На гости в Брезница - Ахмед Мула

Ахмед Мула е усмихнат и гостоприемен. Черпи с всичко възможно от малкото си магазинче, което преминава в нещо средно между кафене и кръчма. Всички в Брезница го познават - преди е бил и политически активен, ходил е до София да се бори за връщането на имената след "възродителните" процеси. Днес обаче не е член на нито една партия. На чаша кафе Ахмед разказва:

Политическите лидери повече си придават важност чрез нас мюсюлманите. Ние нито сме ги виждали, нито ги познаваме, нищо. Чували сме само от телевизията – някакви измислени партии сигурно. Тука е бастион на ДПС, да ти кажа. Има нещо такова, че трябва да си от ДПС, за да си добре. Иначе по някой път има проблеми. В моята работа не пречи, аз вече не съм член.

В началото хората харесваха ГЕРБ, можеше да се направи клуб. Но с тези приказки всичко замря. Може би тогава е искал да каже друго, но...който не обича ДПС, пак ще гласува от тях – от страх. Борисов държи по-просто език, можеш да го разбереш, но...

Ахмед Мула в своето кафене-кръчма-магазин. Снимка: Добрин Кашавелов

Тук не се делим, който може и има желание може да си прави каквото иска. Няма разделение, и в града е така. Не ми прави впечатление дали работя с мюсюлмани или християни. Ние си говорим на български, не на турски, че да имаме проблеми. Не е важно откъде сме дошли и как сме приели исляма, важно е да сме си добри граждани на България.

От 15 години почнаха много да използват това название за нас - помаци. Според мен български мюсюлмани е най-добре, произходът не е толкова важен. Помаци звучи малко обидно. Едните са християни, другите мюсюлмани, това е разликата. Ние сме си тука от поколения, какво да се ровим.

През комунизма бутат камъните на гробището край Брезница. Някои сега са запазени в джамията. Има много с арабски надписи, значи може тук хората да са живели от хиляди години. Но това не е най-важното. Всеки се определя както иска. Някои останаха и с българските имена, никой не им се сърди. Много млади момчета и момичета учат в чужбина, после се връщат тука. И дъщеря ми е така.

Няма по-различно отношение към мен, заради името. Не съм усетил дискриминация, няма такова нещо. Винаги сме си живяли тука, познаваме и хора в града, никой не го интересува как се казваш.

Няма нужда, не може и да стане да се отделим като малцинство. Няма никакъв смисъл. Няма какво да се делим. И сега всеки може да отиде в Турция, ако иска, но никой не отива. Тук си имаме всичко – и планина, и земя, и река. Ние сме си от тука. Дядо ми е бил на война, бил се е за България. И сега да има война – ние къде ще отиде. В българската армия, да защитаваме България, много ясно. Не може и дума да става. Единственото разделение е в религията, но то не пречи.

Бях около десет годишен, когато станаха събитията по "възродителния" процес. За Брезница той беше 70-те години. Бях на моста и гледах как се връщат хората. Бяха изпопребити, изпохапани от кучета. Бяха се гаврили с тях. Повечето бяха жени, деца, младежи. После дойдоха в селото в два часа през нощта, заградиха къщата, изкараха ни и ни накараха да пишем какво име искаме да си изберем.

Какво ми беше българското име ли? Не искам да си спомням повече за това, заминало отдавна. Другия ден отиваш на училище и започват да ти четат новото име. Ти само държиш главата надолу...много тегаво.

Бил съм и на двата големи митинга в София. В сняг, студ, докато пред Народното събрание ни върнаха имената. Беше много истинско, много хора ни подкрепяха. Знаехме за какво се борим. Черпеха ни с чай, със закуски. И сега правят стачки, но са много по-изкуствени.

Носталгия по комунизма могат да имат по старите – без образование, без да разбират нищо са им дали постове и работа. Като дойде новото време, който може да работи, работи. Сега сме свободни и се борим – няма как да има носталгия при нас. Дори тук да няма работа, отиваме за три месеца в Гърция и се връщаме и почваме наново.