Интервю с доц. Искра Баева

Покрай един проект участвах в интервю с доц. Искра Баева, преподавател по история от СУ, член на Изпълнителното бюро на БСП по времето на Жан Виденов. Ако си спомняте беше предложена от БСП за участие в комисията по досиетата, но отказа.

Нормално, не съм съгласен с голяма част от тезите и, но стана интересен разговор - за балканската история, защо учебниците ни по история са такива каквито са, за българските малцинства в чужбина, както и за тези у нас. Ето линкче от "Електронен вестник": http://e-vestnik.bg/1488/

Още малко от Созопол

Ходих за няколко дни до Созопол и така се роди и статията ми за островите ни в Черно море. Като цяло не споделям мнението за тоталното окепазяване на града. Старата част си е великолепна, а новата...новата си е нова, но и тя е по-добре от Слъчнев бряг да речем. Учудвам се, че все още някой ходи на Слънчев бряг. Още повече се учудвам, че всъщност повечето софиянция ходят там. Тогава значи редовните плювни на медиите увисват - на хората си им харесва това, което намират там. Още повече увисват, когато знам, че четири журналистки от водещи софийски медии в момента са точно на Слънчев бряг. Какъвто вкуса на хората, такива и курортите.

Но ето още няколко снимчици от Созопол (цъкни върху тях, за да ги видиш в пълен размер):

Никак не отвратителен хотел в новата част
В далечината се вижда островът адаш "Св. Петър"
Много симпатично кафене
Не е Банско, но има механички
Типична стара сграда
Остров "Св. Кирик" със старото рибарско училище
Вълноломът, който свързва "Св. Кирик" със Созопол
Надписът гласи "България от векове за векове" и е вече леко изтрит

Старият Созопол

Лекомислено отричане

Разликата по съдба между нас българите и останалите народи на полуострова се състои в това: те всички ни надминават по един - макар и непочиващ на реални превъзходства - национален ентусиазъм. Гърците с безумното си надигане върху гърба на своите "прадеди", с които от векове са по-малко роднина, отколкото с турците. Румънците с манията си, че са латини и "французи на близкия изток". Сърбите със самовъзторга и самолъжата, че са най-талантливите славяни, с най-хубавия език и най-много държавообразуващи елементи. Само българинът няма никаква голяма и ясна национална гордост и отрича лекомислено всяка своя едра личност, предпочитайки да се прекланя на изроди. Той се срамува да бъде родолюбец, това му се вижда "старомодно".

Кирил Христов. Сп. "Училищен преглед", 1929г.

Какво става с българските острови в Черно море?

Рибарското училище на о. Св. Кирик.

Всеки си мечтае да отиде на Хавайските или на Сейшелските острови. Доста по в сянка остават островите в българските териториални води на Черно море. В близко бъдеще обаче, тази картина може да се промени. Оказва се, че родните острови са доста апетитна хапка за всевъзможни бизнес структури и в момента около тях са оплетени агресивни икономически интереси.

Най-интересно е положението около остров „Св. Кирик и Юлита“ до Созопол. Островът е голям – малко над 80 декара и е разположен само на около 250 м северозападно от града. „Св. Кирик“ е и единственият остров у нас, който е директно свързан с континента чрез вълнолом, построен през 1927г. Вълноломът също така оформя созополския залив като подкова, в която водата е спокойна дори и при най-лошо време.

О. Св. Кирик в пристанището на Созопол. Вълноломът на пристанището свързва острова с града.

През 1925 г. на острова започва строителството на рибарско училище с официалния мотив да се подготвят професионални кадри и да се модернизира риболовът в Черно море. Същинската идея е малко по-различна – по силата на Ньойския договор България няма право на военоморско училище и за това кадрите от Варна се местят в Созопол да учат за “рибари”. По тази причина от 1929 г. до днес, Св. Кирик е забранена военна територия. Върху острова има изградени 38 масивни сгради с обща застроена площ над 10 хил. кв. м, три подземни склада и хидротехнически съоръжения, използвани от Министерството на отбраната като военно пристанище. През 1965 г. островът е обявен за паметник на културата и е включен в границите на резерват Созопол.

Тази година обаче правителството предостави безвъзмездно управлението на острова на Министерството на регионалното развитие и благоустройството. Идеята е о. Св. Кирик да се превърне в модерна туристическа дестинация. Статутът на острова обаче изисква да се запази архитектурно-историческото наследство от епохите на Античността.

О. Св. Иван срешу Созопол.

На скорошно посещение на острова, на което присъстваха и чуждестранни фирми, премиерът Станишев заяви, че новопостроеното на остров „Св. Кирик и Юлита“ не трябва да контрастира на останалата архитектура на Созопол. Идеята е да се повиши качеството на туризма и да донесе повече приходи. Премиерът смята, че островът трябва да се превърне в добър модел за качествен туристически продукт, а не просто там да се построят бетонни блокове.

Въпросът дали обаче о. Св. Кирик няма да се превърне в един нов мини Слънчев бряг е все неясен. Никой не казва какво ще се случи с историческата сграда на рибарското училище, с предполагаемите археологически находки на острова, както и с традиционно спокойната атмосфера на стария Созопол. Министрите на регионалното развитие, транспорта и културата заедно с кмета на Созопол трябва да обявят международен конкурс за обемно-устройствени проучвания. Интерес не липсва. Световноизвестното архитектурното бюро „Заха Хадид” е проявило желание за участие в проекта. Отделен конкурс ще има за инвеститори.

о. Св. Иван.

Друг остров близо до Созопоп - Св. Иван - също скоро ще има друг облик. О. Св. Иван е най-големият остров в българското черноморие – 660 декара. Той е със запазена природа и историческо наследство от хилядолетия. През 1993 г. островът е обявен за защитена територия, с цел опазване на естествените местообитания на редки и застрашени видове животни и птици , включени в Червената книга на България. На острова могат да се намерят следи от живота на траки, древни гърци, византийци, българи, турци и руснаци. Смята се, че тук Светослав Тертер е сключил брак с византийската принцеса Теодора . Оттам идва и названието, което местните хора дават на острова - „Царски“.

О. Св. Петър. Вляво се вижда съседният о. Св. Иван.

Управниците на Созопол днес виждат туристическо бъдеще и за о. Св. Иван. Общината е разработила проект, с който кандидатства по програма ФАР - Трансгранично сътрудничество заедно с фондация “Созопол” и Асоциацията на младите бизнесмени от град Одрин, Турция. Предстои възстановяване на манастирския комплекс, изграждат се екопътеки и заслони за почивка и наблюдение на дивите зайци и прелетни птици. Ще се изгради и стоянка за лодките, които ще водят туристите до острова.

О. Св. Петър.

Точно до о. Св. Иван се намира и най-малкият от българските острови - Св. Петър (4-5 декара). Известен е още като “Островът на птиците“, чиито редовни посещение придават специфичния бял цвят на скалите. По обективни причини островът няма как да се превърне в туристическа дестинация.

О. Св. Анастасия, бивш Болшевик

Не такова е положението с остров Св. Анастасия край Бургас с площ 0,022 кв.км. На острова има стар манастирски комплекс, който през 1924 г. е превърнат в затвор. През 1925 г. оттам успяват да избягат 43-ма политически затворници - повечето участници в септемврийското въстание, което прави островът любим на властта след 1945 г. Комунистите прекръстват о. Св. Анастасия на Болшевик, а през 60-те години преобразуват част от постройките в музей и хотел. Днес хотелът продължава да работи, но условията са спартански и не много по-различни от някогашния затвор. Островът е собственост на Българската православна църква, но от няколко години се стопанисва от бургаски бизнесмен. Той прекарва там по-голямата част от лятото, като е построил и малък бар. Това е единственото място, където туристите могат да се снабдят с някаква храна и провизии. Няма редовен транспорт от Бургас, но фактът, че на острова има ток и вода, както и някакви вече изградени условия, води на мисълта, че скоро и о. Св. Анастасия може да се превърне в атрактивно място не само за авантюристи, но и за богати чуждестранни туристи.

Нещо подобно се случва с петия български остров - Св. Тома или както е по-известен - „Змийският остров“. Той е с площ 12 декара и е разположен северно от устието на река Ропотамо (срещу Аркутино). През 1933 г. цар Борис III пренася от ботаническата градина в Братислава кактуси, които и до днес растат на острова. Змийският остров е част от големия резерват „Ропотамо”. В комплекса има 257 вида птици, като 71 от тях присъстват в Червената книга на България. Днес „Св. Тома“ е собственост на Симеон Сакскобурготски и сестра му, но засега царят не е проявил интерес – може би защото почти целият остров е обрасъл с кактуси и пълен със сиви водни змии.

„Главболгарстрой“ и община Созопол обаче се интересуват от района – строи се ваканционно селище на нос Хумата до местността Аркутино. Комплексът вече е издигнат в груб строеж, на 300 м от остров „Св. Тома“ и ще носи неговото име. В медиите излезе информация, че комплексът „Свети Тома“ ще се състои от 250 апартамента, няколко басейна, спортни центрове, СПА , ресторанти, градинско барбекю и открити барове, магазини, конферентни зали, банков клон и офиси за различни услуги - коли под наем, организиран екотуризъм, леководолазни и екстремни спортове и др. Срещу участието си община Созопол трябва да получи апартаменти от бъдещия комплекс. Еколози изразиха опасения, че тази туристическа инвазия може да навреди на уникалната флора на остров „Св. Тома“. Много е вероятно да промени тотално и облика на резервата „Ропотамо“.

Изглежда в най-близко бъдеще повечето български острови ще изглеждат съвсем различно. Дали те ще станат качествена и атрактивна дестинация, която да стане любимо място както на българските, така и на чуждестранните туристи, или пък ще бъдат опорочени – както вече стана с голяма част от нашето черноморие?

Тази моя статия се появи първо в "Електронен вестник" тук.

Георги Димитров и съвременният свят

От няколко дни в НДК се провежда Международна конференция "Георги Димитров и съвременният свят". Организатор е Националният инициативен комитет за отбелязване на 125 години от рождението на Георги Димитров с председател Атанаска Тенева. Във форума са поканени за участие представители на политически партии и антифашистки организации от повече от 30 страни. На 11 юни беше представена и новата книга на проф. Димитър Генчев, която "представя по популярен начин биографията на Георги Димитров".

Гледай ти! Целият цивилиозован свят осъжда комунизма, чества мемориален Ден на жертвите на този тоталитарен режим, Джордж Буш държи рядко смислена реч, в която описва комунизма като най-смъртоносното потисничество на 20в., а ние празнуваме годишнина на Георги Димитров! Съветският гражданин, другарят на Сталин, националният предател, алкохоликът.

Буш цитира чешкия писател Милан Кундера, който е казал, че борбата срещу комунизма е "борба на паметта срещу забравянето". У нас тази борба изглежда е безвъзвратно загубена. Ние сме една от малкото страни по света, която продължава да чества комунизма, да го реабилитира, да го идеализира, да го натрапва и в крайна сметка да подлага всичко останало на забрава.

Любослава Русева разказва в "Дневник" как на "конференцията" историкът и понастоящем депутат от "Коалиция за България" проф. Андрей Пантев е заявил, че "личността на големия българин ще заблести въпреки буболечките, които се упражняват в очернянето му", а историкът и понастоящем премиер на Република България Сергей Станишев изпратил "поздравителен адрес" със следното послание: "Димитров е една от малкото български личности, за които човек може да прочете във всяка световна енциклопедия, той е от тези, които непрестанно са търсели пътя и начина за изграждане на по-справедливо и хуманно общество. Самобитността и националната ни идентичност, богатата ни многовековна история и хилядолетната ни култура са и ще бъдат българският духовен принос в европейското семейство, а Георги Димитров, една от големите личности на миналия век, отдавна е дал своя."

Русева обобщава много добре всичко: Това не е просто носталгия, а целенасочена операция за опрощаване на тежки грехове и реабилитиране на "тъмни герои". "Умирай само в краен случай", каза си номенклатурата и впоследствие се изпонагради с какви ли не отличия, а по едно време опита да ни пробута и честване на "шпионина Емил Боев" под формата на 60-годишнина на разузнавателната ни служба. Разгул е, да, защото иде реч за извънредно нахално изтриване, пренаписване и облагородяване на онова, което беше сторено в годините преди 1989 г. и заради което живеем така, както живеем. "Днешните млади" утре ще знаят, че Димитров е "защитник на демокрацията", Райнов - "духовен учител", а Живков има паметник в Правец, пред който преди шест години сегашният Първанов призова "да се помирим с историята", защото е "голям държавник". Няма и да са чували за Георги Марков, Сашо Сладура, Борю Зевзека и други наивници, които са си мислели, че "празникът на милицията все някога ще свърши" (по Марков). "Няма нищо-хубаво от лошото време" - така се оказа. Звучи като в черния виц за оптимиста, който си вървял през гробищата и си мислел "Колко много плюсове", но какво от това?! Експонатите са налице, "най-милото" е реставрирано, а буболечките и лилипутите все по-рядко се обаждат. Наистина не ни остава друго, освен да закачим и транспарант: ДОБРЕ ДОШЛИ В МУЗЕЯ!

Две каузи, една земя

Две каузи, една земя - Македония. Двама свещеници, единият грък, другият българин - Германос Каравангелис и Търпо Поповски.

Като костурски митрополит Каравангелис следва лозунга:"Вулгарос нами мини" ( "Българин да не остане"). Ето какво пише той за клането в с. Загоричане( Костурско):
" Селото беше с над 600 къщи...Бяха най-лошите българи в моята епархия. Когато Вардас реши да проведе наказанието им, аз му изпратих имената на нашите агенти да не ги пипа.
В навечерието на 30 март 1905 г. той се скри в отсрещната гора на селото с 300 мъже.
Рано-рано влязоха в селото... Убиваха и запалваха къщите им. Този ден бяха убити 79 българи. 60 души бяха избити в черквата им, където имаше сватба. Заклани бяха булката, зетят, попът и други. Наши не пострадаха, защото аз бях дал на Вардас списъка им и те се бяха скрили..." Друго "геройство" на Каравангелис е, че собственоръчно е изготвил списък с над 2 000 българи, в това число всички учители и свещеници в епархията, които следва да "бъдат премахнати". Заплащал е от една до седем турски лири за отрязана глава на убит българин от списъка.

Българинът Търпо Поповски, роден в селото на прадядо ми - Косинец, не си служи с подобни лозунги и методи. Неговата борба няма за цел изтреблението на даден етнос. Като малък учи в гръцко училище, където чува думите на професора по философия Аристокли : "Бори се за прогреса на своята нация и отечество. Човек може да изучи много езици и може да странства в далечни страни, но винаги трябва да има предвид своето отечество, на което да спомага за развитието дотолкова, доколкото му спомагат моралните сили." Когато вкъщи вижда какво е записал в тетрадката си, Търпо се променя. "В момента дойдох в съзнание, че съм българин и трябва да умра за българщината."

От този момент нататък, Търпо Поповски дава всичко, което има за родината. Учител, свещеник, деец на ВМРО - всичките му средства и сили отиват за българщината, за българска просвета, за българска църква, за българска свобода. За Каравангелис Търпо става основен враг. Поръчано е убийството му, но не успява. За сметка на това е убита малката дъщеричка на Поповски.

Такава обаче е съдбата на истинския герой - да жертва - ако не живота си, то нещото, което е по-ценно дори от него. Каравангелис не жертва нищо, а само убива. Нищо чудно тогава, че той не успява да спре делото на отец Поповски.

Днес обаче Германос Каравангелис е национален герой на Гърция, а за Търпо Поповски са чували малцина българи. Днешните наши "патриоти" пък подкрепят гръцката политика спрямо Македония и възприемат младата република като общ враг. Късата историческа памет е опасно нещо.

Нека питаме, има още малко време

Вчера беше първият мемориален Ден на жертвите на комунизма. Даже Джордж Буш откри паметник на жертвите на комунизма във Вашингтон.

"До момента в столицата ни нямаше паметник на жертвите на имперския комунизъм - идеология, отнела живота на 100 милиона невинни мъже, жени и деца", подчерта Буш.

У нас предимно се мълчи-както за жертвите на имперския комунизъм, така и за тези на настоящия американски империализъм. Това обаче е друга тема. Не знам и дали Буш е прав, когато казва цифрата 100 милиона. Мога обаче да гарантирам за членове на моето семейство. Хареса ми статията на Весела Илиева по темата в "Медиапул" : "Никой не знае колко са, защото гробовете на милиони са безименни". Част от нея, която напълно подкрепям:

Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото – това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите.

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им. Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново.

Те, които моделираха историята ни, строителите на комунизма, репресорите, масовите убийци – имат правото да споделят днес от дистанция и пред очите на сега двадесет- и тридесетгодишните кое ги мотивираше на същата възраст да избиват своите тогава двадесет и тридесетгодишни връстници.

Те имат право да дадат своя отговор на на въпроса, кое прави от един млад юрист и космополит убеден марксист и масов убиец, а от един писател - доносник на своя събрат по перо? От един баща на дете - отце- и детеубиец? Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?

Кой е моралът, който дава право в Правец да стои новопостроен паметник на диктатора Тодор Живков, а Димитровград да носи все още името на първия български комунистически масов убиец Георги Димитров? Или паметниците на армията на СССР, окупирала с близо 300 000 свои войници Родината ни да стоят издигнати, демонстрирайки сакралност и устойчивост, на която не се радва нито един от повече от скромните паметници на Левски, Ботев, Стамболов и малките мемориални плочи на близо 250 000 жертви на комунистическата диктатура? Нека имат възможност да отговорят. Затова нека питаме.

Фалшификатът "Символ-верую на българската комуна"

Днес в 12ч. на паметника на Христо Ботев в Борисовата градина нямаше много хора. Нямаше как да не се забележи един старец, стоящ в ляво от бюста на героя, който държеше червено знаме със сърп и чук и надпис БРП (к) - Българска работническа партия комунисти.

Явно все още има хора достатъчно глупави и наивни, които да възприемат Ботев като комунист и да му преписват авторството на "Символ-верую на българската комуна". Дори да оставим на страна абсурдното несъответствие в стиловете на "веруюто" и останалото ботево творчество, дори да забравим, че борбата на Ботев е национална, а не класова, пак няма как да повярваме в този фалшификат. Оставяме и настрана, че по времето на Ботев комунизмът е нямал нищо общо с последвалите си превъплъщения и сегашния си образ.

Ето едно сериозно изследване на Веселин Кандимиров, напълно развенчаващо глупостта "Символ-верую на българската комуна" : "Открадването на Ботев".

Допълнение в новия брой на ПРО&АНТИ: "Открадването на Ботев"-2

Българският недостижим връх

Захари Стоянов

Нашият герой, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот!

Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луи Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича „Ботйова".

Ние не говорим тука за обикновените смъртни същества, които са безбройни под ясното небе, които се раждат, живеят и умират само с това отличително свойство, че са словесни; които, гдето и да са се родили, гдето и да живеят, в планини или в блата, глухо и мъртво е всичко околно царство за тях освен насъщния и многобройните други потребици, съпрежени с него, нещо, което е в характера и на другите животни. Ние говорим за Христо Ботйов – поета, огнения, комуто няма подобен не само в Калофер, но и по цяла България. Тоя Христо Ботйов, който се провиква от миризливите кръчми на чужбина, гол и бос, гладен и презрян:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!...

В числото на тия глупци влязат всички ония земни блажени: богати, знатни чорбаджии, тежки търговци, тлъсти владици, царе и князе. Ботйов с голите лакти, който яде на два деня един път, счита себе си за щастлив, умен и блажен! Дава той на себе си това преимущество, защото като е работил за сиромасите и подритнатите свои братя; като е мислел денонощно как да се освободи поробеното му отечество; като е познавал поетически природните негови красоти, планини, реки, полета и долини заедно с робите, които са ги населявали; и като е правел сравнение между чуждата и заспала за него среда – той е бил удовлетворен, считал се е за велик. Имал е и право. Онова, което обикновеният смъртен пипа и вижда през целия си живот като нещо мъртво и съвсем безцелно, за необикновените и поетическите натури съставлява живот, продължителна борба и неизчерпаем източник на храна. Следователно нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботйов с аршина на обикновените смъртни.

Откъс от увода на книгата на Захари Стоянов – ''Христо Ботйов. Опит за биография'', писан в Русе на 7 август 1888г.

“Вашият съсед” ви мрази

Македонският блог “Vasiot sosed” е най-уродливото дете на комунистическата македонистка доктрина и българската незаинтересованост. Дали трябваше толкова да се преекспонира?

Блогът “Vasiot sosed” отдавна беше познат на занимаващите се с македонския въпрос в България. Сайтът обаче доби небивала популярност едва миналата седмица, когато Би Ти Ви излъчи репортаж съобщаващ, че блогът е публикувал подигравателен фотоколаж с осъдената на смърт в Либия медицинска сестра Снежана Димитрова. Добавена е снимка на маймуна с надпис "либийски маймуни". Публикацията е на адрес http://vasiotsosed.blog.com.mk/node/66675. От телевизията директно набедиха за обидата македонския параолимпиец Миле Стойковски.

Въпросната гавра обаче съвсем не е прясна – публикувана е на 1 февруари тази година. В типичният стил на българската журналистика, изявил се ярко и при скандала ''Батак'', Би Ти Ви си намери остаряла сензация и я размаха като плашило пред обществото. Сега ''Vasiot sosed” е в половината български интернет форуми, където поражда най-отрицателни реакции.

Не може да се каже, че те не са заслужени. Не само публикацията за Снежана Димитрова, а цялото съдържание на блога е жив пример за реч на омразата, болен шовинизъм и липса на всякакви задръжки. “Vasiot sosed” моментално спечели отрицанието както на българската, така и на македонската общественост.

Македонският научен институт в София, най-старият специализиран център в света, занимаващ се с проучване на Македония, излезе с позиция, че '' след 17 години "демокрация" в бъдещата федерация "Македония", етноцидът, омразата, антибългаризмът продължават да се развъждат''.

Според института ''тази държава не заслужава да бъде част от Европейското семейство, защото е потенциален носител на расизъм, ксенофобия и омраза''.

Представител на македонския ''Левичарски блог'' , един от най-популярните блогове в Македония, сподели, че е потресен от вулгарността на “Vasiot sosed” и подчерта: “Ние, от македонската левица, сме категорично против това''. От ''Левичарски блог'' добавиха, че ''чрез блогерските “престрелки” отношенията между гражданите на двата народа - македонския и българския, се влошават, вместо да се подобряват''.

В този ред на мисли изниква и въпросът на кого беше нужно шизофренният блог “Vasiot sosed” да се показва по телевизията, а глупостите вътре да се преекспонират. Подобриха ли се отношенията между двете страни? Какво да си помисли обикновеният зрител, който не знае нищо за Македония, когато види подобно нещо? Създава се единствено елементарната конструкция, че България и Македония са два враждуващи отбора, които постоянно си разменят взаимни обиди.

В същото време никой не си дава сметка, че подобни случаи като “Vasiot sosed” са крайно екстремни и в никакъв случай не са общо мнение в Македония. Никой не се запитва и как се е породила такава омраза в хора като създателят на блога. Само Сърбия ли е виновна или пък Коминтерна, с чието главно участие се създава политическата македонска нация след Втората световна война? Не беше ли и България, която осъди последния лидер на ВМРО Иван Михайлов на смърт? Не бяха ли българските комунисти, които на драго сърце приеха доктрината на македонизма и даже започнаха да македонизират собственото си население в Пиринския край? Не е ли България тази, която днес не прави нищо по македонския въпрос и по този начин толерира антибългарските прояви?

От Би Ти Ви прибързаха да обявят и автора на блога – според тях параолимпиецът Миле Стойковски. Връзката беше изключително хлабава – само, защото “Vasiot sosed” насочва към сайт, набиращ средства за Стойковски да участва на параолимпиядата в Пекин. Набеденият македонец категорично отрече пред Агенция “Фокус” да има нещо общо с блога. ''Нямам никаква връзка с това, не съм виждал този блог. Моята мисия - пътуването ми до Пекин с инвалидна количка, е съвсем противоположна на онова, за което ми говорите, че пише в блога, моята мисия е положителна'', изтъкна Стойковски.

Запознати с темата, коментираха пред e-vestnik, че доста по-логичен автор на блога може да е Александър Донски, автор на псевдонаучната книга "Етногенетичните разлики между македонците и българите". Донски е историк, който поддържа абсурдните тези за връзки на сегашната македонска държава с античните македонци на Александър Велики.

Търсейки евтини сензации, българските медии почти напълно игнорираха един много по-положителен пример за българо-македонски отношения. На 29 май се възстанови традицията отпреди Втората световна война да се чества Св. Дух-Ден на Македония. От Македонския научен институт беше проведена конференция, на която се обсъдиха много наболели въпроси. Присъстваха и гости от Македония, включително Зоран Тодоровски, директор на Архива на Република Македония. Явно обаче, когато се работи конструктивно по българо-македонските работи, никой не забелязва.

Тази моя статия се появи първо в "Електронен вестник" тук.

Шампионът ни по билярд все още чака българско гражданство

Ново Серафимоски, най-добрият играч на билярд в България, засега не може да представя страната по света

38-годишният Ново Серафимоски е от Струга, Република Македония. Играе билярд от 20 години и казва, че това е неговият живот. Покрай играта е обиколил почти цяла Европа, събрал е много опит и успехи, но от две години се е установил във Варна и не смята никога да я напусне.

„Можеше да отида някъде, където има много по-добри условия. Но не е в това всичко. За мен между България и Македония няма никаква разлика. Манталитет, хора, принципи, традиции, език, всичко е едно и също. Политиката я оставям на политиците. Моята професия е билярдът и аз искам там да работя и да работя качествено“ казва Ново.

За да се установи у нас му е помогнал неговия главен мениджър и спонсор Николай Иванов от билярдния „Клуб 9“ във Варна. Оттогава насам Ново печели титла след титла и се доказва като безспорно най-добрия играч у нас. Печели титли през 2005 и 2006 г., става носител и на „Пул Лигата“ на Ринг ТВ за 2006 и 2007 г. Тази година има седем участия и седем титли, включително на първия турнир от републиканското първенство по пул 9-та топка – една от най-популярните у нас билярдни игри.

„Моят специалитет е осма топка. Тя е доста по-различна от девета топка, но когато имаш повече опит не е трудно. За мен да печеля е нормално. Последните години обаче играя по-слабо, защото нямам конкуренция. В България няма достатъчно добри играчи, които могат да ме затруднят или да тренирам с тях. Често тренирам сам, за да си поддържам формата. Подготвям и юноши,“ отбелязва Серафимоски.

Покрай билярда е бил пет години в Германия, две години в Италия, във Франция, Белгия, Гърция. От всички тези страни Ново идва точно в България. Той разказва, че в Македония няма федерация, няма клубове. „В България е много по-сериозно, има федерация, но все още няма условия за някакви по-големи международни успехи. Всичко е още на местно ниво. Играчите още са слаби и нямат резултати в Европа. Все още билярдът не е толкова разпространен и популярен. Отделни хора с повече възможности се занимават по-сериозно“.

Ново със сигурност е от тези, които се занимават сериозно. Всички в България признават огромния му талант, който обаче е подплатен и с много усилия. „Има хора, които играят от 10-15 години, но все още не знаят нещо повече от основите“, казва Ново. „Трябват условия и много труд. На ден тренирам сам по 4-5 часа. Преди по-сериозни мачове и повече – по 7-8 часа дневно. Това е задължително, за да поддържаш форма и да можеш да се противопоставиш на различните играчи. Не може без тренировки, без дисциплина“.

Несъмнено трябват и условия. В България билярдът е повече хоби, отколкото професия. „Няма кой да позволи на талантливите играчи да тренират по три часа на ден безплатно. Децата не могат да отделят много пари и тренират по-мъничко. Освен това си купуват и по-обикновени щеки. Така билярдът се възприема повече като удоволствие, а не като сериозно занимание,“ отбелязва Ново.

Качествените щеки наистина са доста скъпи. Хубавите започват от 200-300 лв. и достигат до към 5000. “Щеката е като колата. Със сигурност ще караш по-добре един Мерцедес или БМВ, отколкото Форд или Опел. Така е и със щеките. Понякога обаче и някоя по-евтина може да пасне по-добре на играча и той да я предпочита и пред най-скъпите“, разказва Ново. Самият той ползва щека от 350 долара и не смята да я заменя. „С нея си играя добре,“ усмихва се шампионът.

Все още обаче, Ново показва таланта си само на местна почва. Тъй като няма българско гражданство той не може да участва на световни или европейски първенства.

„Докато не получа български паспорт не мога да представлявам федерацията в чужбина,“ обяснява Ново. „Мога единствено да се запиша на опън турнири, но таксите са твърде високи и не мога да ги покривам сам. Докато не съм гражданин на България федерацията няма как да покрива разноските ми. Искам да играя за България, тук се чувствам добре и мечтая да участвам по международни турнири, да организирам живота си около билярда. Без паспорт обаче това не може да стане. Подал съм документи отпреди две години, декларирал съм български произход, но все още чакам. Подадох молба за ускоряване на процедурата, но ми я отхвърлиха“.

„Не съм подал документи за паспорт само за собствена изгода, моите мечти са да представям България в Европа, да подготвям тука юноши, да ходим заедно по турнири и да направим един добър български отбор по билярд. Искам да създадем добро име за България в Европа. За мен в България е едно и също както в Македония. Аз отдавна не живея в Македония, само съм неин гражданин. Още обаче не мога да представям България и не знам как и защо още не мога да добия нужния паспорт“, оплаква се Серафимоски.

Той е в позицията на много други македонци, които са подали молба за български паспорт, но са принудени от българските бюрократи да чакат по повече от три години. В същото време, хора родени на места като Бразилия, Сенегал и Нигерия взимат българско гражданство в рамките на един-два месеца. Такива случаи има често във футбола, където играчи като Тиаго Силва, Ибрахима Гай и Шалозе Ододжи са жив пример. Последният дори получи българското име Митко Атанасов Георгиев. Бразилецът Лусио Вагнер и в момента е национал на страната, заедно с хърватина Игор Томашич, а доскоро и сърбина Зоран Янкович.

Ново с право твърди, че един футболист може да играе до около 35 годишен. Малко след това кариерата му приключва и повечето чужденци си заминават от България. „2-3 години може да представляват страната, след което отиват другаде за повече пари и забравят за националния. А билярд може да играеш до 60 годишен, че и повече, няма някаква граница. А и можеш да предаваш опита и уменията си на другите, да продължиш във времето успехите на страната“.

„Вече много хора изкараха паспорти – и такива, които заслужават и такива, които не заслужават“, продължава Ново Серафимоски. „Но аз не мога да разбера защо се бави толкова процедурата – няма ли очи България да види, няма ли уши да чуе? Всички в билярд средите ме познават, знаят че искам да остана тук и да представям България. Наскоро и се ожених за българка, живеем си заедно във Варна. Просто се чувствам се като един нормален българин. Ходил съм достатъчно по света, не планирам да напускам България. Животът ми е тук – със семейството и с билярда“.

В сегашната ситуация Ново може единствено да изчаква. Междувременно обаче няма как и да не губи от формата си. „Седя тук и чакам, губя време“, отбелязва той. „Мога само да гледам по телевизията как играят европейските шампиони. А те не показват нищо по-добро от мен. Но те имат право да участват на големите първенства и да ги печелят. Засега аз нямам. А що се отнася до билярда, няма по-добър от мен, който да представя България“.

Докато качествени професионалисти като Ново Серафимоски са принудени да чакат, други македонци вземат паспорт на черно за доста кратки срокове. Това дава възможност на така наречените „посредници“, както и на някои български бюрократи да печелят на гърба на хората. „Ако ще е така, поне да го обявяват, да се знае тарифата и всеки да е наясно колко ще трябва да чака. А сега аз стоя и чакам да падне сняг през юли“, обяснява Ново.

„Засега използвам само 20% от възможностите си. Откак съм в България със сигурност нивото се е вдигнало с поне 50%. Хората гледат от мен и се учат, имат стимул. Няма шанс друг играч от моята класа да дойде в България, да играе за нея и да стои във Варна. Аз съм тук, но за момента нямам шанс да покажа възможностите си. От ДАМС знаят колко мога и колко знам. Не искам да затруднявам никого, но се чудя защото те не вземат някакви мерки по-бързо да взема паспорт“.

Ново все пак не е загубил надежда. „Само да изкарам гражданство и за 2-3 години вярвам, че ще спечеля много турнири. След 10 години се виждам на едно много високо ниво, със свой собствен клуб тук, където да тренирам десетина млади играчи, които един ден да ме заменят“.

Тази моя статия се появи първо в "Електронен вестник" тук.

П.С. Доста след като статията вече беше готова, разговарях отново с Ново Серафимоски и той ми каза, че има развитие по неговата молба за гражданство. Желая му всичко да приключи в най-кратки срокове и той скоро да започне да печели титли за България.