Виктор Канзуров: Най-хубавият подарък, който може да получи македонската държава, е нова медия с революционен дух

Преди време колегата блогър Съзерцател е говорил с македонския журналист Виктор Канзуров. Припомням, че преди време и аз направих интервю с въпросния господин, който не се свени да казва много истини и може да се похвали с чисто минало. Нещо, което се оказва изключителна рядкост, щом говорим за работещите по "македонския въпрос". Препубликувам текста от блога на Съзерцател:

Г-н Канзуров, свободата на словото в Македония- съществува ли? Или да се говори за свобода на словото в Македония днес е нереално?

Много разтеглива категория е това и може да си говорим до утре сутринта. На хартия, нормално, съществува свобода на словото. Но според мен, с каква свобода на изразяване ще разполагаш, зависи от тематиката, по която искаш да пишеш. По въпроса за етническият прозиход на македонците и тяхната история- няма никаква свобода на словото. Ако питате някой друг човек, който поради различни причини не знае историята и няма в ума си етнонационалната тематика като много важна, той ще ви отговори, че може би има свобода на словото 80 %, 70 %, може би и 100 %. И той няма да сгреши, защото не е виновен, че е учил тази история и се съобразява с нея.
Колкото до медийният пазар в Македония, според мен, там има прекалено много медии, електронни и печатни, и голяма част от тях се използват за пране на пари. Собствениците им ги притежават само проформа като прикритие зa някакъв друг бизнес или за печелене на политическо влияние, а същевременно самата медия не живее от тиража или разпространението. Няма икономическо основание да съществуват толкова много “средства за масова информация”. Македония е див запад, когато става въпрос за медиите. Ако те искат да те вземат на зъб, да те атакуват- това ще стане и ти няма да имаш възможност да отговориш. Аз мога да дам като пример македонският всекидневник “Шпиц”, който се печата тук, в печатница “Родина”, в София. Преди един месец той атакуваше две седмици една неправителствена организация, без да позволи на членовете й да отговорят. Има много други такива примери.

Тоест на власт в Македония е поръчковата журналистика?

Да. И самите журналисти си налагат голяма автоцензура. Трябва да се има предвид, че след Втората световна война много се внимаваше какви хора ще работят в обществените дейности в Македония за разлика от техническите професии, лекари, инженери. За историци, журналисти, преподаватели в училища и факултети винаги се избираха хора с югославска, просръбска позиция, така че голяма част от сегашните журналисти са от такива семейства. Преди да се обяви независимостта на Македония, когато се разпадaше Югославия, 95 % от тогавашните журналисти в Македония бяха за югославска федерация и за оставане на Македония в Югославия, това може да се провери в библиотеките, където има броеве от тогавашните вестници. Дори ако се гледа по- субтилно, голяма част от тях бяха за един вид асиметрична федерация, след като стана ясно, че Словения и Хърватия ще се откъснат непременно. Може да се каже, че хората, които се занимават с журналистика са в известен смисъл праволинейни, еднопосочни – техният компас винаги показва северна посока.

Възпитанието ли е основа за автоцензурата в македонската журналистика?

Да, така че “поръчкова журналистика” е прекалено тежка дума, за да се използва за македонските журналисти в случая. Те са си такива по природа. Тяхното мнение е такова и няма демокрация в медиите по въпроса за “самобитността на македонската нация”.

Добре, а тази вихреща се в македонските медии антибългарска кампания на автоцензурата и възпитанието ли се дължи, според теб, или зад нея
седят някакви поръчкови интереси?

Има и поръчкови интереси, защото най-силната антибългарска кампания досега започна няколко месеца преди влизането на България в Европейският съюз и траеше някъде до началото на февруари тази година, след това затихна и започна да си тече старият антибългарски “климат” в медиите, но не на заглавните им страници или в централното време на новините. Когато говорим за антибългарската кампания в македонистките медии, трябва да се има предвид, че тя започва от 44-та, от АСНОМ и формирането на така наречената македонска държава в рамките на югославската федерация. Тук можем да отбележим една много интересна разлика между журналистиката в Македония и нормалните страни. Аз като говоря с македонски журналисти и им изброявам примери, където за българският народ се говори с най- лоши думи – за българките, че са леки жени, че българите са мръсен народ и това го определям като “антибългарски шовинизъм” в медиите, те ми говорят: “ами и в България има антимакедонска кампания”. За тях антимакедонска кампания е, ако ти кажеш, че до 44-та година по- голямата част от славяните в Македония са се чувствали българи. Разбира се, те имат право да мислят, че това не е вярно. Но да сравнявaш това, че ти откровено мразиш един народ с нещо, което е исторически въпрос, за който едната страна има едно мнение, а другата- друго, това е нещо ужасяващо и показва средната интелигентност на журналистите в Македония.

Добре, а ти каза, че в Македония съществува закон за свободата на словото. Защитени ли са журналистите от преследвания и от натиск, например от редакторите им, за да могат свободно да изразяват мнението си?
Защитава ли ги законът?

Почти навсякъде, където съм работил, е имало голям натиск от страна на редакторите върху журналистите. Kогато работех в ежедневникът “Вечер”, който тогава беше обществен, държавен, правителствeн вестник на ВМРО- ДПМНЕ, имал съм такива случаи- давам неутрален текст, където са застъпени едната и другата страна, a заглавието е неутрално. Когато имаше поръчкa от “горе”, редакторът или заместник-редакторът ми сменяше заглавието, подзаглавието и самата същност на текста ставаше в проправителствена форма. Първият път, когато се случи това, бях много изненадан. Последва конфликт с редакторите. Аз се отказвах от авторството на тези статии. Те излизаха без моя подпис. И тук става въпрос за най- обикновени неща. А когато говорим за нещо, което е от голям обществен интерес, много важна тема, тогава не може да става въпрос за обективност. Ще стане така, както иска главният редактор, а главният редактор е там, на този пост, поствен или от някаква коалиция, правителство, или е благодарение на собственикът - някой македонски милионер. Проблемът е, че в такива случаи работи автоцензурата на самите журналисти. Все едно дали са заинтересувани от темата и имат някакво мнение по нея, те се съобразяват с климатът в съответната медия. Малцина са хората, които си позволяват да влязат в конфронтация с редакторите. Мисля, че в Македония те са по-малко от пръстите на едната ръка.

Съществува ли солидарност в журналистическата гилдия? Подкрепяте ли се свободомислещите журналисти?

Никаква солидарност на съществува. Председател на “Здружението на новинарите”, така се казва сдружението на журналистите, е... Не знам дали е добре да кажа как е неговият прякор, не знам дали е за публикация, литературно ще го нарека “проститутката”. Много рядко можеш да срещнеш толкова лигав човек. Македонската общественост го взема на подбив. Помисли си какви хора членуват в това сдружение, след като такъв човек им е председател. Той е готов всичко да направи за неговата любима партия. Привърженик e на СДСМ (Социалдемократическият съюз на Македония) и човек се учудва до коя степен може да стигне неговото лизане, неговото застъпничество за мненията на тази партия. А солидарност между самите членове на това сдружение не знам да съществува. Аз не се и интересувам много от това. Може да има някакво алтернативно сдружение, може и да е регистрирано официално, но повечето журналисти в Македония са изключително глупави и не могат да се орагнизират. Това е като изискване за тази работа- да бъдеш възможно по- глупав човек. Има няколко такива професии: историк, журналист, преподавател по обществени науки. В тези професии се счита за положително качество, ако си тотален медиокритет. И можеш да си представиш как тези оформят общественото мнение в Македония. Вместо да си изпълняват задълженията и да допринасят за демократизацията на страната, те се занимават с глупости.

Аз си спомням, че “Трибуна” подкрепи Никола Младенов, когато управляващите заведоха дело за клевета срещу него. Все пак това беше пример за солидарност, за професионална и гражданска позиция.

Да, не само “Трибуна” и някои други медии подкрепиха Никола Младенов.Ако някои журналисти имат лоши отношения с друга медия, която е срещу Никола Младенов, те го подкрепят. Не става дума за принципи, а за интереси в случая. За самият случай с Никола Младенов не мога да кажа дали той е прав, или не. Защото това е деликатна тема. Дали бившият министър-председател и настоящият президент имат някакви сметки в швейцарска банка? Много е трудно да се каже коя е истината тук. За мен и Бранко Цървенковски, и бившият министър-председател Хари Костов не са честни хора. Сега, дали имат сметки в швейцарски банки, аз не знам.

Никола Младенов нямаше ли доказателства за изнесената информация?

Той представи някакви документи. Аз не съм експерт по тези въпроси, Цървенковски и Костов казват, че това е фалшификация. Не знам кой е прав и кой- крив, но ми беше много чудно, че когато президентът е тъжител, делото завърши много бързо. Веднага дойде обвинението, веднага съдебната система започна да работи ефективно и “точно”. И Никола Младенов беше осъден бързо. Десетки хиляди евро трябваше да заплати на двамата. Но за други случаи, когато става въпрос и за журналисти, и за обикновени хора дълго време се чака решение на съдът. Много странно беше, че всичко стана толкова бързо, когато президентът е засегнат. Tова означава, че политиците и журналистите като Никола Младенов не са равни пред закона. Защото ако, например, Никола Младенов съдеше Бранко Цървенковски по някакъв друг повод, ние сигурно още щяхме да чакаме делото да влезе за разглеждане в съдебна зала. Вероятно началото на съдебният процес щеше да бъде 2008, 2009, незнайно кога. Може би нямаше да могат да намерят адресът на президентът, за да му връчат призовката, макар всички да знаем къде се намира канцеларията му. Така става в недемократичните страни, каквато е Македония.

Според теб, какво трябва да се направи, за да се промени положението?

Мисля, че в Македония още щеше да се води война между албанците и славянското мнозинство, ако не беше намесата на международният фактор. Македония в момента съществува като един полупротекторат, а в контекста на историческите данни представлява един концентрационен лагер, където се крие истината от хората. На тези, които искат да четат и да знаят малко повече за своята история, им се предлага един вид сюрреализъм или метафизика – това е сърбомакедонистката интерпретация на фактите. Аз много харесвам сюрреализмът и метафизиката в изкуството, но когато става дума за исторически данни, зa исторически въпроси, как се определяме по националност ние двамата сега или как са се определяли дейците от ВМРО, или възрожденците ни, тогава не може да става дума за някаква метафизика и сюрреализъм. Не може някакъв идеологизиран, заплатен и асимилиран медиокритет да ми интерпретира защо Гоце Делчев, Даме Груев, Григор Пърличев, братя Миладинови са писали, че са българи, как те “фактически” са се чувствали, или евентуално да ми обяснява, че те са били заблудени. Както е казал Блаже Конески: "Наше е настоящето и бъдещето, наше е и миналото". Така сюрреализмът и метафизиката се озоваха в книгите, а интерпретацията като готов “факт” е в учебниците. По- малко от един процент от хората в Македония знаят националната принадлежност и самочувствие на личностите, които самата македонска държава провъзгласява за духовен темел на нейното съществуване. И когато се честват имената на тези хора тук, в България, в Македония това се приема като някакъв великобългарски империализъм, хегемонизъм, като някакъв натиск и опит България да краде македонската самостоятелна история.

Правилно ли усещам, че си песимистично настроен за бъдещето?

Не, аз по природа, като човек, винаги съм оптимист. Само че всеки сам си решава за своят живот. Ако ме питаш за бъдещето на държавата, на журналистиката в тази държава - не знам. Аз в момента първо трябва да си реша своите проблеми, след това ще мога да имам морален кредит да коментирам какво ще бъде общото бъдеще. Искам да намеря място в някаква нормална медия, да работя. Сега съм нещо като журналист на свободна практика. Може да се каже на никаква практика, защото няма къде да работя. За оптимизъм по отношение на журналистиката точно не може да става дума, защото самите редактори, самите журналисти са хора, които още живеят в миналото. За тях още е жив Йосип Броз Тито, още е жива Югославия. Те още не могат да разберат, че Берлинската стена падна, че Югославия не съществува и че самата македонска държава не може да съществува дълги години като един вид мини Югославия.

Мислиш ли, че един независим вестник или медия с независим собственик
би променил ситуацията ?

Да, в известна степен. Такъв вестник трябва да го води някой по-смел човек. Като казвам по- смел, имам предвид с революционни настроения. Не революционни за въоръжена борба, а с революционен дух. И самият сърбомакедонизъм, който съществува в медиите, като идеология е много страхлив, ако му покажеш смелост и самочувствие, той не може да ти стори голяма вреда. Проблемът е как да се създаде такава медия. Според мен, това е най-хубавият подарък, който може да получи македонската държава. Една медия, която ще говори не само за етнонационалните въпроси, но и за правата на жените... Например, как е представена жената в учебниците по литература в средното образование. Всички книги, които се изучават, са за жени, които са или проститутки, или жени, които имат много малко присъствие в самите книги, или са верни и послушни на мъжете. Създава се едно шовинистко предубеждение в младите хора за жената. Такава медия свободно би могла да говори за правата на хомосексуалистите, за правата на алтернативните духовни общности, които са извън православната църква и мюсюлманската общност, тези две по- големи религии в Македония. Мога да изброя още двадесет такива теми, в които да се застъпват по- алтернативни мнения и това ще бъде много добре за Македония. Медия, в която всички ще могат да се изкажат. Тези, които се страхуват и тези, които не могат да намерят място за своето мнение.

Добре, но ако, например, аз тръгна да откривам медия в Македония, предвид че съм българин, според теб, дали ще ми бъде разрешено, или ще ми бъдат поставени всевъзможни законови и други пречки?

Ами никой няма да ти каже, че ще имаш пречки, но в действителност вероятно ще имаш. Ако това списание е например за правата на животните, може би, няма да имаш проблеми. Но ако става въпрос за някакво списание, в което макар и с една думичка ще се постави въпросът за историческото и историографското невежество в днешната македонска държава, ще има голям натиск, предполагам. Но добре ще е, ако е така. Ако съществува такова списание и лошата реклама е реклама. Хората ще се заинтересуват от любопитство и ще го четат.

Защо в Македония не се излъчват други български телевизии освен “Планета” ?

Защото вероятно властта следи кои са собствениците на кабелните оператори.
Според мен, те, собствениците, не са случайни. Ако си забелязал, пускат най- много телевизии от бивша Югославия. Ако ти предлагат 60 програми, някъде между 10 и 15 са от бивша Югославия, а от тях 7-8 са чисто сръбски станции.

Сега излезе новината, че българска компания купува кабелните оператори
в Македония.

Това е най- новата новина, която и аз прочетох във вестниците. Ами дано от това да имаме възможност да гледаме поне една българска телевизия, която не е турбофолк. Защото сега те са посланиците на България в Македония- попфолк изпълнителите.

В разговора участваха Т.Г., Ворце Михайлов и Иво Стоименов

Разкази от друго време

Дните от 21 септември до 1 октомври винаги са имали малко по-специално значение за мен и моето семейство. Едната половина от него е от Южна Добруджа и е преживяла лично и най-истински връщането на тази земя към България след Крайовската спогодба от 1940г. На 21 септември е освободен Балчик, а малко по-късно, когато Цар Борис идва на посещение, баба ми му подарява стар котленски килим, а той държи в ръцете си невръстния ми баща. Моменти, които днес изглеждат далечни, но ето колко пряка е връзката ни с тях и с онази България - по-истинска, по-жива, по-задружна.


Публикувам един много искрен разказ за освобождаването на Южна Добруджа от очевидеца Стефан Танев. Той е главният редактор на вестник "Утро", най-големият български вестник преди 1944г. Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" :


Незабравими ще останат дните на заемането Южна Добруджа от армията. Дни на възторг и на радостни сълзи. Добереш се до Варна и сякаш се почувствуваш в друг свят. Съвършено друга атмосфера. Национално чувство пробудено. Грамадна разлика между София и Варна. Кръвта тук тече по-бързо. Погледи, които горят. Войските се изпращат все така, както някога, както по време на мобилизацията преди Балканската война. Така варненци изпратиха гвардията и Осми пехотен полк. Видях мнозина да плачат След толкова тегла за пръв път и сълзи на радост. Един ден още и румънските войски ще се изтеглят от първата зона. Треската на варненци ни заразява. Качваме се в една кола и поемаме пътя за Балчик На неколкостотин метра от граничната линия се е настанил на бивак Осми полк. Минаваме край него.
Ето ни на раничния пункт "Полковник Минков“. Здрави, спретнати, изгорели момчета. Да ти е драго да ги гледаш.

Искаме да продължиме. Подофицерът ни разрешава на своя глава. Стигаме румънския пост. Румънските граничари ни отдават чест. Грамадна разлика между нашите и техните Сравнение не може да става. Това не са войниии. Отнасят се към нас с някакво страхопочитание, ако и да сме цивилни. Вдигнали са телефона. Нямат Връзка. Не се решават да ни разрешат да продължиме
Връщаме се. В бивака на полка са пристигнали кметовете на околните села. Преговорите с полковник Беджев за народна трапеза между войските и жителите на селата. Два дни продължават веселията. В първия с нашите, във втория със селяните от Чаушкъой, отвъд досегашната граница, селяните на което оше след изтеглянето на румънските войски се прехвърлят с добитъка, с жени и деца при нашите войски.

21 септември. Край границата, по шосето за Балчик, са се стекли селяни и селянки от околните села. Хиляден народ. Необикновена радост. Офицери и войници, украсени с пешкири и ризи, дарени от населението Маса цветя. Сигурно в околните села не е останало нито едно цвете. Всичко това е спонтанно, непринудено. Не можеш да задържиш хората по селата. На граничната линия арка има опъната трикольорна лента, която генерал Попов трябва да пререже и войските да потеглят към Балчик. Беджев е наредил никой да не минава пред патрулите. Прехвърлям колата далече зад румънския лост. Ще дочакам церемонията, ще изтърча напред към Балчик преди патрулите да са се развърнали. Искам да бъда там колкото е възможно по-рано. Искам да видя Балчик как се отзовава на свободата, преди още вашите войски да са там.

Пристигат военните аташета на Германия, Италия и Унгария. Населението им устройва луди овации. Речи, церемонии. Дочаквам да свършат и се хвърлям в колата.
Полковник Беджев ме беше предупредил; "Къде ще вървиш пред
войските? Знаеш ли на какво ще попаднеш? Не може! Аз съм отговорен, ако
стане нещо с вас! По дяволите всичко! Хвърчиме към Балчик Шофира брат
ми, художникът. С нас са и фоторепортерът Иван Христов и Борис Киров
от нашата редакция. Само след няколко минути и войските се изгубват от
погледите ни. Всички сме във форма. Офицерска, само че без пагони. Първата арка.
Това е селото Текия. Всички са се стекли да посрещат освободителите.
В село не е останало нито едно цвете. Предупреждаваме ги да
пазят цветята за войските и продължаваме своя луд бяг към Балчик
...
Радостта на населението не се наемам да описвам. Плаках на няколко пъти. И много дни след това, винаги когато започвах да разправям за посрещането на нашите войски в Добруджа, винаги се разплаквах. Не бях и в състояние тогава да пиша. Пиша всичко това цял месец по-късно.
...
От собствениците на вилите в Балчике останал само художникът Константинеску със съпругата си. Тя е сестра на румънския посланик в Берлин. Разправя ми:
-Срамувам се от собствената си нация. Каква разлика между вас и нас. Влезнаха тук толкова много български войски. Вилите са празни. Не се намери нито един войник не да вземе нещо, а да откъсне поне едно цвете. Ние никога не бихме могли да се похвалиме с подобно държание. Никога не очаквах, че българите са такива.
-Да го напиша ли всичко това, госпожо?
-Напишете го.
-Няма да го направя. Напиша ли го, имате ли представа как ще ви посрешнат, когато се върнете 6 Букурещ?
-Да си призная ако не са моите близки там, след това, което видя тук, предпочитам да остана да живея В Балчик, стига да ни се позволи ог българските власти.
На 25 септември влизаме в Добрич. Тоя път военните са взели мерки да не ги изпреварваме. Все пак в последния момент генерал Попов ни дава разрешение да влезнеме преди него, преди войските.
Целият град се е струпал на главната улица, около арката, по продължението и. Ние сме първите. Дъжд от цветя. Спираме ги.
- Дръжте ги за войските! За генерала!
Не е останал човек вкъщи. Банда от крадци би могла да се вмъкне в града, да започне обир на всички къщи, от покрайнините до центъра, не би имало кой да ги види. Не се и опитвам да описвам настроението на народа, То не се поддава на описания. Не е радост, не е и тържество, а нещо по-друго: освобождение. Някакво особено състояние. Не мога да предам какво изживяха те, освободените Знам едно: чувствувах от всичко това да
лазят тръпки по цялото ми тяло. Десет, петнадесет пъти вадех кърпа, за да избърша сълзите си. Виждаш приятели да се срещат, да се прегръщат, целуват. Сложат глава един друг на рамената и плачат. Плачат от радост. Чувствуваш как някой до тебе е уловил ръката ти и я стиска. Не те и познава. Ей така, сякаш в това стискане на ръка ще намери отдушник иа всичко, което става в душата му. Трогателни моменти особено когато започва навлизането на войските. Кой би могъл да спази ред? Кой би могъл да сдържи тая многохилядна тълпа, която се притиска, която иска да помилва оръдията, която обкичва с цветя всеки войник, всяка пушка, всяка моторна кола.

Държат се речи. Не слушам ораторите Гледам ги. Това е по-интересно. Ръцете, които държат написаните листа, треперят като от тригодишна треска. От вълнение, от радост. Изкачват се на една маса под арката, пред генерал Попова. Крачолите на панталоните им като чели са трепетликови листа. Не ги държат краката от вълнение. Плачат всички. Никой не е в състояние да сдържи сълзите си. Радиопредавачът предава всичко. Най-после и той се поддава на общото вълнение: "Плачат всички, плаче генералът, плача и аз...Не мога!" Носят му вода, сменяват го.

Шествие по главната улица начело с генерала към площада, на който се е издигал паметникът, румънският паметник в памет на ''освобождението" на Добруджа. Дигнали са си го сами. На негово място е издигната естрада. Заемаме място около генерала. Започва минаването на войските. Нестихващо "ура". Безспирно „ура“, което излиза из дълбините на душата. Носи се като вълна. Народ се тълпи от всички страни и всеки гледа да помилва с ръка войник, оръдие, каквото и да е. Сякаш не вярва на очите си, сякаш иска посредством осезанието да се увери, че това не е някакъв сън, някаква измама на зрението, а истина, действителност.
Плачат и чужденците. Плачат англичани, американци немци, Целият чужд печат е представен тук.
- Как е могла да се търпи такава неправда? Как е могло всичко това!
- възмущават се англичани.
Баблен, кореспондентът на "Хавас", ми шепне:
- Трябва да го призная, никога не съм виждал нещо подобно, никога не съм
предполагал, че мога да видя.
Обяд. През всичкото време младежта на Добрич шествува пред ресторанта, в който обядваме. Но това не са софийските шествия. Не се нагьрбвам да описвам и тях. Измъкват генерала, измъкват Дора Габе, Багряна Пенакова и ги понасят на ръце. Луда радост.
Не съм в състояние да издържа повече Не съм от камък, а от нерви. Те не издържат. Пет дни не знам какво е сън. От вълнение. Една кола тръгва за Варна. Измъквам се незабелязано, хвърлям се в колата и се понасям към Варна и от там за София. Отказвам се от Силистра, от всичко онова, което има още да се изживее. Не съм в състояние да го понеса Има скърби, които не се понасят, но има и радостни вълнения, които не се издържат.
...
В Народното събрание речи от председателя Логофетов, реч от министьр-председателя Филов. Всичко това може да се намери във всеки вестник от тоя ден. Спогодбата от Крайова бива одобрена без разисквания. Заседанието се вдига. Депутатите гръмват "Шуми Марица". Пеят всички в хор. Пеят с тях журналистите, публиката от ложите. Свършват химна и започват "Боже, Царя ни пази“.

За момент е забравено всичко, мъката за ония наши българи от Северна Добруджа, които ще трябва да напуснат огнища от векове, недоволството.
Ден на истинска радост, на всенародно тържество, непомрачено от нищо. За миг, за ден, всичко онова, което е в състояние да помрачи общата радост, е заключено някъде в душата. Утре може би ще отключат това кътче, за да дадат простор и на онова, което става там, но на тоя ден всички изживяват с несмущавана радост голямото събитие.
Въпросът за изселванието се поставя на втория ден. Говори по него Никола Мушанов. Сесията се закрива. Държат тя да остане историческа и поне веднъж в дневниците на Народното събрание, поне в една от неговите сесии, още от учредителното събрание в Търново, да няма критики, огорчения, нападки. Закрива я министър-председателят Филов с къса реч:

" Макар тази сесия да беше много къса, тя ще остане историческа поради значението на въпросите, които се разгледаха в нея. Считам се особено задължен да ви благодаря за начина, по който вие изказахте обединението и сплотеността на народното представителство, когато имаше да се разрешава един въпрос от такова голямо национално значение.

Нека се надяваме че това единение и тая сплотеност ще продължават да съществуват и занапред между нас, за да може правителството, с подкрепата на народното представителство, да се справи с големите още задачи, които му предстоят."


Снимките са от сайта "Добруджанският въпрос".

Анкета : Що е отечество?

Забелязали сте, в блога си пиша за неща свързани с България, с националните ни въпроси и т.н. Искам обаче да задам въпроса на Гео Милев :

Прекрасно: но - що е отечество?

Ще се радвам всеки да си каже мнението, какво е отечеството за него. Приемам всякакви коментари. Просто най-ненахално искам да събера повече гледни точки. Накрая ще кажа и моето. Ще се радвам да участвате, дори с най-кратки коментари.

П.С. Признавам, че малко копирам идеята от Марфа, но поне задавам само едно въпросче :) Между другото ми е доста интересно точно нейното мнение.

"Служим на една България!"

В последно време се зачетох в някои неща за големия български журналист и дипломат Симеон Радев, който между другото е роден в Македония. Имал е "щастието" да доживее комунизма, но изненадващо не е пратен в лагер, Сега искам само да споделя един откъс от статия във вестник "Сега", където синът на Радев - Траян, разказва следното :

Единственият редовен доход, който влиза в къщата им, е малката пенсия на баща му. Управляващите предлагат на Симеон Радев да промени възгледите си и редица факти от историографските си съчинения. Домогванията им са свързани главно със знаменитите му томове "Строители на съвременна България", в които се представя по оригинален начин формирането на новата българска държава след Освобождението, изработването на Търновската конституция, създаването на партии, политическите борби в страната през първото десетилетие свободен живот, влиянието на Великите сили и др. Макар че мизерства, Радев не променя нищо от написаното. На опитите "да се поправи" отговаря: "За мен историята е жива и това означава, че тя ще бъде убита." Траян Радев признава, че целият му род - и по бащина, и по майчина линия, е изповядвал веруюто: "Служим на една България!"

Говорейки за Симеон Радев и бившите комунисти, се сещам за една интересна статия, която излезе лятото в "Медиапул". Там Борис Шопов много добре прави сравнение между днешния жалък български партиен "национализъм" и делото на Симеон Радев. Което точно, защото е пример за достоен национализъм, днес е все по-малко познато.

Българска ли беше властта след 1944г. ?

След като писах за това, че "Задочни репортажи за България" вече може да се намери в Интернет, искам да цитирам оттам и един от най-любимите ми откъси :

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:

— А ти смееш да говориш против България!

Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:

— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?

— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.

— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.

Тя се замисля за момент и изтърсва:

— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!

— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!

Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.

Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:

„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“

Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.

— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.

Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:

— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?

— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.

Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.

Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Откъсът е от "Мила родино, ти си земен рай".

Записки по българските падения - Георги Марков

Ако "Записки по българските въстания" е най-добрият документ представящ епохата на Възраждането, а "Строители на съвременна България" нужният пътеводител за следосвобожденската епоха, трябва да отбележим, че и един друг период от нашата история - този на комунистическата власт, има своята "Библия". Малко известна, ненамираема на българския пазар, позабравена, но носеща цяла грамада истини, които нашето общество трябва да осъзнае, за да върви напред - това е "Задочни репортажи за България" на убитият от комунистите Георги Марков.

Да, той не е такава безспорно положителна личност в българската история като Захарий Стоянов или Симеон Радев, но в един момент от живота си е намерил нужната сила и смелост, за да завещае на родината своите репортажи, които са най-достоверната и реална картина на "светлото" ни социалистическо минало.

Осъден от обстоятелствата на живот в изгнание, Георги Марков дори отправя запитване до властите колко години затвор ще му дадат, само и само да може да се върне в България. Вместо затвор, властите му пращат убиец.

Няма как да убият неговата книга обаче, която днес би трябвало да е задължителна за изучаване във всяка гимназия и в много от факултетите. Защото човек, който не познава близкото си минало е обречен да се лута в настоящето. „Задочни репортажи за България“ дава обяснение за почти всички от настоящите най-сериозни проблеми на страната ни : демографската криза, крахът на ценностите, загубата на националните идеали, чуждопоклоничеството, икономическата криза, запустяването на земята.

Днес умело се наложи един мисловен модел – че „грабителският“ преход е виновен за всичко. Да, преходът беше престъпен, но не задруго, а защото беше извършен от същите хора, които владяха страната и преди 1989г. Те умело се погрижиха бомбите заредени от тоталитарно време, да избухнат с цялата си мощност по времето на демокацията, за да засилят собствената си икономическа и политическа власт и, за да обезверят и обезсилят тотално народа.

С радост мога да кажа, че „Задочни репортажи за България“ е вече достъпна в Интернет. Можете да я намерите тук. Горещо се надявам, че скоро ще бъде пусната отново и на пазара. За да знаем кои заложиха бомбите на България и я докараха до днешното положение. И, за да знаем да не им даваме властта никога вече.

Защо два месеца предимно липсвах?

Не съм зарязал блога си, причината да пиша доста рядко през лятото е доста проста:

Според мен е хубаво човек да презареди малко поне през най-хубавия сезон, за да има сили за останалите десет месеца от годината. Да се порадва на обичания човек до себе си, на красотите, които Бог е дал на България ( и не само на нея), на живота, който за добро или лошо също му е предоставен. Иначе, ако 12 месеца стоиш заровен в българското политическо, идеологическо и историческо блато, рискуваш просто да се удавиш в него. Или - по-лошото, да започнеш да го възприемаш като нормално.

Колкото до морето : столичните медии обичат да го съсипват от негативни коментари. Повечето са си заслужени, не можем да очакваме вчерашните мутри да градят курорти на базата на някаква естетика, хармония или удобство. И все пак, българското черноморие е прекрасно и ще си остане такова в близко време. Като човек роден и израстнал на брега на морето съм готов да защитавам тази теза и пред най-отчаяния от Слънчев бряг софиянец. Да не забравяме и, че няма как да накараме някой, който отдавна е намразил родината си, да се наслаждава на нейните красоти.

Няколко лаически съвета

Приятната гледка към морето през лятото не успя да ми спести няколко други доста неприятни гледки. Като например:

Ако някой е вярвал, че АТАКА е партия от истински родолюбци, която незаслужено е очерняна по медиите, може да погледна списъкът с доказаните агенти в Народното събрание. Там всеки трети доста услужливо е от „националистите“. Да, АТАКА наистина е едно великолепно активно мероприятие, от което хората истински милеещи за България могат само да се срамуват.

Ако пък някой е вярвал, че СДС и ДСБ са антикомунисти и отколешна алтернатива на посткомунистическата БСП, може да погледна кандидата им за кмет на София. Приказки от сорта на : „ама той не е виновен за делата на дядо си“ и : „докага ще се ровим в миналото на хората“ са толкова наивистични, че дори не ми се обсъждат. Никой не може да избяга от семейството и рода си. Дори г-н Заимов да е с кристално чисто собствено минало, той по никакъв начин не може да представлява партии, които говорят, че са против комунизма и неговите нови превъплъщения. Но така или иначе, трезвомислещите хора у нас отдавна не се самозаблуждават и знаят, че „десните“ партии също са едно великолепно представление под режисурата на ДС.

Ако някой си е фантазирал всевъзможни конспиративни теории с главни герои турците от ДПС, в които те слагат султански одежди и наново завладяват България, може да си отдъхне и по възможност да спре да гледа СКАТ. ДПС е една изцяло вредна партия, но такива са всички у нас. В нея обаче има толкова агенти, че вече е безспорно отдавна известното твърдение, че ДПС е креатура на ДС, която следва нейни сценарии и в никакъв случай не е излязла от контрола и с цел да отцепи половин България да я подари на Турция. Признаци на автономизация сред мюсюлманското население има, но там процесите са изключително сложни и на светлинни години от анти-ДПС и анти-Турция риториката, така характерна за нашия нов и доста жалък проруски „национализъм“.

Ако някой си е въобразявал, че в България е пример за работещ етнически модел, може отново да си превърти кадрите от циганските „бунтове“ в София. Там обладани от всепомитаща толерантност роми крещяха „смърт за българите“, размотавайки се из „Красна поляна“ с ножове и брадви. Техни съкварталци пък, пак в добросъседски дух, съобщиха пред „Дневник“, че циганите трябва да се избият до крак, по възможност с танкове. Явно братята цигани забравят, че все пак живеят в БЪЛГАРСКА държава и трябва поне малко да се съобразяват с нормите в тази страна. Братята българи пък, вероятно новопръкнати „националисти“ е добре да си изяснят какво точно за тях е българският национализъм. Могат и да си направят труда не само да разнасят портрета на Левски и на другите възрожденски герои, а да попрочетат какво въпросните личности са писали. Като например, че Левски казва: „В България всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони...и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е.“ Полезно четиво в тази насока е и уставът на БРЦК.

Ако пък някой си е мислел, че циганите са една все по-интегрирана и цивилизована маса, може пак да си пусне записите от „Красна поляна“ и да се помъчи да разбере защо все пак стана цялата патардия. Проблемът е, че и самите циганите не знаят, защото са потресаващо манипулируеми. Дотолкова манипулируеми, че повярваха, че във варненските цигански махали бродят извънземни и си търсят жена циганка. Население, което официално моли кмета на квартал „Аспарухово“ за помощ, защото се страхува от извънземни, очевидно има проблеми с образованието и интеграцията. Защо е така? Защото е удобно. Даже не толкова на циганите, които са доказали, че въпреки всички пречки могат да са напълно пълноценни граждани на държавата, а за милите ни управляващи. Които, както вече все повече се убеждаваме, никак не са си сменили същността от 89г. насам. Само си смениха дрешките си, а в действията си продължават да са като съветската окупаторска и антибългарска власт.

И все пак, ако някой си мисли, че българските управници винаги са били такива, може да си спомни какъв е днескашния ден. Преди 122 години, на шести септември, България усъществява частичното си Съединения изцяло по собствената си воля, чрез къртовския труд и непоколебимото родолюбие на СВОИТЕ политици и общественици. На пук на всемогъщите Велики сили, българският народ показва, както и много пъти дотогава, че може да гони идеали, да се движи от чисти сили и, че може да ражда велики личности. Справка: Захарий Стоянов.

Истински българското, градивното, стойностното още не изгубено у нас. Нишката, която ни свързва с героите на Съединението и продължава с векове назад, през царете в Търново, Охрид, Преслав и Плиска, та чак до конницата на Аспарух още не е скъсана. Но трябва да я намерим. Както казва Захарий Стоянов, „когато ние захванеме да се надяваме на чуждите хора, то преставаме вече да същестуваме като самостоятелен и с бъдеще народ“.