малкият проблем. Но за нея трябва и самите ние да запазим спомен.

Този мой материал излезе първо в електронното списание "Аргументи".

Революцията от 9 септември

"На младите хора в България бих казал, че най-важното е те да знаят как се е стигнало до положението България да стане безусловен съветски сателит. Трябва да знаят какво означава това, което сега се представя като въоръжена борба и подготовка на въстание през 1944 г. Трябва да знаят, че това са фалшификати на истинската история."

Думите са на Петър Семерджиев, дисидент, политически емигрант по времето на комунизма, журналист и писател.

Добруджанските градове за Илинден

Знаете ли къде Костурско? Вижте на картата. Писал съм и преди, че от там идва част от моето семейство след Илинденско-Преображенското въстание, което по стар стил е обявено на 20 юли 1903 г.

По това време другата част от рода си живее спокойно, свободно и богато в Добруджа - на другия край на света по тогавашните представи. А и сега - пробвайте да стигнете от Добруджа до Егейска Македония и ще видите, че не е лесно. Но през 1903г. хората в Добруджа хората не остават безучастни към въстанието. Ето какво пише Христо Силянов в Освободителните борби на Македония, том I от 1933 г.:

"Въ резолюцията на митинга в Русе, станалъ на 7 септемврий, се искаше отъ правителството да отвори война на Турция, а другитѣ градове се поканваха да искатъ отъ българскитѣ управници сѫщото. Особено отзивчиви се оказаха градоветѣ въ Добруджа. Въ резолюцията на митинга въ Балчикъ, станалъ на 14 септемврий, гражданството изказваше възмущението си къмъ българското правителство, „което води и продължава да държи една туркофилска противонародна политика” и се поканваше „да се застъпи най-енергично противъ турскитѣ злодейства въ Македония вече съ сила, тъй като най-скоро можемъ да бѫдемъ изненадани отъ едно съвършенно изтрѣбление на българския елементъ въ Турция”."

Днес дали някой в Балчик знае за Костурско и за неговите войводи? Ако не, да им припомним :)

Mного съм злепоставен!

Стоя си аз в Добруджа, гледам морето от дядовата ми къща, строена 30-те години и слушам радио. За музиката, не за друго. Но между другото разбирам от Меглена Плугчиева, че "България пак е злепоставена" пред света.

Според Плугчиева всички ние сме злепоставени, защото медиите са публикували доклада на Службата за борба с измамите със средства на Европейския съюз ОЛАФ , в който пише, че България е ощетила ЕС с 32 млн. евро.

Мисля си, дали наистина съм злепоставен? Че медиите постъпиха непрофесионално -да, но дали България е злепоставена? Дали хорицата наоколо са злепоставени? Дали рода ми, бидейки български, и той е злепоставен? Бил един от първите лекари дядо ми, всички го уважавали, улица кръстиха на него. Ама днес е злепоставен? Защото наследниците му окрали 32 млн. евро от ЕС ?

Странното е, че аз Меглена Плугчиева си я спомням, макар и по детски. Беше партиен секретар в горското в същото крайморско градче, където съм аз в момента. Познавах я покрай далечен роднина в горското, който цялото семейство върло мразеше, защото беше комунист. Между другото яко крадеше от горското. Покрай него и Плугчиева вероятно.

Ние нищо не крадяхме. Дядо ми, макар че беше най-добрия лекар в града, беше преждевременно пенсиониран, за да го замести син на голям комунист. Същия син на голям комунист се доказа като толкова добър доктор, че няколко години по-късно влезе в затвора заради смъртта на пациенти.

Днес Плугчиева е заместник министър-председател и сигурно продължава да краде. Още по на едро. Не съм я виждал от 15 години, нямам и желание. Но искам да и кажа, че когато от ЕС разкриват нейните злоупотреби и на другите бивши партийци-сега европейци, е по-добре да не прехвърля злепоставянето на България. Днешните провали не са мои, на моето семейство, на голяма част от българите. Те са на правителството, на бившите комунисти, на бившите агенти и на новобогаташите около тях. С тях ние никога не сме имали нищо общо.

Толкоз. Продължавам да си стоя и да гледам морето от дядовата си къща, строена през 30-те години. Злепоставените да се оправят от пушилките на София, апартаментите си в кв. "Изток" или евентуално от "елитния" Слънчев бряг.

Update: Малко суха информация от мен за ОЛАФ тук.

Maкедония - нашествието на хунзите

За една седмица Македония посрещна "единоплеменниците" си от Пакистан, радва се с "брат" Любе и поиска от ЮНЕСКО защита на македонския генетичен код

Ако сте мислили, че колективната лудост, националната истерия, епилептичният античен фанатизъм, които прихващат от време на време хората в Македония (или никога не престават), не могат да минат на едно по-фанатично ниво, сте се излъгали. Това пише македонската блогърка Рокси по повод тазседмичното посещение в Македония на вожда на народа на хунзите, които се смятат за преки потомци на Александър Македонски.

Хунзите принц Мир Газанфар Али Кан и съпругата му пристигат на летището в Скопие, посрещнати от хора, облечени като войници на Александър Македонски. И хунзите и днешните македонци се смятат за наследници на древния пълководец, и си устроиха “родова” среща след 23 века. Снимка: дневник.ком.мк

Това е една от водещите теми в момента в западната ни съседка, която е похарчила необявена сума, за да доведе чак от Пакистан Принц Мир Газанфар Али Кан и съпругата му Рани Атика. Те са представители на народа на хунзите, които живеят в най-източната част от някогашните владения на Александър Македонски и от 23 века насам пренасяли спомена за него.

Посещението не е екзотично хрумване на антрополози или учени-националисти, а истинско национално събитие. Али Кан, който гордо носи пера на шапката си, ще се срещне в Македония с премиера Никола Груевски, кмета на Скопие Трифун Костовски и с Охридския и Македонски архиепископ Стефан. В тяхна чест бе държана литургия в Съборния храм Св. Климент Охридски в македонската столица, а ден преди заминаването им ще има голям хепънинг, на който те ще се представят пред широката общественост.

[+/-] ...виж целия текст

При пристигането си Али Кан заяви, че е горд, че е в земята на своите предци. Това изключително много радва повечето македонски журналисти и общественици, които смятат, че по този начин натриват носа на Гърция, с която продължават да спорят за правото на историческо родство с Александър Македонски. В македонските медии постоянно излизат информации, според които обичаите на хунзите, техните облекла и архитектура много напомнят на македонските и всъщност става въпрос за един и същ народ, който е бил разделен 23(!) века.

"Това е исторически момент за потомците на Александър Македонски, но и за Македония. Внуците на тези, които се бореха за големината на македонското царство и за обединението на целия познат свят, ще посетят Македония. Ние ще се срещнем с нашите братя, отделени от земята си цели 2300 години“, заявиха преди идването на хунзите от Македонския институт 16.9, организатор на посещението на принц Газанфар Али Кан. Македония планира да изгради постоянни културни връзки с братята хунзи и да отвори няколко културни центъра в Пакистан, където наследниците на Александър Македонски да са в постоянна връзка.

Все пак тази чудновата националистическа треска не е обхванала всички. Според журналиста от „Утрински вестник“ Ерол Ризаов спектакълът с принца и принцесата, преки потомци на Александър Македонски, може да кандидатства за една от най-големите световни глупости и връх на провинциализма и примитивизма, за което Македония е плодородна почва. Не е ясно обаче дали „Утрински вестник“, близък до опозицията, се разграничава от ширещия се македонистки национализъм или просто хвърля камъни в градината на управляващата ВМРО-ДПМНЕ.

Но ако посещението на хунзите идва с пряката намеса на властта, в Македония интересни разбирания за нация и история изкачат и от всякъде другаде. Миналата седмица от неправителствената организация „Миячки зограф“ обявиха, че ще поискат от ЮНЕСКО да защити македонския генетичен код, „който според всички научни факти и анализи е доказан като единствен и различен“. „Това е нужно особено сега в тези моменти на репресия и подтисническа политика от страна на Гърция. Тя не признава съществуването на македонците, които са оставили дълбоки следи в развитието на човечеството“, казва Ана Бабинкова от “Миячки зограф”.

„Вземете за пример една костилка от кайсия. Дали тя прилича на семките на гроздето или динята и дали от нея може да се роди пиле или праскова? Не, защото в нейния ген са записани само характеристиките от кайсията. Така е и с македонския генетичен код“, пояснява Бабинкова. В кампанията за защита на македонския генетичен код се включват и Македонската православна църква, сестринството от Марковия манастир и Министерството на културата.

Любе Бошковски целува православен кръст след като стъпи на летището в Скопие на 11 юли след завръщането си от Хага. Снимка: Ройтерс

Допълнителен националистичен импулс Македония получи и от трибунала в Хага, откъдето беше освободен Любе Бошковски, бившият министър на вътрешните работи на страната, срещу когото се водеше дело за военни престъпления по време на конфликта с албанците от 2001 г. В същото време членът на службите за сигурност Йохан Тарчуловски беше осъден на 12 години затвор заради убийството на цивилни албанци. Двамата бяха обвиняеми по т.нар. случай “Люботен” – скопско село, в което през 2001 г. бяха убити 7 албанци.

В чест на „брат“ Любе беше организиран „национален“ митинг на централния площад в Скопие, където бившият министър пя народни песни и многократно се обясни в любов към Македония. В момента по радиата в Македония постоянно се върти песента на Орце Стефковски за „брат“ Любе, а между другото същият певец има и песни за „брат“ Груевски и гърците „катили“.

„Забравихме, че сме библейски народ и поздравлението е братя и сестри”, започна речта си на площад „Пела“ Бошковски и обясни, че в себе си носи няколко много силни неща: „Едното е македонската църква, която ни поддържа през столетията, вярата в Бога и във всичко македонско, и второто, което ме поддържа в живота и ми беше най-голям съюзник в тези тежки македонски четири и половина години, е македонския народ, който силно обичам и за който съм венчан.“

Множеството на площада избухваше при всяка драматична пауза на Бошковски, който в речта си направи странна комбинация от призиви за любов и помирение и открити заплахи: „Македония показа, че под горещия македонски камък може да се намери змия, която ще ухапе всеки, който я застрашава. Не случайно Македония има лъвове, тигри, скорпиони.“

“Брат” Любе Бошковски (вдясно) пее патриотична песен с народния певец Войо Стояновски на препълнения площад “Пела” в Скопие. Снимка: кирилица.ком.мк

В Люботен главните действащи лица бяха именно лъвовете – специалните македонски части, които предимно водеха битките с албанците. Бошковски напомни за тях и подчерта, че това е народен македонски митинг, на който присъстват героите на Македония. „Знам, че тук има и турци, бошняци, роми и други наши приятели, които нося в душата си и ще ги нося, докато не схванат, че една е Македония, и докато обичат тази Македония.“

Албанците не бяха споменати. Явно те не влизат в македонската нация на „брат“ Любе, нищо, че представляват над 25 процента от населението. Албанци на митинга наистина нямаше. Те, както и българите в Македония, са едни от малкото, които не пеят с Любе Бошковски и не посрещат братята хунзи. Роднините на жертви от Люботен между другото заявиха, че са разочаровани от решението на трибунала в Хага и не виждат причина да продължават да живеят в Македония.

Но от това се интересуват малко македонци. Както казва „брат“ Любе, Македония е „вечна и безсмъртна“. Явно не й трябват ЕС и НАТО, което в цялата шумотевица на 9 юли отново я отхвърли. Не й трябва консенсус със съседите и Европа. “Европа се замисли, Балканът се изплаши от тигрите и лъвове на Любе Бошковски”, пригласят на радиото македонците и се гордеят с родствениците си хунзи.



Toзи мой материал излезе първо е "Електронен вестник".

Европейската съвест и комунизма

В Прага на 2-3 юни се проведе конференцията “Европейската съвест и комунизмът”, в която участваха президентът на Чешката република Вацлав Хавел, дългогодишният федерален пълномощник за архивите на ЩАЗИ, председателят на Фондация „В памет на жертвите на комунизма” Лий Едуардс, членове на ЕП и на Чешкия парламент, историци, политически затворници, учени, писатели и дисиденти. Като резултат от конференцията беше приета декларация под мотото “Европа няма да се обедини, докато не обедини отново своята история”. Декларацията може да бъде подкрепена от български граждани, държавни институции и неправителствени организации. Достатъчно е да се изпрати електронно писмо, съдържащо имената на подписалия, организацията и държавата, на адрес: andrysoval@senat.cz.

По инициатива на Ангел Грънчаров призовавам под нея да се подпишат президента, премиера,председателят на Народното събрание и кмета на София. В същото време съм сигурен, че това няма да стане. Но би било добре.

След Втората световна война целият свят осъди нацизма и така започна на чисто. Съсипана морално и физически, страна като Германия успя да се очисти и отново да се превърне в икономически гигант. След 89-та година обаче, подобно нещо не се случи с комунизма. Какъв е резултатът?

В Германия нямаме управляващи деца на някогашни нацисти. В България премиер е Сергей Станишев, син на Димитър Станишев, партизанин от "Чавдар", секретар на ЦК на БКП, теоретик на марксизма-ленинизма. Kaкто напомня templar, наскоро същят руснак (по произход и паспорт до 1996г) Сергей, министър-председател на България даде интервю в софийски ежедневник, в което каза , че"само болни хора могат да се интересуват от досиетата и делата на бившата ДС".

Очевидно нещо не е в ред. Това се вижда не само от изказванията на Станишев, но и от кратка разходка по улиците. Според руския борец против комунизма Владимир Буковски определено има нужда от международно и авторитетно осъждане на комунистическата идеология и престъпленията извършени в нейнo име. "В идеалния случай трябваше да има процес, подобен на Нюрнбергския, в Русия и в други бивши комунистически държави. Но моментът беше загубен (1991-1992) поради нерешителността и колебанията на руските лидери," казва той.

Разбира се, нереално е да се твърди, че днес някаква преоценка на миналото може да стане с магическа пръчка и да има бързи резултати. За това декларацията от Прага няма да промени нещо особено дори да бъде подписана от всички български управляващи. Но все пак, тя може да бъде стъпка в правилната посока.

"Миналото не трябва просто да се забрави, сякаш никога не е съществувало, но навярно има период, през който е прекалено, невъзможно е то да се чете и препрочита. Може би трябва да мине едно поколение, 30 години след нашето комунистическо минало, за да може то да бъде препрочетено," обяснява българският философ Цветан Тодоров. "Но във всеки случай необходимо е, да, да се връщаме към миналото си - така, както и в личния живот, ако просто отстраняваме от паметта си някои трудни моменти, това не ни позволява да живеем по-добре, обратно."

На вас не ви ли се живее по-добре?

За другарите си по оръжие...

След като писах за полк. Петър Добрев искам да разкажа и една друга военна история - този път от наши дни. През 2003 г. Николай Съръев, офицер от първата българска мисия в Ирак, умира в Кербала - в последен опит да защити другарите си от цистерна- бомба.

13 години по-рано, младият Николай пише в училище за Хаджи Димитър: "Героят изпъква със своята физическа и нравствена красота. Потънал в кръв, той мисли единствено за другарите си по оръжие. Чрез образа на Хаджи Димитър, Ботев обезсмъртява не само нашия национален герой, но и всеки , който е загинал за свободата"...

Днес времената са по-жестоки, каузите неясни, а пишещите далеч от таланта на Ботев. Но явно герои все още има. За това нека просто да си спомним за Николай Ангелов Саръев:

Той е роден на 26 март 1977 година в град Крумовград . До седми клас учи в Крумовград , след това продължава образованието си в ГПЧЕ “Христо Ботев “ в Кърджали . Завършва военно училище във Велико Търново и шест месечен курс в САЩ . Служи като командир на взвод в 68- ма бригада –Специални сили в Пловдив. Загива в Кербала на 27 срещу 28 декември 2003 година , ненавършил пълни 27 години. В негова памет Минчо Марков пише през 2004 г. книгата "Ники".

Сержант от “Специални сили” на пост N 1 в база “Индия” охранява знамето на българския пехотен батальон в Кербала в деня след атаката на базата с цистерна-бомба(27.12.2003г)

Благодаря на Георги Станков, който ми разказа историята на Николай Съръев. Чрез Георги получих и снимката на офицер Съръев, предоставена от майка му Надежда Съръева. Втората снимка е от блога "Един завет".

Един друг Петър Добрев

1940 г. Южна Добруджа е освободена. Дядо ми, баба ми, малката ми тогава лeля са отново свободни да работят и учат на български език. Не, че румънците са били зверове с рога на главата. Но всеки има право да бъде свободен.

Свободата не трае дълго. През 1944 г. в България нахлуват съветски войски, правителството капитулира, а България минава в пълна политическа зависимост. Само преди четири години жителите на Добруджа са се радвали както никога досега, искали са да построят паметник на генерал Иван Колев и са чакали пълното национално обединение. Нещата обаче се променят.

На 9 септември, полковник Петър Добрев от Шуменски конен полк, човекът предложил да се издигне паметник на ген. Колев, е в щаба и очаква заповеди. Вместо тях идват съветски войници и му нареждат да предаде оръжието си.

„Българският офицер и войн не дава оръжието си, господа“, казва Петър Добрев. Вдига пистолета и се застрелва.

Няколко дни по-късно на опелото идват да отдадат чест и венец и съветските войници...

Полковник Петър Добрев не ми е роднина, въпреки съвпадението на имената. Разбрах за него от брошурата "Паметникът на генерал Иван Колев - неизпълнен дълг на поколенията". Братът на дядо ми също се казваше Петър Добрев и е бил съвременник на тези събития, но доживя до 90-те години. Не знам дали днес любовта на полк. Добрев към България е възможна или необходима. Но нека всеки сам реши.


За смъртта на полковник Добрев ми разказа Дянко Марков, за което му благодаря. Благодаря и на templar, от чийто блог научих много за царските офицери и взех снимката за тази публикация.