Достоен отговор по темата "Батак"

Най-сетне открих достоен отговор в медиите по темата "Батак". Негов автор е д-р Наум Кайчев, който в момента е генерален консул на България в Битоля. Интересното е, че неговата статия излиза още миналата година във вестник "Култура", като отговор на тази на Мартина Балева.

Сред цялата ненужна и позорна истерия, която се създаде около случая "Батак", добре е, че "Медиапул" даде гласност и на човек като д-р Кайчев. Той показва как трябва да се води една дискусия - трезво, с факти, цивилизовано и без излишно патриотарство или гонене на рейтинг. Ето някои откъси от неговата статия "Как Батак влезе в българския национален разказ" :

Както при високото Възраждане, така и по-късно учебникарският, а в известна степен и общокнижният пазар на българите се доминира от пловдивските издателства на Христо Данов и Драган Манчов. Първият поръчва на младия юрист Стефан Бобчев да създаде нов текст по национална история. Като резултат се появявят няколко адаптации по Иречек, предназначени съответно за прогимназиалната и гимназиалната степен. Разказът на учения чех обаче вече е хронологически и смислово продължен: прочитът на финалните глави на историите впечатлява именно с акцента върху въстанието от 1876 г. и неговото кърваво потушаване. Така например в гимназиалния учебник от 1881 г. четем: „Батак беше сцената на най-ужасните, най-отвратителните, най-поразителните зверства, които человек, като кръвопийно животно, може да направи над человека‛. По отношение поведението на въстаниците текстът също е нееднозначен: „батачани се държали мъжки няколко дни и отговаряха, че са готови да се предадат на редовни войски, и че ако се защищават – то е от башибозуците‛. По-съкратени варианти можем да намерим и в останалите Бобчеви версии. Конкурентното издателство на Манчов не остава по-назад: в прекроения през същата 1881 г. учебник виждаме не по-малко емоционално описание на зверствата: „колкото люде се улавяха живи, мъчеха се най-бесчеловечно за пари и после се съсичаха; един чорбаджия биде опечен жив; а на други вадеха очите, режеха им ръцете и другите части на тялото и после ги довършоваха; тежки жени се разпаряха и деца се коляха пред очите на родителите им. Това се протака три дни и три нощи‛. И така натататък... Темата е подета и продължена, макар в по-съкратен и по-стилиризиран вид, от учебниците на следващите поколения българи, дело на Полихрон Нейчев, Йордан Попгеоргиев, Никола Станев...

Биха могли да се открият и други свидетелства, най-вече литературни, оспорващи необходимостта от Втория чужденец-летописец. Самият текст на Балева споменава за пиесата на А. Шопов „Баташкото клание‛, появяваща се чудно защо година преди платното на Пиотровски да бъде представено на пловдивското изложение. Как авторът е могъл да бъде повлиян от полския живописец – за това можем само да гадаем. За сметка на това обаче драматургът претендира за първоизворност и пряка легитимност: „като очевидец на фактовете, които описвам в книжката си, надея се да съм ги изложил вярно‛.

Един от възможните автори на пиесата е роденият в Панагюрище Атанас Шопов, секретар в Българската екзархия в Цариград и бъдещ генерален консул в Солун. Точно неговата личност ни отвежда към друг аспект от българското осмисляне на 1876 година. Тя го заварва като ученик в едно от най-елитните османски учебни заведения: гимназията към Военно-медицинското училище. Участващ ведно със своя по-стар другар, споменатия Стефан Бобчев, в българския обществено-литературния живот в Цариград, той бързо привлича вниманието на националните първенци в имперската столица. Българската Екзархия го натоварва да посети и докладва за положението във въстаналите краища. Атанас Шопов е особено подходящ за мисията: като ученик в едно от най-престижните имперски училища носи униформа, която му дава особен статут и благоволение пред местните османски власти, в допълнение той произлиза от този край и добре познава районите, които са в центъра на световното, но и на българското внимание. Шопов обикаля през август 1876 г. озлочестените пазарджишки села, посещава и Батак. Съставя подробен доклад до Екзархията, който е един от изворите на българските твърдения пред външния свят, че не въстаниците са извършили жестокости над турците, а действителността е точно обратната. Шопов не се ограничава с това, а изпраща описание на видяното и до своя съученик Бобчев, който вече се е прехвърлил в Букурещ, където редакторства специално започнат от Добродетелната дружина нов вестник. Така репортажите на Шопов излизат на бял свят в октомврийските и ноемврийските броеве на в. „Стара Планина‛.

С други думи, трудно е да допуснем, че водещите прослойки от първите следосвобожденски десетилетия биха могли да забравят 1876 г., Батак и Макгахан. Защото Априлското въстание може и да е било започнато от шепа маргинални младежи, но в неговото следвечерие целият български елит, включително от „тежките‛ консервативни среди около Българското читалище и Екзархията в Цариград и Добродетелната дружина в Букурещ, се консолидира около въстанието и неговото кървававо потушаване, за да адресира към външния свят и към себе си посланието за основателността на българското политическо самоопределение. Подетото от невръстните хъшовски луди глави намира продължение в действията на довчера потискалите ги икономически и политически национални елити.

Затова едва ли е учудващо, че българският исторически канон още непосредствено след Освобождението включва и удържа разказа за Батак като особено място на националната идентичност. В следосвобожденския прочит нововъзникналата българска държавност почива директно върху въоръжената дейност на революционерите (които, обективно погледнато, се добират до доста скромни военни резултати). Пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже „нетърпимостта‛ на османското владичество. Текстовете съвсем не подминават името на американския журналист, а персонално посочват неговите заслуги. В този смисъл тезата за прекъсването на българското помнене и употребяване на Батак, за хиатуса между 1880 (годината на Стамболовия превод на Макгахан) и 1889 (вероятното посещение на Пиотровски в Батак) трудно би могла да бъде удържана. Още повече, че създателят на литературния образ на нацията далеч преди „В недрата на Родопите‛ също вписва Батак в местата на паметта, градящи българската самоличност. В христоматийното „Опълченците на Шипка‛ той се позовава на „Беласица стара и новий Батак‛. Още по-рано, през декември 1881 г., Иван Вазов създава и специалните „Възпоминания от Батак‛:

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече...

Стихотворението е включено през 1884 г. в сбирката „Поля и гори‛, издание отново на Драган Манчов...

Благодаря ви г-н Кайчев, че още през 2006г. сте защитили истината. Благодаря ви, че може би сте един от последните български интелектуалци без кавички. Истинският интелектуалец защитава родината си и е там, където тя най-много има нужда от него. Наум Кайчев не се скатава като многобройните си колеги у нас, а е в Битоля, на едно от най-нужните и горещи места за България.

Трябваше ли Ардино да се дава за пример?

"Дневник" направи свое обобщение на темата Батак тук. Уважавам много колегите от тази медия и им благодаря за всичко, на което са ме научили. В случая не съм съгласен с тяхната позиция, но в това няма нищо ненормално. Опитваме се да живеем в плуралистично общество, където могат да присъстват дори проекти като този на Мартина Балева.

Доста съм изненадан, че "Дневник" дава за положителен пример форума на община Ардино и озаглавява цял материал "Ардино - различният интернет форум". По време на миналата кандидат президентска кампания ходих до Ардино именно с екипа на "Дневник" и не намерих града в особено цветущо състояние. Бедни хора, тайно оплакващи се от монопола на Доган или пък сляпо вярващи в него. Най ми хареса изказването на един от местните, когато го питах за кого ще гласува за президент : "За Първанов естествено. Ние тука от край време сме комунисти".

В Ардино е малко трудно да се почувстваш в България. Всяка къща има сателитна чиния насочена към Турция. Местните говорят на странна смесица от турски, местен български диалект и книжовен български. Много от надписите по магазините не са на български. Най-оживените места в центъра са джамията и агенциите, осигуряващи превоз до Турция. Град, който нашите политици все повече и повече отдалечават от останалата част от България.

Ето малко снимки от Ардино, едно наистина "различно" място. (Кликнете върху снимките, ако искате да ги видите в пълен размер)

Мит ли е Батак?

Днес “24 часа” и “Новинар” излязоха със заглавия на първа страница, гласящи, че баташкото клане е мит. Повече може да се прочете и в “Нетинфо”. Информацията идва от Мартина Балева и Улф Брунбауер от Берлинския свободен университет.

Според двамата ''митът за Батак, чието историческо ядро се корени в потушаването на Априлското въстание от 1876 година срещу османското господство, легитимира и до днес колективно изпитваната антипатия към ислямската култура и религия". По-нататък авторите продължават с изводите, че неразделна част от мита са преувеличеният брой на жертвите, който се осланял на много едностранчиви сведения на западноевропейски журналисти (репортажите на американския журналист от "Дейли нюз" Джанюариъс Макгахан). Според изследователите в тях се говори за "мними извършители и техните жертви". "Записките по българските въстания" пък са наречени "повече пропагандно произведение, отколкото исторически извор".

Засега същинската теория не е изкарана, само части от нея. Вероятно същината и се крие в тази статия на Мартина Балева във в-к ''Култура'' : ''Кой (по)каза истината за Батак''.

Какво излиза от въпросната статия в ''Култура''? Балева доказва, че картината на Антони Пиотровски ''Баташкото клане'', рисувана през 1892 няма как да е инспирирана от Захари Стоянов, както твърди художникът, защото е излязла преди третия том на''Записки по българските въстания''. Ок, не споря.

Балева също твърди, че известните фотографии, показващи последиците от баташкото клане не са автентични, а специално инсценирани от Пиотровски. Тук също мога да се съглася.

Според Балева обаче, тези факти са достатъчно доказателство, че самото баташко клане е по-скоро мит. Тя смята, че думите на Джанюариъс Макгахан са силно преувеличени, а че тези на Захари Стоянов граничат с измислицата. Според нея, ако не е била картината на Пиотровски, днес никой нямаше да знае за Батак. Тук аз вече не съм съгласен.

Не разбирам как фактът, че Пиотровски е излъгал за източникът си на вдъхновение е тъждествен с това, че масово клане не е имало. Да, снимки също няма, но няма снимки и от въстанието в Панагюрище, Копривщица и т.н., но това не значи, че цялата Априлска епопея не се е състояла.

С историческият си проект ''Митът Батак'' двамата автори искат да направят "ревизия на националните исторически митове" и да се "реситуира историята на страната в европейски контекст". Това последното е извадено от Оруел направо. Там министерството на истината постоянно фалшифицира миналото, за да е удобно то на настоящето. Аз си мислех, че ние не живеем в утопията на Оруел, но явно не съм съвсем прав.

Проектът ''Митът Батак'' противопоставя предположенията на Балева срещу думата на съвременниците на Априлското въстание. Ето какво казва Макгахан по въпроса : "Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи… Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди... Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половината самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото. Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот... малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали... Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. ... Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти. ... Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата..."

Думата на Балева застава и срещу тази на Захари Стоянов – доказан родолюбец, един от строителите на съвременна България и главен виновник за нейното Съединение. Когато описва баташкото клане, Стоянов започва със следните думи: '' На колене, любезни читатели, долу шапките! Напредя ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак! Дали ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянието само на твоето собствено име? Не вярвам.''

Не е вярвал Захари, но днес има такива хора. Мартина Балева е положила огромни усилия, за да докаже научно несъстоятелността на баташкото клане. За момента доводите и обаче не издържат. Излиза, че тя или не е кой знае какъв учен, или просто е недостоен човек. Защото един народ се унищожава, като се унищожи историята му.

П.С. Още през 1881, 11 години преди Пиотровски да нарисува спорната картина, Иван Вазов посещава Батак и по разказите на едно оцеляло дете пише стихотворението "Възпоминания от Батак". Предлагам на г-жа Балева да го прочета и да ми обясни как по-точно Вазов се е "заблудил" да го напише.

България ще се учи от албанския опит в образованието

Достигна ме великолепната новина, че България най-сетне е направила съществени крачки към решаване на кризата в образованието. Утвърдена е програма за сътрудничество с Албания в областта на образованието, науката и културата за 2007-2009 г. Тя предвижда размяна на учени и лектори от висшите училища и научните организации в областта на законодателството, организацията и управлението на образованието и науката с годишна квота 3-4 души за период от 7-10 дни всеки.

Със сигурност можем да научим много от страна, която едва през 1908г. успява да наложи някаква единна азбука, на която да изписва езика си - латиницата. Несъмнено Албания има и богата култура, за която още Любен Каравелов говори : "Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути; първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние."

И все пак, вече напълно сериозно, мисля си, че спогодбата по образованието може да е
претекст на съвсем други политически действия. Със сигурност не културно, но политически Албания набира все повече сила на Балканския полуостров и се превръща във водещ играч. Какви ще са бъдещите отношения на България с нея? Каква позиция ще заемем при споровете на албанците с другите ни съседи и главно с Македония? Все интересни въпроси...

Внос от Македония подбивал нашите земеделци??

Наскоро в. "Дума" излезе на първа страница със заглавие "Внос от Македония подбива нашите земеделци". Думите са на Мария Вълканова от БСП, която е член на парламентарната комисия по земеделието и горите. Според нея българските производители на ябълки не могат да регистрират продукцията си на пазара, защото македонските продукти са по-евтини. "Македония не е член на Европейския съюз и системата от мита важи, някой трябва да я спазва.", добавя Вълканова.

От всичко това аз си задавам няколко въпроса. Вносът от Македония ли е най-огромният проблем на нашето иначе блестящо земеделие? А то е толкова блестящо главно заради усилията на БСП и нейната майка БКП.

Още нещо. След като вносът от Македония подбива "нашите" земеделци, кой печели? "Чуждите" македонци? Не ходи ли наскоро доскорошния лидер на партията на г-жа Вълканова (и настоящ президент) в Македония, за да възстановява българско военно гробище? До колкото си спомням за него имаше и информация, че е бил агент на ДС, но по "патриотичната" линия - работел по Македонския въпрос. Също съм убеден, че един съпартиец на г-жа Вълканова - проф. Божидар Димитров е един от най-яростните противници на македонизма и редовно го оплюва по доста кръчмарски начин. Странен дисонанс с думите на Мария Вълканова, според която да се внася от Македония е все едно да се дават пари на сенегалците, вместо на българите.

Любопитни противоречия в една партия, която много обича да говори за патриотичните си заслуги, а с делата си да се опровергава.

Ботев за въстанието

На 3 май 1876г., няколко дни след обявяването на Априлското въстанието на 20 април, Ботев пише във в. “Нова България” статията си “Захваща се вече драмата на Балканския полуостров”. Цитирам откъси от нея :

С една дума , българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала със сичката своя отчаяност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, титани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капитала! Босфорският идол ще да падне, “болният човек” ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турския разврат и в свещената кръв на нашата свобода.
...
Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължение на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от света едно от тие две неща : или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да тръгне в друг път?

Oтиваме на гората да търсим свобода

Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина - коритото на Тополница, - ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

- Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си - известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт - гората Еледжик - още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат иа душманите“ и пр. - заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

- Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? - каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

- Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода... - отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар - робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите - светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т. е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят...

Захари Стоянов. "Записки по българските въстания". Том II, глава II.

Един народ, един отбор

За тези, които не гледат телевизия пускам една много хубава реклама на "Загорка" свързана с националния по футбол. На фона на последните му представяния изглежда неуместна, но след оставката на Стоичков имам надежда за ново начало.

http://vbox7.com/play:82c76988

Ново начало за Стоичков

Христо Стоичков е в Селта само от дни, но еуфорията около него вече е с доста прилични размери. Така или иначе култовата репутация на бившия национален селекционер в Испания, беше успешно допълнена от победата срещу Депортиво с 1:0 преди няколко дни.

Ефектът “Стоичков” подейства, гърми “Ел мундо депортиво” след първия успех на Селта от 11 кръга насам. “Още в първия си двубой във Виго Стоичков донесе със себе си друга атмосфера в отбора. Селта бе с видимо офанзивна тактика през всичките 90 минути, дори след като поведе”, пише изданието.

Днес във Виго фланелка с името на Стоичков е най-продавания сувенир, а всички се надпреварват да вземат автограф от бившия носител на “Златната топка”. Медиите също са положително настроени към него и очакват той чудодейно да измъкне Селта от кризата. Няма как всичко това да не напомни на първия опит на Стоичков в треньорската професия - когато той пое разсипания български национален отбор, който тъкмо беше преживял грандиозното фиаско Евро 2004.

Преди три години, всички у нас също бяха оптимистични. Да, Стоичков имаше нулев треньорски опит…но пък беше Стоичков. Най-голямата звезда, идолът от детството на мнозина, футболистът показал , че нищо не е невъзможно за един българин.

Почти всички в България тогава искаха той да е треньор на отбора, а не плахия Марков, с който бяхме отупани като брашнен чувал и оставени в мазето на футболна Европа. Не, Стоичков нямаше да е толкова страхлив, със Стоичков начело никой не може да се гаври с нас както шведите.

Всички ликуваха, когато след Евро 2004 Стоичков стана национален треньор. Ликуваха и днешните най-яростни критици на Стоичков, което е особено нужно да се напомни. Всички се радваха и след първата победа в квалификациите за Световното в Германия: над Исландия като гост с 1:3. На никой не му направи впечатление, че националите играха в рядко срещаната схема 3-4-3, че Кишишев беше ляв халф и като цяло играта беше дезорганизирана.

Дойде първият сериозен мач - с Хърватия като гост. След доста щастливото равенство 2:2 всички величаеха Стоичков, обявяваха го за наследник на Пенев и бяха сигурни, че героичният резултат се дължи само на неговите проникновени смени и пословична смелост.

Стоичков беше на гребена на вълната, от всякъде вземаха интервюта с него, ликът му грееше от билборди в цялата страна, по телевизията даваше мнения по всяка тема, а зрителят нямаше почивка от него дори по време на рекламите. Тихомълком мина победата срещу Малта, където отборът излезе с рекорден брой нападатели и отново показа липса на някакъв утвърден игрови облик. Медиите бяха дали пълен комфорт на Стоичков и бяха уверени в класирането за Световното.

Преди реванша срещу Швеция се развихри може би най-огромната медийна истерия. Бяха изкарани ножове, картечници и оръдия и бяха готови 2 седмици преди мача да завладеят Стокхолм, ако трябва, но да отмъстят за срамното 5:0 от Португалия. Отборът беше обявен за велик, с легендарния Стоичков начело, който според медиите водеше отбора към победата и със сигурност щеше да я изкове дори в отсъствието на ключови футболисти като Мартин Петров, Стилян Петров и Божинов. Беше припомнена битката при Одрин, стадионът се пукаше по шевовете, развяваше се огромно знаме с надпис “Сите българи заедно”, фолклорен оркестър подгряваше агитките и всички чахака само шведите да се появят, с което те да бъдат разкъсани на парчета. При обявяването на състава Стоичков спечели най-много аплодисменти, чувствително повече от Бербатов например.

Мачът почна вихрено, Гонзо пробва за кой ли път безуспешна задна ножица, в голяма част от мача националите отново играеха рисковото 3-4-3… и паднаха с 0:3. Пореден шведски шамар, но общественото мнение не изневери на патриотичния си дух и в рядко обединен стил гракна срещу съдията, и защити Стоичков и момчетата. Все още в интернет циркулира бесният коментар на Томислав Русев по радиото, който с пяна на уста обясни как дядото на немския съдия навремето е варил евреи, а той сега най-безсрамно свири дузпа за Швеция. Дългата 15-ина минути тирада на Русев изобщо не отбелязва края на мача, но и за секунда не обвини Стоичков в нещо. Днес той е един от най-сериозните критици на Камата.

След мача Сашо Диков обясняваше, че народът трябва да застане зад “момчетата на Стоичков” и да не се притеснява от тази “нещастна” загуба. Днес Диков вероятно би написал книга против Христо Стоичков.

Истина е, че през 2005 г. всички говореха за националния отбор и той беше подложен на внимание граничещо единствено с това на златното поколение на Пенев. И причината беше само една единствена – Христо Стоичков – месията, златното момче на нашия футбол.

Екзалтацията получи първия си, но много съкрушителен удар в продължението на мача Унгария – България. Изравнителният гол на унгарците изведнъж свали розовите очила на народа и той си даде сметка, че дори да бяхме победили, отборът игра отчайващо, както между впрочем и срещу Швеция преди това.

Това впечатление беше недвусмислено потвърдено от мача с Хърватия, позорно загубен с 1:3 насред София. Действието на магията Стоичков приключи. След повторното 0:3 от Швеция, този път в Стокхолм, от магия вече нямаше и следа, а на нейно място дойдоха злобата, заяждането, мръсните коментари и отчаянието. И до голяма степен те бяха оправдани, но изглеждаха смешно на фона на доскорошните разюздани хвалби.

И все пак България можеше да се размине с пълното болезненото развенчаване на легендата Стоичков. Само ако Ейдур Гудйонсен беше отбелязал на празна врата в София на 7 септември 2005 г. и така бе направил резултата 3-0 за Исландия. Тогава България със сигурност щеше да загуби, а Стоичков тихомълком да си замине. Гудйонсен обаче стреля необяснимо над вратата, а България с триста зора и заради качествата на някои играчи (предимно Мартин Петров) обърна мача до 3:2.

Това удължи агонията и взаимното намразване между Христо Стоичков и българския запалянко. Националният отбор стана за смях в Малта (1:1), направи щастливи ремита с Румъния (2:2) и с Холандия (1:1), основно заради таланта на Мартин Петров и би измъчено Люксембург с 1:0 след отвратителна игра.

Единственото хубаво представяне беше второто полувреме срещу Словения и победата с 3:0. Това си остана и едничкото качествено и победоносно представяне на отбора на Стоичков за три години. Трябваше да дойде фиаското срещу Албания в София (0:0), за да се се сложи край на тази мъка. Какво ли не се видя на същия този стадион – шведи, хървати, исландци, албанци - и всички те доволни, а нашите фенове изнервени.

Това трябваше да спре. Малко след това Стоичков замина за Испания. Този път без фанфари.

За 3 години Христо Стоичков успя да разруши митичната си репутация отпреди това. Българите загубиха една от последните си култови фигури и може би загубата беше по-болезнена и от тази на Симеон Сакскобурготски. Трите години на Стоичков обаче показаха късогледството на много наши “експерти” и журналисти, и склонността им бързо да минават от “осанна” до “разпни го”.

Вероятно Стоичков трябваше да получи своя шанс и преди три години БФС му го даде. Камата обаче го проигра и се провали. Днес и той и националният отбор са пред ново начало, да се надяваме по-успешно.

Вариант на тази ми статията се появи първо в "Електронен вестник" тук.

Отец Любомир Попов : Църквата трябва да се занимава с просвета, а не с имоти и далавери

Публикувам и в блога си едно интервю, което направих с варненския свещеник Любомир Попов. Съкратена версия се появи първо в "Електронен вестник" тук. Предварително се извинявам за доста дългия пост, но мисля, че той ще е доста полезен на всички, интересуващи се от състоянието на Българската православна църква.

Отец Любомир Попов е един от най-уважаваните свещеници във Варна и винаги е откровен за състоянието на Българската православна църква. Ръкоположен е през 1978 г., а от 1982 до 1998 г. е протосингел към Варненска митрополия. От 1998 г. насам е енорийски свещеник. Преподава и в катедра Богословие на Шуменския университет, където е хоноруван асистент. През 2003 г. беше принуден от Варненска митрополия да напусне църквата “Св. Атанасий” и оттогава служи в зала, пригодена за църква. Това обаче не намалява потока миряни, които се стичат при него.

Отец Попов, как се отнасяше официалната власт преди 1989г. към църквата?

Тоталитарната власт действаше в три направления срещу църквата. Внушаваше се страх от открито признаване на религиозна принадлежност, от посещението на храмовете. Оттам дойде обичаят да се ходи на църква не на богослужението, а в различно време – за да не те видят и да няма кой да донесе. Вторият начин беше да се притискат самите духовници и особено висшето духовенство, което постепенно беше подменено с хора верни на партията. Те имаха задача да имитират църковна дейност в страната, а в чужбина, където често участваха на конференции и дори в Световния съвет на църквите, да заявяват, че Българската църква е свободна и че вярващите безпрепятствено изповядват своята религия. Третият начин беше по различни административни пътища да препятстват нормалния църковен живот. Например, в средата на 80те години беше забранено да се бият камбаните на много места в страната. В Благоевградско, в Неврокопска епархия, това стана по доста остроумен начин – под претекст, че пречат на гражданите – тормозели ги, били близко до болници, напомняли им за смъртта и т.н.

Как по това време се подбираха кадрите за църквата?

Постепенно започнаха да ограничават все повече приема в духовните училища – Семинарията и Духовната академия. Обикновено в семинарията отиваха деца от семейства с проблеми, от селата, защото там се предлага пансион и така хората се разтоварваха от грижите поне за едното си дете. Постепенно приема започна да става все по-малък и в последните години на тоталитаризма, петгодишното обучение в семинарията завършваха само десетина ученици. В Духовната академия – приемник на бившия Богословски факултет към Софийски университет, в началото имаше прием на ученици завършили семинария, както и на такива завършили гимназия. Семинаристите влизаха директно, а завършилите средно образование в обикновени гимназии - с изпит. Тази практика впоследствие беше прекратена и се даваше възможност единствено на семинаристите да учат в Духовната академия и то ако пожелаят – т.е. приемаха се максимум десетина човека на година. Така в последните години на тоталитарния режим църквата беше лишена и от възможността да набира реални кадри. Все повече в църквата се появяваха пенсионирани железничари например и други хора, пенсионирали се по-рано, които след кратък курс бяха ръкополагани за свещеници и не можеха да вършат никаква мисионерска работа, освен да задоволяват елементарни нужди на християните като погребение и кръщене.

А какво беше отношението към вярващите?

Линията на тогавашната власт беше да затвори изцяло църковната дейност в храмовете, където пък можеше лесно да бъде контролирана. През 1986 г. от Варненска митрополия беше изискано да преустанови единствените две процесии, които се правят извън храма – на Разпети петък и на Великден. Представителя на Комитета по вероизповеданията поиска това като съобщи на тогавашния митрополит Йосиф по телефона, че има информация, че определени младежи може да възпрепятстват процесиите и да предизвикат проблеми. Митрополитът, като човек неотстъпващ без причина, каза, че при това положение ще информира МРВ, за да се вземат мерки. Председателят отвърна, че процесиите и религиозните прояви извън храмовете са под контрола на държавата според закона и тя трябва да даде разрешение за провеждането им. За това от МВР щели да откажат да дадат такова разрешение. Митрополитът поиска писмена забрана, но властта се пазеше да издава каквито и да е документи, които да говорят за някакъв натиск върху църквата и отказа. При това положение той отказа да отмени процесията, защото няма писмен документ. Но във всички случаи, стремежът беше да се ограничи максимално участието на гражданите в църковния живот.

Всичко това става само преди 20 години. Предполагам не може старите порядки да не оказват влияние върху Българската църква днес?

Ами да. За съжаление във висшия клир на църквата все още нищо не се е променило. Докато в политиката поне се смениха лицата на управляващите, при нас останаха същите хора, подкрепяни от същите хора отвън, които някога са ги поставили. Мотивировката за това за мен е доста неясна – че видите ли, чрез църквата ние ще влияем на международните ни отношения с православните държави и главно с Русия и няма да прекъснем връзките си. Аз мисля, че това е абсурдно, защото църквата няма такова влияние върху международните отношения, тя е по-скоро един знак, символ, който обаче все повече се дискредитира поради обстоятелството, че е поддържана от бившите служби и от бившата власт.

В наши дни поне при подбора на кадри няма ли някакво подобрение?

Ако приемем факта, истината, че хората които управляват църквата са поставени от службите и чрез тях се поставят и нисшия клир и свещениците, то тогава ние не можем да говорим за подобрение. Имам информация, че в много епархии се назначават бивши военни за свещеници, за да си докарат допълнителни доходи към пенсията. Това е абсурдно за една институция като църквата, която е чисто идеологическа и няма за цел да дава препитание на служителите си, а да събира мисионери, които да разпространяват това, което тя проповядва. Поне Духовната академия възвърна статута си на Богословски факултет към СУ, в Търново и Шумен се създадоха богословски факултети, където се обучават и момчета и момичета. Но много малко от тях имат практическа реализация. Момичетата разбира се не могат да станат свещеници и явно се готвят за преподавателска дейност по вероучение, каквото обаче няма в страната.

Много се дискутира по въвеждането на предмет вероучение в страната. Какво е положението в момента?

В училищата няма предмет вероучение, има задължително избираем предмет религия, което обаче не е същото. Там се предлагат ученията на различни религии между които и християнството. Но за този предмет има много малко кандидати поради обстоятелството, че няма достатъчно подготвени кадри и няма и достатъчно добри учебници. Няма изработен по поръчка на Синода учебник и одобрен от него. Развива се някаква самодейност в тази насока. Освен това учениците избират от няколко задължително избираеми предмета и другите винаги са по-атрактивни от религията – примерно английски и компютри.

Чуха се и мнение, че дори да се въведе задължително вероучение, то не трябва да се преподава от богослови или свещеници, а от обикновени учители. Това не обезсмисля ли всичко?

Опорочава всичко разбира се, защо на студенти учещи по държавна програма за богослови няма да се даде възможност да преподават? Друго е по-интересно, че в една светска държава каквато сме ние, където има конституционен текст, че църквата е отделена от държавата не може да се иска задължително вероучение. Това противоречи на основния закон на страната ни. Църквата е една от много обществени организации, не е държавна църква, както това е в Гърция.

Значи исканията за задължително вероучение са доста популистки?

Да, този въпрос често се повдига от средите на църквата с чисто популистки намерения. От начина, по които някои служители на църквата говорят за това се вижда, че те не познават законите. Интересно е да се каже: „Направете вероучението задължително“, но това може да се иска само след промяна на конституцията. Но трябва и да ви кажа, че в Гърция вероучението е задължително, а резултатите са плачевни. И там агресията е налице, а някои от децата, които 11 години са започвали училищните часове с молитвата „Отче наш“, се оказва, че накрая не я знаят. Така че мисля, че с този проблем се спекулира, той се преекспонира и така му се вменяват възможности, каквито вероучението всъщност няма.

Тогава как може да се помогне на младите хора у нас, които се вижда, че все повече ходят на църква, но все по-малко знаят защо?

Мисията на църквата е нещо, от което тя не може да се самоосвободи. Но за да има Българската православна църква мисия, тя трябва да има добре подготвени кадри. Кадри както на бялото духовенство – тези, които са сред миряните, и на черното духовенство – тези сред монасите. Очевидно това в момента не е приоритет на ръководството на БПЦ. То не издаде нито един учебник по вероучение, не направиха и програма за изучаването на предмета. Така десетките рахитични опити да се води вероучение към църквите са напълно самодейни. Този, който сам и най-често безвъзмездно се е главил за преподавател сам измисля часовете и материала и това в повечето случаи води до не добри резултати – всичко става аматьорски. За това ние трябва да търсим вина и виновна със сигурност е църковната управа, която предпочита да поставя ударението върху пренасяне на мощи, върху носенето на огньове, върху всякакви такива ритали и обредоверия, които не са съществени, които не са мисия. Те по-скоро граничат със суеверията и приучват хората към суеверията – примерно ако не отнесеш от йерусалимския огън вкъщи значи не ти е хубав Великдена. Това е не само глупаво , но и непочтено, защото този огън очевидно не може да достигне навсякъде и хората от малките населени места се чувстват ощетени в сравнение с тези от Варна или София.

Виждате ли все пак надежда за връщане на църквата към същинската и мисия?

Църквата не е само човешка институция, според християнството тя е богочовешка институция. Аз си мисля, че Господ има повече грижа от нас, за това, което той е създал. Ако остане само на хората ние виждаме какво се получава – тя става част от политическия живот, с нея се заиграват разни политици, разни търговци, които имат икономически интереси и искат да експлоатират жалките църковни имоти тук и там.

Не са ли всъщност доста много църковните имоти?

Говори се, че църквата е най-големият собственик. Църквата, като църква не е собственик според закона. Собственици са юридическите лица, които в случая с църквата са манастирите, църковните настоятелства, синода и метрополиите. Например църковното настоятелство в село Синигер притежава три декара местенце, в което са християнските гробища и печели оттам единство от това , че може да коси трева за магарето на църковния настоятел. Към църквата на село Струйно да речем има 15 декара ниви, които никой не иска да обработва, защото и без това там почвата е лоша, а и частниците трудно намират кой да обработва техните площи, камо ли 15те църковни декара. Но има и много по-драстични случаи, като например в Килифаревския манастир, който има приличните 1500 декара земя, но никой не иска да наеме земята. Същевременно част от нея се обработва, но манастира не взима пари, защото там няма вече граници и не може всеки път да се носи землемер и да се уточнява чии са земите. И трите старици, които живеят като монахини в манастира, едната е от 60 години там, се издържат само от продажбата на свещички.

Синодът има някакви имоти в София, които носят добри доходи, но само за ведомството на Синода, не за църквата изобщо. Рилският манастир има земи, но те носят доходи не за БПЦ, а за манастира. Често пъти местните бизнесмени използват некомпетентността на калугерите и игумена и срещу малки наеми наемат земите. Това трудно може да се докаже, още повече, че има една тенденция 13те владици в България да се представят пред обществото като собственици на всички църковни имоти – на имотите на настоятелствата, на манастирите, на митрополиите и на синода – и те се разпореждат с тях. Това веднага навежда на мисълта за една голяма корупционна далавера. 13 души без никакво икономическо образование, без да са в час с цените на имотите и наемите, си пъхат носа навсякъде и се разпореждат с църковните средства. И разбира се го правят по един неясен начин, като на всичкото отгоре не искат да дават отчет на никого.

За подобни случаи беше изнесено в пресата. И тринадесетте владици ли се държат така?

Всички се държат по този начин. Всички казват на гражданската власт да не се бърка, защото църквата е отделена от държавата. Да, църквата е отделена от държавата, но това трябва много ясно да се обясни. Църквата не може пряко да се меси в държавния живот, не може да каже „въведете задължително вероучение“, но иначе като обществена организация е под контрола на държавата и това включва и финансовия контрол. Църквата, като всяка обществена организация, трябва да може открито да отговаря за законността на сделките си и при престъпления да си понася последствията.

Има ли такива нередности при сделките с църковна земя?

Оказа се, че съвременните бизнесмени обичат да оперират в разни търговски сделки чрез църквата. Примерно общинският съвет решава да подари на църковното настоятелство на някое село 500 декара земя край морето. Нито е искало настоятелството тази земя, нито знае какво да я прави. Оказва се, че това е прикрит начин за препродажба на тази земя. След това църковното настоятелство ще продаде тази земя на съответния бизнесмен срещу съответната сума. Друг начин е да върнат уж земите на някакъв манастир на хубаво място. Спорно е дали наистина са били негови, но на следващия ден тези земи се заменят с други, в Делиормана примерно и отново даденият бизнесмен или групировка се сдобива с апетитен имот.

Как може да се регулира този процес? Дори да приемем, че всички духовници са добронамерени и не желаят да злоупотребяват с църковна земя, те пак нямат нужната квалификация, за да вземат винаги адекватни решения.

В първия устав на Българската православна църква, в екзархийския устав е имало стопанска комисия, в която само един от представителите е духовник – екзархът. Останалите представители са били цивилни, но не както в наши дни се случва в някои. Епархийският съвет е съставен от пет души, начело с владиката, които уж решават проблемите на епархията. Наскоро един от участниците в такъв епархийски съвет се яви по телевизията и каза, че всъщност няма нищо общо с църквата, освен че е съветник! Това е комично, но дори той самият не го разбира, той не знае, че има изисквания към него да бъде православен християнин. Това значи да ходи на църква – поне всяка неделя и на празник, да се причестява, да се изповядва, да участва в църковния живот, да участва в църковната мисия, в благотворителност и в какви ли не още неща. Бизнесменът казва обаче, казва, че няма нищо общо с църквата. Кой го е избрал за епархийски съветник? Изборът обикновено става като местния владиката каже на поповете кого да изберат за епархийски съветник и те го „избират“. Формално има избор, но не и реално. Реално няма избор и за енорийски свещеници, както предвижда уставът. Свещениците се назначават, местят се по настроение на местния митрополит, което е в пълно противоречие с устава. Сега дори се подготвя промяна на устава точно в тази насока – да се отмени избираемостта на свещениците. Така се отменя доколкото е възможно контролът на миряните, светските лица, върху това как се разпореждат с църковните имоти владиците. Изобщо целта е цялата власт да се съсредоточи в тези 13, така наречени архиереи на българската църква.

Точно спор около избираемостта на свещениците беше една от причините за скандала разразил се между Вас и дядо Кирил през 2003.

Да, владиката реши да ме премести. Това беше очевиден каприз, защото аз си вършех работата и това го потвърдиха миряните, които ме подкрепиха. Аз му казах, че няма право да ме мести, както и Синодът няма право да мести него от епархията, защото и двамата сме поставени на изборен принцип. Владиката ми каза, че аз реално не съм избран. Това е така, защото по комунистическо време не се провеждаха избори. По тази логика обаче и той не е избран, избори се проведоха, но аз присъствах и знам как го поставиха. „Избирането“ на Кирил беше като на Тодор Живков.

Минаха толкова години от края на комунистическата диктатура, не идва ли време за нормализация поне на личния духовен живот на хората?

Това става много трудно и очевидно има нужда от един катарзис, от едно допълнително очистване. Днес дори младите хора, които стават митрополити го правят под натиска на различни бизнесмени. Защо ли бизнесмените толкова се интересуват от църквата и църковния живот? Не е тайна, че за изборите се плаща на избирателите. 30 души, какво е за един бизнесмен да им даде по 5 хил. лв., за да изберат съответния владика и после той да си върти с него далаверите. Уставът ще бъде прекроен така, че за това дори формално да няма пречки. С всичко това църквата се „мутризира“ и все повече се отдалечава от пряката си мисия – да служи на народа и да води религиозна просвета сред него. Свещениците се превръщат в слуги на тези, които са ги назначили. Ако са израни от вярващите, те ще служат на тях, защото и ще зависят от тях. Но когато са избрани от владиците и назначени от тях те стават напълно зависими. В такава среда как могат да се защитават интересите на вярващите? Това не е възможно, там се защитават интересите на едно лице, което се държи като средновековен феодал и заявява „аз съм всичко в църквата“.