В ЕС с единия крак

"България вече влезе в Европейския съюз, но е там само с единия крак. Другият и крак е Македония и ние, българите живеещи в нея..."

Това мнение е на достойния българин от Македония Драги Каров. Цяло интервю с него може да се прочете тук.

Отново провалена Сърбия?

„Христос Възкресе! Отсега нататък всеки български гражданин ще може по-свободно да диша.“ Това пише главният редактор на в. „Зора“ Данаил Крапчев в статията си „Провалена е държавата“ през 1941 г. - малко след като Сърбия е пометена от немските войски. Тогавашната радост на големия борец за свобода на Македония е обяснима, но краткотрайна. След 1944 г. Сърбия отново заграбва куп български земи, които държи и до днес.

След скорошните президентски избори обаче, сръбската държава е изправена пред провал съизмерим с този от 1941 г.. На вота в неделя типичният великосръбски шовинист Томислав Николич, който оглавява Сръбската радикална партия вместо задържания в Хага Воислав Шешел, взе най-голям процент от гласовете - 39.6 процента. Досегашният президент Борис Тадич остана втори с 35.4 на сто. Предстои балотаж, на който Сърбия ще избере дали изцяло да се върне назад към шовинистичното си минало, или най-накрая да погледне напред и да се изправи лице в лице със собствената си история. Изборът на Николич обаче изглежда доста вероятен – главно с оглед на повишената чувствителност на сърбите заради случая Косово.

И все пак полезен ли ще е за България един подобен провал за сръбската държава – избирането за президент на Николич, носещ звучния прякор Тома Гробаря? Човек, който иска война за Косово, прекъсване на отношенията със Запада, ако областта стане независима, и смята Слободан Милошевич и Саддам Хюсеин за свои политически идоли...

Следвайки логиката на Крапчев, а и на много други, слабата Сърбия винаги е добре дошла за България. Но не трябва да се забравя, че обстоятелствата през 1941 г. и сега са съвсем различни. Ако днес Сърбия попадне в ръцете на Тома Гробаря, това в никакъв случай няма да значи подобряване на положението на хилядите българи в сръбските територии. И без това в момента страната е с най-високата инфлация в региона – евентуалната бъдеща политика на Николич може да доведе само до повече нестабилност, бедност и проблеми за населението. И ако днес положението на българите от Западните покрайнини, Нишко и Косово е лошо, то ултранационалистическата политика на Гробаря може да го направи непоносимо.

Международната обстановка е такава, че най-добрият вариант за българите останали в сръбските граници, е страната колкото се може по-бързо да се приобщи към Европейския съюз. Макар и трудно, това все пак може да стане при Тадич. Тогава граница между България и Западните покрайнини няма да има, хората ще могат спокойно да пътуват и работят у нас, а български фирми ще могат свободно да инвестират на запад от Трън. Българите в Косово – гораните, пък няма да послужат за пушечно месо в споровете между сърби и албанци и ще могат да се съсредоточат върху това да си намерят достойно място в новосъздадената държава.

За това колкото и примамлив да изглежда образът на една провалена и тотално изолирана Сърбия, той едва ли ще е полезен за българските интереси. Можем само да се надяваме, че една евроориентирана сръбска държава ще намали и влиянието си в Македония. Това разбира се може да е факт, само ако на Тома Гробаря не му се налага да посещава Босилеград като президент. Там между другото, той и без това няма добри спомени. На 4 септември 2002 г. Николич заедно с двамата си най-близки съратници от Радикалната партия Воислав Шешел и Александър Вучич беше принуден панически да избяга от Босилеград. Местните българи го посрещнаха със знамето на ВМРО и плакати: "Това е земята на Аспарух, Борис и Калоян", "Югославия я няма - искаме ревизия на Ньойския диктат", "Радикали, тук дойдохте с пушки и ботуши, а ще си заминете по чорапи и гащи".

Оттогава Николич не се връщал по нашите земи, а лозунгът на Шешел от 1990 г., че войната за Велика Сърбия ще приключи в Босилеград изглежда иронично пророчески.

И все пак, българска ли е Македония?

Част от един мой коментар за MyKinda, който намирам за важен :

“Maкедония е люлка на българщината. Дори да стане нейна гробница, ние докрай ще водим борба за нейното освобождение”. С това мнение излиза най-многотиражния за времето си български вестник “Утро” в навечерието на Балканската война. Такова е преобладаващото обществено мнение до 1944 г. Днес обаче, нищо, че на теория България трябва да е излязла от идеологическите конструкции на тоталитарния режим, споменът за Македония е толкова избледнял, че чак избива в обратни крайности.

Обикновеният българин знае толкова малко за Македония, че за него е непонятно как малцина могат да се палят по тази тема. Нормално – след като медиите преобладаващо третират Македония като страна свързана с България колкото Дания, например. Нищо чудно, тогава, че блогърът Петър Стойков смята, че няма македонски въпрос, че Македония е македонска, и който твърди обратното е “интернет малоумник”. Стремежът му за оригиналност обаче просто отразява цялостното отношение на България към Македония, което личи и в най-малките неща – в прогнозата за времето, където само Скопие отсъства от балканските столици; в пълното неразбиране на младите българи, когато чуят македонско наречие; в отчайващо непознаване на българската история и някогашните български национални идеали; в папагалското преповтаряне на сръбските и гръцки тези за бъдещето на Македония; в инфантилните шеги за изостаналостта на западните съседи.

Разбира се, живеем в такова време, че всеки има право на мнение, включително ако то включва страст към убийства на гълъби, отвращение от деца с увреждания и симпатии към Албена Вулева. Всеки има и дадено от Бога право на самоопределение – било то като джедай, ескимос или македонец.Когато обаче става въпрос за неща от общонационално значение, за каузи отнели живота на хиляди и променили съдбата на половин народ, е добре да се говори поне с малко разбиране и познание. Нужно е да се отдели личното мнение от обективната историческа истина, нужно е просто Македония да се припомни на българина.

Цялата ми статия може да се прочете в MyKinda тук.

Решена да убие и да умре

Вчерашната дата 13 януари отново набира популярност. Не толкова заради спомена за героичната смърт на българската революционерка Мара Бунева, колкото заради грозните сцени разиграли се миналата година на Каменния мост в Скопие, където преди 80 години тя е убила сърбина Прелич.

В резултат на тях, паметната плоча на Мара Бунева днес изглежда както на снимката, направена от Милен Радев. Напук на вандалите, напук на гнусотиите в македонистката преса, публкувам автентичният разказ на съвременник на Бунева, който освен това я е познавал лично.

Става дума за Стефан Танев, несменяемият главен редактор на в. "Утро" до 44 г., който в дневника си пише за Мара Бунева :

Снощи се виждах с Бунчо Бунев, брата на легендарната Мара Бунена. Стар приятел. Изпаднал е сега в твърде тежко положение. Иска да купува стари вестници от редакцията, за да ги пласира в провинцията. Сам Бунчо беше отличен кавалерийски офицер. Напусна армията, за да се посвети на свободата на Македония.

Познавах се добре и със сестра му, с Мара Бунева. Живееше до мене, у Атанас Петрова, директора на бившето дружество "Куриер". Разправях и снощи на Бунчо: - Слушай, Бунчо, не мога да си обясня и досега едно: как тая плаха Мара е крила в себе си такава сила. Сякаш и сега я виждам. Неведнъж е било. Връщаме се от гуляй у Петрови. Срещаме я по стълбите Изгледа ни, види, че сме гуляли, и изтърчи като някаква сърна нагоре по стълбите и се скрие в някоя от стаите на Петрови. Никой от нас никога не я е закачал. Страх я беше, когато види, че сме се нагуляли.

Скромна, трудолюбива жена Съпругът й, ротмистър Иван Хранков, служеше в Първи кавалерийски полк. Беше навремето един от най-добрите ездачи. В няколко годишни армейски конни състезания взе първата награда. Преведоха го в гвардията Заплатата му не стигаше. Мара помагаше на домашните разходи, като шиеше на близки познати. Шиеше хубаво. "Златни ръце има тая Мара" - казваше често Стефка Петрова Живееха си великолепно с Ивана. Нямаха деца.

Целият текст в блога ми "Истинска публицистика" тук.

Mълчаливото помнене на комунизма

Неделя сутринта, в София е неприятно студено. По разровения като окопна зона булевард „Дондуков“ текат кални реки, а коли пропадат из дълбоки ями, които изглеждат точно като да са изровени от някоя многотонна бомба.

Петолъчката от Партийния дом се валя в двора на Централна баня в София. Външните символи на комунизма са свалени, но същността на режима не е отречена. Снимка : Булфото

Сутрешният „Дондуков“ тия дни наистина напомня на „Дондуков“ през 1944 г. например - в края на Втората световна война. Разнебитен от бомбите на вражеските самолети, с изпочупени фасади, постоянни ремонти и отчайваща мръсотия. Точно това, което се случва 1944 г., е причината за конференцията “Мълчанието за комунизма в Централна и Източна Европа”. Защото след преврата от 1944 г. наистина се случват фундаментални промени не само за вида на булевард „Дондуков“, но и за цялата българска държава и общество.

Промени, за които днес се мълчи. Бурният антикомунизъм от началото на 90-те изгоря в собствената си омраза и престореност, за да отстъпи място на днешното почти пълно реабилитиране на старата система.

Конференцията „Мълчанието за комунизма в Централна и Източна Европа“ се организира от Института за изследване на близкото минало. “Много книги и учебници не са написани и тази черна дупка, която съществува в нашето познание за най-новата ни история, е абсолютно трагична и пагубна за бъдещите поколения. Задачата на института е да започне да запълва тази празнина”, казва един от основателите му Дими Паница. Думите му са благородни, но вече минават две години откак проектът е в действие, а за него може да се чуе само по апокрифни пътища.

По подобен начин се достига до конференцията в хотел „Арена ди Сердика“ - претенциозната нова сграда на ъгъла на „Дондуков“ и „Будапеща“. Вътре атмосферата вече е доста различна от следвоенния „Дондуков“. Въпреки лукса на фоайето обаче, „Мълчанието за комунизма“ е скрито в малка заличка в приземния етаж на огромния хотел. Подобни прояви не са много популярни. Публиката също се състои от познати лица – голяма част от тях членове на Института за изследване на близкото минало.

Колкото и необнадеждаващ да е целият днешен фон, все пак има полза от подобни събития. „Негативният пример също е от полза за обществото и от тази гледна точка опитът на българския комунизъм не е безполезен“, казва историкът от БАН Даниел Вачков, отговаряйки на собствените ми вътрешни въпроси. „Допълнителна нужда от такива изследвания дават някои натрапчиви днешни тези, които придават розова окраска на миналото“, допълва Вачков, макар аудиторията му да е доста по-скромна от тази на президента Първанов, когато откриваше паметник на Тодор Живков в Правец.

Нищо, както пише Яворов, големите истини са напътствие към избрани, а не завет към събрани. Докато голяма част от българското общество шумно страда по ниските цени от времето на комунизма, Вачков обяснява защо те не са се запазили. И защо в крайна сметка са довели до пълен крах на системата и фалит на държавата. Причини много - българските цени за СССР са два пъти по-ниски от тези на световния пазар, курсът на рублата е изключително висок спрямо лева - пет пъти по-висок от реалните световни нива, всъщност цялата икономика е подложена на съветски диктат. „Месечното възнаграждение на един обикновен съветски майстор у нас е 500 долара. За сравнение, месечната заплата на един български министър преди комунизма, приравнена към тогавашния курс на долара, е по-малка от 400 долара“, разказва Даниел Вачков.

Недалновидно развитие на тежка промишленост, дефицит в търговията със СССР, непазарни принципи за справяне с икономическите кризи, липса на реални реформи в икономиката. Присъдите за комунизма следват една след друга. „Такъв период на икономическо напрежение няма подобен в нашата история – включително и Първата световна война, когато поддържаме 800 хилядна армия, а по нивите работят жени и деца“, заявява Вачков. Интересно ще е да попитаме президента за мнение, нали и той е историк…

Комунисти честват годишнина от Октомврийската революция в София. Все още много хора у нас изпитват носталгия по стария режим. Снимка : Булфото

Първанов обаче не е на конференцията. Всъщност не присъства нито един политик – включително и от т. нар. „десница“. Може би защото „десните“ са уплашени от собствената си история. Малко със закъснение пристига един друг човек – който няма моменти от собствената си история, които да крие - Дими Паница. Той има по-скоро фигурата на наследник на Боримечката, отколкото на правнук на Иван Евстатиев Гешов. Видният емигрант, зам. главен редактор на най-високотиражното за времето си американско списание „Рийдърс Дайджест“, между другото е носител и на медал “За заслуга” от Съвета на Европа, орден “Стара планина” - първа степен, титлата “Кавалер на Ордена на Почетния легион на Френската република”. Почетен член на Българската академия на науките, член на Международния институт за стратегически изследвания (Лондон), на Англо-американската пресасоциация (Париж), на френската Фондация за бъдещето, на Института за демократизация в Източна Европа (Вашингтон), на Института за пазарна икономика (София) …

Въпреки всички тези титли Паница има топло и непосредствено излъчване. Едър, леко пълен, усмихнат – архетипът за нечий прекрасен дядо. Дланите и пръстите му са огромни, като на земеделец. Малко след Паница влиза и Георги Господинов, с патерица в ръка. Дама на средна възраст до мен му се усмихва и казва : „Приличаш на д-р Кръстю Кръстев.“ Всъщност Господинов изобщо не изглежда като легендарния представител на кръга „Мисъл“, поне външно. Ще видим на какво ще заприлича образът му във времето. Дими Паница обаче вече прилича на образци от българската класика – на дядо Славейков, на Вазов.

Дими Паница (вдясно), председател на фондация “Свободна и демократична България”. Един от най-успелите българи зад граница продължава да взима дейно участие в обществения ни живот. Снимка : Булфото

Той шумно се смее, когато Михаил Груев от Софийския университет определя комунизма като „своеобразна генна модификация на обществото“. Паница вероятно много добре познава българина преди и след 44-та година. От личен опит знае за процесите, които Груев нарича „депейзанизация на селата и рустификация на градовете“. „Традиционният селянин постепенно изчезва, той се превръща в кооператор, а после в държавен надничар върху собствената си земя или пролетарий в марксическия смисъл на понятието. Променят се моралните устои, битът и начинът на живот и постепенно всичко се доближава до живота в градовете. В същото време там тече обратния процес - „оселянчване“. Нестихващият поток имигранти прекъсва вековния механизъм на смилане на селските стереотипи и интегриране към градската икономика и култура“, разказва историкът Груев.

„Пропорциите са така нарушени, че след 60-те години старата градска култура се поглъща, ерозирана от идеологическото обезценяване и от по-жизнената среда на новото селячество. То обаче е загубило културните плюсове на предишната си среда, което води до уродливи форми и практики“, казва Груев и обобщава, че „така постепенно се ражда новия социалистически човек, който е нито гражданин, нито селянин“.

Дими Паница само се усмихва. Сигурно и той си е мислил нещо подобно, докато е вървял на зиг-заг между рововете и калните вади на „Дондкуков“. Или пък когато все повече и повече българи го припознават за братовчед, и както казва Георги Данаилов, му подаряват бродерийки и павурчета, домашна ракия от потрисащо качество и понякога любимата му пастърма. Явно Паница е склонен да търпи още много прояви на новия рустифициран българин в стремежа си да го направи европеец. Или по-скоро да му припомни какъв е бил пред 44-та. Дали ще успее, при положение, че българинът явно не си спомня историята преди 20 години?

„Социалните придобивки, с които се хвали комунистическият режим, са видими навсякъде другаде в Европа, те са плод на развитието на технологиите. В Европа обаче те дават дългосрочен резултат, а у нас рухват под тежестта на собствената си недалновидност“, казва проф. Ивайло Знеполски, също един от основателите на Института за изследване на близкото минало. Българинът обаче предпочита да си ги спомня с умиление и да плаче за времето, когато е работил нищо и е получавал нищо. Знеполски определя социалните придобивки на комунизма като купуване на лоялност и съпричастност на населението – нещо характерно и за нацистка Германия. Като виждаме днешната носталгия по соца, явно е прав.

„Това е вид вътрешна експанзия и средство за подчиняване на народа, институционализирана корупция. Тя води до привидна лоялност и затваряне на очите пред жестоки престъпления“, допълва Знеполски. Май е време отдавна затворените очи да се отворят. Конференции като „Мълчанието за комунизма“ облекчават амнезията на обществото ни, но не я лекуват. Най-вече защото самите те са доста мълчаливи. Защото нямат нужния вътрешен заряд за промяна.

„Помагайте, помагайте“, обяснява на излизане Даниела Колева от Софийския университет на Дими Паница. Колева работи по нова книга като част от проектите на Института за изследване на близкото минало. Малко тъжно е, че всички чакат 77-годишния Паница да им помогне, да ги финансира, да ги подкрепи. Говорим за тежкото наследство на комунизма, а не е сигурно дали малцината, които „помнят“ са преодолели една от най-характерните за тоталитаризма болести – бягството от отговорност. Цялото днешно „помнене“ на комунизма вероятно е характерно за нациите, които излизат от подобен вид режим. Историята все още не е показала, дали такива държави успяват да се възстановят от „генната модификация“ наречена комунизъм. Може би ще си стъпят на краката едва тогава, когато властта излезе от ръцете на „генно модифицираните“. Но дотогава трябва да се запази поне някакъв спомен.

Дими Паница излиза от „Арена ди Сердика“ и се качва по стълбите към градинката на Царския дворец. Другите се връщаме долу към калотията на „Дондуков“. Ще видим дали и в бъдеще ще останем сред разбитите улици и полусрутени сгради на собствената си историческа памет.

Тази моя статия се появи първо в "Електронен вестник" тук.

П.С. Бях помолен от вестник "Култура" за чисто информационен репортаж за същото събитие, може да го видите тук.