Достоен отговор по темата "Батак"

Най-сетне открих достоен отговор в медиите по темата "Батак". Негов автор е д-р Наум Кайчев, който в момента е генерален консул на България в Битоля. Интересното е, че неговата статия излиза още миналата година във вестник "Култура", като отговор на тази на Мартина Балева.

Сред цялата ненужна и позорна истерия, която се създаде около случая "Батак", добре е, че "Медиапул" даде гласност и на човек като д-р Кайчев. Той показва как трябва да се води една дискусия - трезво, с факти, цивилизовано и без излишно патриотарство или гонене на рейтинг. Ето някои откъси от неговата статия "Как Батак влезе в българския национален разказ" :

Както при високото Възраждане, така и по-късно учебникарският, а в известна степен и общокнижният пазар на българите се доминира от пловдивските издателства на Христо Данов и Драган Манчов. Първият поръчва на младия юрист Стефан Бобчев да създаде нов текст по национална история. Като резултат се появявят няколко адаптации по Иречек, предназначени съответно за прогимназиалната и гимназиалната степен. Разказът на учения чех обаче вече е хронологически и смислово продължен: прочитът на финалните глави на историите впечатлява именно с акцента върху въстанието от 1876 г. и неговото кърваво потушаване. Така например в гимназиалния учебник от 1881 г. четем: „Батак беше сцената на най-ужасните, най-отвратителните, най-поразителните зверства, които человек, като кръвопийно животно, може да направи над человека‛. По отношение поведението на въстаниците текстът също е нееднозначен: „батачани се държали мъжки няколко дни и отговаряха, че са готови да се предадат на редовни войски, и че ако се защищават – то е от башибозуците‛. По-съкратени варианти можем да намерим и в останалите Бобчеви версии. Конкурентното издателство на Манчов не остава по-назад: в прекроения през същата 1881 г. учебник виждаме не по-малко емоционално описание на зверствата: „колкото люде се улавяха живи, мъчеха се най-бесчеловечно за пари и после се съсичаха; един чорбаджия биде опечен жив; а на други вадеха очите, режеха им ръцете и другите части на тялото и после ги довършоваха; тежки жени се разпаряха и деца се коляха пред очите на родителите им. Това се протака три дни и три нощи‛. И така натататък... Темата е подета и продължена, макар в по-съкратен и по-стилиризиран вид, от учебниците на следващите поколения българи, дело на Полихрон Нейчев, Йордан Попгеоргиев, Никола Станев...

Биха могли да се открият и други свидетелства, най-вече литературни, оспорващи необходимостта от Втория чужденец-летописец. Самият текст на Балева споменава за пиесата на А. Шопов „Баташкото клание‛, появяваща се чудно защо година преди платното на Пиотровски да бъде представено на пловдивското изложение. Как авторът е могъл да бъде повлиян от полския живописец – за това можем само да гадаем. За сметка на това обаче драматургът претендира за първоизворност и пряка легитимност: „като очевидец на фактовете, които описвам в книжката си, надея се да съм ги изложил вярно‛.

Един от възможните автори на пиесата е роденият в Панагюрище Атанас Шопов, секретар в Българската екзархия в Цариград и бъдещ генерален консул в Солун. Точно неговата личност ни отвежда към друг аспект от българското осмисляне на 1876 година. Тя го заварва като ученик в едно от най-елитните османски учебни заведения: гимназията към Военно-медицинското училище. Участващ ведно със своя по-стар другар, споменатия Стефан Бобчев, в българския обществено-литературния живот в Цариград, той бързо привлича вниманието на националните първенци в имперската столица. Българската Екзархия го натоварва да посети и докладва за положението във въстаналите краища. Атанас Шопов е особено подходящ за мисията: като ученик в едно от най-престижните имперски училища носи униформа, която му дава особен статут и благоволение пред местните османски власти, в допълнение той произлиза от този край и добре познава районите, които са в центъра на световното, но и на българското внимание. Шопов обикаля през август 1876 г. озлочестените пазарджишки села, посещава и Батак. Съставя подробен доклад до Екзархията, който е един от изворите на българските твърдения пред външния свят, че не въстаниците са извършили жестокости над турците, а действителността е точно обратната. Шопов не се ограничава с това, а изпраща описание на видяното и до своя съученик Бобчев, който вече се е прехвърлил в Букурещ, където редакторства специално започнат от Добродетелната дружина нов вестник. Така репортажите на Шопов излизат на бял свят в октомврийските и ноемврийските броеве на в. „Стара Планина‛.

С други думи, трудно е да допуснем, че водещите прослойки от първите следосвобожденски десетилетия биха могли да забравят 1876 г., Батак и Макгахан. Защото Априлското въстание може и да е било започнато от шепа маргинални младежи, но в неговото следвечерие целият български елит, включително от „тежките‛ консервативни среди около Българското читалище и Екзархията в Цариград и Добродетелната дружина в Букурещ, се консолидира около въстанието и неговото кървававо потушаване, за да адресира към външния свят и към себе си посланието за основателността на българското политическо самоопределение. Подетото от невръстните хъшовски луди глави намира продължение в действията на довчера потискалите ги икономически и политически национални елити.

Затова едва ли е учудващо, че българският исторически канон още непосредствено след Освобождението включва и удържа разказа за Батак като особено място на националната идентичност. В следосвобожденския прочит нововъзникналата българска държавност почива директно върху въоръжената дейност на революционерите (които, обективно погледнато, се добират до доста скромни военни резултати). Пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже „нетърпимостта‛ на османското владичество. Текстовете съвсем не подминават името на американския журналист, а персонално посочват неговите заслуги. В този смисъл тезата за прекъсването на българското помнене и употребяване на Батак, за хиатуса между 1880 (годината на Стамболовия превод на Макгахан) и 1889 (вероятното посещение на Пиотровски в Батак) трудно би могла да бъде удържана. Още повече, че създателят на литературния образ на нацията далеч преди „В недрата на Родопите‛ също вписва Батак в местата на паметта, градящи българската самоличност. В христоматийното „Опълченците на Шипка‛ той се позовава на „Беласица стара и новий Батак‛. Още по-рано, през декември 1881 г., Иван Вазов създава и специалните „Възпоминания от Батак‛:

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече...

Стихотворението е включено през 1884 г. в сбирката „Поля и гори‛, издание отново на Драган Манчов...

Благодаря ви г-н Кайчев, че още през 2006г. сте защитили истината. Благодаря ви, че може би сте един от последните български интелектуалци без кавички. Истинският интелектуалец защитава родината си и е там, където тя най-много има нужда от него. Наум Кайчев не се скатава като многобройните си колеги у нас, а е в Битоля, на едно от най-нужните и горещи места за България.

Трябваше ли Ардино да се дава за пример?

"Дневник" направи свое обобщение на темата Батак тук. Уважавам много колегите от тази медия и им благодаря за всичко, на което са ме научили. В случая не съм съгласен с тяхната позиция, но в това няма нищо ненормално. Опитваме се да живеем в плуралистично общество, където могат да присъстват и проекти като този на Мартина Балева.

Доста съм изненадан, че "Дневник" дава за положителен пример форума на община Ардино и озаглавява цял материал "Ардино - различният интернет форум". По време на миналата кандидат президентска кампания ходих до Ардино именно с екипа на "Дневник" и не намерих града в особено цветущо състояние. Бедни хора, тайно оплакващи се от монопола на Доган или пък сляпо вярващи в него. Най ми хареса изказването на един от местните, когато го питах за кого ще гласува за президент : "За Първанов естествено. Ние тука от край време сме комунисти".

В Ардино е малко трудно да се почувстваш в България. Всяка къща има сателитна чиния насочена към Турция. Местните говорят на странна смесица от турски, местен български диалект и книжовен български. Много от надписите по магазините не са на български. Най-оживените места в центъра са джамията и агенциите, осигуряващи превоз до Турция. Град, който нашите политици все повече и повече отдалечават от останалата част от България.

Ето малко снимки от Ардино, едно наистина "различно" място. (Кликнете върху снимките, ако искате да ги видите в пълен размер)

Мит ли е Батак?

Днес “24 часа” и “Новинар” излязоха със заглавия на първа страница, гласящи, че баташкото клане е мит. Повече може да се прочете и в “Нетинфо”. Информацията идва от Мартина Балева и Улф Брунбауер от Берлинския свободен университет.

Според двамата ''митът за Батак, чието историческо ядро се корени в потушаването на Априлското въстание от 1876 година срещу османското господство, легитимира и до днес колективно изпитваната антипатия към ислямската култура и религия". По-нататък авторите продължават с изводите, че неразделна част от мита са преувеличеният брой на жертвите, който се осланял на много едностранчиви сведения на западноевропейски журналисти (репортажите на американския журналист от "Дейли нюз" Джанюариъс Макгахан). Според изследователите в тях се говори за "мними извършители и техните жертви". "Записките по българските въстания" пък са наречени "повече пропагандно произведение, отколкото исторически извор".

Засега същинската теория не е изкарана, само части от нея. Вероятно същината и се крие в тази статия на Мартина Балева във в-к ''Култура'' : ''Кой (по)каза истината за Батак''.

Какво излиза от въпросната статия в ''Култура''? Балева доказва, че картината на Антони Пиотровски ''Баташкото клане'', рисувана през 1892 няма как да е инспирирана от Захари Стоянов, както твърди художникът, защото е излязла преди третия том на''Записки по българските въстания''. Ок, не споря.

Балева също твърди, че известните фотографии, показващи последиците от баташкото клане не са автентични, а специално инсценирани от Пиотровски. Тук също мога да се съглася.

Според Балева обаче, тези факти са достатъчно доказателство, че последвалата представа за баташкото клане е силно преувеличена. Тя смята, че думите на Джанюариъс Макгахан са пропагандни, а че тези на Захари Стоянов граничат с измислицата. Според нея, ако не е била картината на Пиотровски, днес никой нямаше да знае за Батак. Тук аз вече не съм съгласен.

Не разбирам как фактът, че Пиотровски е излъгал за източникът си на вдъхновение е тъждествен с това, че масово клане не е имало. Да, снимки също няма, но няма снимки и от въстанието в Панагюрище, Копривщица и т.н., но това не значи, че цялата Априлска епопея не се е състояла. Батак влиза в българския национален разказ наистина главно с образи, но не инсценираните на Пиотровски, а създадените именно от Макгахан и Захарий Стоянов.

Ето какво казва Макгахан по въпроса : "Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи… Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди... Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половината самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото. Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот... малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали... Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. ... Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти. ... Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата..."

Когато описва баташкото клане, Захарий Стоянов пък започва със следните думи: '' На колене, любезни читатели, долу шапките! Напредя ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак! Дали ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянието само на твоето собствено име? Не вярвам.''

Не е вярвал Захари, но днес изглежда има такива хора. Доводите на Мартина Балева обаче не издържат. Излиза, че тя или не е кой знае какъв учен, или просто е недостоен човек. Защото един народ се унищожава, като се унищожи историята му.

П.С. Още през 1881, 11 години преди Пиотровски да нарисува спорната картина, Иван Вазов посещава Батак и по разказите на едно оцеляло дете пише стихотворението "Възпоминания от Батак". Предлагам на г-жа Балева да го прочета и да ми обясни как по-точно Вазов се е "заблудил" да го напише.

България ще се учи от албанския опит в образованието

Достигна ме новината, че България най-сетне е направила съществени крачки към решаване на кризата в образованието. Утвърдена е програма за сътрудничество с Албания в областта на образованието, науката и културата за 2007-2009 г. Тя предвижда размяна на учени и лектори от висшите училища и научните организации в областта на законодателството, организацията и управлението на образованието и науката с годишна квота 3-4 души за период от 7-10 дни всеки.

Погледнато исторически, изглежда малко странно, че ще се учим от страна, която едва през 1908г. успява да наложи някаква единна азбука, на която да изписва езика си - латиницата. Навремето Любен Каравелов пише : "Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути; първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние."

И все пак, вече напълно сериозно, мисля си, че спогодбата по образованието може да е
претекст на съвсем други политически действия. Със сигурност не културно, но политически Албания набира все повече сила на Балканския полуостров и се превръща във водещ играч. Какви ще са бъдещите отношения на България с нея? Каква позиция ще заемем при споровете на албанците с другите ни съседи и главно с Македония? Все интересни въпроси...

Внос от Македония подбивал нашите земеделци??

Наскоро в. "Дума" излезе на първа страница със заглавие "Внос от Македония подбива нашите земеделци". Думите са на Мария Вълканова от БСП, която е член на парламентарната комисия по земеделието и горите. Според нея българските производители на ябълки не могат да регистрират продукцията си на пазара, защото македонските продукти са по-евтини. "Македония не е член на Европейския съюз и системата от мита важи, някой трябва да я спазва.", добавя Вълканова.

От всичко това аз си задавам няколко въпроса. Вносът от Македония ли е най-огромният проблем на нашето иначе блестящо земеделие? А то е толкова блестящо главно заради усилията на БСП и нейната майка БКП.

Още нещо. След като вносът от Македония подбива "нашите" земеделци, кой печели? "Чуждите" македонци? Не ходи ли наскоро доскорошния лидер на партията на г-жа Вълканова (и настоящ президент) в Македония, за да възстановява българско военно гробище? До колкото си спомням за него имаше и информация, че е бил агент на ДС, но по "патриотичната" линия - работел по Македонския въпрос. Също съм убеден, че един съпартиец на г-жа Вълканова - проф. Божидар Димитров е един от най-яростните противници на македонизма и редовно го оплюва по доста кръчмарски начин. Странен дисонанс с думите на Мария Вълканова, според която да се внася от Македония е все едно да се дават пари на сенегалците, вместо на българите.

Любопитни противоречия в една партия, която много обича да говори за патриотичните си заслуги, а с делата си да се опровергава.

Ботев за въстанието

На 3 май 1876г., няколко дни след обявяването на Априлското въстанието на 20 април, Ботев пише във в. “Нова България” статията си “Захваща се вече драмата на Балканския полуостров”. Цитирам откъси от нея :

С една дума , българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала със сичката своя отчаяност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, титани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капитала! Босфорският идол ще да падне, “болният човек” ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турския разврат и в свещената кръв на нашата свобода.
...
Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължение на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от света едно от тие две неща : или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да тръгне в друг път?

Oтиваме на гората да търсим свобода

Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина - коритото на Тополница, - ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

- Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си - известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт - гората Еледжик - още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат иа душманите“ и пр. - заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

- Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? - каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

- Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода... - отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар - робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите - светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т. е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят...

Захари Стоянов. "Записки по българските въстания". Том II, глава II.

Един народ, един отбор

За тези, които не гледат телевизия пускам една много хубава реклама на "Загорка" свързана с националния по футбол. На фона на последните му представяния изглежда неуместна, но след оставката на Стоичков имам надежда за ново начало.

http://vbox7.com/play:82c76988

Ново начало за Стоичков

Христо Стоичков е в Селта само от дни, но еуфорията около него вече е с доста прилични размери. Така или иначе култовата репутация на бившия национален селекционер в Испания, беше успешно допълнена от победата срещу Депортиво с 1:0 преди няколко дни.

Ефектът “Стоичков” подейства, гърми “Ел мундо депортиво” след първия успех на Селта от 11 кръга насам. “Още в първия си двубой във Виго Стоичков донесе със себе си друга атмосфера в отбора. Селта бе с видимо офанзивна тактика през всичките 90 минути, дори след като поведе”, пише изданието.

Днес във Виго фланелка с името на Стоичков е най-продавания сувенир, а всички се надпреварват да вземат автограф от бившия носител на “Златната топка”. Медиите също са положително настроени към него и очакват той чудодейно да измъкне Селта от кризата. Няма как всичко това да не напомни на първия опит на Стоичков в треньорската професия - когато той пое разсипания български национален отбор, който тъкмо беше преживял грандиозното фиаско Евро 2004.

Преди три години, всички у нас също бяха оптимистични. Да, Стоичков имаше нулев треньорски опит…но пък беше Стоичков. Най-голямата звезда, идолът от детството на мнозина, футболистът показал , че нищо не е невъзможно за един българин.

Почти всички в България тогава искаха той да е треньор на отбора, а не плахия Марков, с който бяхме отупани като брашнен чувал и оставени в мазето на футболна Европа. Не, Стоичков нямаше да е толкова страхлив, със Стоичков начело никой не може да се гаври с нас както шведите.

Всички ликуваха, когато след Евро 2004 Стоичков стана национален треньор. Ликуваха и днешните най-яростни критици на Стоичков, което е особено нужно да се напомни. Всички се радваха и след първата победа в квалификациите за Световното в Германия: над Исландия като гост с 1:3. На никой не му направи впечатление, че националите играха в рядко срещаната схема 3-4-3, че Кишишев беше ляв халф и като цяло играта беше дезорганизирана.

Дойде първият сериозен мач - с Хърватия като гост. След доста щастливото равенство 2:2 всички величаеха Стоичков, обявяваха го за наследник на Пенев и бяха сигурни, че героичният резултат се дължи само на неговите проникновени смени и пословична смелост.

Стоичков беше на гребена на вълната, от всякъде вземаха интервюта с него, ликът му грееше от билборди в цялата страна, по телевизията даваше мнения по всяка тема, а зрителят нямаше почивка от него дори по време на рекламите. Тихомълком мина победата срещу Малта, където отборът излезе с рекорден брой нападатели и отново показа липса на някакъв утвърден игрови облик. Медиите бяха дали пълен комфорт на Стоичков и бяха уверени в класирането за Световното.

Преди реванша срещу Швеция се развихри може би най-огромната медийна истерия. Бяха изкарани ножове, картечници и оръдия и бяха готови 2 седмици преди мача да завладеят Стокхолм, ако трябва, но да отмъстят за срамното 5:0 от Португалия. Отборът беше обявен за велик, с легендарния Стоичков начело, който според медиите водеше отбора към победата и със сигурност щеше да я изкове дори в отсъствието на ключови футболисти като Мартин Петров, Стилян Петров и Божинов. Беше припомнена битката при Одрин, стадионът се пукаше по шевовете, развяваше се огромно знаме с надпис “Сите българи заедно”, фолклорен оркестър подгряваше агитките и всички чахака само шведите да се появят, с което те да бъдат разкъсани на парчета. При обявяването на състава Стоичков спечели най-много аплодисменти, чувствително повече от Бербатов например.

Мачът почна вихрено, Гонзо пробва за кой ли път безуспешна задна ножица, в голяма част от мача националите отново играеха рисковото 3-4-3… и паднаха с 0:3. Пореден шведски шамар, но общественото мнение не изневери на патриотичния си дух и в рядко обединен стил гракна срещу съдията, и защити Стоичков и момчетата. Все още в интернет циркулира бесният коментар на Томислав Русев по радиото, който с пяна на уста обясни как дядото на немския съдия навремето е варил евреи, а той сега най-безсрамно свири дузпа за Швеция. Дългата 15-ина минути тирада на Русев изобщо не отбелязва края на мача, но и за секунда не обвини Стоичков в нещо. Днес той е един от най-сериозните критици на Камата.

След мача Сашо Диков обясняваше, че народът трябва да застане зад “момчетата на Стоичков” и да не се притеснява от тази “нещастна” загуба. Днес Диков вероятно би написал книга против Христо Стоичков.

Истина е, че през 2005 г. всички говореха за националния отбор и той беше подложен на внимание граничещо единствено с това на златното поколение на Пенев. И причината беше само една единствена – Христо Стоичков – месията, златното момче на нашия футбол.

Екзалтацията получи първия си, но много съкрушителен удар в продължението на мача Унгария – България. Изравнителният гол на унгарците изведнъж свали розовите очила на народа и той си даде сметка, че дори да бяхме победили, отборът игра отчайващо, както между впрочем и срещу Швеция преди това.

Това впечатление беше недвусмислено потвърдено от мача с Хърватия, позорно загубен с 1:3 насред София. Действието на магията Стоичков приключи. След повторното 0:3 от Швеция, този път в Стокхолм, от магия вече нямаше и следа, а на нейно място дойдоха злобата, заяждането, мръсните коментари и отчаянието. И до голяма степен те бяха оправдани, но изглеждаха смешно на фона на доскорошните разюздани хвалби.

И все пак България можеше да се размине с пълното болезненото развенчаване на легендата Стоичков. Само ако Ейдур Гудйонсен беше отбелязал на празна врата в София на 7 септември 2005 г. и така бе направил резултата 3-0 за Исландия. Тогава България със сигурност щеше да загуби, а Стоичков тихомълком да си замине. Гудйонсен обаче стреля необяснимо над вратата, а България с триста зора и заради качествата на някои играчи (предимно Мартин Петров) обърна мача до 3:2.

Това удължи агонията и взаимното намразване между Христо Стоичков и българския запалянко. Националният отбор стана за смях в Малта (1:1), направи щастливи ремита с Румъния (2:2) и с Холандия (1:1), основно заради таланта на Мартин Петров и би измъчено Люксембург с 1:0 след отвратителна игра.

Единственото хубаво представяне беше второто полувреме срещу Словения и победата с 3:0. Това си остана и едничкото качествено и победоносно представяне на отбора на Стоичков за три години. Трябваше да дойде фиаското срещу Албания в София (0:0), за да се се сложи край на тази мъка. Какво ли не се видя на същия този стадион – шведи, хървати, исландци, албанци - и всички те доволни, а нашите фенове изнервени.

Това трябваше да спре. Малко след това Стоичков замина за Испания. Този път без фанфари.

За 3 години Христо Стоичков успя да разруши митичната си репутация отпреди това. Българите загубиха една от последните си култови фигури и може би загубата беше по-болезнена и от тази на Симеон Сакскобурготски. Трите години на Стоичков обаче показаха късогледството на много наши “експерти” и журналисти, и склонността им бързо да минават от “осанна” до “разпни го”.

Вероятно Стоичков трябваше да получи своя шанс и преди три години БФС му го даде. Камата обаче го проигра и се провали. Днес и той и националният отбор са пред ново начало, да се надяваме по-успешно.

Вариант на тази ми статията се появи първо в "Електронен вестник" тук.

Отец Любомир Попов : Църквата трябва да се занимава с просвета, а не с имоти и далавери

Публикувам и в блога си едно интервю, което направих с варненския свещеник Любомир Попов. Съкратена версия се появи първо в "Електронен вестник" тук. Предварително се извинявам за доста дългия пост, но мисля, че той ще е доста полезен на всички, интересуващи се от състоянието на Българската православна църква.

Отец Любомир Попов е един от най-уважаваните свещеници във Варна и винаги е откровен за състоянието на Българската православна църква. Ръкоположен е през 1978 г., а от 1982 до 1998 г. е протосингел към Варненска митрополия. От 1998 г. насам е енорийски свещеник. Преподава и в катедра Богословие на Шуменския университет, където е хоноруван асистент. През 2003 г. беше принуден от Варненска митрополия да напусне църквата “Св. Атанасий” и оттогава служи в зала, пригодена за църква. Това обаче не намалява потока миряни, които се стичат при него.

Отец Попов, как се отнасяше официалната власт преди 1989г. към църквата?

Тоталитарната власт действаше в три направления срещу църквата. Внушаваше се страх от открито признаване на религиозна принадлежност, от посещението на храмовете. Оттам дойде обичаят да се ходи на църква не на богослужението, а в различно време – за да не те видят и да няма кой да донесе. Вторият начин беше да се притискат самите духовници и особено висшето духовенство, което постепенно беше подменено с хора верни на партията. Те имаха задача да имитират църковна дейност в страната, а в чужбина, където често участваха на конференции и дори в Световния съвет на църквите, да заявяват, че Българската църква е свободна и че вярващите безпрепятствено изповядват своята религия. Третият начин беше по различни административни пътища да препятстват нормалния църковен живот. Например, в средата на 80те години беше забранено да се бият камбаните на много места в страната. В Благоевградско, в Неврокопска епархия, това стана по доста остроумен начин – под претекст, че пречат на гражданите – тормозели ги, били близко до болници, напомняли им за смъртта и т.н.

[+/-] ...виж целия текст

Как по това време се подбираха кадрите за църквата?

Постепенно започнаха да ограничават все повече приема в духовните училища – Семинарията и Духовната академия. Обикновено в семинарията отиваха деца от семейства с проблеми, от селата, защото там се предлага пансион и така хората се разтоварваха от грижите поне за едното си дете. Постепенно приема започна да става все по-малък и в последните години на тоталитаризма, петгодишното обучение в семинарията завършваха само десетина ученици. В Духовната академия – приемник на бившия Богословски факултет към Софийски университет, в началото имаше прием на ученици завършили семинария, както и на такива завършили гимназия. Семинаристите влизаха директно, а завършилите средно образование в обикновени гимназии - с изпит. Тази практика впоследствие беше прекратена и се даваше възможност единствено на семинаристите да учат в Духовната академия и то ако пожелаят – т.е. приемаха се максимум десетина човека на година. Така в последните години на тоталитарния режим църквата беше лишена и от възможността да набира реални кадри. Все повече в църквата се появяваха пенсионирани железничари например и други хора, пенсионирали се по-рано, които след кратък курс бяха ръкополагани за свещеници и не можеха да вършат никаква мисионерска работа, освен да задоволяват елементарни нужди на християните като погребение и кръщене.

[+/-] ...виж целия текст

А какво беше отношението към вярващите?

Линията на тогавашната власт беше да затвори изцяло църковната дейност в храмовете, където пък можеше лесно да бъде контролирана. През 1986 г. от Варненска митрополия беше изискано да преустанови единствените две процесии, които се правят извън храма – на Разпети петък и на Великден. Представителя на Комитета по вероизповеданията поиска това като съобщи на тогавашния митрополит Йосиф по телефона, че има информация, че определени младежи може да възпрепятстват процесиите и да предизвикат проблеми. Митрополитът, като човек неотстъпващ без причина, каза, че при това положение ще информира МРВ, за да се вземат мерки. Председателят отвърна, че процесиите и религиозните прояви извън храмовете са под контрола на държавата според закона и тя трябва да даде разрешение за провеждането им. За това от МВР щели да откажат да дадат такова разрешение. Митрополитът поиска писмена забрана, но властта се пазеше да издава каквито и да е документи, които да говорят за някакъв натиск върху църквата и отказа. При това положение той отказа да отмени процесията, защото няма писмен документ. Но във всички случаи, стремежът беше да се ограничи максимално участието на гражданите в църковния живот.

Всичко това става само преди 20 години. Предполагам не може старите порядки да не оказват влияние върху Българската църква днес?

Ами да. За съжаление във висшия клир на църквата все още нищо не се е променило. Докато в политиката поне се смениха лицата на управляващите, при нас останаха същите хора, подкрепяни от същите хора отвън, които някога са ги поставили. Мотивировката за това за мен е доста неясна – че видите ли, чрез църквата ние ще влияем на международните ни отношения с православните държави и главно с Русия и няма да прекъснем връзките си. Аз мисля, че това е абсурдно, защото църквата няма такова влияние върху международните отношения, тя е по-скоро един знак, символ, който обаче все повече се дискредитира поради обстоятелството, че е поддържана от бившите служби и от бившата власт.

В наши дни поне при подбора на кадри няма ли някакво подобрение?

Ако приемем факта, истината, че хората които управляват църквата са поставени от службите и чрез тях се поставят и нисшия клир и свещениците, то тогава ние не можем да говорим за подобрение. Имам информация, че в много епархии се назначават бивши военни за свещеници, за да си докарат допълнителни доходи към пенсията. Това е абсурдно за една институция като църквата, която е чисто идеологическа и няма за цел да дава препитание на служителите си, а да събира мисионери, които да разпространяват това, което тя проповядва. Поне Духовната академия възвърна статута си на Богословски факултет към СУ, в Търново и Шумен се създадоха богословски факултети, където се обучават и момчета и момичета. Но много малко от тях имат практическа реализация. Момичетата разбира се не могат да станат свещеници и явно се готвят за преподавателска дейност по вероучение, каквото обаче няма в страната.

Много се дискутира по въвеждането на предмет вероучение в страната. Какво е положението в момента?

В училищата няма предмет вероучение, има задължително избираем предмет религия, което обаче не е същото. Там се предлагат ученията на различни религии между които и християнството. Но за този предмет има много малко кандидати поради обстоятелството, че няма достатъчно подготвени кадри и няма и достатъчно добри учебници. Няма изработен по поръчка на Синода учебник и одобрен от него. Развива се някаква самодейност в тази насока. Освен това учениците избират от няколко задължително избираеми предмета и другите винаги са по-атрактивни от религията – примерно английски и компютри.

Чуха се и мнение, че дори да се въведе задължително вероучение, то не трябва да се преподава от богослови или свещеници, а от обикновени учители. Това не обезсмисля ли всичко?

Опорочава всичко разбира се, защо на студенти учещи по държавна програма за богослови няма да се даде възможност да преподават? Друго е по-интересно, че в една светска държава каквато сме ние, където има конституционен текст, че църквата е отделена от държавата не може да се иска задължително вероучение. Това противоречи на основния закон на страната ни. Църквата е една от много обществени организации, не е държавна църква, както това е в Гърция.

Значи исканията за задължително вероучение са доста популистки?

Да, този въпрос често се повдига от средите на църквата с чисто популистки намерения. От начина, по които някои служители на църквата говорят за това се вижда, че те не познават законите. Интересно е да се каже: „Направете вероучението задължително“, но това може да се иска само след промяна на конституцията. Но трябва и да ви кажа, че в Гърция вероучението е задължително, а резултатите са плачевни. И там агресията е налице, а някои от децата, които 11 години са започвали училищните часове с молитвата „Отче наш“, се оказва, че накрая не я знаят. Така че мисля, че с този проблем се спекулира, той се преекспонира и така му се вменяват възможности, каквито вероучението всъщност няма.

Тогава как може да се помогне на младите хора у нас, които се вижда, че все повече ходят на църква, но все по-малко знаят защо?

Мисията на църквата е нещо, от което тя не може да се самоосвободи. Но за да има Българската православна църква мисия, тя трябва да има добре подготвени кадри. Кадри както на бялото духовенство – тези, които са сред миряните, и на черното духовенство – тези сред монасите. Очевидно това в момента не е приоритет на ръководството на БПЦ. То не издаде нито един учебник по вероучение, не направиха и програма за изучаването на предмета. Така десетките рахитични опити да се води вероучение към църквите са напълно самодейни. Този, който сам и най-често безвъзмездно се е главил за преподавател сам измисля часовете и материала и това в повечето случаи води до не добри резултати – всичко става аматьорски. За това ние трябва да търсим вина и виновна със сигурност е църковната управа, която предпочита да поставя ударението върху пренасяне на мощи, върху носенето на огньове, върху всякакви такива ритали и обредоверия, които не са съществени, които не са мисия. Те по-скоро граничат със суеверията и приучват хората към суеверията – примерно ако не отнесеш от йерусалимския огън вкъщи значи не ти е хубав Великдена. Това е не само глупаво , но и непочтено, защото този огън очевидно не може да достигне навсякъде и хората от малките населени места се чувстват ощетени в сравнение с тези от Варна или София.

Виждате ли все пак надежда за връщане на църквата към същинската и мисия?

Църквата не е само човешка институция, според християнството тя е богочовешка институция. Аз си мисля, че Господ има повече грижа от нас, за това, което той е създал. Ако остане само на хората ние виждаме какво се получава – тя става част от политическия живот, с нея се заиграват разни политици, разни търговци, които имат икономически интереси и искат да експлоатират жалките църковни имоти тук и там.

Не са ли всъщност доста много църковните имоти?

Говори се, че църквата е най-големият собственик. Църквата, като църква не е собственик според закона. Собственици са юридическите лица, които в случая с църквата са манастирите, църковните настоятелства, синода и метрополиите. Например църковното настоятелство в село Синигер притежава три декара местенце, в което са християнските гробища и печели оттам единство от това , че може да коси трева за магарето на църковния настоятел. Към църквата на село Струйно да речем има 15 декара ниви, които никой не иска да обработва, защото и без това там почвата е лоша, а и частниците трудно намират кой да обработва техните площи, камо ли 15те църковни декара. Но има и много по-драстични случаи, като например в Килифаревския манастир, който има приличните 1500 декара земя, но никой не иска да наеме земята. Същевременно част от нея се обработва, но манастира не взима пари, защото там няма вече граници и не може всеки път да се носи землемер и да се уточнява чии са земите. И трите старици, които живеят като монахини в манастира, едната е от 60 години там, се издържат само от продажбата на свещички.

Синодът има някакви имоти в София, които носят добри доходи, но само за ведомството на Синода, не за църквата изобщо. Рилският манастир има земи, но те носят доходи не за БПЦ, а за манастира. Често пъти местните бизнесмени използват некомпетентността на калугерите и игумена и срещу малки наеми наемат земите. Това трудно може да се докаже, още повече, че има една тенденция 13те владици в България да се представят пред обществото като собственици на всички църковни имоти – на имотите на настоятелствата, на манастирите, на митрополиите и на синода – и те се разпореждат с тях. Това веднага навежда на мисълта за една голяма корупционна далавера. 13 души без никакво икономическо образование, без да са в час с цените на имотите и наемите, си пъхат носа навсякъде и се разпореждат с църковните средства. И разбира се го правят по един неясен начин, като на всичкото отгоре не искат да дават отчет на никого.

За подобни случаи беше изнесено в пресата. И тринадесетте владици ли се държат така?

Всички се държат по този начин. Всички казват на гражданската власт да не се бърка, защото църквата е отделена от държавата. Да, църквата е отделена от държавата, но това трябва много ясно да се обясни. Църквата не може пряко да се меси в държавния живот, не може да каже „въведете задължително вероучение“, но иначе като обществена организация е под контрола на държавата и това включва и финансовия контрол. Църквата, като всяка обществена организация, трябва да може открито да отговаря за законността на сделките си и при престъпления да си понася последствията.

Има ли такива нередности при сделките с църковна земя?

Оказа се, че съвременните бизнесмени обичат да оперират в разни търговски сделки чрез църквата. Примерно общинският съвет решава да подари на църковното настоятелство на някое село 500 декара земя край морето. Нито е искало настоятелството тази земя, нито знае какво да я прави. Оказва се, че това е прикрит начин за препродажба на тази земя. След това църковното настоятелство ще продаде тази земя на съответния бизнесмен срещу съответната сума. Друг начин е да върнат уж земите на някакъв манастир на хубаво място. Спорно е дали наистина са били негови, но на следващия ден тези земи се заменят с други, в Делиормана примерно и отново даденият бизнесмен или групировка се сдобива с апетитен имот.

Как може да се регулира този процес? Дори да приемем, че всички духовници са добронамерени и не желаят да злоупотребяват с църковна земя, те пак нямат нужната квалификация, за да вземат винаги адекватни решения.

В първия устав на Българската православна църква, в екзархийския устав е имало стопанска комисия, в която само един от представителите е духовник – екзархът. Останалите представители са били цивилни, но не както в наши дни се случва в някои. Епархийският съвет е съставен от пет души, начело с владиката, които уж решават проблемите на епархията. Наскоро един от участниците в такъв епархийски съвет се яви по телевизията и каза, че всъщност няма нищо общо с църквата, освен че е съветник! Това е комично, но дори той самият не го разбира, той не знае, че има изисквания към него да бъде православен християнин. Това значи да ходи на църква – поне всяка неделя и на празник, да се причестява, да се изповядва, да участва в църковния живот, да участва в църковната мисия, в благотворителност и в какви ли не още неща. Бизнесменът казва обаче, казва, че няма нищо общо с църквата. Кой го е избрал за епархийски съветник? Изборът обикновено става като местния владиката каже на поповете кого да изберат за епархийски съветник и те го „избират“. Формално има избор, но не и реално. Реално няма избор и за енорийски свещеници, както предвижда уставът. Свещениците се назначават, местят се по настроение на местния митрополит, което е в пълно противоречие с устава. Сега дори се подготвя промяна на устава точно в тази насока – да се отмени избираемостта на свещениците. Така се отменя доколкото е възможно контролът на миряните, светските лица, върху това как се разпореждат с църковните имоти владиците. Изобщо целта е цялата власт да се съсредоточи в тези 13, така наречени архиереи на българската църква.

Точно спор около избираемостта на свещениците беше една от причините за скандала разразил се между Вас и дядо Кирил през 2003.

Да, владиката реши да ме премести. Това беше очевиден каприз, защото аз си вършех работата и това го потвърдиха миряните, които ме подкрепиха. Аз му казах, че няма право да ме мести, както и Синодът няма право да мести него от епархията, защото и двамата сме поставени на изборен принцип. Владиката ми каза, че аз реално не съм избран. Това е така, защото по комунистическо време не се провеждаха избори. По тази логика обаче и той не е избран, избори се проведоха, но аз присъствах и знам как го поставиха. „Избирането“ на Кирил беше като на Тодор Живков.

Минаха толкова години от края на комунистическата диктатура, не идва ли време за нормализация поне на личния духовен живот на хората?

Това става много трудно и очевидно има нужда от един катарзис, от едно допълнително очистване. Днес дори младите хора, които стават митрополити го правят под натиска на различни бизнесмени. Защо ли бизнесмените толкова се интересуват от църквата и църковния живот? Не е тайна, че за изборите се плаща на избирателите. 30 души, какво е за един бизнесмен да им даде по 5 хил. лв., за да изберат съответния владика и после той да си върти с него далаверите. Уставът ще бъде прекроен така, че за това дори формално да няма пречки. С всичко това църквата се „мутризира“ и все повече се отдалечава от пряката си мисия – да служи на народа и да води религиозна просвета сред него. Свещениците се превръщат в слуги на тези, които са ги назначили. Ако са израни от вярващите, те ще служат на тях, защото и ще зависят от тях. Но когато са избрани от владиците и назначени от тях те стават напълно зависими. В такава среда как могат да се защитават интересите на вярващите? Това не е възможно, там се защитават интересите на едно лице, което се държи като средновековен феодал и заявява „аз съм всичко в църквата“.

При такова положение логично изглежда, че се появяват все повече хора като сатанисткият пастор Румен Атанасов от Варна, който обяви, че иска да регистрира своя „Орден на сребърната звезда“ по Закона за вероизповеданията?

Не съм запознат с ученията на тази секта, но ако отговарят формално на условията на закона, те може и да бъдат регистрирани. Трябва да преценят Софийски градски съд и Дирекцията по вероизповеданията. Много интересно е, че дирекцията дава мнение всички, които искат да се регистрират като православни църкви да не бъдат регистрирани и съдът ги слуша. Вече има пет такива случая на православни вероизповедания, които не признават синода на Максим и искат да се регистрират, но съдът отказва. Мотивите са, че вече има православна църква. Очевидно в тези случаи не става въпрос за съд, а за поръчкова институция, на която влияят различни политически и икономически интереси.

Според Вас църквата трябва ли да взема някакви мерки и да се бори срещу подобни учения?

Според мен линията на борба „срещу“ не е православна позиция.Ние трябва да проповядваме „за“. Да говорим позитивно. Имаме вяра, имаме Господ и когато обясним това на хората трябва да им дадем свободата те сами да си направят избора. Защото ако вземем да влизаме в ролята на средновековната църква и да вдигаме клади за всеки, който не иска да приеме нашето учение – докъде ще стигнем? Борбата е в това да водим една добра църковна просвета и да престанем да се занимаваме с имоти и с далавери. Трябва стопанският и материален ресурс, с който разполага църквата да бъде открит пред обществото, да се знае всеки лев, който влиза в църквата за какви нужди отива и тези нужди да са за църковно-религиозната просвета, за мисията на църквата. Трябва да се подготвят кадри, а не да се правят комсомолски програми, с чисто театрална функции и без реални резултати. Църквата трябва д а вземе чужди програми, които отдавна са се доказали като ефективни и да ги преподава в университетите. За тази цел не могат да послужат дори нашите стари програми отпреди 44г., защото те не са съобразени със съвременните научни познания и методология, с компютъризацията на живота.Реалните разултати идват тогава когато има една организирана и систематично провеждана мисионерска дейност, а не когато по Великден владиците се захващат да боядисват яйца или мъкнат огньове. Така те само стават участници в насърчаването на едни суеверни представи за вярата.

Какви хора живеят в Скопие?

Не можем да премълчаваме факта, че това население от незапомнени времена се е считало за българско, за каквото и всички чужди и наши учени го признаха. В Скопйе и епархията му наедно с Дебърско най-свето се е пазила в църквите и училищата, до колкото ги имало, старобългарската книга, завещана им от Солунските братя "Св.Св. Кирил ц Методи"; Скопйе и епархията му първи измежду всички епархии в пространното ни отечество още през първата половина на миналото столетие са поискали българин митрополит, вместо грък и от тогава не са преставали да отстояват своето национално право. Самите турци за българско са считали тукашното християнско население през всичкото време на своето господарувание. Във фермана за съграждането на Скопската катедрална църква (1835г.) изрично е казано, че тая черква е за българите. Християнското население в Скопската епархия се признава официално за българско още през 1870г., когато турската власт издаде берат за български Скопски митрополит. Най - несправедливият между турските Султани - Султан Хамид не можа да игнорира дългогодишните настойни и справедливи молби на епархийското българско население в най-ново време, а го удостой с роден архиерей през 1890г. и от тогава и по-напред шестима вече такива възседват на тоя Св.престол. И това българско население е пазило своите български нрави и обичай и самоотвержено е защищавало своето българско име, църквата и учебните си учреждения, тия лостове за закрепванието на националното име и съзнание, срещу посегателството от страна на чуждите пропаганди. Особено то се бори срещу сръбската пропаганда, която през последните 20 - 25г. употреби най-низки средства в борбата си.

Скопйе наедно с Куманово, изложени на преките и най-силните удари на сръбската пропаганда, достойно са отстояли борбата, запазиха наедно със своята чисто българска физиономия и оная на останалата Македония. Шар планина и днес си остава естествената етнографическа граница между българското и сръбското племе. На юг от тая планина няма сърби; изкуствено създадените такива, стига да се премахнат причините, веднага ще съзнаят своята народност, към която по език, по нрави и обичаи се отнасят.

Всички тези думи са написани 1912 г. от населението на Скопие и изпратени до българския цар Фердинанд. Цялото писмо може да видите в книгата на Кирил Пърличев от 1918г. "Сръбският режим и революционната борба в Македония". Днес повечето жители на Скопие са на други позиции.Това обаче не променя позициите, на които са били дядовците и бащите им.

Защо българинът не иска да има повече деца?

Защото стана егоист. Причините не са само икономически. Те са преди всичко психологически. За да гледаш дете, трябва да правиш жертви. Да жертваш съня си, времето си, ако се наложи кариерата. Много хора не са готови за това.

Това го казва отец Евгени, който преди Великден гледах в "Отечествен фронт" на Карбовски. Човекът е уникален - свещеник в пълния смисъл на думата. 34-годишният отец има 6 деца. Твърди, че със съпругата си вече мислят за седмо. Наскоро осемчленното му семейство е получило двуетажна къща от общината. Живеят в една стая, другата са дали на семейство бивши наркомани. Заплатата на свещеника е 200 лв., а майчинството на съпругата - 180 лв. Интервю с него може да прочетете тук, а впечатленията на Карбовски тук.

Напътствие към избрани, а не завет към събрани

Скоро надойдоха и други гости, всички с червено вапцани носове — нещо, което ме озадачи, додето се досетих, че причината на това не е никакъв обичай а просто червеното яйце и хладния ден. Мицо беше особено възбуден и като изчерпи пророчествата си за близкия край на турското царство, грабна "Свобода или Смърт" и зачете великденската статия.

"През една тиха нощ в Гециманската градина Исус възнасяше към небето молитви за страдущето в неволя човечество, за гинущите в неправда човеци.

Юда беше извършил вече своята грозна продажба и вървеше пред войниците, които щяха да хванат и отведат на съд оногова, който бе дошъл да съди.

Целувката, светлия знак на любовта, послужи като знак на тъмното злодеяние.

Подиграван от невежа сган, оплюван от лъженабожни фарисеи, жестоко изтезаван от римската власт, божествения мъченик свърши най-после върху кръста.

И огря от върха на Голгота едно благодатно слънце за света. Това слънце бе християнството..."

— Също като в евангелието — мълви попа.

— Също... — додават и другите.

Мицо ги изглежда недоволен от прекъсването и продължава:

... Християнството — което в своята истинска смисъл е осветен чрез страданието протест на доброто против злото! — борба на правдата срещу неправдата.

— Което следователно освещава и протеста на угнетения против угнетителя, и борбата на поробения срещу порабощителя.

Защото гнета е зло, а робството — неправда!

Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.

Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани: "Любете друг друга!"

Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — поробителя. И не тряба!..."

Пейо Яворов - Хайдушки копнения

Цъкни, за да уголемиш снимката и да прочетеш статията в оригинал

Още малко за Струмица

Специално за отбраните читатели на моя блог :))) публикувам още малко снимки и информация за престоя ми в Струмица.

Това е най-известният македонски футболист - Горан Пандев - който е точно от Струмица и естествено е местна гордост. Играчът на Лацио е направил и доста хубаво кафе в центъра, където мога да се похваля, че бях. Има го и навсякъде на рекламите на runners - много яки :)
Точно в центъра на Струмица има и огромен паметник на Гоце Делчев. На него стои една от известните мисли на войводата : "Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите." Интересен факт е, че ние знаем за тази реплика на Гоце от книгата на Яворов "Гоце Делчев". В същата книга недвусмислено се заявява, че Делчев е имал българско самосъзнание.
Типично по български (или по цигански), някой беше изчагъртал част от буквичките. Между другото в Борисовата градина в София е още по-зле и в повечето случаи изобщо не се разбира чий е паметника.
Срещнах и един много интересен надпис на една от сградите в центъра : "Ми се сере от бугарски дипломи". Явно на някои хора не им е приятно, че все повече македонци идват да учат у нас и разбират, че българите не се целуват с деца и не убиват студенти. Съжалявам, но виртуалната берлинска стена, създадена от комунистите между България и Македония, започва да рухва. Всички в Струмица бяха наистина най-дружелюбни към нас.
Все пак и на карнавала имаше една проява, напомняща за годините на комунизъм и фалшификации. Точно последните участници се представиха като влак "Балкан анти Мак експрес", явно завладяни от македонистичната параноя, че всички на Балканите мразят Македония и крадат от историята и.
"Анти Мак експреса" имаше четири вагона, на които бяха тълкувани по доста обиден начин известни български, сръбски, албански и гръцки абревиатури. Най ми хареса гаврата с албанската АНО (Армия за национално обединение), която беше преведена като "Отпадна Неписмена Алиянса".
Гаврата със сърбите пък беше най-груба - СПЦ - Сръбската православна църква - беше тълкувана така :
Разбира се, не беше пропусната и България, като ВМРО беше представено като "Вътрешна Малцинска Расистичка Опциjа". Със сигурност обаче, признаването на факта, че ВМРО винаги е била в същината си българска организация е сериозен напредък :)
Както и да е, "Балкан анти Мак експрес" нямаше как да заличи всички останали чудесни впечатления от Струмица и да омаловажи факта, че хората на изток и на запад от Вардара все повече и повече се сближават.

Великденски празници по македонски

Всяка година преди Великден съседна Струмица се превръща в Рио

Струмица е разположена само на около половин час от българската граница, но малко хора у нас знаят, че всяка година преди Великден, от стотици години насам, там се организира карнавал, който по мащаб отстъпва на този в Рио, но пък е не по-малко забавен.

По традиция самият карнавал се провежда винаги във вторник, по време на великденските пости, а датата варира и е в зависимост от Великден. Събират няколко дни, в които цяла Струмица живее в празнично настроение – събота се избират Принцът и Принцесата, които ще предвождат шествието, в неделя има детски карнавал, във вторник е главната карнавална вечер, а в сряда – празник на сгодените двойки.

Карнавалът вероятно се е запазил още от предхристиянски времена, като впоследствие е обогатен с нови елементи. От 1991 г. насам, Струмичка община отговаря за организирането на мероприятието, като дотогава всичко е било спонтанно.

Дългите години на неприязън между България и Македония по времето на комунизма несъмнено са дали своето отражение и хората от двете страни на границата малко или много са позабравили едни за други. Но с развитието на двете страни и с отърсването от наложените от комунизма стереотипи, българи и македонци все по-често се сещат, че могат да се веселят и празнуват заедно. А струмичкият карнавал е прекрасна възможност за това.

„Де да можеше и с другите на Балканите да се разбираме така добре“, ми казва продавачка в хранителен магазин. Наистина, принудителното раздалечаване между България и Македония не е с толкова фатални последици и не променя факта, че българи и македонци продължават да са изключително близки не само по език, но и по нрави и душевност. Хората от двете страни на границата все повече си припомнят това. Всички знаем за многото македонски студенти, които идват да учат у нас. Но на път за Струмица, в автобуса имаше и много българи, идващи на гости на колегите си и приятели от Вардарско, където на живо да се уверят, че там не трепят „бугари“.

Митко Георгиев, струмичанин с българско самосъзнание, твърди че като малък е чувал, че „българите се целуват с деца и убиват студенти“. И макар днес медиите в Македония да продължават да са на антибългарски позиции, то в обикновения живот лоши чувства към българите вече не се усещат. Напротив, всички бяха повече от гостоприемни към мен и моята компания.

Необременени от политически и исторически въпроси, ние предпочетохме жълтата ракия и великолепната македонска скара. Кебапчетата са малки, но много вкусни и по време на карнавала се продават буквално навсякъде. Горещо препоръчвам и местния деликатес „пастармалийа“, който представлява нещо като мини пица, но е с уникален вкус.

„Пастармалийа“ - това е малката!

„За карнавала винаги е студено“, казват местните, но в този случай времето е приятно, а съчетано с мириса на скара, става направо идеално. С настъпването на вечерта започват да се виждат все по-малко немаскирани хора. Деца, възрастни, дори баби и дядовци се включват в общото веселие и чакат да видят участниците, които традиционно минават из центъра и накрая изпълняват програма на площада. Най-добрите от тях печелят награди. Тази година наградният фонд осигурен от Струмичка община беше над 5000 евро.

Ние намираме подходящо място и чакаме участниците един по един да минат край нас. Шествието започва с доста симпатични мажоретки, следвани от духов оркестър и първите участници на карнавала – маскирани като домати ученици от местно училище. Участници има от цялата страна, включително от чужбина. Има и от България – кукери. Традиционно винаги има и македонски кукери, на които местните казват „мечкари“.

Всички участници са се подготвили изключително старателно, вероятно с месеци преди самия карнавал. Има какви ли не – пирати, пилета, вампири, секси дяволици, египтяни, вещици, магьосници, обитатели на морското дъно, народни оркестри, кукли, динозаври. Едни от най-впечатляващите участници се представят като на аристократичен бал с маски, костюмите им са изключително автентични и дори имат пиано, на чиято музика танцуват виенски валс.

Не липсват и исторически сюжети – виждаме антични македонци предвождани от Александър Велики и прочутите ослепени войни на цар Самуил. Никой не споменава, че отговорен за ослепяването им е Василий Българоубиеца :)

Самуилов войн

С края на официалната част идва една също толкова забавна – вечерното излизане. Струмица е известна като града с най-добър нощен живот в страната. По целия център има много кафенета, ресторанти и дискотеки, които за карнавала се пукат по шевовете. Дошли са и известни диджеи от цяла Европа, които поздравяват множеството със специално направеното за случая парче – Welcome to Strumica. Почти няма чалга, явно в Македония наблягат на хаус музиката.

За град с население едва около 50 000 хил. Струмица е едно наистина много живо място. Едва ли град с подобни размери у нас може да се похвали с толкова дискотеки, които на всичкото отгоре са по-хубави от повечето в Студентски град.

Ако на деня след карнавала някой все пак стане по по-нормално време, може да види и празника на сгодените двойки. Всички мъже са маскирани, а жените трябва да познаят кой от всички е техният избраник. В повечето случаи успяват, но има и леко конфузни ситуации.

С това приключва Струмичкият карнавал. Така приключи засега и моят престой в Македония, където бих препоръчал на всеки да отиде. Няма нужда от виза, чувстваш се у дома си, храната и ракията са страхотни и в повечето случаи домашно производство, а виждаш нови неща, за които не си и подозирал. И всичко това на две крачки от София.

Тази моя статия е публикувана първо в "Електронен вестник".

Тайната вечеря на Живков

Днес "24 часа" излезе на първа страница с тази странна дисидентска картина, крита дълго време от УБО. Tодор Живков е нарисуван на мястото на Христос, а първите хора в държавата преди 1990 г. - като 12-те апостоли. Въпросната картина сега е притежание на частно лице, но то не разкрива името на художника по желание на наследниците му. Повече информация в Нетинфо.

[клип]Хорски мечти

Казват, че съвременната култура е като McDonald's - бърза храна, еднакво безвкусна навсякъде по света. Хранейки се само с нея, някои хора също стават еднакво безлични и скучни. Поне мечтите им.

Замислете се, не познавате ли поне 20 човека, които мечтаят да пътуват до Париж? Или пък такива, които мечтая за собствен бизнес и много пари. Да не говорим за мечтаещите да станат известни, които не смятат, че е нужно да са известни с нещо специално, а просто да са известни. Скъпа кола, богат мъж...кой ли не ги иска?

Вчера обаче видях едно бедно момче, израснало в сиропиталище. То не мечтае за нито едно от гореспоменатите неща. То иска най-простички, скромни и земни неща - да си има уредба, цветен телевизор и да може да си плати наема до края на годината.

В грандоманщината си повече от хора смятат тези мечти за дребни и недостойни за височайшата им персона. Не им стига апартамент в Пловдив и вила в Созопол и емигрират.

Данчо от Music Idol, култовият изпълнител на "6 кокошки съм заклала", си няма нищо и никой. И въпреки това е ведър, скромен и не иска съдбата да му върне взетото и да му излее цяла кошница с пари. Той мечтае просто за уредба, цветен телевизор и да може да си плати наема до края на годината.

И когато и трите му мънички мечти се сбъднаха миналата вечер нямаше как аз и надявам се много други хора да не се радваме искрено заедно с Данчо. С простичкия, народен човек, който все по-рядко се среща.

http://www.vbox7.com/play:649870a0c

Бивши затворници

Днес депутатите за пореден път се скараха относно комисията по досиетата. В суматохата депутатът от ОДС Георги Пинчев успя да каже това, което всички си мислят - че от комисията за разкриване на досиетата няма да излезе нищо и в крайна сметка документите на Държавна сигурност няма да бъдат разкрити. Пинчев каза и друга истина - Георги Константинов заслужава медал за това, което е вършил.

Депутатът от ДПС Ахмед Юсеин репликира Пинчев с думите: "Ние не искахме в комисията по досиетата да има човек, който е бил в затвор".

По тази логика аз пък ще репликирам Ахмед Юсеин - "Не искам и в управляващата коалиция да има човек, който е бил в затвор." Визирам един партиен лидер представител на турския етнос.

Търновски истории

Преди време написах кратко постче, за екскурзията ми до Велико Търново. Колегата блогър Търновец в коментарите си към него даде много интересна допълнителна информация, на която сега аз искам да дам място в отделна статия, като я пообогатя малко.

Всичко започна от снимката на паметника "Майка България", част от който виждате в ляво . От Търновецът научих, че това му име е дадено от македонски войничета от Повардарието служили в Търновския гарнизон в периода 1941-44.

Търновецът разказа, че паметникът е построен първоначално "В прослава на загиналите войни" със средства, дарени от населението на Велико Търново. Открит е на 6 май 1935 г. По-късно става известен като паметника "Майка България", като кръстниците му са споменатите македонци.
След 1944 короната от главата на "Майка България" е свалена. Не се знае кой и по какъв начин обаче е успял да съхрани тази корона и след 1990 тържествено тя е върната на старото си място.

Търновецът спомена и още една интересна и показателна история ... "на запад от паметника стои една стара масивна сграда , боядисана в червено. Това е военния клуб в града. Веднага зад него пък почва централния парк на града." Аз прилежно бях снимал въпросната сграда :)

Търновецът продължава : "До 1990 паркът се казваше "Толбухин" ... а след това си стана парк "Марно Поле" по името на цялата местност върху, която е изграден и самия парк и паметника "Майка България". А името си тая местност носи от красивата сестра на Иван Шиман - Мара , дадена подарък на султан Мурад за да го омилостиви ... там през 14 век тя е била изпратена от населението на Търново. След като прекарва десетина години в харема на султана , тя отказва да смени вярата си и султана я заточва в едни от отдалечените български области по това време - а именно сегашно Марийово в Македония, място което носи също нейното име."

Че точно този парк се казва "Марно Поле" не знаех, но пък отдавна съм чел легендата за царкиня Мара и сега ще преразкажа част от нея :

Турският султан чул, че цар Иван Шишман има красива жена и я поискал за жена. Замаял се от мъка българският цар, но направил жертва и дал сестра си, за да има мир по българските земи.

Дошли султанските хора, но преди да я отведат, царкинята поискала да обиколи за последно местата, където се е родила и израсла. Напуснала Царевец, минала по Арбанашкото плато и се качила на белите скали над Лясковец. Тук огледала красивата родна земя и плакала дълго и самотно. Казват, че от сълзите и покарали лози, хората ги отгледали, а те дали чудно грозде.

Мара продължила своя път и стигнала до полето под царския дворец. Тук трябвало да се прости със своите близки и с народа български. Тежка била тази раздяла, всички разбирали високата цена, която която плащала дъщерята на Иван Александър, всички плачели и се молели и за нея и за себе си. Тази нощ камбаните в Търново не ударили вечерня и никой не запалил кандилото в своя дом. Градът потънал в мрак. Мястото където изпратили своята царкиня, търновчани нарекли Марно поле .

Царкиня Мара, както казва Търновец, обаче отказала да се потурчи и да забрави за корените си. Споменът за това остава жив в народа и той създава няколко песни за нея.

45 години една власт също се мъчеше да откъсне народа от миналото му. Не успя и днес паркът в Търново отново се казва Марно поле, короната на паметника "Майка България" пак е сложена, а църквата "Св. 40 мъченици" възстановена. Дано да се сбъдне пророчеството на Ванга, че "кога се дигне "Св. 40 мъченици", ке се дигне и България".

[клип] Според някои хора Клеопатра, Ян Хус и Сталин са македонци :)

http://www.youtube.com/watch?v=CnXIb62BkFE


Македония е вечна! Така потребителят на youtube MaKyMK озаглавил това свое доста странно видео, според което с течение на историята Македония е завладяла почти цяла Европа. За MaKyMK македонци са били Ахил, Одисей, Аристотел, Клеопатра !, цар Симеон, Ян Хус!!, Иван Грозни!!!, Петър Първи, Вук Караджич!, Толстой, Ленин и Сталин! и даже Юри Гагарин.

Добре, нормално е да има изперкали хора, които прекаляват с патриотизма си. И българи има, които смятат, че ние сме най-висшия народ на света, произлизаме от извънземните и още утре трябва отново да граничим на три морета.

Но поне според мен това видео си е отвсякъде смешно. Слава Богу не всички македонци са толкова ненормални. Но пък явно има и доста абсолютно индоктринирани хорица, за които историята е празна тетрадка, в която може да си напишеш абсолютно всичко. Как по дяволите е възможно някой да смята, че Ленин е македонец? Та все още има толкова много хора, които го помнят и дори са го виждали на живо. Ако някой направи подобно видео където и да е извън Македония всичко масово ще му се изсмеят. Възможно ли е някой българин да каже, че Юрий Гагарин му е сънародник? Мисля, че ако го направи директно си купува билет за лудницата. Как обаче реагират доста хора в Македония, когато MaKyMK обявява Клеопатра, Ян Хус и Толстой за македонци? Излиза, че никой не му се смее! Ето някои коментари:

- Awesome video showing how we conquered the world, MACEDONIA FOR THE MACEDONIANS! smrt za srbomani, grkomani i bugarofili.

- If you think about it everything on the balkan was Macedonian once. Macedonia bordered Germany in the time of Czar Samuel.

- dobra lekcija . sme postoele i ke postoime

- Long live Makedonija! Aleksandar Makedonski! Kiril i Metodij macedonian legends.

Не харесвам Божидар Димитров, но веднъж той много точно определи Македония като държава на Оруел...

За десерт оставям още един коментар от youtube : the truth is, bulgars are mongols.. you can even see the asian aspects in them. macedonians and bulgarians, physically, look nothing alike.

Вярно бе, и аз съм забелязвал, че антропологически изобщо не си приличаме с македонците. Като си вървя по улицата в София с мои приятели македонци всички се обръщат след тях и се зверят на екзотичната и чуждоземна гледка. Винаги е било така. Вижте Даме Груев примерно. Първокласен македонец, потомък на Александър. Във визията си изобщо не напомня на гадните татари Ботев и Каравелов.















Античен македонец и татарин