„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“...

С едно появяване в София писателят Илия Троянов представи първия голям игрален филм на нашето време, безценна документална продукция и важна за България книга

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде,“ казва на съпругата си Бай Дан, главният герой на филма със същото заглавие, който миналата седмица беше показан за първи път у нас. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде,“ вече можем да кажем и на българското кино, което в лицето на живеещия предимно в Германия български писател Илия Троянов намери неочакват спасител. На базата на неговия роман, режисьорът Стефан Командарев успя в продължение на осем години да заснеме филм, който вероятно можем да наречем първата значима кино продукция на нашето време.

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е най-скъпият български филм от 20 години насам - копродукция на 4 държави - България, Германия, Словения и Унгария, подкрепена от Евроимаж, 5 национални и регионални фонда, Националния филмов център, Българската национална телевизия, както и от програмата МЕДИА и Югоизточната европейска филмова мрежа. Сценарият се основава на романа на Илия Троянов, като допълнително е разработен с негова помощ, както и с усилията на Душан Милич (сценарист на филми на Емир Кустурица и режисьор на „Гуча“), Юрий Дачев и режисьора Стефан Командарев. Става дума за почти автобиографичен разказ за живота на Троянов – който бяга на шест годинки заедно със семейството си от комунистическа България, минава през ужасите на бежанските лагери, за да се себеоткрие в пътя към дома.

В ролята на Алекс, момчето което отново намира себе си, е немският актьор от хърватски произход Карло Любек. Неговият български с немски акцент наистина доста напомня на този на Илия Троянов, който от шестата си година насам е говорил български само с родителите си. Партнира му световнозивестния сръбски актьор Мики Манойлович – в ролята на харизматичния майстор на таблата Бай Дан, дядо на Алекс, който успява да го върне към живота и корените му. Яхнали старомоден тандем, двамата пропътуват половина Европа, за да се озоват отново у дома – а по пътя оставят всичките си съмнения, мъки и неразбирателства.

Тази история определено се харесва на публиката. Романът на Троянов стана бестселър в Германия, България, Испания, Франция, Норвегия и Полша, а миналата седмица препълнената зала 1 на НДК в продължение на половина час неуморно аплодира филма. Премиерата беше българската гала вечер на 12-ия „София Филм Фест“, където впоследствие „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ грабна и първите си две награди. Човекът най-интимно свързан с историята на филма, Илия Троянов, също е удовлетворен.

„Като автор съм много доволен,“ каза Троянов за e-vestnik. „Филмът се съсредоточи върху няколко елемента на книгата и тези елементи са много добре преплетени. Често когато се снима един роман, филмът е прекалено амбициозен, иска да вкара прекалено много неща в сценария и става твърде хетерогенен.Но този филм се съсредоточава върху отношенията между Бай Дан и Алекс и разказва много естествено и пълно историята,“ обясни писателят.

Родителите на Илия Троянов, във филма изиграни от Христо Мутафчиев и Ани Пападопулу, също присъстваха на премиерата в НДК. „Те се развълнуваха много,“ разказва малко по-късно Илия Троянов. „Във филма се вливат много техни лични спомени и за тях е интересно, как неща, които са ми разказвали, се преплитат с художествените измислици.“

Въпреки всичко, историята може да се стори леко банална на много българи, които от личен опит знаят предостатъчно за социализма и за драматичните бягства отвъд Желязната завеса. Дали обаче младите българи също са запознати с тази епоха? Съвсем не, както самият Илия Троянов забелязва на среща със студенти в Русе.

„Ясно е, че в тези години в училище нищо не се учи за комунизма и се прави всичко възможно да се забрави какво се случвало в тази епоха,“ казва писателят. „Според мен, една от най-важните задачи на България е да разгледа критично комунистическото минало.“

Филмът, както и романът „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ до голяма степен изпълнява тъкмо такава функция – да разкажат на младите за непосредственото ни минало, за да могат те да го оценностят. В този смисъл мисията на Илия Троянов и екипът създал филма се доближава до тази на легендарния полски режисьор Анджей Вайда, който по собствените си думи е направил последната си продукция „Катин“, за да разкаже историята на младите хора. Вайда обяснява, че е искал да достигне до „онези зрители, за които има значение, че ние сме общество, а не просто случайна тълпа“.

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ не е първият опит на Илия Троянов да разкаже на българина подобна сплотяваща нацията история. На „София Филм Фест“ бе представен и документалният филм „Напред, но нека никога не забравяме. Балада за българските герои“, където Троянов е режисьор и сценарист. Филмът е финансиран от втарата национална немска телевизия ZDF и показва съдбата на забравени български герои като Георги Константинов, Георги Саръиванов, Стефан Вълков и Крум Хорозов, които заради несъгласието си с комунистическия режим са прекарали десетки години по лагери и затвори. По изричното настояване на Илия Троянов, „Балада за българските герои“ може да се гледа на български на сайта на ZDF.

Подобно на Вайда, Троянов се стреми към запазване на спомена за непосредственото минало и в книгата си „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която се появи миналата седмица за пръв път у нас. Писана веднага след промените в България, „Кучешки живот“ излиза още 1999 г. на немски. В крайна сметка издателство „Балкани“ се престраши да я издаде и у нас, за да се разкрие ограбването на българския народ от бившата номенклатира и престъпленията на Държавна сигурност.

Дотук обаче с приликите с Анджей Вайда. Когато с „Катин“ режисьорът инициира в Полша подобно критично разглеждане на миналото, идеята беше адмирирана от всички кръгове. На премиерата на филма присъстваха повечето видни полски фигури, а вестниците и списанията бяха пълни с рецензии. В България реакцията е на другия полюс. На премиерата на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, както и на представянията на „Балада за българските герои“ и „Кучешки живот“ нямаше нито един политик. Медиите също предимно мълчат. Вероятно защото мнозина се припознават в отрицателните герои от творчеството на Илия Троянов – бившите партийни секретари, станали демократи, някогашните пера на „Работническо дело“, днес борци за либерална демокация, старите „интелектуалци“ на щат, днес заети да пишат писма в защита на „братския сръбски народ“. На премиерите обаче бяха старите герои – несломени от Белене, Ловеч и Скравена. Прегърбени, поуморени, но спокойни, че на делото им вече има достоен паметник – творчеството на Илия Троянов.

Такъв паметник е и „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“, който не само напомня за миналото, но и сочи ориентири за бъдещето. Няма как да не е символично важно, че филмът разказва за пътя към дома, за важността на корените и любовта към родината.

„Без съмнение, завръщането към дома е една голяма тема за малка страна като България,“ казва Илия Троянов. „Твърде много хора са напуснали страната– голяма част от българският елит след 44-та година е унищожена, друга част е избягала, допълнително много хора заминаха след 89-та година.“ Въпросът е има ли въобще някакъв вид завръщане и как изглежда това завръщане, обяснява писателят. Според него въпросите за завръщането и за амнезията са централни за нашето време. „Не е случайно, че тази тема се хареса толкова много на участниците във филма“, смята Троянов. „Причината един толкова известен актьор като Мики Манойлович да участва, е сценарият. След като прочете романа, Мики каза : „Това е важна тема и съм готов да участвам“.“

„Спасението е винаги в това човек да знае откъде идва и оттам вече да реши накъде отива,“ казва и режисьорът Стефан Командарев. „Един човек може да живее пълноценно, да се чувства щастлив и осмислен, когато знае кой е коренът му, знае откъде е тръгнал, наясно е с рода си, с родовата си традиция и тогава може да търси щастието по целия свят, навсякъде.“

Пропит с обич към малките детайли, които оформят определението българско, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ много деликатно насочва към патриотизъм. Патриотизъм, който свързва хората – дава им общи цели и желание за изграждане на демократични институции и свободни и справедливи общества. Трябваше тази свежа вълна да дойде някъде отвън, за да разчупи българския затворен кръг, в който всички знаем какви са проблемите, но ни е страх да ги назовем с истинските им имена. Дързък и безкомпромисен, Илия Троянов до голяма степен даде на българското общество, това което Бай Дан дава на Алекс – възможността да мечтае. Сега зарът е в ръцете на родните литератори и кинаджии, които вече има смисъл да играят. Защото дъската за табла е отворена – Илия Троянов се погрижи за това.

Този материалът излезе със съкращения първо в "Електронен вестник".

Илия Троянов : Комунизмът е най-зверската система в историята на човечеството и събуждането след нея ще трае по-дълго от очакваното

В България маниакално се пишем европейци, а няма нищо лошо, че имаме и ориенталски черти в културата си, казва известният писател

Писателят Или­я Троя­нов е ро­ден в Со­фия на 23 ап­рил 1965 г. Се­мей­ство­то му еми­гри­ра през 1971 г. в Гер­ма­ния, къ­де­то по­лу­ча­ва по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще. Завършил е пра­во и ет­но­ло­гия. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е но­си­тел е на ли­те­ра­тур­ни­те наг­ра­ди "Бер­тел­сман" (1997) и Ада­лбер­т фон Ша­ми­со (2000), как­то и на Мар­бург­ска­та ли­те­ра­тур­на наг­ра­да (1996), от­ли­чен е с наг­ра­да­та за бе­лет­рис­ти­ка на Лай­пциг­ския панаир на кни­га­та (2006) и с Бер­лин­ска­та наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра (2007). В Бъл­га­рия, за пър­ви път след напуска­не­то й, се връ­ща през 1989 г. Прави сериозни изследвания на българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която този месец излезе и у нас. На български език са още издадени книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“, където спечели две награди. В програмата на филмовия фестивал участва и документалния филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.

Г-н Троянов, и в Германия и във Франция има почти 20-годишни периоди на голямо мълчание след Втората световна война. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се говори открито за престъпленията на комунизма – с филми и книги като Вашите?

Да, смятам, че не само в България, но и в цяла Източна Европа е дошло такова време. Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене - във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това. Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с това минало.

Наскоро тук излезе и книгага Ви „Кучешки времена. Революцията менте - 1989“. Защо чак сега се сетиха българските издатели, след като на немски книгата излезе през 1999 г.?

Да, това е едно от доказателствата за някаква промяна - днес е възможно книгата да излезе, а през 99-та не беше. Вие живеете тук и вие трябва да ми кажете, защо преди е било невъзможно. Но тогава направихме едно представяне в „Гьоте Институт“, имаше 300-400 души и някои от тях попитаха, защо книгата не излиза и на български. Тогава една жена стана и каза, че работи в издателство и смята, че ако някой публикува тази книга – няма много дълго да остане издател. Това беше преценката на човек, който работи в тази индустрия, не знам доколко е вярна, но очевидно никой нямаше смелостта да издаде книгата.

Но ако днес в литературата и киното имаме някакво критично разглеждане на миналото, то в държавния апарат изцяло преобладават кадри на стария режим – Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и т.н. Може ли така да се върви напред?

Винаги може реално да се върви напред, защото главният закон на властта е, че тя отстъпва, когато има съпротива. Властта е тогава всеобхватна, нахална и нагла, когато съпротивата е слаба. Нещата се променят, когато хората започват да осведомяват, да се организират, по най-скромни начини дори, когато започнат да пишат в Интернет например – там има възможности, които бяха неподозирани доскоро. Моят филм „Напред, но нека никога да не забравяме“ също можеше да се гледа на български първо в мрежата. Знаете какви страхотни трудности има китайското правителство в опитите си да цензурира Интернет. Това са развития, които дават голяма възможност. Въпросът е за гражданското общество, колкото повече то се организира, толкова повече властта се отдръпва. Българският народ още не е разбрал, че трябва да използва факта, че страната е в Европейския съюз. Днес властта не може да се държи така, както преди две години. Сега тя съзнава, че трябва да се съобразява с демократичните правила, както и с другите съюзници. Не може да се държи така нахално както преди. Тези неща трябва да се използват. Има най-различи възможности – формални като Европейския съд в Страсбург, но и медийни, които българският гражданин може да използва, за да добива информация и да протестира пред европейското общество.

Дали обаче България сама може да се справи с наследството на комунизма, след като той не беше осъден в световен мащаб? Както съжалява Владимир Буковски, за комунизма нямаше Нюрнбергски процес...

Това е наистина голям проблем, който трудно ще се реши. В момента няма никаква политическа сила, която да поддъжа нещо като Нюрнбергските процеси. Даже преживяваме обратното явление в най-важната бивша комунистическа страна – Русия, където КГБ отново е на власт, съвсем просто казано. Виждате какво влияние има днес Русия заради суровините и как донякъде Западна Европа зависи от тях. Виждате какви игри играе Русия с Германия и Украйна...За това аз не виждам как там може да се стигне до някакво осъждане. Единствено може по линията на изкуството и науката, по линията на документалистиката - да се направи един медиен Нюрнбергски процес.

Да, но на ниво политика, не се ли опорочава донякъде европейската идея, когато страните от ЕС си партнират с фигури като Първанов и Станишев?

Да, но трябва да се каже, че не всички политици в Европейския съюз си партнират с такива хора. В Зелената партия и в консервативните партии има политици, които са в Европейския парламент и поддържат едно критично разглеждане на миналото. Един от главните проблеми е, че веднага след 89-та, Интернационалът прие Българската комунистическа партия, която вече се беше преименувала на БСП. Така по линия на старите кадри те започнаха да защитават бившия режим и попречиха на едно сериозно разглеждане на комунизма като престъпление срещу човечеството в Европейския парламент. Всички социалдемократи, с които съм говорил, реагират много нервно, когато някой ги попита за престъпленията на комунизма. Аз не разбирам това. Според мен те, ако искаха да защитят някаква идея на социалдемокрацията, би трябвало много рязко да се разграничат от комунистите. Това те не го правят и според мен е истинска мръсотия, но това е положението.

Все пак вярвате ли, че времето и възродения спомен за герои като тези от „Напред, но нека никога да не забравяме“, може да излекува българската нация след комунизма?

Фактът, че последните две години срещам много повече млади хора, които задават такива въпроси, показва, че има някакво движение. През 90-те години бях много по-отчаян. Всички хора, когато тогава срещах, ме питаха : „Какво се занимаваш с тези глупости, дай да видим днес как да оцелеем“. Тук двама, там двама, движенията винаги започват скромно. Трябва човек да съзнае, че комунизмът е една грамадна, грамадна машина, която е подтискала българската нация. За мен това е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. Тя очевидно е смазала духа на народа, да го кажем патетично. Дотолкова, че доста по-дълго ще трае едно събуждане, отколкото очаквахме. Но и за пръв път преживяваме нещо такова. В света няма исторически опит как след такъв ужасен тоталитаризъм да се възбуди отново един свободен и достоен дух.

Говорейки за нацията, тя в наши дни става все по-проблемно понятие. Според Вас каква трябва да е българската национална визия?

Главният проблем е, както много добре знаете, че българската нация със страхотна скорост намалява. От 89-та година насам младите хора масово напускат страната. В Германия, след успеха на последния ми роман, имах много литературни четения и абсолютно всеки път се запознавах с млади българи, които живеят там. Дават ми визитки, имат добри професии и позиции, много културно и интелигентно говорят с мен, но всеки път нашите срещи донякъде са израз на една трагедия - че толкова хора, никой не им знае точната бройка, са напуснали България. Това е съдба, която България дели със страни от Третия свят. Има много анекдоти, че в Западна Европа и САЩ има повече лекари африканци, отколкото в Африка. Това е проблем, за който никой до сега не е намерил решение, не знам и България как ще намери решение. Но не знам и дали това е толкова важно. Ако по някакъв начин българската нация или българската държава се влеят в една по-голяма регионална структура, това ще се окаже не толкова съществено. Не знам дали е толкова важна нацията, колкото нивото на свобода и социална справедливост.

Познавате добре Исляма. Българите христистияни трудно възприемат мюсюлманите у нас – турци и помаци, като част от българската нация. Има ли наистина културни и религиозни различия, които да пречат да се върви в една посока?

Точно обратното. В последната си книга „Confluence“ (б.р. сливане; книгата ще бъде издадена догодина и у нас от ИК „Сиела“), която написах с индийския колега Ранжит Хоскоте, се опитваме точно да подчертаем, че неща, които считаме за собствени, за типично европейски и християнски, често ако се проследят в миналото - ще намерят извора си някъде другаде. Примерно много неща, които днес ни се струват централни за европейската цивилизация, са дошли от арабския свят,. Това, което ни дели е винаги една картина на момента. Ако човек отиде малко назад или напред, ще се открият други разлики и прилики. Така че да се обръща много внимание върху тези разлики или да се твърди, както смятат фанатиците на хомогенния идентитет, че различията са непреодолими и вечни, е пълна лъжа и глупост. Точно обратното, мисля, че българите християни и българите мюсюлмани имат 90 процента взаимни ценности, интереси и манталитет и може би десет процента разлики.

За момента обаче имаме проблемна идентичност на много места – сред българските турци, сред помаците, сред македонците – част от които се смятат за българи, а други не. Защо на Балканите проблемът за идентичността е толкова взривоопасен?

Проблемите на идентичността са ми добре познати, писал съм за подобни неща и в Африка и в Индия. Когато тези проблеми се разгледат по-внимателно, се вижда, че те много често са инструментализирани и използвани от политиците. Има едно често внушаване, че националната идентичност е застрашена и това е един от най-силните инструменти на властта да отбие вниманието от съществените проблеми. Македония точно е много добър пример за създаване на фиктивни проблеми и решения. Много е лесно да се манипулира идентичността, тъй като тя като общо понятие е винаги една фикция. Точно това е проблемът, всеки от нас има една много интимна лична идентичност, която се определя от толкова много различни фактори, че едва ли ние тримата като българи делим една обща идентичност – освен, че сме хора, да кажем. Но всякакви по-общи идентичности трябва да се конструират и хората, които разполагат с възможност да ги конституират, имат по-голямо влияние и понякога нарочно създават проблеми.

Въпреки всички проблеми, за които си говорихме, когато сте на едно от многобройните си пътешествия и се сетите за България, каква е първата мисъл, която Ви идва на ум?

Човек винаги най-първо мисли за близките си и аз не правя изключение – когато мисля за България, първо мисля за моето семейство, за моите родители. Моето съзнание или това, което знам за България, предимно е създадено от родителите ми, защото от 71 г., когато избягахме - до 89-та г., аз не съм имал никакъв друг достъп до страната. На второ място са хората, които са ми близки тук и винаги разговаряме, когато идвам. Те до голяма степен определят как мисля за България. Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на Вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. За това аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах лична среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добът от моя. Това е наистина абсурдно - да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.

Интервюто излезе първо в "Електронен вестник" тук.

Стена на срама

"Много е гадно това, но е истина - на тази интелигенция накрая ще й остане само лошият вкус в устата от поредния излизан политически задник". Думите са на писателя Христо Стоянов по адрес на нашата "интелигенция". Самият Христо може да не е гений, даже напротив, но в случая е уцелил много точно.

Какво по-добро доказателство за думите му от днешното писмо на 100 български "интелектуалци", които протестират срещу признаването на Косово. “Луди водят слепи” е озаглавено отвореното писмо, в което могат да се видят невероятни бисери, сред които :

"Сърбите са наши братя по кръв и вяра, днес предаваме тях, утре ще бъдем предадени ние."


"Преди седем години правителството на Иван Костов разреши от българското въздушно пространство да се извършват варварски набези на натовските бомбардировачи, които атакуваха братския сръбски народ."

“Днес правителството поема историческата отговорност да признае една криминална държава в разрез с всички международни правови норми и залагайки мина със закъснител на собствената ни национална сигурност. Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени? Каква е цената на вашите души?“.

Под писмото са се подписали: акад. Кирил Василев, Леда Милева, акад. Людмил Стайков, Георги Калоянчев, проф. Андрей Пантев, акад. Светлин Русев, Андрей Слабаков, Нешка Робева, акад. Никола Попов, проф. Георги Марков, Велислава Дърева, Любомир Левчев, проф. Николай Василев, Виктор Пасков, Николай Петев, Йорданка Христова, Алек Попов, Никола Манев, Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, Неврокопски митрополит Натанаил, Архимандрит Борис, проф. Александър Йосифов и други. Подписал се е и адашът Петър Добрев (вероятно или историкът или художникът), с когото подчертавам, че нямам нищо общо.

Ако някой се е чудил кои са посткомунистическите останки, които още имат наглостта да баламосват народа, то ето ги подредени в списък. Към тях прибавям и работещите във вестник "Стандарт", който днес излезе със заглавието "Предадохме се. Забихме нож на Сърбия заради Брюксел". Това са "интелектуалци", на които единствената функция е да пригласят на старите си господари и да се застъпват под път и над път за великоруските интереси. Нека да го правят от Русия и да не се представят като говорители на българския народ. Защото не е прието народът да бъде представян от най-долните си индивиди.

"Висше възмездие винаги има, но не е лошо да има и земно,” пише между другото в писмото на "интелектуалците" и това е единственото тяхно изречение, с което съм напълно съгласен.

Използваната снимка е озаглавена "Вечна дружба" и е от сайта 4coolpics.com

Почесване на егото

По необясними за мен причини, младият блогър Станислав Касчийски пожела да ме интервюира. Та ако на някого му е интересно да разбере как често ме бъркат с историка Петър Добрев, какво мисля за Иван Михайлов или за расизма и етническото напрежение в България, може да прочете интервюто в в блога ssk's Bulgaria тук.

За народа и мършата

Наскоро прочетох великолепния текст "Мъртвата нация", на блогъра Conservative с когото се познаваме задочно от интернет. Напълно разбираме неговата болка и тревога, съгласен съм с повечето аргументи, които изтъква. И все пак...

Не е мъртва България и не е народът мърша! Няма аз да обяснявам защо, ще дам думата на покойния Светослав Лучников, който в книгата си "Пламък за свещите" е достатъчно красноречив. Въпросната книга прочетох след съвет точно на Conservative :

"Имало предатели. Имало страхливци. Имало мошеници. Дребни хитреци. Не било народ, а мърша! Както го наругал, за да се разкае след това, тревненският даскал Петко.

Тук е сметката. Сарафлъкът. Ще тръгна да се жертвувам, ако и другите тръгнат... Ако ми обещаят почести и власт... Ще умра дори, ако ми издигнат паметник. Ами ако враговете обещаят повече? Ако дадат посигурни гаранции, че ще удържат обещанието? Ами ако дори платят предварително... Пишим парата? (б.р. парите в брой)

Не-е! Не така! Колкото народът е „по-мърша", колкото е по-дребнав, калпав, хитроват, подъл, страхлив, продажен, колкото е по-склонен към чуждопоклонство, предателство и продажничество, толкова по-нужен е курбан за неговото спасение. Защото примерът на чистата жертвоготовност е онзи чудотворен квас, който превръща човешкият бульон от помия в общество!

И колкото по-безразсъдна е саможертвата, толкова по-омагьосващо е нейното въздействие. Черешовите топчета се пукват на втория изстрел и изплюват топузите и камъните пред себе си. Но цевите на събудената от пукота им дързост не се пръсват. Те поразяват на стотици километри страха от тираните и властта на алтъните.

И това е така, докато квасът на саможертвата не се изроди в чиновническо угодничество, и тьрбухът не се постави над сърцето..."

Да, днес сме в период на чиновническо угодничество. Но това е само причина пламъкът на саможертвата отново да се разгори и да запали всички, които имат сетивата да го усетят.

По-дълъг откъс от "Пламък за свещите" може да се прочете в блога ми "Истинска публицистика" тук.

Из българския печат

С голяма изненада разбрах, че в наши дни съществува чудо като "Работнически вестник" - Орган на централния комитет на Комунистическата партия на България. С бодрия лозунг "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!" и снимките на Димитър Благоев и Георги Димитров, вестникът излиза всеки месец в 12 страница - и така девет (9!) години. Главен редактор е Георги Ванев, а от изданието се възприемат като наследници на "Работническо дело". За тази чест ще трябва да спорят с "Дума" обаче.

Темите от мартенския брой са очаквани - потиснатите пролетарии, престъплението Косово, героите партизани, стихотворение "Балада за комуниста", лошата Европа и т.н. Любимият ми цитат е : "Питаме се отде дойде туй зло, бре? Кога беше комунизмът, таквоз чудо нямаше. Всички бяхме работници и селяни, другарувахме, на една софра ядяхме, децата ни заедно учеха и играеха. Кой те питаше тогава от каква националност си? Не ни трябва много акъл да се сетим - всичко е от тази мода, дето и викат капитализъм."

Разбрах между другото, че "Работнически вестник" е нещо като елита на червената преса у нас, а имало още няколко, далеч по-впечатляващи издания. Така че - очаквайте продължение.

„Там, където има и един българин - там е България." A в Македония?

В началото на годината, когато украинските власти пожелаха да закрият центъра за българска култура в Одеса, българската държава реагира изключително бързо и ясно. Премиерът Станишев отиде до Украйна, срещна се два пъти с председателя на Асоциацията на българите в Украйна Антон Киссе, говори по телефона с украинския министър-председател Юлия Тимошенко и накрая заяви мелодраматично: „Там, където има и един българин - там е България.”

Бойко Борисов също моментално използва момента, разходи се до Украйна и дари книги, учебни помагала и видеотехника на няколко училища с преподаване на български език. Успя и да размаха пръст, че държавата не се грижи изобщо за тамошните българи. Така или иначе, проблемът с центъра за българска култура беше решен.

Когато обаче на българския национален празник в Македония беше съборен паметник на легендарния лидер на ВМОРО Тодор Александров, а местни българи бяха заплашвани и тероризирани, реакция от страна на България не последва. Станишев не обели и дума по случая. Бойко Борисов този път не дари книги и техника. Нещо повече, президентът Първанов прие с големи почести македонския си колега Бранко Цървенковски, гледа го мило, поговори общи приказки и накрая заедно поднесоха цветя на гроба на Яне Сандански. Който между другото е убит през 1915 г. след издадена смъртна присъда от ВМОРО с лидер Тодор Александров.

Единственото, което Първанов посмя да направи, беше да препоръча на “македонските ни приятели” внимателно да прочетат историята на личността на Тодор Александров. Цървенковски не му остана длъжен, каза, че не вижда връзка между стремежа на Македония към членство в НАТО и ЕС и паметника на Тодор Александров и не пропусна да спомене за „македонците“ в България и техните права. В крайна сметка българите в Македония не получиха никаква подкрепа, предстои им съдебен процес за „незаконно поставяне на знаме и герб, които не съдържат символи, утвърдени със закон“, а бюстът на Тодор Александров беше неколкократно осквернен и накрая прибран за по-добри дни.

По този повод инициативният комитет за честване на лика и делото на Тодор Алексадров изпрати писмо до българските медии, в което заявява, че „за македонските българи е обидно такъв изявен българофоб като Бранко Цървенковски, канен като държавен глава само от Белград, Пекин и Катар, в тези моменти на засилваща се антибългарска истерия, излъчвана от неговата партия - СДСМ, да получава легитимитет от президента на Република България.“ В писмото се казва още, че като бивш председател на СДСМ Бранко Цървенковски многократно е проявявал жесток и гнусен антибългарски шовинизъм и се е поругавал с българската история, говорейки, че дейците от ВМРО и възрожденците в Македония са се чувствали като етнически македонци, а не българи. „Говореше, че българин не смее да бъде ръководител в държавна институция, и че не иска изобщо да води дебат с предатели и българи.“

Георги Първанов обаче прие Цървенковски, сякаш нищо не се е случило във Велес, а българската преса възвеличи думите му за Тодор Александров като „урок по история“. От този „урок“ обаче не произлезе нищо градивно, единствено се даде нов повод на македонските медии да бълват антибългарска риторика. “Когато ни съветват да препрочетем историята, българите първо трябва да видят всичко, което е записано за съществуването на македонците в България и което сега упорито се отрича. Когато я препрочетат собствената история, ще видят, че там има народ, който сега не признават“, написа историкът Тодор Чепреганов в македонския вестник „Дневник“.

Журналистът Бранко Горгевски пък каза в същото издание, че „медалът има и тъмна страна, а в случая това е недостигът на самокритичност в българската политика и наука и тезата, че нашата история е истинската, а всички останали да си препрочетат своята.“

Българите в Македония са свикнали на подобно отношение и не се страхуват от нови репресии. „Искаме да кажем, че се сме българи, че се сме за демокрация в Македония, и че личностите от македонската история са етнически българи за целия свят. Тази история, която е валидна тук, важи само в границите на Република Македония“, казва в интервю пред агенция „Фокус“ журналистът Виктор Канзуров, един от членовете на инициативния комитет за честване на лика и делото на Тодор Алексадров.

Според Канзуров и съмишлениците му обаче, българската държава е длъжна да настоява за спиране на всякаква шовинистична кампания срещу България, българската нация и етническите българи в Република Македония. Нашите власти трябва да се застъпят за спиране на преследваната на етническите българи в Република Македония, деидеологизация, дешовинизация и демакедонизация на учебниците по история, където по-голямата част от значимите личности в македонската история с българско етническо съзнание се обявяват като етнически македонци, които са имали сблъсък с “предателите българофили”.

Дали обаче ще се стигне до такава подкрепа от страна на България? Явно проблемът е, че македонците, за разлика от българите в Украйна и Молдова, не говорят руски и не са емигрирали преди повече от сто години доброволно от България. Фактът, че от векове живеят в Македония и са запазили националното си самосъзнание, изглежда не е достатъчен и те са онеправдани в сравнение с бесарабските и таврийските българи при издаването на паспорти, както и при записването на студенти. Правата им не се защитават, имотите им не се защитават, достойнството им не се защитава. А там, където има и един българин - там е България, нали така, г-н Станишев?

Този мой материал излезе първо в "Електронен вестник" тук.

"Великолепната шесторка“, децата в Могилино и медиите

В интерес на истината „Великолепната шесторка“ на „Би Ти Ви“ ставаше за гледане. Тити Папазов беше забавно неумел в пеенето и доста искрен в желанието си да помогне, Данчо Караджов винаги е приятен за слушане, а Румяна Маринова за гледане. Не може да се отрече и, че шоуто спечели 1 663 588 лева за децата от Могилино, което си е сума достойна за уважение. Също така беше приятно да се види как мобилните оператори се отказват от иначе задължителните си печалби от подобни благотворителни кампании. Това се случва за първи път у нас, като досега дори „Българската Коледа“ минаваше под сянката на големите печалби за „Мтел“ и компания. Организаторите обявиха, че събраните средства от „Великолепната шесторка“ ще са достатъчни за създаването на четири "Малки къща за деца", в които децата от Могилино ще бъдат отгледани в среда, близка до семейната, с грижата на обучени специалисти и с помощта на необходимото медицинско оборудване. Това също звучи добре, както и обещанието обществото да получи пълен отчет за всяка изразходвана стотинка от събраните пари.

Дотук обаче с хвалбите. Колкото и много да са 1 663 588 лева и колкото и искрени да са били сълзите на Тити Папазов, „Великолепната шесторка“ по-скоро беше едно доста отрицателно явление в нашата страна. По няколко причини :

Първо, по този начин се легитимира корупцията в България. Парите за домове като Могилино трябва да се дават от държавния бюджет, а не да се събират с телевизионни предавания. Вместо „Би Ти Ви“ да направят сериозно разследване къде са потънали парите от нашите данъци, че да се стигне до трагичната ситуация в Могилино, те предпочетоха да направят шоу с песни за любов, големи гърди, шеги и закачки. Поне можеше да се инициира дебат, да се осъди корупцията в държавата, да се потърсят виновни за потъването на милиони левове – както сред чиновниците от държавния апарат, така и сред управляващите. Такъв дебат нямаше, всичко се разми в сълзите за нещастните деца, родителската вина, оплакването колко бедна е държавата, детелините на Лили Иванова и бавното говорене на президента Първанов. Главният виновник – държавата и нейните управляващи, мина между капките, нищо, че още в началото на Конституцията се казва, че България трябва да е демократична, правова и социална държава. Родителите имат моралното, но не и законовото задължение да да се грижат добре за децата си. Държавата обаче има и законово задължение, което в случая не бе изпълнено. С предавания като „Великолепната шесторка“ тази вина се замаза.

Второ, „Великолепната шесторка“ допринесе за корумпирането на институцията президент. Как се случи това? Най-раболепно, президентът Георги Първанов беше поканен на грандиозния финал, показван от камерите през две минути, гледан нежно от Марияна Попова и обсипван с удобни думи от Ани Салич и Мартин Захариев. Не му беше зададен нито един въпрос, като на държавен глава, как се стигнало до това пари за Могилино да се събират с шоу програми, а не по законовия път. Не му беше потърсена никаква отговорност за корупцията в държавата, довела до изчезването на милиони левове и до трагедията на децата в домовете. Нищо, самият Първанов можеше да се извини – от свое име и от името на държавата. Ако беше президент на място, както незнайно защо твърди Мартин Карбовски, щеше да го направи. Но не обели и дума в тази насока. Даже имаше наглостта да обяви, как смята да създаде фонд, където представители на едрия бизнес и други заможни българи да дават пари за благотворителни каузи като „Могилино“?! Чудесно, ако България беше страна като Косово, където данъци не се събират и всичко се базира на доброволни дарения за нацията от страна на заможни албанци по света. Но в България от 1878 г. насам се събират данъци – точно, за да не се случват неща като в Могилино. С думите си Първанов официализира корупцията в страната и в същото време тотално дискредитира президентската институция. Възможност за това за жалост му даде „Великолепната шесторка“.

Трето, шоуто на „Би Ти Ви“ показа доста лошия стремеж на една комерсиална медия да направи пари от трагедията на децата в Могилино и от неуредиците в държавата. Защото пределно ясно е, че „Би Ти Ви“ направи огромни пари от рекламите, по време на доста гледаната „Великолепна шесторка“, излъчвана в праймтайма. Ако мобилните оператори се отказаха от каквито и да било печалби, телевизията дори не спомена за постъпленията си от реклама. Приятелите са си приятели, но сиренето с пари, както е казал народът или благотворителността си е благотворителност, ама големите пари за нас – в изпълнение на „Би Ти Ви“. Тази комерсиализация и шоуизация на гърба на човешката трагедия несъмнено беше проява на особено лош вкус, меркантилизъм, безочие и липса на гражданско поведение. В развитите граждански общества медиите намират виновнициите за кражбите от държавния бюджет. У нас медиите правят „Великолепната шесторка“.

Четвърто, „Великолепната шесторка“ създаде впечатлението, че всичко ще се оправи с парите от благотворителност. А едно е да дадеш левче, друго е да подадеш ръка. Това се видя впоследствие в Русе, където стотици хора, които вероятно са пускали смс-чета за „Великолепната шесторка“, отказаха да приемат децата в квартала си. Не само това е проблемът. И най-прекрасните къщи за децата от Могилино няма да решат проблемите на децата от другите такива домове у нас, няма да променят остарялата нормативна база и няма да въведат модерни форми на грижа, строг контрол върху дейността на домовете и прозрачност. Една отговорна медия би потърсила решения в тази насока, вместо да си прави PR.

Moжем да се надяваме, че парите от „Великолепната шесторка“ ще помогнат поне малко на децата от Могилино. Но те по никакъв начин няма да решат проблема „Могилино“. Той ще остане висящ над България и всички нас до момента, в който медиите престанат да легитимират корупцията, откажат се да печелят пари за сметка на хорските трагедии, а за президент бъде избран някой, който не е бивш агент, занимаващ се предимно с лов на лисици. Колкото и да се постара да си създаде такъв ореол, „Би Ти Ви“ не спаси безкористно нещастните изоставени деца, а напротив, повече навреди, отколкото допринесе. Не е и работа на една телевизия да „спасява“. България не е под турско робство, че да се налага медиите да са държавност преди държавата. Вместо да гонят само финансови постъпления, днешните наши телевизии и вестници могат да разровят прогнилия властови механизъм, да го побутнат оттук-оттам и да го вкарат в правия път. Едва тогава те реално ще са в полза на обществото.

Достоевски за България

Попаднах на интересна статия на Ф.М. Достоевски за България в новия сайт anapest.org. Използвам да кажа, че не публикувам материала от някакво "русофилство" или вечна благодарност към освободителката. Захарий Стоянов и Стамболов много точно са писали, в какво се превръща после нашата освободителка. Ако сме дължали нещо на Русия, то отдавна е платено и то с много отгоре.

Най-лакейският възможен случай
Ф. М. Достоевски

Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население". Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."

Цялата статия тук.

Aвтономност или активно мероприятие?

Навремето гърци, сърби и турци са обвинявали дейците на ВМРО, че са български шпиони, които разбунтуват мирното население и насила го „българизират“. За да изключат тази възможност за оклеветяване, лидерите на ВМРО правят организацията напълно автономна – показвайки на света, че в Македония има българи и те сами искат своята свобода. Един от основателите на ВМРО, д-р Христо Татарчев си спомня : „Не можехме да възприемем гледището "прямо присъединение на Македония с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се присъедини към България..."

„ВМРО ще бъде тайна организация, за да не може нейната дейност да попречи на каузата на България и да бъде използвана срещу нея”, четем в пък в писмо на Тодор Александров от есента на 1922 г.

Изненадващо, днес отново има обвинения, че македонските българи са платени пионки и разиграват активни мероприятия на българските тайни служби. Днес един македонистки драскач, който не заслужава да му се споменава името, написа, че цялото тържество по случай откриването на паметника на Тодор Александров във Велес е било „платена провокация, изведена по стария и познат начин, под режисурата на политическия клоун от българския парламент Красимир Каракачанов“.

Както и в миналото, тези клевети са напълно несъстоятелни. Да, Каракачанов е доказан бивш агент на ДС и го бива в провокациите. Но в случая той беше чисто и просто гост във Велес – един от малкото от България, която твърде малко се вълнува от съдбата на сънародниците си в Македония. Каракачанов нямаше как да пропусне да отиде и да си направи малко безплатен PR, a в интерес на истината, присъствието му беше неизбежно, при положение, че само неговото ВМРО се интересува поне фасадно от Македония. Но не Каракачанов създаде Инициативния комитет за честването на лика и делото на Тодор Александров. Не Каракачанов даде пари на Драги Каров да построи паметника в собствената си къща. Не Каракачанов организира цялото събитие. Не Каракачанов накара Виктор Канзуров да говори, че в Македония има българи, които се борят за своите човешки и исторически права.

Това е голямата болка на хардкор македонистите – че в Македония вече има напълно автономни личности и организации, които изразяват открито българско самосъзание. Това ги вбесява, това ги кара да пишат гнусни пасквили достойни за времето на Тито и Сталин. Нека пишат, кухите им фрази не могат да устоят на волята на времето.