Koледен дар

Предният път поздравих всички за празниците с част от повестта "Неда" на Любен Каравелов. Тази година съм избрал чудесния разказ на Иван Вазов "Коледен дар", с който искам да пожелая на всички вълшебни празници и няколко неочаквани чудеса през новата година!

Коледен дар

Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго из­под бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до кос­тите, вееше по снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж префръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въз­дух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, двори­щата, улиците. Студено беше. Комините изфърляха чер­ни стълпове дим към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата! Той наумяваше топлината, благоден­ствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяващо дихание на зимата...

Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Юрданови, женени пред година и половина. Цанко Юрданов, важен чиновник в едно министерство, човек образован, светс­ки и страстно привързан в младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Ви­тоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък занят от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна раз­сеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той из една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на собата, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всякой е изпитвал това щастливо-егоистично сънеподобно състояние.

Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но бе така далеко и безцелно. Тя го беше опряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим; изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно про­зорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниските врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена между големи­те богатски домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки. Приликата на къщичката с просекинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи около си и да казва: „Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлина, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Видите ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна от бога. Смилете се."

Целият разказ в блога ми "Истинска публицистика" тук.

Владимир Буковски, Анна Политковская и мълчанието на Запада

Николай Самсонов е геофизик, изтъкнат руски учен. Властите го арестуват, защото им изпраща писмо, в което настоява да се продължи разкриването на престъпленията от времето на Сталин и да се извлекат нужните поуки. Подлаган е на всевъзможни мъчения – бият го, инжектират го с психотропни вещества, затварят го с най-опасните луди. Здравето му е тотално съсипано : сърцето, черният дроб и стомахът му са силно увредени най-вече заради вторичните действия на успокоителните.

Ислам Хасуханов е висш руски военен от чеченски прозиход. Арестуван от властите като „международен терорист“, след което е подлежен на нечовешки мъчения. Не си спомня цяла седмица от живота си, в която се редуват бой и инжекции с психотропни вещества. Има 14 счупени ребра, едно от които се забива в бъбрека му. След мъченията е изпратен в предприятие N ЙаН 68 или така нареченета „дъскорезница“. Там се затварят полумъртви от изтезания хора, докарани до това състояние от офицери на руските правоохранителни институции.

Самсонов и Хасуханов не са герои на едно и също време, на един и същи режим. Дори мъченията им са описани от двама различни автори – от Владимир Буковски и от Анна Политковская. Но и двата случая представят великолепно руската действителност, която от съветско време до днес явно не е много различна. Самсонов е затворен 1956г., по времето на Никита Хрушчов. Хасуханов е заловен 2002г., а на власт е Владимир Путин. Почти нищо по руските земи не се е променило, не и в същността си.

Това е безмилостното заключение на книгата на Анна Политковская „Русия на Путин“. Убийствена е приликата между това, което прочутият Владимир Буковски пише в книгите си „Един дисидент сред архивите на Кремъл“, и реалността, която Политковская описва. Същото мислене, същите методи, същите политики, същата жестокост – в Съветския съюз и в путинова Русия. Всички прогнози, които Буковски прави, се сбъдват в книгата на Политковская. Всички негови обвинения са повторени в „Русия на Путин“. Цялата посока на мислите на Буковски е продължена в книгата на Политковская.

На времето обаче никой не обърна внимание на „Един дисидент сред архивите на Кремъл“, никой не се вслуша в прогнозите, никой не се защити от опасностите, които книгите вещаеха. Вероятно същото щеше да се случи и с труда на Политковская. Но явно нейните истини за непосредствената действителност бяха толкова неудобни, че доведоха до убийството на авторката на 7 октомври 2006г. С четири куршума, в асаньора на блока и в Москва. На рожденния ден на Владимир Путин.

Макар и по трагичен начин, убийството дава възможност този път да се вземат реални мерки. А нужда явно има. „Всичко е като по съветско време,“ казва в книгата си Анна Политковская. „Сянката на комунизма, в най-чудовищния и вид, отново се спуска над нас.“

Буковски отдавна беше писал за фалшивата руска демокрация, за неразбираната на Запад руска реалност. За него нежните революции в цяла Източна Европа не са нищо повече от заговор на Кремъл. „Тяхната цел беше да запазят властта на старата номенклатура при новите условия, изткласквайки в управлението едно ново поколение от манипулатори, достойни приемници на предишните“.

Какво по-добро потвърждение на думите на Буковски от образа на Владимир Путин, бившият подполковник в КГБ. Чиито образ Политковская безмилостно изкарва за прочит : „Брежнев беше противна личност, Андропов – кръвожаден, въпреки че имаше демократично лустро. Черненко беше тъп, а руснаците не харесваха Горбачов. Елцин ни караше да се кръстим, докато се чудим накъде ни водят неговите действия. Ето го и техният апотеоз – Владимир Путин.“

Очудващо за много хора на запад, неговото идване е всъщност съвършено логично. „Нима не са същите енергични генерали, които преди да атакуват Грозни, бяха „помогнали“ на Афганистан,“ пита Владимир Буковски. „Нима не са същите партийни апаратчици, които още от времето на Брежнев и Андропов ръководят „политиката на националностите“? Нима не става въпрос за същите „професионалисти“, по които общественото мнение бе обезумяло от възторг през 1991?“ Излиза, че са същите. Вината според Буковски до голяма степен е на Запада, който не осъди комунизма, както навремето нацизма, а се подведе от фалшивата „перестройка“. „Не е нужно да хитрувате, скъпи ми господа, вие сами направихте вашия избор, като се оставихте да бъдете подмамени от перестройката и да бъдете изплашени от идеята за конфронтация.“

Вина в Запада вижда и Политковская. „Напълно очевидно е, че заздравяването властта на Путин е завръщане към съветската система. Трябва да се каже, че това стана възможно не само заради собствената ни небрежност, апатия и умора, настъпили след прекомерните революционни промени“, казва тя.

„То се случи и под одобрителните възгласи на Запада, преди всичко на Силвио Берлускони, който, изглежда, е влюбен в Путин. Той е един от главните му защитници пред Европа. Путин обаче се ползва и с поддръжката на Блеър, Шрьодер и Ширак, а не среща и сериозно противодействие от другата страна на Атлантика, от Джордж Буш-младши. Заради това никой не попречи на нашия кагебист да се върне в Кремъл, нито Западът, нито дори сериозната опозиция в самата Русия.“

Днес гласове срещу Путин има, но както обикновено със закъснение. Световната реакция е крайно забавена и неефективна, както след книгите на Буковски, така и след тази на Политковская. А те анализират същностно еднакви проблеми.

Буковски дава един общ поглед над проблема комунизъм и неговото наследство, анализира на едно високо ново, дава коментари и прогнози. Политковская няма тази амбиция, авторката сама казва, че в книгата и са „събрани емоционални реакции от канавката на живота, такъв какъвто е в Русия днес. Но „Русия на Путин“ е пряко доказателство на думите на Буковски, допълнение чрез факти на неговите коментари. Нещо повече, допълнение прекарано през човека. Докато Буковски борави с понятия, абстракции, осъсжда цели идеи, Политковская показва съдбата на отделния руснак. На новобогаташката Таня, на превърналия се в алкохолик интелектуалец Миша, на тънещия в мизерия професионален войник Ринат, на осиротялите семейства след „Норд Ост“. И така резултатът не е по-малко въздействащ.

„И преди в Русия сме имали лидери с подобен на Путин мироглед“, казва в края на книгата си Анна Политковская. „И това ни е довеждало до трагедии, до масови кръвопролития, граждански войни. Не искам повече. Затова толкова ненавиждам този типичен съветски чекист, когато го видя да крачи наперено по червения килим в Кремъл към трона на Русия.“

Анна Политковская вече е лишена от щастието да гледа победоносния марш на Путин. Ще си позволим ли обаче всички ние да го догледаме докрай, та даже да го възхваляваме както сп. „Тайм“?

Публикувано първо в блога, създаден от колегата Александър Кръстев: "Аз чета...за вас и с вас"

Koсово и България

„Не албанското, а сръбското население в Косово бе подложено на геноцид. Подложено на геноцид бе и културно-историческото минало на тази изконна сръбска земя. Заличава се историческата памет не само на сръбския народ, но и на самото човечество.“

Плакат в сръбската част на етнически разделения град Митровица в Косово. Пределно ясно е накъде гледат сърбите, а явно все още в тази посока са и симпатиите на много български политици. Снимка: Ройтерс

Такова мнение бе дадено в началото на месеца от председателя на Българския антифашистики съюз Велко Вълканов на страниците на вестник „Нова Зора“. Тезите му излязоха само седмица преди тройката посредници на САЩ, Европейския съюз и Русия да представят своя окончателен доклад за преговорите между Прищина и Белград относно статута на областта Косово. Въпреки липсата на консенсус между албанската и сръбската страна, в скоро време се очаква обявяването на независимостта на провинцията. Не може да се отрече, че Вълканов доста добре описва преобладаващите нагласи сред българското общество по този проблем.

Вероятно с достигането до развръзката на проблема „Косово“ можем да очакваме още цял поток подобни мнения, експлоатиращи понятия като „братята славяни“, „люлката на сръбската цивилизация“ и „албанският мюсюлмански нашественик“. Трудно можем и да очакваме друго, след като самият български президент Георги Първанов неотдавна във Вашингтон се произнесе доста недвусмислено относно очакваната независимост на Косово : „Като президент казвам на международната общност: да не го правим, защото ще се повлече стремежът и на други общности за обособяване.“ Подобни тези отдавна битуват у нас. Всевъзможни политици обичат да плашат народа с турски сепаратизъм, като Волен Сидеров дори предвиди откъсване на български територии в полза на Турция и Македония. По време на натовските бомбардировки в Сърбия през 1999 г. вестник „168 часа“ пък излезе с незабравимото заглавие : „Войната в Родопите започва на 16-и август“.

Тогава на 16-и август не се случи нищо особено, но явно до момента не се е променило много и в българското виждане по проблема Косово. Политическата биография на много фигури у нас ясно обуславя техния „панславизъм“ и неговото балканско разколонение - „пансърбизма“. Дали обаче външната политика на България в такъв ключов исторически момент като сегашния, трябва да се обуславя от същите идеи? Има ли правилно разбиране на ситуацията сред българската политическа класа? Не е ясно дали ръководните фактори у нас могат обективно да кажат дали Косово наистина е „изконна сръбска земя“ или по-скоро е придобито в резултат на войни, несправедливи международни договори и дългогодишна асимилаторска политика.

Никой не е поставил открито въпроса за българските национални интереси в случая. Никой не споменава българите в Косово и техните права. У нас няма позиция за бъдещето на Западна Македония, чиято съдба е в пряка връзка с очакваната независимост на Косово. Официалната българска политика предпочита да мълчи, а фигури като Велко Вълканов развиват просръбски тези със съмнителна достоверност.

Обективният поглед към миналото на областта Косово е труден, поради взаимоизключващите се тези на албанските и сръбските историци, но все пак… Сърбите наистина владеят Косово преди идването на османските турци, но в отделни периоди областта е част от Византия и от българското царство. Има редица исторически сведения за наличие на българско и албанско население. Има данни за активно участие и на албанци в сакралната за Сърбия косовска битка през 1389 г., след която страната е завладяна от турците.

Според османската документация още през ХVIII и ХIХ век съотношението сърби - албанци е в полза на последните, казва в своя статия бившият български посланик в Албания Боби Бобев. В годините около българското Освобождение се ражда и албанската идея за свобода – именно в Косово. Обявяването на независимостта на Албания идва през 1912 г., но с началото на Балканската война големи части от нея веднага са окупирани от Сърбия и Черна Гора. Карнегиевата анкета ясно коментира поведението на техните войски в Косово: „Къщите на цели села са изпепелени, невъоръжено и невинно население е изтребено… такива са средствата, които са използвани и още се използват от сръбско-черногорските войници с оглед цялостната промяна на етническия характер на региона, населен изключително с албанци.“

Новопровъзгласеното след версайската система от договори Кралство Албания не покрива всички територии, населени с албанци, и многохилядно албанско население остава на територията на югославското кралство, където е жертва на преследвания, дискриминация и асимилация. Подобно е положението на българското население в Македония, което остава под сръбска власт и е подложено на нечовешки терор. През 1919 г. смесена англо-американска комисия изследва сръбските зверства в Косово и изчислява броя на избитите албанци на над 30 000.

Въпреки това, според Боби Бобев, в рамките на ХХ век за периода между двете световни войни числеността на албанския елемент се движи между 60-65%. По времето на Титова Югославия през 1953 г. населението на Косово е 65% албанци при 23% сърби и 4% черногорци; през 1971 г. съотношението е съответно 74:18:2.5, за да се достигне приблизително до 78:13:2 през 1981 г. В годините на тоталитаризма грубата асимилация престава, но дори на пленумите на югославските комунисти се говори за „дискриминацията и беззаконията, които извършват някои части на УДБА спрямо шиптарската народност, които представляват драстична шовинистична практика“. Комунистическите управници пробват различни политики спрямо Косово, но във всеки един момент го смятат за неделима част от територията си и не желаят да чуят каквито и да било доводи от албанска страна. Въпреки това днес населението на Косово е над 90% албанци.

„Това, което е Македония за България, това е Косово за Албания“, смята проф. д-р Стефан Карастоянов, ръководител на катедра „Регионална и политическа география“ в Софийския университет, анализирайки сходната историческа съдба на двете области. Явно обаче много хора днес не искат да направят тази връзка и открито подкрепят деянията на някогашния асимилатор на македонските българи и албанците от Косово. В просръбската си позиция, зад която в някои случаи прозира дългата ръка на Русия на Балканите, някои наши общественици дори са склонни да оправдаят режима на Слободан Милошевич, отговорен за етническото прочистване в Косово през 90-те години. Именно този акт беше финалният акорд на дългогодишната сръбска политика, целяща да премахне албанския етнос от Косово. Намесата на НАТО обаче нанесе сериозен удар на сръбския неокомунистически шовинизъм. Докато скърбят за него, българските политици упорито отказват да се погрижат за сънародниците си в Косово, чиято съдба съвсем не е изяснена.

В същото време на кръглата маса „Българите в Албания и Косово“ от местната организация „Огнище“ открито заявиха, че „в Косово живеят етнически българи, които векове наред пазят своята идентичност, традиции, език и обичаи“. В управляваната от ООН провинция вече са регистрирани две неправителствени организации на българите в Гора и Жупа, които работят за културно и икономическо сътрудничество с България.

Косовски албанец минава край паметник на албанските бунтовници, убити от сръбските войски през 1998-1999 г. Снимка: Ройтерс

„Гораните са малцинствена група в днешно Косово и отчасти в Албания, което говори български език“, заявява в интервю за българската преса и д-р Скандер Гаши, един от сподвижниците на починалия президент на Косово Ибрахим Ругова. „През последното столетие и сърби, и македонци имаха претенции към гораните. Това не може да продължава така - един път да са българи, друг път сърби, после македонци, че напоследък и босняци, това вреди на самите горани, обяснява Гаши. Ако искат да бъдат българи, което според мен исторически е вярно, особено що се отнася до езика, те трябва да имат възможност да изучават български в училище, за да го поддържат като майчин.“

До голяма степен тези колебания на гораните се дължат на липсата на каквито и да били усилия и внимание от страна на нашите власти. Българското правителство вероятно може да използва момента и да изиска от косовските власти официално признаване на статута на българското малцинство и право на образование на български език. Самите горани поискаха това в специална декларация до българските власти, в която настояват държавата активно и на висок глас да защити правата на българското малцинство в Косово. Според тях трябва да се настоява за културна и административна автономия, гарантирана в конституцията на Косово. „Българите трябва да бъдат споменати като етническа общност в конституцията на Косово, която се изготвя в момента от косовските институции заедно с международната общност“, пише още в апела на гораните.

„Нашите хора са ценни, имотни, работливи. Ако получат документи в София, гражданство и паспорти, всички ще инвестират парите си в България“, смята Авния Бахтияри, председател на сдружението Младежки съюз Гора. ,,Ние ще инвестираме в кафенета, търговия, сладкарници. От друга страна, България би имала български граждани в Косово.“

Това поне за момента не изглежда да е приоритет на българската държава. Според проф. д-р Стефан Карастоянов, у нас за съжаление продължава да доминира националният нихилизъм. „В основата на външната политика на България трябва да стои българският национален въпрос, който се свежда до съхраняване на българската национална идентичност, независимо от географските граници, на основата на съществуващата държавна общност и на българското духовно единение“, смята професорът.

Подобна политика засега остава само в сферата на пожеланията. И ако гораните са една сравнително малка група хора, то разрешаването на статута на областта Косово създава големи въпроси около бъдещето на цяла Македония, която исторически погледнато е населeна предимно с българи. Много учени забелязват огледалност на процесите в Косово и Западна Македония, която е населена най-вече с албанци. Тази огледалност влезе в действие през 2001 г., когато албанската Армия за национално обединение предприе военни действия в Танушевци и Тетово.

‘’Ние сме готови да гарантираме, макар и на изкуствено създадената македонска държава, че нямаме към нея никакви териториални претенции. Но ще се интересуваме винаги от съдбата на нашите събратя в Македония, ако техните права не бъдат зачитани'’, заявява д-р Скандер Гаши, но не се знае дали неговото мнение се споделя от много други косовари. Европейски наблюдатели неколкократно изразиха притеснения, че ако сърбите предприемат някакви действия за отцепване на Северно Косово, това може да накара албанците да компенсират с територии в Македония или Южна Сърбия.

Прищина и Белград вървят в съвсем различни посоки. Българската позиция все още не е ясно заявена. Снимка: Ройтерс

Президентският съветник Божидар Димитров обича да говори надълго и нашироко за българските права в Македония, но разрешаването на статута на Косово е моментът, в който тези приказки трябва по някакъв начин да влязат в действие. България трябва да иска гаранции за сигурността на региона и за съобразяване с историческата справедливост. Това обаче може да стане само ако тя заеме ясна позиция и напълно се разграничи от откритите си или прикрити просръбски убеждения.

Косовският въпрос е новият голям възел не само на Балканите, но и в цяла Европа. Неговото разплитане разбира се ще е приоритет на Великите сили, а не на България, но това не значи, че тя не трябва ясно да заяви своите позиции и искания. Страната ни има историческия шанс да се намеси в поставянето на условията за косовската независимост, да влезе в неизбежните задкулисни игри, където да се погрижи за най-доброто решаване на българския национален въпрос. Като членове на НАТО и Европейския съюз ние имаме възможност за нова външна политика, която да докаже, че сме силна и независима страна, напълно скъсала с комунистическата зависимост отпреди 1989 г. Съвсем не е ясно обаче, дали сегашната българска политическа класа е способна на такава стъпка. За жалост не е сигурно и дали изобщо иска да я направи.

Този мой коментар излезе първо в "Електронен вестник" тук.

Още по темата : Гораните - българите в Косово

Блог за българите в Албания и Косово

Заточеници на настоящето

Александър Анреев от "Дойче Веле" е написал коментар в "Дневник" за предстоящото решение за статута на Косово. От една страна той с право критикува инертната българска политика по въпроса, белязана със робски страх от всички участници в кризата. Финалът на текста обаче буди сериозно недоумение :

"Прекрояването на граници на Балканите е същински динамит за България. Не толкова заради изфантазираната опасност от някакъв турски сепаратизъм, а най-вече на фона на съвсем конкретния апетит на част от българските националисти, които лъстиво поглеждат към Македония и Източна Сърбия. Поради всичко това българската политика спешно трябва оповести ясна позиция за бъдещето на Косово, да поиска гаранции за страната и да се намеси активно в неизбежните задкулисни сделки. С една-единствена цел- мир и стабилност при спазване на международното право."

Че турския сепаратизъм е до голяма степен изфантазиран съм съгласен. Но искам да задам следния въпрос : какво е преобладаващото население в Македония и Западните покрайнини? Не е ли българско? Не се ли е борило десетилетия наред то за свободата си? Да, България трябва да се намеси спешно в задкулисните игри, трябва да заяви ясна позиция, но защо да не защити националния си интерес, защото да не се погрижи за правата на българите останали извън нейните граници, защо да не продължи целенасочената политика на всички български правителства преди 44-та година? Разбира се, става въпрос само за действия в тон със справедливостта и цивилизованото европейско поведение. Толкова страшно ли е пак да имаме национален идеал?

Американският представител в Косово Франк Уизнър (вляво) и руският специален пратеник Александър Боцан - Харченко след вчерашната пресконференция в Прищина. България предпочита да се крие зад Великите сили.

Заточеници на историята

Учил съм Яворов в гимназията. Да си призная не го разбрах много-много. Харесаха ми "Хайдушки песни", но някак не направих връзка с останалото му творчество. За тинейджърския ми мироглед Яворов беше отвлечен.

Трябваше да завърша, за да разбера, че Яворов не е бил просто завеян и талантлив поет, самоубил се от любов. Никой в училище не ми каза, че Яворов е погребан в четническата си униформа, че изобщо е бил четник, че е бил съратник на Гоце Делчев и Тодор Александров, че е написал биография на първия, че е автор на десетки пламенни статии по македонския въпрос плюс книгата "Хайдушки копнения". Когато учихме стихотворението "Заточеници" липсваше посвещението : "Тодор Александрову"! Даже oт "Хайдушки песни" услужливо бе махнато : "На Гоце Делчев".

Явно македонската тема не е удобна у нас и не трябва да се изуча в гимназиите. Само дето поне за мен е съвсем различно да четеш за някакви заточеници и за българските заточеници на свободата. Владимир Василев разкрива повода за създаване на “Заточеници”: “Писано по повод заточаването в Подрумкале (Мала Азия) на 6.VII.1901 на 40 македонски българи след Солунската афера. Когато, навързани, отивали към кея, подели “Жив е той”, а Христо Матов извикал: “Vive la revolution”. Французинът Pierre d’Despagnat, видял покъртителната раздяла с родината им, написал роман “Avant le massacre” (“Преди клането”) с главен герой Матов.”

Да, французинът се е трогнал и написал книга. Българските управници днес ги е страх - от Европа, от Русия, от САЩ, от "братята" сърби, от всичко живо. Толкова ги е страх, че крият Яворов. "Прощавай, роден край."

Ньой??

Такива плакати има около входа на Софийския университет. „Престъплението не е забравено“ гласят те, но реалното положение на нещата е доста по-печално. Лесно е да забравиш за датата на подписването на ньойския договор, просто защото в обществото тази тема отсъства. Малко хора вече са наясно с последствията от тази серия договори, които в същността си представляват нечовешка несправедливост, от която Европа все още страда и ще страда.

Ньойският договор е жестоката болка на всеки един истински българин преди 44г. След това обаче българската общественост дотолкова се лумпенизира и идеологизира, че днес за една от най-ключовите дати в новата ни история ни напомнят само плакатите на elbetica.com. Чест прави на момчетата от сайта, че не са забравили.

Аз не се сетих. Нищо, че се занимавам с проблематиката и имам не само национална, а и семейна история свързана с Ньой. Половината ми род е от Балчик и околността. Чисти българи. 1919 г. , вследствие на ньойския договор, Балчик, където няма жив или умрял румънец минава в границите на Румъния. Не само Балчик, а цяла Южна Добруджа. Не мога да си представя как са се чувствали моите предци, знам обаче, че баба ми всеки ден е пътувала с лодка до Варна, за да ходи на българско училище, а не на румънско. Едва 1941 г. на площада пред нашата къща отново се развява българския флаг, а цар Борис държи в ръцете си двегодишния ми баща. Балчик остава завинаги част от родината.

Подобни са събитията в Македония и в Западните покрайнини, в Беломорска Тракия. И за тях идва 1941г., и там пристига цар Борис, но знамената са свити само след три години. И все още не са развени отново. За това, когато днес сме индиферентни пред съдбата на сънародниците ни останали извън граница, ние плюем на себе си като народ. Живуркаме спокойно, подвластни на щастливата случайност, че имаме корени в Балчик, Копривщица, София, Габрово, а не във Воден, Прилеп, Кавала или Босилеград. Второто обаче не би ни направило по-малко българи.

Само след седмица най-вероятно ще бъде решен статута на Косово, а с него и една от големите несправедливости на мирните договори от началото на 20в. Малко хора са наясно, че това, което Македония е за България, същото е Косово за Албания. С тази разлика, че албанците, пострадали повече и от нас от игрите на Великите сили, и до днес се борят за правата си. Крайно време е справедливостта да възтържествува. Сърбия, която от десетилетия се мъчи да деалбанизира Косово с цената на терор, мъчения, изселвания, убийства и тотално подтискане на националния дух, в най-скоро време ще загуби тази област. Същите мерки Сърбия употребява през годините и срещу Македония и Западните покрайнини. Ще видим кога и там справедливостта ще възтържествува.

Фидел на боклука

Портрет на кубинския комунистически лидер Фидел Кастро отива на бунището на историята. Снимките са от софийския булевард "Дондуков". Очакваме и българският комунизъм най-сетне да отиде на боклука.