Забравеният Илинден

Ой ти пиле, славей пиле,

Що ми пееш толкоз рано?

Яз не пеям, току жалам
За горица, за слобода…

Ой ти, пиле, славей пиле,
Я попей ми една песна
Речоита, жалоита,
жалоита, плачоита,

Па прелетай преку Вардар,
Преку Вардар, кай Велешко
Да ги видиш мойте бракя

Во кървои облеени,
Сос коршум изшарени,
Со ножои избродени.

С тази народна песен започва третата част на романа на Димитър Талев “Илинден”. Тази част от тетралогията на Талев е от по-непопулярните, главно защото българските образователни системи предпочитат да наблягат върху твърдоглавата Султана от “Железния светилник”.

И умело пропускат най-важното оставено от Талев - споменът за борбите на българите в Македония. От 1944 г. насам той е дотолкова избледнял, въпреки усилията на хора като Димитър Талев, че днес българи и македонци се срещат почти като чужденци.

Съвсем прави са тогава днешните българи в Македония, останали като по чудо такива, когато казват, че “македонизмът е много повече психологически, отколкото исторически проблем.” Българите не знаят почти нищо за Македония, за обстоятелствата, в които хората са живели там през годините, за компромисите, които са правили, за въпросите, които са си задавали. И очакват, че когато проснат на масата някой безспорен исторически факт, като този, че Илинденско-Преображенското въстание е българско, всички край Вардара ще преживеят моментален духовен катарзис и ще се почувстват отново българи.

[+/-] ...виж целия текст

Опити постоянно има в тази насока, резултат никакъв. А в тези исторически спорове, уж с цел сближаване, прозира единствено огромната пропаст между България и Македония. Хиляди българи с шовинистичен патос громят македонистите по форумите, защото знаят, че Гоце Делчев и Даме Груев са българи. Това първично знание ги кара да пишат, чак след това търсят някакви доказателства и примери.

Но знаят ли кой е Питу Гули? Васил Чекаларов? Христо Силянов? Чели ли са нещо за Илинденско - Преображенското въстание, освен краткия материал в учебника по история? Тук отговорът за мнозинството е “не”.

България претендира за исторически права над Македония, но не знае даже историята на българите там. Априлското въстание заслужено е познавано в детайли от много българи. Рожденият ден на Васил Левски се чества като национален събор. “Под игото” е любима книга. Но споменът за българските революционери спира до историческата граница на Освобождението. Фактите около Илинденското въстание, доста по-мащабно подготвено и кръвопролитно от Априлското, са почти неизвестни. Рожденият ден на Гоце Делчев, продължил делото на Левски, се чества единствено в едноименния град. “Илинден” на Талев не се чете - много е дебел.

А и в “безспорно българското Илинденско въстание” от 1903 г. има много моменти, които психологически могат да обяснят днешния македонизъм и да помогнат за неговото разбиране.

Преди въстанието лидерите на ВМОРО са убедени в желанието на България за подкрепа. Христо Матов пише на Пере Тошев за свой разговор с ген. Савов, военен министър в кабинета на Р. Петров, който е казал, че “къде септемврий ще бъде готова България, щом не е възможно да се отложи въстанието.” Борис Сарафов получава обещания, че България ще се намеси, ако Организацията с въстаническите си действия успее да ангажира 60 000 турска войска. Пере Тошев получава по-определени уверения за направени от българското правителство и очаквани до края на август военни доставки.

Положението обаче става все по-неудържимо и на 1 юли Даме Груев и Сарафов се съгласявят да не бавят повече възстанието. Решават то да се вдигне в Македония на 20 юли, празника Св. Илия, в Одринско на Преображение, а в Серският окръг на Кръстьовден.

Резултатите от въстанието са известни. Христо Силянов, летописецът на македонските борби, който обаче не се ползва с популярността на Захарий Стоянов, е един от многото, които описват разбиването на четите. Той обаче пише и за един документ, който е малко познат и в България, и в Македония - писмото на Главния щаб на Вторият македоно-одрински революционен окръг до Българското правителство от 9 септември 1903 година.

В него Даме Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев приканват българското правителство да изпълни един нравствен дълг - да защити разбитите българи в Македония, защото както пише Христо Силянов, смятат въстанието за общонародно дело, а Княжеството - призвано “да ръководи интересите на българския народ” и, следователно, длъжно да спаси от гибел застрашената част на нацията и освободителната кауза на “роба-българин”. Затова те приканват българското правителство към “патриотическо вмешателство”.

“Поставени на чело на нашето народно движение тук, ние апелираме към Вас от името на робът българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин - чрез война. Вярваме, че желанията на народа в Свободна България са същите,” пише в апела.

България не оправдава тези надежди. Христо Силянов разказва, че “тя наистина не гледаше с “хладнокръвие” на “систематичното изтребление на българското население и пропадането на българското име и чест”: тя все правеше нещо. Но нейното правителство нито помисли да отиде по-нататък от едни обикновени дипломатически постъпки.”

Българското общество пише апели, прави събрания, молебени и траурни шествия за страдащите в Македония, но правителството се движи между заканителни ноти и опити за подобрение участта на македонците чрез пряко разбирателство с Турция. В момента, когато в София е получено “Изложението” на Главния щаб, Г. Д. Начович се намира вече в Цариград, изпратен да се споразумява с турското правителство, а в софийските правителствени среди се говори за съюз с Турция…

“И въстаналите се прибраха въ своите пепелища с остра болка от съзнанието, че свободната братска страна ги изостави в най-страшния момент на изпитанието им”, пише Христо Силянов.

Това не е първият, не е и последният случай на изоставяне от страна на България. Не беше ли и България, която осъди последния лидер на ВМРО Иван Михайлов на смърт? Не бяха ли българските комунисти, които на драго сърце приеха доктрината на македонизма и даже започнаха да македонизират собственото си население в Пиринския край? Не е ли България тази, която днес не прави нищо по македонския въпрос и наблюдава отстрани македонистко - гръцкия спор за името и историята на Македония? Не са ли днешните българи, които не се интересуват изобщо от Македония?

При това положение нищо чудно, че днес има хора, които се определят като македонци. И за това не са виновни само Сърбия и Коминтерна. Вместо да ги мрази, българинът може да се опита да ги разбере. Даже и да им помогне.

А историческата истина все някога ще излезе наяве, това е най-малкият проблем. Но за нея трябва и самите ние да запазим спомен.

Този мой материал излезе първо в електронното списание "Аргументи".