Алекс Букарски: На Балканите литературата все още е само продължение на държавата

Изкуство, което може да се схваща само в някакви национални рамки, не е изкуство, а фолклор, казва македонският писател

Вестник "Дневник" публикува мое интервю с македонския писател Алекс Букарски, което впоследствие беше препечатано в авторитетното френско издание "Courrier international". В блога публикувам пълната версия на интервюто, по-дългичка от тази в "Дневник":

Македонският писател Алекс Букарски е на 23 години, учи филология в Скопие. Блогът му bukarski.com е един от най-популярните в Македония. През 2006 г. Букарски спечели конкурси за най-добър разказ и за най-добър дебютен ръкопис в страната си. В България писателят представи първата си книга "Люде, на които не им се отваря парашута“, която се издава от сдружение „Словото“.

Казвате, че в съвременната македонската литература трябва да се разрушат много митове. Дали това не е валидно за всички балкански страни?

- Трудно е да се каже, че ние изобщо имаме съвременна литература, която да се различава от тази преди два века. Това може би се дължи на силното влияние на соцреализма и възприятието, че литературата е продължение на държавата. Все още се смята, че литературата трябва да се бори с онези недостатъци на човешкия характер, с които държавата не може да се справи. За това нашата литература е в ролята на помощник, тя не е нещо самостойно. Тя не разобличава, не демистифицира, не разгражда митове, a претендира да казва „големи“ истини и да ретушира историята съгласно новите оруелови потреби на актуалната власт. Особено в Македония, литературата се смята като продължение на историята. Има много автори, които спадат към категорията „национален писател“. Това не е в смисъл на писател, който е ценен от нацията, а на такъв, който се грижи за запазването на всички съвременни национални митове и създаването на нови.

Това ли е основният недостатък на балканската литература?

- В Македония, а и на Балканите нямаме силно развита жанрова литература. Трудно е да се намери качествен криминален роман или научна фантастика.

А в Европа постмодернизма отдавна всмука тези жанрове в себе си. Там вече 30-40 години е трудно да се направи разликата между висока и тривиална книжовност.

Големите книги имат от всичко. А на Балканите все още владеят писатели, чиито занаят е да са професори по литература. Те претендират, че пишат висока литература. Във формален аспект си вършат добре работата, но дори когато пишат с най-нови постмодернистични техники, те мислят по модернистичен или, още по-лошо, по патриархален и битов начин. От другата страна са писателите, които пишат масова или тривиална литература.

Те обаче не добиват парите и славата на писателите на Запад, главно заради летаргията на на медиите.


[+/-] ...виж целия текст

Защо при нас комерсиалната и високата литература не успяват да влязат във връзка? Като че ли критиците не искат да приемат, че и на Балканите може да има качествена масова култура?

- Когато започвах да пиша и аз мислех, че един писател, който претендира да биде сериозен, не би давал интервюта, не би се показвал по телевизията, не би говорил за политика – такива демагогии слушах в училище. Но вземете за пример руските класици – Достоевски, Тургенев, те са писали по списания с големи тиражи, публикували са откъси от книгите си като фейлетони, а чак след това те са влизали в библиотеките. От днешна гледна точка това е един доста комерсиален подход. В този смисъл писателят вероятно трябва трябва да остане сериозен в определени рамки – главно що се отнася до темите, с които се занимава. Защото днес всичко е прилично несериозно – новините, телевизиите, вестниците. Но творчеството на писателя трябва и да е забавно – иначе няма шанс да мине. Хората нямат време да се занимават с тежки екзистенциални въпроси и за това трябва да се намери някаква спойка между сериозната и масовата книжовност. Това е така познатата „естрадизация“ на литературата. Трябва да се появят литературни „звезди“, които обаче да имат собствен характер, да притежават и философска мисъл, да се интелектуално некорумпирани.

Дали у нас това се получава трудно, защото още ментално не сме излязли от времето на комунизма?

По времето на комунизма писателите са били най-омразната категория хора в Македония. Това го знам от реакциите на по-старите хора, които са живели в тази система, когато им казах, че имам амбиции в литературата. Но да поясня, писателите не бяха мразени по начинът, по който всеки добър писател би трябвало да бъде презиран от медиокритета, а защото бяха част привилегированата власт. Те бяха повече машинописци и агенти, отколкото писатели или журналисти. Нещо повече, те са били задължени от системата да бъдат и псевдожурналисти, за да им бъде позволено да са и писатели. Така те станаха нито писатели, нито журналисти. За да се заличи това впечатление от писателите днес трябват много силни личности.

Но защо вместо Македония да дава път на младите писатели, правителството предпочете да субсидира преиздаването на „130 тома македонска книжовност“, които ще включват автори още от времето Охридската книжовна школа?

- Правителството на ВМРО – ДПМНЕ се обявява за реформистко, но това ли си представя като реформа? Реформа би било, ако бяха обявили конкурс за пет млади автори до 30 години, които да получат държавна стипендия и да бъде преведени на най-значимите световни езици със съответния ПР и културен мениджмънт. Това, както всяка истинска реформа, би предизвикало голямо недоволство сред старите кланове, сред старите писатели. Те веднага биха казали, че се рушат ценностите, че е прекършен историческия континуитет, че всичко започва отначало и т.н. В момента обаче се случва обратното. Дава се хонорар на всички стари писатели за книги, които отдавна трупат прах по книжарниците, а днес се преиздават отново. Така, както по комунизма, се купува тяхната лоялност – която през годините писателите предлагаха при всеки удобен случай, снижавайки стандартите си на все по-ниско ниво. Тук става въпрос не просто за препечатване, а за всеобща верификация на литературните ценности на старите писатели. А аз мога да кажа, че качествените писатели се броят на пръстите на едната ръка, всички останали са бивши агенти, които имат нужда от лустрация и истинско преосмисляне на делата им.


Не мислите ли, че докато подобни писатели са водещи, границите между балканските народи ще се издигат все по-високи, вместо да се рушат?

- Вижте, на Балканите ние сме като някаква компания, която чака пред дискотека, но за да влезе трябва да мине един час. Вместо да седнем на пейка в парка и да започнем да си говорим и да се забавляваме, ние се бутаме, караме се и казваме: като влезем в дискотеката, тогава ще сме приятели. Така в Македония се мисли и за влизането в ЕС: като всички балкански земи влезем в Европа – всичко ще се оправи. Това не е така. Трябва сега, в този момент, да започнем да работим за това, да се сближаваме. Нито ЕС, нито дискотеката ще ни сближи, ако ние сами не се сближим.

Каква според вас трябва да е ролята на литературата в това сближаване?

- Ще дам един пример, 17 македонски писатели дойдоха няколко преди мен в България. Но аз не чух нито един да е дал интервю, да се е появил където и да е, въпреки че македонските медии доста писаха за промоцията на техните книги тук. Защо се случи така? Защото тяхната литература е обременена с историческата нишка, за която аз казах, че се възприема като политически и исторически коректор. А всъщност е политически некоректна. Към мен отношението е по-добро, защото хората в България виждат, че като млад човек не съм натоварен с неща от миналото. За това ми се дава шанс, въпреки че македонските медии не писаха нищо за моето идване тук. В този смисъл, няма вече смисъл да се пише в рамките на някоя малка национална литература, литературата трябва да е наднационална . Изкуство, което може да се схваща само в някакви национални рамки, не е изкуство, това е фолкор. А фолкорът е предимно фашизоиден и на мен лично ми е противен.

В този смисъл сте казвали, че чакате края на националната литература.

- В Македония много хора казват, че след комунизма не се пише национална литература, че днес всичко е постмодернистично. Вече споменах, че това не е така - днес за жалост все още се пише за Кирил и Методий и подобни исторически фигури. Използват постмодернистки техники, само за да продадат повторно историята. Достатъчно такава литература! Обикновеният македонец през последните 15-20 години е страшно литературно неграмотен. Когато днес той си купи книга, очаква да прочете, че е центърът на света, че от Македония е започнала писмеността. Тогава той си казва, че досега не е чел изобщо, но след като е прочел тази книги вече знае всичко и не му трябват други. Такава литература се пише днес в Македония, и при това не от маргинални фигури, а от онези, които имат почетно място в университетите, институтите, църквите, академиите. Има някои писатели на Балканите, които пишат друг тип неща, но бих казал, че в духа си те са емигранти. Плаша се, че ако нещата се запазят така, те скоро ще трябва да са и физически емигранти, за да могат да продължат да работят.

Все пак виждаш ли някаква положителна промяна в Македония, както в отношението на писателите, така и в това на читателите?

- Това е по-скоро шега, но наистина много хора ми казаха, че първата книга, която изобщо са прочели, е моята. Някои приятели казаха, че ако всички книга са като моята, те са щели да завършат два факултета. Също много хора тук в България ми казаха, че са имали същите случки като тези в книгата ми, същите прякори, същите герои. Това е хубаво – оказва се, че една наглед локална тема може да е актуална и в България, а може би навсякъде по света. Явно това поне малко променя отношението на хората, кара ги да четат.

Не мислиш ли обаче, че ако Македония продължава да забавя европейската си интеграция, тя рискува да остане културно изолирана не само от съседите си, а въобще?

- Аз съм оптимист за Македония и нейния път към Европа. Мисля, че тя ще успее да се приобщи и да доведе отношенията си с България и другите съседни страни до едно пристойно ниво. Плаши ме обаче колко време ще мине докато се случи всичко това. Аз съм на 23 години и за мен е важно всичко това да стане сега. Проблем е и, че в момента не само аз, но и много граждани в Македония не знаят по кой път ще тръгне страната. Хората искат да знаят до къде трябва да стигнат, тогава ще са готови да изтърпят всякакви трудности. Но в момента ние сме в състояние на изкуствен кръстопът – наложен от нашите политици, някои от които твърдят, че докато не си решим проблемите у дома не ни трябва ЕС, че “има време“ и можем да се оправяме прекрасно сами. Надявам се, че те няма да победят. Страната има голяма смъртност, младите хора избягаха – политиците и новобогаташите скоро може да са в такова положение, че да няма пред кого да парадират с парите си. За това трябва да ги притиснем, като граждани, като интелектуалци, за да се ускори процесът на интеграция към ЕС и , за да не прекараме остатъка от живота си безработни, изолирани и гледащи само как те карат бързи коли, ядат, пият и живеят.

А дали много от обикновените хора в Македония няма да са най-щастливи именно, ако страната поеме по пътя на изолацията?

- Да, има такъв начин на мислене, че изолацията не е толкова лоша работа. Хората, които мислят така, просто не са виждали по-добро. Важен фактор е, че и Сърбия още стои в изолация. Докато ги чакаме обаче, може да се окаже, че Сърбия ще влезе ЕС, а ние ще си останем с Косово и Босна. Само хората, които са изолирани, но имат фантазия, могат да търсят по-доброто. Повечето хора обаче нямат фантазия и мислят, че сегашното положение е най-доброто възможно. Наложената политика в Македония не е без последствия – населението е силно манипулирано - в последните две години направо с методите на болшевишката пропаганда. Постоянно вървят скъпи пропагандни клипове по 10-15 минути – с целуващи се земеделци, спортуващи младежи, работещи ковачи, малки деца...ужасяващо е.

Дали заради това Македония все още се чувства културно по-близка със страните от бивша Югославия, отколкото с България?

Без всякакъв конформизъм казвам, че искрено се надявам в скоро време да се случи промоция и на млад български писател в Скопие. Надявам се моят пример да даде смелост на някои издателски кръгове в Скопие да дадат възможност на български автори и да ги приемат, както аз съм приет тук – нещо, което за момента не се случва. Но аз съм тук не само заради приятелството си с Константин Павлов (б.р. преводачът на „Люде, на които не им се отваря парашута“), но и заради Интернет. Той ми даде възможност да не гълтам всичко от телевизията, а сам да науча някои неща за България. Моето представяне тук имаше голяма поддръжка от страна на блогърите, които в случая изпревариха журналистите. За това мисля, че за младите хора винаги има надежда. За старите е много тежко, предразсъдъците им са големи. Иначе македонските медии не само, че премълчаха напълно моето идване, но в същото време писаха само стандартните неща за България: наказанията от ЕС, камион катастрофирал...

Може би за тази мисъл ще ме жигосат в Македония, но там казват, че за да обикнеш татковината си, трябва да отидеш в друга татковина. А при мен стана така, че отидох в друга татковина, за да видя колко е лошо в моята. Но моите критики към Македония са добронамерени. Хората в Македония, а и в България, най-после трябва да разберат, че критиката към държавата или към ситуацията не е равна на предателство.