Позор ли е, или слава? Ексклузивно от кулоарите на парламента

Може отвън да гърми и да трещи, ако така хиперболизираме скормничкия митинг на „обединената“ опозиция, може България да е член на ЕС, но някои неща си остават същите.

Какво се случи онзи ден в парламента освен спорове за и без това ясната корумпираност на правителството? Освен, че министърът на икономиката Петър Димитров цитира погрешно Ботев? Ами депутатът Минчо Спасов, с подкрепата на опозицията, внесе поправки в Закона за реабилитация на репресираните лица. С тях се предлага за начална дата на репресиите да се смята 9 септември 1944 г., а не както е по сегашния закон 12 септември. На гласуването днес предложението не беше прието.

А на пръв поглед в него нямаше нищо необичайно. Ставаше дума за логична поправка, при положение, че наистина няма разлика дали са те застреляли без съд и присъда на 11-ти или 12-ти септември. Нищо, че за огромен брой хора, точната дата е съвсем неясна, все още се водят „безследно изчезнали“...

Предложението обаче отприщи големи страсти, намесиха се образите на разни малки партизанчета, „лоши фашисти“, „брутални убийци“, „извършители на нечовешки актове на насилие“. Наложи се терминът „безспорни актове на възмездие". Медиите, с изключение на „Дневник“, не съобщиха абсолютно нищо.

За да внесе малко яснота в медийната мъгла, журналист от petyr.blogspot.com се промъкна в парламента, използвайки фалшива карта с руско име, придаде си типичния за мнозинството депутати нагло-аграрен вид и се поразходи из кулоарите. Ето какво му казаха представители на управляващата партия :

„Какво ме интересува какво е ставало на 9-ти септември в България,“ говори депутат с каменно изражение. „Тогава първо не съм бил роден, второ нашите не са били в България, трето не са били българи и четвърто аз и сега не съм българин. За какво ми е българско гражданство изобщо? И без това татко толкова време се е борил против българската народност. Ще взема да искарам едно македонско. Ама то и там много българи се нароиха. Ама аз ще се пиша като татко : по народност югославянин, по произход македонец. Не могат да ме българизират при това положение.

То има ли изобщо българска нация, че да са били клани българи на 9-ти септември? Още през 30-те татко е писал, че "държавата на богомилеца Самуил не беше втора българска държава, както искат да я представят българските буржоазни политици, а тя беше държава на македонските славяни, съществуващи наред с българското царство и
сръбското кралство". Има нещо гнило в цялата работа.

Но няма значение дали българи са били клани на 9-ти септември, важното е, че това е възмездие. Навсякъде в Европа го е имало. Абе и да го е имало и да го нямало, фашистите го заслужават. Ако е имало фашисти в България. Аз откъде да знам, нали не съм българин. Ама важното, че татко още тогава е одобрил всичко. На 16 декември 1944 г. в специална телеграма до ген. Гондуров, председател на Общославянския комитет в Москва, по повод Народния съд в България, той е писал: "Американският славянски комитет одобрява наказанието на фашистките предатели."

Лошото е, че много фашисти се навъдиха и в Америка и взеха, че ни изгониха. Та за това, ей ме на тука, какво правя и аз в тая страна? Татко хубаво се оплака, говори за "насилие и терор над работническата класа, негрите и американските славяни", за "безчовечна експлоатация и гнет", ама май трябваше да бъде по-мек. Сега можеше пак да съм си в САЩ. С никакъв 9-ти септември нямаше да ме занимавате тогава...“

„И аз това викам, и аз това викам,“ намесва се беловлас професор по история. „Да бяха други времена, изобщо нямаше да се занимаваме с 9-ти септември. Мен времената все ме изненадват. Хубаво бях почнал да пиша аз 89-та година предговор на книгата на онзи гаден фашист Симеон Радев - „Строители на съвременна България“. Всичко право си казах - прославих благородната роля на Русия спрямо България през вековете, оплюх всяка критична спрямо "освободителката" нотка на автора, коригирах всеки намек за неисторическоматериалистичен анализ на събитията. Мацах, драсках и изменях, нали за това съм се подготвял цял живот. А то какво излезе? Наще взеха, че сдадоха властта, тъпата книга излезе 90-та година и моя предговор малко лъсна. За известно време се бях уплашил, че ще остана безработен, ама слава Сталину, нещата си дойдоха на мястото, наще се наместиха където трябваше и всичко се замаза. А аз в замазването съм много добър. Ето и днеска как хубаво го казах – че по 9-ти септември е било раздадено възмездие на убиеца на Александър Стамболийски - кап. Харлаков, и на кап. Йорданов - убиецът на шестте ястребинчета, както и на хора, плащали за партизански глави. Много си се възхищавам.

Ама на, ако си бяха старите времена изобщо нямаше да се налага да говорим за такива неща. Тогава всеки с пръст да го бутнеш, щеше да изпее моите мацаници за ястребинчетата. И как иначе, нали всичко беше по нашему. На, моето училище се казваше „Димитър Благоев“. Сега са му сменили името. Не помня как беше, като нищо и Симеон Радев да са го кръстили. Трябваше да го бастисаме навремето тоя фашист, защо го оставихме нямам идея.“

„Да, да, и аз не знам, татко казваше за него, че е най-големият предател на македонския народ,“ намесва се господинът с каменното лице. Разговорът прекъсва трети управляващ с вид на червена бабичка от мъжки пол. Мъчи се да каже някаква заучена фраза.

”... не знайте вий позор ли е туй, или слава....туй не знайте вий що е, позор или слава, пфф как беше, и аз какво съм тръгнал да цитирам Ботев, много ясно, че нито едно негово стихотворение не знам. Знам само „Символ верую на българската комуна“. Ама то май не е стихотворение. Пък и на Ботев не е. Знам, че един от наще го е съчинил навремето, ама карай, пак е единственото свястно нещо от Ботев. Трябваше нещо мое да си кажа и аз, винаги така добре ги измислям. В Москва съм завършил все пак. Ето на една конференция как първо поисках данък „богатство“, а после обясних как ще направя България данъчен рай. Никой нищо не разбра, решиха че съм много умен и ме направиха министър. А то и аз не знам какво исках да кажа, аз по принцип повтарям само заучени фрази. Както сега с Ботев. Много добре действа на електората.

Трябваше да кажа нещо и за 9-ти септември, ама не си бях подготвил фрази. Но това с възмездието беше добре. Хубаво каза колегата, навсякъде в ЕС е имало период на тридневно възмездие. Или пък не? То имаше ли тогава ЕС? Ще го кажа на някоя реч, толкова е двусмислено, че може да ме направят премиер. Ама аз все пак да си продължа, тия от ЕС са много глупави. Тяхното възмездие какво възмездие беше – Нюрнбергски процес, бла-бла. Ние първо ги избихме гадните фашисти, после им правихме процес. Няма да се бавим я. Бивало ги е нашите едно време. Братът на царя са го накарали сам да си изкопае гроба. Царете винаги са били фашисти. Май и Симеон е фашист. Нали баща му и чичо му са били фашисти? Трябваше днеска и той да каже нещо. Или него май отдавна го купихме и не е фашист. Това изглежда пак е подходяща двусмислица, трябва да си я подготвя...“

Нашият журналист изненадващо не издържа повече на излиянията на социалистическите души. Той се заби се в някаква кръчма и за финал прати само следните редове :

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!


P.S. Още информация плюс стенограма от заседанието на Народното събрание на 20 февруари - тук.

Приключиха ли споровете ни със Сърбия?

Косово обяви независимост и макар интересното тепърва да предстои, може да се каже, че една от големите несправедливости на Балканите беше разрешена. Ирландия първа призна новата държава, което никак не е чудно, когато познаваме историята на островната държава Ако България имаше национална политика и следваше някакви национални идеали, най-вероятно щяхме да изпреварим ирландците. Но от 1944-та година насам националните идеали на България или не съществуват, или са неясни, или пък изобщо не се вземат под внимание.

България ще мрънка, ще протака, а всякакви Гоцета и Серьожи много ще ги боли за „братска“ Сърбия. Нищо, че проф. д-р Стефан Карастоянов например, ръководител на катедра „Регионална и политическа география“ в Софийския университет, казва „това, което е Македония за България, това е Косово за Албания“, анализирайки сходната историческа съдба на двете области.

Но Гоцетата са ясни. По-странна е позицията на хора като Юлиян Попов. В днешния брой на „Дневник“ той казва, че независимостта на Косово ще е „нещо като край на сръбско-българската война сто двайсет и три години по-късно.“ Според Попов от днес нататък „вече никоя балканска страна няма да претендира за съседски територии“.

Дали наистина „войната“ със Сърбия е приключила? Дали България има правото да оттегли всякакви претенции към западната си съседка?

Ами не. България няма нито историческото, нито моралното право да забравя сънародниците си в Западните покрайнини, които и без това безброй пъти са били разочаровани от родината си. Докато в Сърбия има българи, които по същия начин както косовските албанци са жертва на несправедливи международни договори, България не може да спира „войната“. Която разбира се и аз, а и Юлиян Попов, разбираме изцяло преносно.

Не заради мен, който стоя на удобно в България, не заради Юлиян Попов, който пък е чак в Лондон, а заради хора като Иван Николов, председателят на българския културно -информационен център в Босилеград, които са посветили живота си на запазването на българския дух. Николов казва пред „Фокус“, че в очаква в близко време Сърбия да бъде обхваната от още дезинтеграционни процеси. Не веднъж той е подчертавал желанието на българите да се присъединят към майката родина и да излязат от орисията си на „последните версайски заточеници“. „Въпросът е във формата, по която ще се реализира това - дали ще бъде по пътя на европейската интеграция падането на границите, тогава всяка една общност или един човек би потърсил нови форми на регионално сътрудничество, в случая нови форми за приобщаване към България, или пък с някакво ново преустрояване на границите на Балканите, което също не е изключено,“ казва Иван Николов.

Когато самите българи от Западните покрайнини желаят промяна, изглежда доста жалко и недостойно ние от България да обясняваме как всичко на Балканите вече е изчистено и Югославия вече се е разпаднала окончателно. Не е. Това е пределно ясно и от риториката на сръбските политици. Заради нея включително, „войната“ продължава.

В подкрепа на българите в Косово

Българи в Косово има и това не е националистически блян, а обикновена реалност. Гораните са малко, бедни са, нямат особени права и наличието им не значи, че българската държава трябва да се разпростира до Прищина. Но не значи и, че трябва да са напълно изоставени от България. Още повече когато сами търсят нейната подкрепа.

Самите горани наскоро отправиха специална декларация до българските власти, в която настояват държавата активно и на висок глас да защити правата на българското малцинство в Косово. Според тях трябва да се настоява за културна и административна автономия, гарантирана в конституцията на Косово. „Българите трябва да бъдат споменати като етническа общност в конституцията на Косово, която се изготвя в момента от косовските институции заедно с международната общност“, пише още в апела на гораните.

Отскоро може да се подпише петиция в интернет в защита на тези наши сънародници : За защита на правата, културна и административна автономия на българите в Косово.

Сам не вярвам, че това ще доведе до някакви практически резултати, особено като познавам загрижеността на нашето правителство. Но все пак е знак на някаква гражданска позиция и поне малък знак, който гораните ще могат да видят и да знаят, че не сме ги забравили. Съвсем...

Хашим Тачи успокоява косовски сърбин, че албанската власт ще се погрижи за правата му. Никой обаче не се интересува от правата на българите в областта.

Българският разузнавач сред античните македонци

Днес гост-блогър е македонският автор Живко Аджия. Още материали от него могат да бъдат намери в онлайн изданието "Трибуна" и сп. "България Македония".

На кого все пак е кръстена скопската община "Полковник Гьорче Петров"?

Не помня да е имало такива юнски горещини в Скопие. Метеоролозите прогнозираха четиридесет и един градуса на сянка. Същинска Сахара!

Със скъпия ми приятел патриотът Ганчо заехме маса в неклиматизираното кафе “Бристол”, поръчахме си по една студена бира и през прозореца следяхме редките изтощени минувачи, които с бавни крачки се влачеха по улица “Маршал Тито”.

-Нали духа свеж ветрец откъм Матка (каньон край Скопие, б.р.) –питах Ганчо- във вашата община „Гьорче“?

-Нашата община е „Полковник Гьорче Петров”, а не „Гьорче” –напомни ми той.

Знаех, че по време на сръбската окупация, след 1919 година, новоизникналото градче отдалечено на няколко километра от Скопие е било наречено Ханриево, в чест на някакъв си френски генерал, докато през двата кратки интервала на българската свобода (1915-1918 и 1941-1944) се е казвало “Генерал Жостов”. След 1945 г. колишевистите го прекръстиха на “Гьорче Петров” в чест на апостола от македоно-одринските революциони борби. Идеята е типична македонистична историческа клептоманска лакърдия : че Гьорче е антибългарин и като такъв е бил убит от агент на цар Борис. Това между другото е същият цар, на когото Лазар Колишевски е целувал краката, за да му издейства отмяна на смъртната присъда, заклевайки се в своя благонадежден български произход и заявявайки, че като млад и зелен е бил подведен от комунистическите злодеи. Според реда на болшевишките неща, скопските агит-проп историци провъзгласиха Гьорче за прогресивен македонист, мисирковист, внук на Александър Велики. За идейна подкрепа, ЦК на КПМ наложи на един литературен ерудит да напише драмата “Црнила”, посветена на убийството на Гьорче. Лакърдията половин век не слиза от репертоара на македонските театри, вероятно ще надживее и Молиеровите комедии. Същинско чудо е, че авторът все още не е получил Нобелова награда за заблуждаване на младите македонски поколения. Литературът си е приспособим към всякакви ситуации, както и да го хвърлиш, винаги си пада на краката (завиждат му даже и котките).

Помислех си, че даването на чин полковник на Гьорче, вероятно е резултат на компромис между македонската власт и опозицията, като посмъртно признание за бореца срещу великобългарския шовинизъм, благодарност за жертвания млад петдесет и седем годишен живот на олтара на македонцката нация и хептен самостойна държавност (с Кироглигоровската възможност за референдум за повторно прибиране към Сърбия и останалите югобоклуци). Все пак не бях съвсем сигурен за Ганчовото твърдение за военния чин на Гьорче, та го попитах:

-Знам, че скопската улица, която от Бит-пазара води през моста на Вардар към хотел “Холидей ин”, по време на войната (1941-1944) се казваше “Полковник Дрангов”. Даже и самият мост носеше същото име, обаче за ПОЛКОВНИК Гьорче Петров не съм чувал. Дрангов е завършил военни академии в София и Петроград, но от къде на къде Гьорче да получи чин полковник, когато не е следвал нито курс за ефрейтор, нито е бил военно лице?!
-Заслужил е човека, бе!! –викна Ганчо.

-Вероятно за дето с Гоце Делчев е бил неразделен приятел, централист, Мисирковист, чувствал се като далечно внуче на Филип Втори, а не българин, татар или някакъв си славомакедонец. Сто и едно на сто съм сигурен, че ако по някоя случайност двамата апостоли днес бяха живи, щяха да припаднат от срам заради обърканото си на младини българско самосъзнание и веднага щяха да отидат пред МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата, б.р.) да коленичат, търсейки прошка от Блаже Ристовски, Тодор Чепарганов и останалите живи божества.

-Стоп!! Не се пали, не скачай като обезглавено пиле , имай търпение, всичко ще ти обясня –успокои ме Ганчо.

След две-три освежителни глътки бира, той продължи:

-Гьорче беше от сърце и душа българин. В своите “Спомени и бележки” от 1896 година той пише: Македонското население се състои от българи, турци, арнаути, власи, евреи и цигани.

-Ами къде са сърбите, защо ги е изпуснал? –попитах го.

-За голямо съжаление твоите сърби са били незабележително нищожна бройка по това време –ми отговори Ганчо и продължи- За разлика от днес, когато цялото материално и духовно кормило е в техни ръце. След нова глътка бира, Ганчо ми подготви нова изненада:

-Докато бил учител в Скопие и Битоля, Гьорче е събирал сведения за българското военно министерство, като техен сътрудник. Следователно е заслужил чин полковник. Анлън ми, ферштеен зи?

-Разузнавач? –останах фрапиран.

-Защо не, това го е правил от чист български патриотизъм, без нито една стотинка възнаграждение –поясни приятелят ми, но със следващите си думи ме довърши- Гьорче и Гоце Делчев са били задължени от Централния комитет на Организацията, формирана на 23 октомври 1893 година, да подготвят Устава на българските македоно-одрински окръжни, околийски и селски комитети. В глава първа на Устава, те са написали: “Целта на българските македоно-одрински революционни комитети е ……да събуждат съзнанието на българското население в казаните области…. Член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол…и.т.н.”. Разбра ли сега, приятелю? –попита Ганчо.

-Разбрах, но ако това са го написали Гьорче и Гоце –отговорих- не съм сигурен, че Блаже и останалите чеда на Александър Македонски ще им простят греховете на този и на онзи свят. Не ми е ясно как суетният Колишевски е позволил на Гьорче, Гоце, Даме, Карев и останалите македонски българи да бъдат символи на новосъздадената нация, та и в тяхна чест да се именуват партизански бригади, градове, улици, училища и.т.н.

-Това е хвърляне на прах в очите на народа. Когато прахът се вдигне, ще излезе …

-Духът на Александър Велики –го прекъснах.

-Не, по-скоро на Александър Караджорджевич -довърши Ганчо.

Реших да му поставя хипотетичен въпрос:

-Ако Гьорче по някаква случайност беше жив през 1945 година, как щяха да постъпят с него Лазо и Темпо?

-Без съдебен процес щяха да го застрелят като сътрудник на българския фашистки окупатор, ванчовистки бандит, агент на империализма, ненароден елемент, реакционер и спекулант –бе отговорът му. След това той измъкна от джоба си някакъв текст и ми го прочете:

-Таен протокол номер 9 от 9 май 1900 год., на Върховния комитет, избран на 6-ти всенароден македонски конгрес, на който е потвърдено сътрудничеството на Върховния комитет с ВМОРО… Одобрен е предложения от Делчев план, да се отвлече детето на софийския милионер Гешев, а за откуп да се поиска един един и половина милиона лева. За извършване на задачата да се погрижат: Сарафов за наемане една къща, където ще се пази детето, Давидов да купи един файтон и да намери верен файтонджия, Делчев за залавяне на детето, а Гьорче да намери начин за приемане на парите от Гешева.

-Невероятно! –повторно бях фрапиран- Ето от кого Сандански е изплагиатствал идеята за отвличането на мис Стоун.

Що се касае до названието на общините Делчево и Гьорче Петров, крайно е време да им се върнат старите имена Царево село и Ханриево, с перспектива те в крайна сметка да станат Милошевичево и Шешеловград.

Карай да вървим!

Снимка : promacedonia.org

Апостолът от Кукуш

Преди 136 години в Кукуш се ражда Георги Делчев, една от личностите доказали, че българинът е способен на най-велики дела. Публикувам малка част от биографията на революционера писана от Пейо Яворов и излязла през 1904 г. - като отговор на днешните спекулации около името на Гоце :

Ако средата, от която човек добива най-ранна представа за широкия божи свят, ако тая среда непременно туря свои белези върху душевния наш образ, Гоце може би дължи нещо и на родния си град. Кукуш в противоположност на повечето македонски градове може да се нарече чисто български. При неговите две хиляди български къщи едва има и стотина турски.

Българите са твърде благосъстоятелнн и турците, в мнозинството си бедни, поминуват с работа край тях. Така щото Гоце нямаше като дете непосредствени впечатления от натискът на владетелното племе. Той беше чувал само изобщо за турските неправди, колкото да знае, че на света има силни и слаби, че силните господаруват над слабите и че следователно ще бъдеш добре, ако се усетиш силен и поведеш борба. Донегде затова може би Гоце нямаше по-сетне оная злоба към турчина, която винаги характеризира македонския българин. Еднъж другари го бяха упрекнали в голяма хуманност – и той беше отговорил: "Аз не мразя османците като народ; аз воювам против османската тирания като господарствена система." Кукушани стоят между първите от ония, които почнаха работа за отхвърляне фанариатското иго, гнетуще някога българина почти наравно с турския ярем. Тая работа продължава с неимоверни патила до началото на осемдесетге години , когато кукушките българи, за да се избавят от гръцки козни, намериха покровителството на френските консули, като приеха унията. Католишките мисионери, които по-рано бяха вече излъгвани от кукушани, тоя път насочиха старанията си да приспят националното чувство на разкаяните чада, защото само тъй оставаше някаква надежда, че ще бъде опазено кукушкото стадо под сянката на папския престол. Въпреки това обаче подир десетина години, без голяма врява, кукушани поблагодариха "за всичко" и се повърнаха в православие . Но приспивателните мисионерски средства все бяха подействували върху нервите на "стадото", поне успокоително. И Гоце, роден едновременно с приемането на унията, не дъхва с детински гърди въздух, нажежен от пламнали национални страсти. А образа на "коварния" грък той беше виждал само в далечен изглед, откриван от побледнял бащин и майчин спомен. Донегде затова може би Гоце някога не примеси в постъпките си оня груб шовинизъм, който помрачава и най-светлото дело. "Аз разбирам света – говореше той – единствено като поле за културно съревнование на народите."

На снимката : Гоце Делчев и неговите другари и съратници Гьорче Петров и Никола Малешевски (в средата). Източник : Гоце Делчев. Писма и други материали.

Смешниците и историята

В последно време у нас много популярно стана определението смешник. То разбира се приляга великолепно на огромна част от нашите публични личности, но ако има някой, който го заслужава в най-пълна степен и даже гордо може да се нарече цар на смешниците – то това е Стефан Влахов – Мицов.

Философ, преподавател в СУ, след което изгонен от там, Мицов има много значителни постижения в научната си кариера, като например опитът да изкара Ботев неуравновесен истерик в книгата си „Кой уби Ботев“. Но не това е най-интересното в биография на родения в Чирпан мислител. Впоследствие той стана македонист, присъства на учредителното събрание на ОМО и написа фундаменталния труд „Философски ключ към македонската идентичност“. Там между другото заявява, че „думата българин в западния свят повече означава медицинска диагноза, а не етническа принадлежност.“

Днес, на 136-годишнината от рождението на идеолога на българското освободително движение в Македония Гоце Делчев, Влахов-Мицов, новият македонски апостол, отново напомни за себе си. В последния брой на македонския вестник "Време" той разкрива „поредната фалшификация на българските учени“, които чрез дневниците на Яворов се опитвали да „побългарят“ Гоце Делчев. Идеята на Мицов е, че в новизлязлите лични бележници на поета, част от които записани на стенографско писмо, думата „всяко“ е нарочно променена на „българско“, за да се „българизира“ македонецът Делчев.

Относно стенографията, думата ще оставим на специалистите. Но когато пише статии, Мицов може да се постарае да не прави толкова явна пропаганда. Ако според него Яворов е смятал Гоце Делчев за македонец, а не за българин и за това днес българските историци фалшифицират записките му, то тогава какво остава за биографията „Гоце Делчев“, отново писана от поета? Мицов вероятно я е чел, но уж случайно пропуска да я спомене. А в нея нееднократно се говори за това, че Делчев е българин, а ВМРО българска организация. В Македония се споменава наличие на българско, турско и гръцко население, но не и „македонско“. Книгата „Гоце Делчев“, за удобство, я има както по книжарниците, така и в интернет. В отделен пост публикувам кратичък откъс от нея - за детството на Гоце Делчев.

Така че гениалният философ, когато се заиграва с думите на имена като Яворов и Гоце Делчев, може да се постарае да е поне малко по-изобретателен. Може и да е по-внимателен, когато си играе с вековните борби и страдания на македонския българин за свобода. Защото току виж го застигнали словата на одумвания от него Пейо Яворов : „който много страда, много отмъщава, който волски кротува, знае понякога и лъвски да се бори.“