Преди Априлското въстание

На втори май по нов стил ще отпразнуваме 132 години от Априлското въстание. Кухо звучат всякакви днешни трактовки на тогавашните събитие, различни са били българите, различна е била България. Сами кажете, коя е стояла по-горе : днешната мирна България или въстаналата през 1876 година ?

За това предпочитам да дам думата на хората, които са били съвременници на априлските събития. Да не забравяме обаче, че и днес хора са преследвани само, защото са българи, да не забравяме, че има още много българи под чужда власт и без права...Но! Към Априлското въстание :

Христо Ботев : "Захваща се вече драмата на Балканския полуостров"

Захарий Стоянов : "Свещеното и велико движение за свобода на нашия народ", "Отиваме на гората да търсим свободата"

Любен Каравелов : "Хайде, време е веч"

Българският Великден

Публикувам откъс от книгата на Светослав Лучников "Пламък за свещите". След потушаването на Априлското въстание, главният герой Цанко Дюзтабанов разговаря с комитите :

„Чакай, дядо Фильо, чакай!" продължил войводата Цанко на глас: - Не бързай! През 1863 г. със 127 души Хаджи Димитър и Стефан Караджа раз­друсаха съвестите и умовете на цяла България, накараха Европа да заговори за нас, да се увери, че съществуваме. Стреснаха и Турция да реши църковния въпрос...

Я помисли какво ще стане сега... Когато само тук изгоряха три села. И убитите сигурно ще бъдат пет пъти повече от четниците на Хаджия­та. Само тук... А битка се е водила и в Новата махала. Изгоря и Дряновският манастир. Новоселчани ми казаха онзи ден, че големи пожари и кланета имало и къде Клисура. Разсипано било и Панагюрище.

Този народ трябваше да се научи да мре. Всеки трябва да прежали имота си, за да стане човек. Че и живота си да прежали, за да не бъде
повече роб.

-Но Левски беше против четите. И се боеше, че едно пропаднало въстание ще ни върне сто години назад - упорствал дядо Филю.

-И аз мислех така! Но сега разбирам, че има и друга истина. Исус трябваше да умре на кръста, за да изкупи хората, което ще рече да ги научи, че човек не трябва да живее само с хляб. Само за себе си. За да бъде човек, той трябва да повярва в нещо по-велико от хляба, по-голямо от неговия жалък живот на земята. Исус се стори курбан, за да станат хората хора. Да не се разтлеят в себелюбие и разврат. Да не се изядат помежду си.

Сега и ние се сторваме курбан, за да покажем на раята, че има нещо повече от скотския живот под турския ярем. След Христа тръгнаха милиони. Неколкостотин хиляди българи да тръгнат по пътя на нашата саможертва... Стига ни! България ще се роди ей от тези пепелища. И ей от тази кръв. Ще се роди в душите. Там, откъдето не могат я изличи ни куршуми, ни ятагани, ни огън, ни бесилки.

Целият откъс може да се прочете в блога ми "Истинска публицистика" тук.

С перо натопено в кръв...

Преди нашите борци за правда и свобода са висели по турските бесилки, като Христос на кръста. И може би точно за това ние днес ги възприемаме като герои, защото са паднали в битка с див и кръвожаден, но честен противник. Захарий Стоянов пише, че разликата между европейските светила и Тосун бея е само една : "че тоя последния се бори кавалерски, с нож в ръката, а европейските башибозуци действат чрез перо, но перо натопено в алена кръв".

Днес България е в Европа и явно местните башибозуци отдавна са се научили да действат по европейски. За това, те не атакуват всяка честна душа с гол нож, а далеч по-перфидно. Като в песента на Рамщайн - "Завист" :

По-красив съм
Нарежи лицето ми
По-силен съм
Счупи врата ми подло
По-умен съм
Убий ме и изяж ми мозъка
По-искрен съм
Отхапи езика ми
По-богат съм
Тогава всичко ми вземи
По-смел съм
Убий ме и сърцето ми изяж
Имам тъй гладка кожа
Надърпай я на лентички
Имам бистри очи
Вземи ми светлината
Имам чиста душа
Убий я в пламъци
Ама имам жена ти
Убий ме и ме изяж цял
Но оближи чинията

Превод : rammsteinbg.com. На немски тук.

Зазиданата България

В България от османското робство насам официално няма аристокрация или привилегировани класи. Нещо повече, най-презрените бедняци, най-обикновените хора са стояли в основата на организации като БРЦК и ВМРО и са доказали българския народ като достоен за своята свобода. Но появяват се хора, които започват да говорят за класова борба, за угнетени работнически маси, за буржоазия и народни изедници. В началото на 20 в. Захарий Стоянов определя тези нови социалистически учения като „чужди и горчиви ягоди“ за България и така тогава мисли истинският духовен елит на страната, който също като Захарий е излязъл от народните маси, но е поел по пътя на самоусъвършенстването, по пътя на борбата за правда и свобода.

Но съдбата на България е да изяде чуждите и горчиви ягоди на комунизма. И изведнъж да се сдобие с класи – партийна номенклатура, привилегирован „пролетариат“ и обезправени парии. В ролята на парии се оказват именно хората от соя на Захарий Стоянов, които навремето са свалили цървулите, за да докажат себе си и страната си като свободни хора. Тези, които са напуснали родното село, за да пролеят кръвта си за България. Тези, които са я изравнили за няколко години с Европа. След 1944-та година те са изтикани на социалното дъно, а на тяхно място идват „пролетариите“. В българския случай това са хората, които са отказали всякакво развитие от времето на Мидхад паша насам. Те са гледали начумерено комитите по Априлското въстание и са ги предавали при първа възможност на турските власти, те са предпочели да останат неграмотни и да стоят настрана от развитието на страната след Освобождението, те насила са участвали във войните за национално обединение, защото никога не са ги чувствали като свои. Защото дядо Вълю, неукият предателят на Бенковски, никога не се интересувал за нещо извън неговата махала, камо ли за далечна Македония. Но дядо Вълю винаги са го интересували парите. И той завижда ли завижда на тези, които след Освобождението се развиват. Гледа Вълю и трупа злоба. Злоба, която през 1944 г. избива като ураган.

Но злобата на дядо Вълю не е дамга за простият български народ, а само за една малка част от него, която по стечение на обстоятелствата идва на власт след 9-ти септември. Простият наш народ влиза в четири войни като на сватба, бори се нечовешки за свободата си в Македония и Тракия, издига от масите си фигури първо като Васил Левски и Христо Ботев, а после като Гоце Делчев и Тодор Александров. Но най-важното – труди се неуморно и честно, развива се, работи за себе си и за България.

Такъв човек бил и Коце, бежанец от пожарищата на Одринска Тракия*. Прост селянин, той дошъл в големия български град, който по тогавашните представи бил на другия край на света. Работил много, цял живот. Тръгнал от най-долен помощник в кръчма и в продължение на дълги години се издигал в йерархията, за да може един ден, с последните спестявания на младата си съпруга да вземе помещение под наем и да направи собствено заведение. В началото само с три масички и с персонал само Коце и жена му. Но двамата не пестели усилия и постепенно масите станали повече, после кръчмата станала на два етажа, а накрая имала и хотелска част. И за деца намерил време Коце, възпитал ги и им дал добро образование, което той никога не е имал възможността да получи.

Когато децата поотраснали, Коце решил да подсигури и тях и старините си. Продал хотелчето си и с парите построил хубава къща в центъра на големия град. Модерна я направил Коце, като голям бял кораб, да не отстъпва на отсрещния хотел – за времето си най-големия в България. Това била първата сграда с големи кръгли прозорци, гордостта на Коце. Старият тракиец запазил част от къщата за вече голямото си семейство, друга част продал, а трета дал под наем. Само няколко години обаче продължили спокойните му старини.

Дошъл 9-ти септември и наследниците на дядо Вълю заграбили всичко. Дали от завист, дали от злоба, дали от разбойническа страст, дали от искрената вяра, че Коце е вдигнал голяма къща с пари направени на техен гръб. Старият тракиец бил тикнат в най-малкия апартамент с цялото си голямо семейство, а в неговата къща започнали да се ширят новите господари. Имали наглостта да започнат и да продават части – на себеподобните си разбира се.

Жилави били обаче потомците на Коце, успели да излязат от дъното. С годините си върнали част от къщата, след 89-та година – още повече. Но останали да живеят с дядо Вълювите духовни наследници, които и след промените останали господари – но вече с тежки ланци на гърдите и черни очила. Как тогава да говорим за някакво уважение или благодарност от тяхна страна? Нещо повече, дядо Вълювите чеда се държали така, сякаш всичко им се полага свише, ремонтирали, прекроявали, заграбвали части от къщата. И така и до днес. Само преди няколко дни зазидали един от кръглите прозорци на къщата – някога любим на дядо Коце. Зазидали го, отвън оставили неизмазани тухли, а част от пространството използвали за малко квадратно прозорче с бяла алуминиева дограма. Като в селото, от което преди години дошъл баща им. Какво значение, че така се разваля архитектурата? Какво значение, че не са попитали никого? Какво значение, че нямат разрешение? Какво значение, че отсреща е някога най-големият хотел на България?

Значение за новите/стари господари няма. Те отдавна зазидаха истинската България.

*Историята и снимката са напълно действителни

Развръзка по случая Канзуров

В крайна сметка Канзуров вече е на свобода. Излезе официално обвинение, което няма нищо общо с реалността. "Това са пълни измишльотини," потвърди самият Виктор.

Дори да се стигне до съд, обвинението няма как да издържи. Ще ми се да вярвам, че не става въпрос за политически игри, а за обикновена грешка. В Македония обаче е трудно да вярваме на такива случайности. Добре поне, че в ареста Канзуров не е имал съдбата на друг българин - Драги Каров, който през 1992 г. е бит в продължение на 14 часа.

Още тук : http://focus-news.net/?id=n938658

Aрестуваха Виктор Канзуров

В Скопие арестуваха журналиста Виктор Канзуров, съобщиха от пресцентъра на ВМРО. Канзуров е арестуван днес сутринта. До момента той е в неизвестност, роднините му не са информирани къде е отведен, нито причината за задържането.

Дарик има малко по-друга информация :

Според тях Канзуров е в неизвестност от вчера вечерта. В късните часове на вчерашния ден той е бил извикан в полицията и до този момент родителите му нямат информация за него.

Консулът ни в Скопие Венцислав Цветанов е отказал да отговори на въпрос на Дарик дали има информация за случая и дали по изясняването му се работи.

От ВМРО – БНД настояха българските власти, да предприемат незабавни постъпки пред официалните македонски власти, за да бъде открит и освободен Виктор Канзуров.

Говорителят на външно министерство Димитър Цанчев заяви пред Дарик, че за да бъде задействана процедурата за официално сезиране на македонските власти, консулството ни трябва да бъде уведомено от роднини на Канзуров, което до сега не се е случило.

Коментар : Тези неща не се случват в нормални демократични страни. Но Македония не е такава и самият Виктор многократно го е заявявал. Повече от него тук и тук. В нормалните страни обаче няма и такава реакция, като тази на Цанчев. При нас обаче явно е традиция - още от времето на Османската империя и подлогите като Иванчо хаджи Пенчович ефенди...В момента не искам да пиша повече, нека видим какво ще стане...

Снимка : Културно-просветно дружество “Огнище”

За Иван Гранитски - вече с коментар

Наскоро пуснах без коментар някои невероятни реплики на лицето Иван Гранитски. Тогава той възхваляваше Румен Петков и тръгваше на оружие. Днес Румен Петков вече не е на власт, а по всичко личи, че "оружието" на Гранитски е внесено нелегално от Гърция.

От къде това заключение? Миналата седмица Емил Димитров, по прякор Ревизоро, съобщи, че наследникът на убития през 2006 г. Иван Тодоров – Доктора, се казва Митко Маслинката. Информацията идва от справка с телефонни разговори на зам.-шефа на ГДБОП Иван Иванов със сикаджии. Последните се интересували от далаверите, които върти Маслинката.

Кой е Масилнката? Димитър Йорданов Димитров, родом от елховското село Гранитово. Маслинката въртял контрабанда с цигари от Гърция, включително по време на Олимпйските игри в Атина. Негов брат е Иван Йорданов Димитров, с псевдоним Гранитски.
Оп, ето го и нашия Иван Гранитски : личният бард на Румен Петков, инициаторът на преизбирането на Георги Първанов за президент, на сдружение от интелектуалци, което подкрепя успешни червени кметове, авторът на статиите за Батак и оглавилият подписката против признаването на Косово.

Дали контрабандната търговия на брат му с цигари не влива парички и в дейността на Иван? Дали подобно не е и финансирането на другите "родолюбиви" прояви на червените "интелектуалци"?

Едно уточнение : поне като издател, Гранитски върши и достойна работа - публикувайки произведения на автори като Ботев, Захарий Стоянов, Симеон Радев и т.н. За това - чест и почитания. Друг въпрос е, че наред с тези имена Гранитски нарежда и всякакви други соц и пост-соц "писатели" и "интелектуалци". Друг е и въпросът, че книгите с публицистика на старите майстори са много внимателно фризирани, като са отстранени всички статии, които по един или друг начин са против комунизма и социализма.

За това : винаги с едно на ум, когато лица като Иван Гранитски, Божидар Димитров и Андрей Пантев говорят "за отечеството"...

Драги Каров: Македонските българи сами вдигнахме паметник на Тодор Александров

Хората в България не разбират, че македонизмът е по-скоро психологически проблем, отколкото исторически

Драги Каров е роден през 1956 г. в Св. Николе. Занимава се с бизнес във Велес. Дядо му е български опълченец, награждаван от цар Борис с орден за храброст. И Драги и баща му са били затваряни от властите в Македония заради българското си самосъзнание. Драги Каров е един от първите, които с разпадането на социалистическа Югославия основават комитети на ВМРО във Велес. Те следват идеите на историческото ВМРО и искат да изгонят югославската армия колкото се може по-бързо от Македония. В резултат на това Каров е осъден за „антиюгославска дейност“ на една година затвор, нищо че Югославия вече не съществува. По време на разпитите е бит в продължение на 14 часа. Впоследствие Каров се дистанцира от различните ВМРО в Македония, които избират да поддържат доктрината на македонизма. Всички тези моменти от миналото не попречиха на Драги да издигне през март тази година паметник на легендарния войвода на ВМРО Тодор Александров в двора на къщата си във Велес (коментари за събитието тук, тук и тук). Това предизвика голям скандал в Македония, като в крайна сметка паметникът беше съборен от вандали.


- Г-н Каров, откъде тази смелост да сложите паметник на българския войвода Тодор Александров в двора на къщата си във Велес? Не се ли притеснявате за семейството си, за себе си?

- Не съм искал да покажа колко съм смел, ставаше въпрос за една чиста идея. Няколко пъти съм казвал, че ако някой най-вече заслужава да има паметник в Македония, то това са Тодор Александров и Ванчо Михайлов. Тяхна е идеята за македонска независима държава. Но за жалост днес управниците нямат нищо общо със заветите на Тодор Александров и видяхте какво в крайна сметка стана с паметника – нищо, че беше в частен двор, а не на обществено място. Разрешение се търси, ако искаш да строиш на държавна земя, а аз строя в собствения си двор.

- Македонските българи самостоятелно ли организирахте слагането на паметника? Някои хора в Македония, а и в България, предположиха, че зад всичко стои ВМРО- БНД на Красимир Каракачанов.

- Вижте, това е една моя идея още от преди две години. Организацията беше изцяло наша, с тази цял направихме Инициативния комитет за честване на лика и делото на Тодор Александров. Журналистът Виктор Канзуров свърши цялата работа в Скопие – написа покани до лица и институции, съобщи в полицията за предстоящото събитие. Вече след това, след като започна тормозът над мен и моето семейство, комитетът написа и отворено писмо до институциите в Македония, до всички посолства, както и до представителите на ЕС. Българските партии ВМРО и БНС бяха поканени и присъстваха като гости, имаше и други поканени. Бяха поканени и двете ВМРО в Македония, нали те всички твърдят, че са наследници на ВМРО на Тодор Александров. Освен представителите на българската ВМРО присъства и председателят на македонската ВМРО-Народна Георги Трендафилов. Но цялата организация беше от местни хора – от Велес, от Скопие. Нямаше никакво участие от България. Иначе всеки беше свободен да дойде на откриването.
- В крайна сметка паметникът беше съборен, ще има ли някакви последствия за вас като главен организатор? Чу се, че може да бъдете съден?

- Никакви призовки не са достигнали до мен. Единствено чух по телевизията, че според министърката на вътрешните работи Гордана Янкуловска трябва да бъде повдигнато наказателно дело. Дали това ще стане, не знам. Някои предположиха, че може да ме обвинят, че сме веели чужди знамена. Но българското знаме е наше, чужд ни е този вентилатор, който измислиха. Той между другото е почти същия като знамето на японския боен флот. Но сърбоманите наистина имат повече общо с японския флот, отколкото с ВМРО например. ВМРО-ДПМНЕ, управляващата партия в Македония, ползва само буквите, няма нищо общо с идеите на легендарната организация. Те използват името само, за да привличат гласове. Истинските ВМРО-овци са извън ДПМНЕ. Е, има и някои вътре в партията, които се чувстват българи, но те не смеят да го заявят публично. Интересното е, че прикрити българи има и сред бившите комунисти – СДСМ, не само с гражданства, но със самосъзнание.

- И все пак, има ли някакви текстове в македонските закони, които наистина да ви забраняват да сложите паметник в двора си?

- Не. Предварително се консултирах с трима адвокати и те ми казаха, че имам право да сложа паметник в двора си на когото искам – ако искам на Хитлер, на Сталин, на Садам Хюсеин. Това е мое лично право. После обаче се оказа, че точно на Тодор Александров не мога. Казаха ми: „На Тито можеш за сложиш, но на Тодор Александров не можеш.“ И аз тука се ядосвам много. Аз обаче не съм титовист, а българин и искам паметник на българи. Иначе и в Битоля и в Скопие има паметници на Тито, които са сложени без разрешение. Да не говорим, че самата къща на кмета на Велес Аце Коцевски е построена без разрешение. А за моята къща и двор аз имам всички разрешения и съм си плащал всички данъци.

- Какво беше отношението на хората във Велес към събитието?

- Настроенията бяха поделени. Едни бяха „за“, други „против“ - това е нормално. Но в крайна сметка мое лично право е да си сложа какъвто искам паметник в двора, нямам нужда от одобрението на всички във Велес. Въпреки това, много хора, дори от македонистите, смятаха, че щом в Скопие има паметник на Скендербег, защо да няма паметник и на Тодор Александров. Властите обаче бързо задействаха своята пропаганда, която в Македония е главно срещу българите и срещу албанците. Известно е, че медиите в Македония са сърбомански и логично те изписаха и изприказваха доста негативни неща за случилото се. Те не се възмущават, че доскоро Велес се казваше Титов Велес, а се възмутиха, че слагам паметник на Тодор Александров – който е роден на 30 км. от Велес и цял живот с пушка в ръка се е борил Македония.

- Не се ли притеснявате, че някоя луда глава може да се повлияе от тази пропаганда и да ви навреди по някакъв начин?

- Не, не се страхувам, а и пиян или луд не би направил нещо такова. Интересно е, че когато хулиганите нощем пръскаха със спрейове паметника или се мъчеха да го съборят, медиите и особено телевизия А1 излъчваха истинска гьобелсова пропаганда. А1 говореше, че велешани сами са разрушили паметника, че това е било всеобщо градско дело. А всъщност го разруши държавна сигурност. В денят, в който беше открит паметника, А1 излезе с репортаж под надслов „Велешани згрозени“. На македонската езикова норма това означава отвратени, ужасени. Бяха показани трима „згрозени“ пенсионери велешани, един от които твърдеше, че организаторите сме взели по 1000 евро от България, за да кажем, че сме българи. Той между другото е бивш служител на полицията. Телевизията искаше да представи, че паметникът е дело на малка група хора, които всички смятат за идиоти и цялото население е срещу тях. Но това не беше истината. Много хора ни поздравиха, много хора ни писаха, много хора ми стискаха ръката и признаваха, че от страх не са дошли на откриването на паметника. Не само във Велес, а в цяла Македония. Но това е нормално, Македония не е демократична страна, тя е демокрация до момента, в който не кажеш, че си българин. Ако кажеш – свършено е с тебе. Можеш да кажеш, че си всякакъв, но не и българин. Това се вижда и в крайния шовинизъм на медиите срещу всичко българско.

- Тогава не си ли страхувате, че държавната машина може да се обърне и срещу вас?

- Аз не се боя от обикновените бандити, ако някой може да ми направи нещо – това е държавна сигурност. Срещу това трябва да застане българската държава, ако иска да защити по някакъв начин българите в Македония. Вече ще искаме официално писмо с печат от някоя българска институция – било то Вътрешно или Външно министерство, президента или Министерския съвет, което да гарантира нашата сигурност, ако стане нужда. Вече не сме наивни. Доволни сме от това, че българската общественост се развълнува от случилото се във Велес, но не сме доволни от начина, по който реагираха политическите среди тук.

- Какво беше отношението на официална България?

- Като някакъв ПР на отделни партии и на самия президент Първанов. Става дума за посещението му с Бранко Цървенковски на гроба на Сандански. Може той да е бил най-доброжелателен, когато каза, че „македонците трябва внимателно да четат историята“, но по моето мнение това не е достатъчно. Напротив, Цървенковски си направи подигравка, казвайки че влизането на Македония в ЕС и НАТО няма никаква връзка с паметника на Тодор Александров, а с уважаването на законите. Така той намекваше, че незаконно съм поставил паметника, въпреки че предварително се бях консултирал със специалисти. Цървенковски е най-големият българофоб в Македония и с репликите си си направи ПР у нас пред хората, които не са наясно с историята.

- Говорим си само за ПР, за липса на подкрепа. Виждате ли някаква надежда за промяна?

- България трябва да има стратегия спрямо Македония, а за момента не виждаме такава стратегия. Трябва да се гледа на нещата много по-сериозно. Каквото и да казва Първанов и с каквото и намерение да го казва, пропагандата срещу България продължава.

Има и друг един основен проблем. Проблемът с македонизма в България се приема само от фактологическата му страна. А проблемът е много повече психологически, отколкото исторически. Децата в Македония от най-ранна възраст са учени да възприемат България и българското като нещо най-отрицателно и отвратително. После каквато и информация да получат, в подсъзнанието им е тази представа. Затова на такива хора не е достатъчно да им кажеш внимателно да прочетат историята. Историците в Македония казват, че трябва да минат 100 години, за да се разбере истинската същност на „противоречиви“ личности като Тодор Александров. Ние обаче няма да сме живи след 100 години, а и сега знаем, че той е бил герой. Има исторически факти, които доказват, че не е бил „противоречив“. Той е „противоречив“ само за сърбоманите.

- Каква трябва да е стратегията на България?

- България трябва да се съсредоточи върху фалшификациите в учебниците по история, от тях започва всичко. Чудно ми е и как в България не съществува орган, който да следи какво излиза по македонските медии, особено историческите и документални филми, където България винаги се споменава по най-отвратителен и отрицателен начин. Това трябва да се знае, защото днес българските журналисти са много неподготвени. Когато идва македонският премиер или президент, те не знаят какво да го попитат. Защо не попитаха Цървенковски, защо е заявявал, че българин не смее да бъде ръководител в държавна институция, и че не иска изобщо да води дебат с предатели и българи? Защо не попитат Груевски, защо проправителствените медии „Сител“ и „Вечер“ излъчват най-злостната антибългарска пропаганда? Но никой не ни пита за мнение и нас, българите в Македония. Питат само българи от България, разни „специалисти“, повечето от които са свързани с идеологията, която навремето македонизираше и българите в Пиринска Македония, а и изобщо македонските преселници. Това са много странни неща. Ние търпим, търпим, но има граници и нашето търпение.

На втората снимка : Първата страница на македонския вестник “Време” на Трети март. Задължително в кадър е Красимир Каракачанов.

На третата снимка : Първата страница на македонския вестник “Шпиц” на Трети март. Задължително в кадър е Красимир Каракачанов (вдясно). В средата е Драги Каров, а от другата му страна е Виктор Канзуров.

Това мое интервю се излезе първо в e-vestnik тук.

Белгийски поглед върху Балканите

Раймонд Детрез сподели мъката си по Югославия с българската аудитория, тя му отвърна със същото*

Въпреки че говори прекрасно български и е женен за българка, не трябва да се забравя, че Раймонд Детрез е белгиец. Като такъв той има много интересен поглед върху балканската история, който със сигурност е доста по-различен от традиционния по нашите географски ширини.

Това може да се усети и в последната книга на българиста, излязла на нашия пазар - „Косово. Отложената независимост‛ (ИК Кралица Маб). „Книгата бе предназначена за читaтелската аудитория в Белгия и неизбежно носи белгийски черти‛, каза самият Детрез на представянето й в София в началото на април. „Тя е коментар, свързан със събитията в Белгия, също федерална държава като бивша Югославия – със своите предимства и недостатъци, който дава възможност на белгийския читател да чете между редовете и да си направи изводите за местната ситуация.‛

От тази гледна точка „Косово. Отложената независимост‛ може да се стори странна на българския читател, още повече, че по думите на Детрез белгийците хранят недоверие към героизма и саможертвата в историята, които в техните очи винаги изглеждат малко подозрителни и комични. „Писането на балканска история с такава ментална настройка може да се смята за неадекватно, или пък – както се надявам – като привлекателна алтернатива за романтичната балканска историография‛, обяснява Детрез.

Именно алтернативният и типично белгийски подход е вероятно най-ценното в последната книга на Детрез. Иначе от историческа гледна точка тя търпи известни критики, като тази, че са използвани източници, приемани за неавторитетни - Wikipedia и други подобни Интернет сайтове. Авторът сам казва, че не иска да убеждава в дадена историческа истина, а по-скоро да лиши читателите от комфорта, който предоставят общоприетите мнения и непоклатими убеждения. „Ще смятам, че съм успял, ако читателите, след като се запознаят с книгата ми, са съвсем объркани и вече не знаят какво да мислят‛, казва Детрез.

И все пак, специално в България, книгата може да даде някои нужни обяснения. Тя се старае да разгледа проблема Косово и от двете страни – анализирайки и албанските, и сръбските митове за областта. „Раймонд Детрез обяснява балканските митове, докато ние само ги посочваме‛, смята журналистът Бойко Василев, един от говорилите на представянето на „Косово. Отложената независимост‛ в София. Според него у нас има упорито нежелание да се научат простите факти за Косово и да се прочетат нужните интерпретации. „Книгата на Детрез запълва тези дефицити‛, смята Василев.

Въпреки че запълва дефицити, тя може да създаде и недоразумения у нас. Бидейки белгиец, Раймонд Детрез е открит поддръжник на федералната държава, а оттам и на бивша Югославия. Това обаче не значи, че той, като някои български интелектуалци, одобрява политиката на покойния Слободан Милошевич и обвинява за всичко станало в Косово Запада. „Югославяните сами са си виновни за всичко, което стана‛, казва Детрез. „Чак след това великите сили започнаха да се намесват и да търсят собствените си интереси.‛

При все това, Детрез смята, че първоначално никой на света не е имал интерес Югославия да се разпадне. Според него в региона има регресия на политическите и гражданските права след разпада на федерацията. „Това лесно може да се сравни, ако погледнем правата на хърватите в Югославия и правата на сърбите в днешна Хърватия. Албанците са имали много по-големи културни и политически права в Югославия, отколкото сърбите имат и ще имат в днешно Косово‛, смята Детрез.

Тази теза на белгийския историк също вероятно може да доведе до много диспути, особено когато се има предвид, че много хора в Македония, включително бившият премиер Любчо Георгиевски, наричат югославския период на областта „робство‛. Други, като Арбен Джафери, почетен председател на Демократичната партия на албанците в Македония, смята, че „сега е моментът да се приключи по мирен и рационален път разпадът на изкуственото формирование Югославия, който по никакъв начин няма да повлия върху съседните страни, Европа и света‛.

Раймонд Детрез обаче казва, че не разбира какво означава „изкуствена‛ държава и каква е разликата с „естествената‛ държава. „Държавата е създадена от хора, тя не е дърво, което расте от само себе си, не е нещо, което възниква естествено. По тази логика всяка държава е изкуствена. Какво е изкуственото в Югославия – че повече народи са живеели в нея? В повечето страни живеят няколко народа‛, смята той.

Друг аспект на „Косово. Отложената независимост‛, с който балканските историци и политици могат да не се съгласят, е критиката на Детрез към либерално-националистическото схващане, според което всяка етническа нация може да претендира за собствена държава. Детрез не одобрява това, че НАТО е последвала този принцип при разпада на Югославия, като единствено го е осъвременила, отделяйки повече внимание на защитата на малцинствата. Белгийският изследовател търси морални принципи в защита на сепаратизма и не ги намира в случая с АОК, но и в случая със сръбските въстания през XIX в., „които също посяват терор сред турското население, предизвикват кървави репресии от страна на османската власт, успяват да представят каузата си пред света като въпрос за човешки права и разчитат на чуждестранна (на първо място руска) военна и дипломатическа намеса, за да реализират политическите си цели‛.

Тази критика на Детрез е към албанските и сръбските освободителни движения, но със сигурност може да се отнася и към българските. Дали един подобен упрек е основателен, или е плод на прословутото европейско неразбиране на нашия манталитет? „Занимавам се с Балканите от 1971 година, но не мога да кажа какъв е балканският манталитет‛, казва Детрез. „В какво се изразява българският манталитет – в демократичната борба за самостоятелна църква през Възраждането и съответно за културна автономия в Османската империя, или в Априлското въстание?‛

Отговорите, както винаги, едва ли са еднозначни. Все пак и Детрез отбелязва, че колкото и да вярва във федералните държави, явно за косоварите не е безразлично дали ще влязат в Европейския съюз като сръбска провинция или като независима държава. Тук вече, поне за малко, Детрез звучи като балканец. По балкански е и прогнозата му за бъдещето на Косово и региона : „Толкова е трудно да разбера какво се е случило в миналото и какво става в настоящето, че изобщо не може да се предвиди какво ще стане в бъдеще.‛

Бойко Василев (вляво), Раймонд Детрез и Александър Кьосев на представянето на "Косово. Отложената независимост" в книжарница "Пингвините". Кьосев между другото заяви :"като човек от по-старото и по-наивното поколение се връщам назад в моята лична биография и никога не съм мислил, че Югославия ще се разпадне, никога не съм виждал в нея някакво изкуствено образование. Нейното разпадане не беше толкова очевидно и според мен и до днес не е."

Този мой материал излезе първо във в. "Култура" тук.

* Update за блога : В интерес на истината не цялата аудитория в книжарница "Пингвините" пригласяше на общото оплакване на Югославия. Младо момиче зададе на Раймонд Детрез въпроси, на които той не отговори, а македонски гражданин обясни, че Югославия далеч не е била приятно място за българите в Македония. Това дълбоко засегна Жерминал Чивиков, който заяви, че съжалява, че Македония вече не е заедно със Сърбия, а България с Русия.

Симеон Радев за историците

Симеон Радев пред Николай Станишев : “Историкът трябва да разказва сине пра ет студио, но едно е задължително за нас : България и българите са винаги прави. Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков”.

Източник : Статията "Живот в служба на България" на Борислав Гърдев

Без коментар

Иван Гранитски на премиерата на книгата "Изменници в нощта", на която присъства и Румен Петков :

“Аз използвам случая да го поздравя и да му кажа, че той е един достоен българин. Министърът ме предупреди да не говоря за него. Просто смятам, че той трябва да бъде поздравен”
....
“Да живее българската литература, да живее българското слово, Отечеството няма да е в крайна опасност, докато има такива хора и такива министри (бел.ред.- става дума за Румен Петков) Заповядайте на чаша вино и легендарни автографи. Да живее Отечеството – на оружие!!!”

Източник : Всеки ден.

Българите от чужбина - без визи, без паспорти, без подкрепа

Всички разбрахме, че фигури като „Куйович, Муйович и Уйович“ (както се изрази министърът Румен Петков) доста лесно получават български паспорти, въртят бизнес в страната и я прославят в чужбина. Такова ли е обаче положението с обикновените българи в чужбина, които по случайност не са сръбски мафиоти?

За да получат българско гражданство, те трябва първо да подадат молба за виза, с която да влязат в България. След това трябва да получат удостоверение за български произход от Държавната агенция за българите в чужбина. Чак тогава могат да започнат изключително тромавата процедура на подаване на документи за паспорт. Българите от Албания минават през тези бюрократични неволи за около десет години. Българите от Македония може да успеят и за четири–пет. Сърбинът Будимир Куйович успя за няколко дни.

[+/-] ...виж целия текст

И въпреки всичко, българи все още има в Македония, Сърбия, Албания, Косово, Гърция и Турция. Оставяме настрана големите емигрантски маси в Молдова, Украйна, САЩ и Западна Европа. „Трябва да има единна политика и единна стратегия по отношение на всички българи в чужбина, за да могат да запазят идентичността си. Трябва да се работи за приобщаване на хората с българско самосъзнание чрез образование и професионална и икономическа реализация“, заяви евродепутатът от НДСВ Биляна Раева на проведената в края на миналия месец кръгла маса за стопанска и културна интеграция на българските малцинства от Западните Балкани, организирана от дружество “Огнище”.

Тези думи звучат добре, но зад тях не се вижда някаква цялостна държавна политика. Единственото развитие е, че до края на тази година трябва да бъде разработена процедурата за зелени карти, които да дават предимство на гражданите с българско самосъзнание да намерят работа у нас. Но и тази идея оставя леко горчив вкус. „Прави изключително лошо впечатление, че България се сети за нас, българите в чужбина, едва когато почувства нужда от работна ръка,“ смята Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите от Западните покрайнини в Босилеград. Той допълва, че българските инвестиции в Сърбия са за около половин милиард евро, но нито един евроцент не е вложен в района на Западните покрайнини.

Българи от Сърбия и Албания - Зденка Тодорова (вляво) и Хаджи Пируши, председателят на българското дружеството на “Просперитет”–Голо Бърдо. Снимка : Културно-просветно дружество “Огнище”

Притеснени от признаването на Косово от страна на България, български бизнесмени учредиха българо-сръбски икономически форум, с цел да се запазят добрите двустранни отношения въпреки усложнената политическа обстановка. Форумът е по инициатива на Христо Ковачки, който има 15 предприятия в западната ни съседка и инвестиции за около 100 млн. евро. Никой от предприемачите обаче досега не е обелил и дума за Западните покрайнини и българите там. Държавата също не се е постарала да облекчи по какъвто и да било начин тамошните българи, чиито връзки с родината са допълнително затруднени сегашното международно положение на Сърбия. Нещо повече, самото българско общество изглежда е забравило за тях. „Преди време участвах в едно телевизионно предаване и нито един от десетте анкетирани младежи пред НДК в София не знаеше къде са Западните покрайнини“, казва Зденка Тодорова, председател на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия. „Един от анкетираните каза, че е историк, но въпреки това не знаеше, а други предположиха, че там живеят македонци.“

„При това положение няма нищо чудно, че все още в България не се знае за сънародниците ни в Косово“, допълва Тодорова. Така наречените горани, или „нашенци“, които исторически са част от българския етнос, днес са в изключително деликатно положение в новата държава Косово. Част от тях са запазили българското си самосъзнание и говорят почти изцяло „нашенски“, който според изследователя Назиф Докле принадлежи към „крайните български говори в Северозападна Македония“. На кръглата маса на дружество „Огнище“ присъстваха няколко представители на гораните, включително Везира Емруш, депутат от Демократическата партия за действие в Косовския парламент. “Силно се надявам българските институции да помогнат в обучението по български език, тъй като гораните никога не са учили книжовен български, а имат желание, за да го говорят”, заяви Емруш. Тя се надява държавата да изпрати български учители в Призрен и Драгаш.

Везира Емруш, депутат от новия Косовски парламент (вляво) и Авния Бахтияри, председател на младежкото дружество “Гора”, говорят за проблемите на гораните на кръглата маса, организирана от дружество “Огнище”. Снимка: Културно-просветно дружество “Огнище”

В момента има квота от петима горани, които могат да ползват стипендии и да получат образование в България, но тя остава неоползотворeна. През 2006 г. в България са постъпили да учат двама студенти от Косово, но тогава е трябвало да положат теста в Прищина, а сега им се налага да дойдат в България, за да направят изпита. Визите им обаче се бавят с месеци и те са принудени от сроковете да кандидатстват другаде.

„Трудно е за младите хора да дойдат и да учат в България заради икономическата ситуация, която не е добра“, смята Авния Бахтияри, председател на младежкото дружество “Гора” в Косово, който също говори на кръглата маса за българските малцинства от Западните Балкани. Бахтияри смята, че трябва да има повече стипендии за желаещите да учат в България . Според него те достигат до 10 000 души. „Ние сме свързани с българските традиции и обичаи. Нашенци желаят интеграция с България и с ЕС”, казва Бахтияри.

„С културни средства ние трябва да докажем, че „нашенски“ е български диалект, че „нашенските“ сватби са български сватби, даже много повече запазили традициите от тези в България“, смята Зехрудин Докле, председател на дружество „Иван Вазов” в Кукас, Албания. Той също казва за себе си, че е „нашенец“, но от тези в Албания, които са останали разделени от сънародниците си чрез административната граница с някогашна Югославия. „В нашите села в Албания няма нито сръбско, нито албанско, нито македонско влияние“, казва Докле, но уточнява, че в Косово е малко по-различно, защото там всички са били принудени да учат на сръбски. „Не може само да се вика, че в Гора има българи, трябва да се помага конкретно.“

Подобно е и положението с македонските българи, които наскоро отново бяха репресирани от македонската държава, след като се опитаха да издигнат паметник на легендарния революционер Тодор Александров във Велес. Българската държава не ги подкрепи, напротив – няколко дни след инцидентите президентът Георги Първанов се срещна с македонския си колега Бранко Цървенковски, чиято партия СДСМ е основен източник на антибългарска пропаганда. Въпреки всичко, от Инициативния комитет за честване на лика и делото на Тодор Александров смятат, че събитията във Велес са били ярка проява на българския дух, която е доказала на всички, че българите в Македония съществуват като реална и значима група в гражданското общество. От комитета се надяват, че българското общество ще се развълнува от съдбата на сънародниците ни в Македония и ще се поинтересува трайно от техните проблеми.

Заглавие на първа страница на македонския вестник “Дневник”, в което се казва, че Бранко Цървенковски е потърсил правата на македонците в България. В същото време и Георги Първанов си направи ПР пред българските медии, препоръчвайки на македонците да четат внимателно историята.

По-скоро обаче се случи това, че много партии в Македония и България, както и двамата президенти, си направиха безплатен ПР за сметка на наивните си, а в случая с македонците – и претоварени с исторически фалшификации, сънародници. Желание за цялостна промяна има – поне отстрана на българите в чужбина, но не се знае докога то ще продължи, постоянно задушавано от българската бюрократична машина. В този смисъл Културно-просветно дружество “Огнище изпрати до всички заинтересовани български институции Апел за интеграция на етническите българи от Албания, Косово, Македония, Западните покрайнини, Молдова и Украйна в стопанския и културен живот на България. В апела се иска улесняване на процедурата за получаване на българско гражданство за етническите българи от чужбина. Подписалите го протестират срещу двойния стандарт на българските официални институции, който създава условия за изкуствен дефицит на български паспорти и захранва трафика на паспорти, в който се въртят милиони левове рушвети.

България наистина се нуждае от работна ръка и дори политиците могат да разберат, че е много по-предвидливо тя да се набави от средите на българите в чужбина, отколкото от Виетнам, Филипините и подобни екзотични места. Въпросите за националната политика, запазването на българщината и защитата на малцинствата зад граница, изглежда обаче са извън капацитета на днешните управляващи.

Tази моя публикация излезе първо в e-vestnik.bg тук.

Aлександър Цанков и македонизма

Личността на Александър Цанков, два пъти министър председател на България през 20-те години, от много време буди противоположни реакции в страната ни. Някои го обвиняват за „фашист“ и „убиец“, други изтъкват ролята му като един от строителите на съвременна България. Изглежда същата поляризация около Александър Цанков е на път да се получи и в Македония.

Там историкът Васил Тациновски е открил книгата на Цанков от 1906 г. „Македонският въпрос и Балканския съюз“ и очевидно смята да я използва, „за да разобличи балканските и европейски завоевателни политики спрямо Македония“. Книгата още не е излязла в „превод“ на македонски, но в продължение на няколко броя в. „Време“ публикува откъси от нея. Заглавията на публикациите са красноречиви : „Македония на македонците“, „Първото македонско въстание“ и други подобни. Македонистите не за първи път правят опит да използват думите на български исторически личност, за да защитят собствената си доктрина. Последният такъв опит отново беше на в. „Време“, който се опита да изкара, че Яворов е възприемал Гоце Делчев като македонец, а не българин.


Настоящият опит е еднакво толкова успешен. През 1906 г. Александър Цанков е член на Българската социалистическа партия, която поддържа идеята за автономна Македония, но в никакъв случай не отрича преобладаващия български характер на населението там. Не знам доколко коректно е цитиран Александър Цанков в споменатите откъси, но самият той дава изключително пространно мнението си за македонския въпрос в спомените си „България в бурно време“. Една от главите там е посветена изцяло на Македония и в нея могат да се прочетат следните мисли :

„В какво собствено се заключаваше македонският въпрос? Какво свързваше македонци и българи, какво ги привличаше така силно едни към други? — Това, че те бяха едно — духовно, културно и народностно цяло, с еднакво национално съзнание. България и Македония бяха едно цяло и съдбата ги; беше свързала от древността в едно, но историческите съби­тия случайно ги разделяха, разделяха ги териториално, но не и национално. Националното съзнание, бидейки българи, съвместният исторически живот, общата история и нрави, езикът, традиции, всичко това неудържимо тласкаше едните и другите към обединение, защото са едно, единен народ.“

„В България не се прави разлика между българи и македон­ци. И едните, и другите са една народност. Още с Освобожде­нието на България македонци, преселени в България, ставаха автоматично български поданици, равноправни граждани, стига само да се регистрират в общините, в които живеят.“

„Какво представлява Македония за България. Каква цена има тя за нас? Първо, национална. Тия българи бяха от също­то тесто, от което са омесени и българите от Мизия и Тракия.“

В спомените си Цанков коментира и собствените си социалистически възледи от началото на 20 в. :

„В 1904 година, на годишния конгрес на Българската соци­алистическа партия, към която се числях и аз, тогава току-що завършил правни науки в Софийския университет, мен бе възложено от партията да докладвам македонския въпрос. В моя доклад застанах и аз на базата „Автономна Македония" в балканската федеративна република. В това време социална­та революция беше още много далече; у нас социализмът бе­ше много далеч от каквито и да е политически и социални за­воевания, така че подобно гледище беше най-безобидното и най-невероятното. Социалистическите идеи на Балканите бя­ха новост и малцина въобще разбираха нещо от социализма освен водачите, млади хора със западноевропейско образова­ние и влияние. Никому не беше ясно, и на мен също, как ще се създаде балканската федеративна република, каква форма и какво съдържание ще й се даде и как ще се примирят толко­ва противоречивите интереси; как ще се притъпят страстите и омразата, насаждани със столетия между народностите на Балканите. Социализма ние си го представяхме като една па­нацея, която с един магически замах ще премахне всички не­дъзи на обществения живот и както банално се казваше в жи­вота, ще зацари мир, щастие и благоденствие.“


Когато социалистите - станали комунисти, идват на власт, идеята за автономност на Македония е дотолкова преиначена, че се налагат тезите за македонска нация и македонски език, които нямат нищо общо с българските. Историческата наука не веднъж се е произнесла по достоверността на подобни твърдения. Няма нужда и да се ползва името на Александър Цанков в защита на „македонизма“, така само допълнително се разкрива истинската същност на тази доктрина.

Цялото мнение на Александър Цанков за македонския въпрос може да се види в блога ми "Истинска публицистика" тук.