Легендата за "Св. 40 мъченици"

С падането на България под османско иго прекрасната църква "Св. 40 мъченици" била превърната в джамия. Историческите изори обаче твърдят, че минарето на джамията многократно падало, за ужас на местните турски управници. Българският народ пък приел рушенето на минарето като знак и създал легенда, която да крепи духа му :

Занемели свещените песни и тържествени химни в преславната църква на могъщия Асен. Над гробовете на българските царе се издигнало минаре и музеин призовавал правоверните на молитва за прослава на аллаха и неговия пророк Мохамед. Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот:

— Що е това? — Кой служи в храма на Великия Асеня?

— Кой дръзна да направи това светотатство?

Разгневили се първите български царе, раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът в потаен нощен час се смесил с пукота на земята -минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те, затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на музейна се чул да призовава правоверните.
А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра.

— Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен?

Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало. Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им стъпки. Лицата им светели от „гневните пламъци на очитe. Те обикаляли църквата,а над Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието влизало през зазиданата от турците врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели копия по метални щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията отново се срутвало и вещаело зло.

Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело: Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той — воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя.

Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от скала на скала отеквал глас:

- Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава!

Легендата е взета от сайта на църквата "Св. 40 мъченици" : http://www.st40martyrs.org

Костите на цар Самуил - до гроба на Калоян в Търново

Материалът е публикуван първо в "Електронен вестник" тук : http://e-vestnik.bg/370/

Костите на Самуил идват от Гърция в Търново, а не в Македония. До Самуил ще бъдат погребани и царете Калоян и Михаил Шишман.

Костите на Самуил идват от Гърция в Търново, а не в Македония. До Самуил ще бъдат погребани и царете Калоян и Михаил Шишман.

Църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново

В църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново очакват тази пролет от Солун да пристигнат костите на българския цар Самуил, които ще бъдат погребани там. Въпреки че първоначално обявената размяна на костите между България и Гърция срещу византийски ръкописи беше отречена, от управата на църквата „Св. 40 мъченици“ казват, че всичко е уговорено и костите ще пристигнат през април, без да са сигурни за датата.

Край стените на църквата останките на Самуил ще се наредят до гроба на друг български цар – Калоян, за чиито кости в момента се подготвя специален бронзов саркофаг. Това ще сложи край на разразилата се наскоро полемика около равностойността на замяната на костите на Самуил срещу гръцки ръкописи. Проф. Казимир Попконстантинов, декан на Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” преди време заяви, че размяната би била обидна за нас и, че ръкописите имат твърде голяма научна стойност. Сегашното положение обаче, при което те се съхраняват “заключени в един полицейски сейф много години”, според професора е “светотатство”.

Гробът на цар Калоян

Подобно мнение изрази пред „Стандарт“ и проф. Георги Бакалов, зам.-ректор на Софийския университет. Според него костите на Самуил нямат “номинална” стойност, като тези на един светец, но имат огромна историческа и морална стойност. Също така е трудно да се оцени срещу колко и какви ръкописи те трябва да се разменят. Проф. Бакалов смята също, че гробът на Самуил в Гърция бележи границите на бългаската държавност и е по- правилно да си остане там. За професора подобни неща трябва да се решават от една голяма експертна комисия, а не на политическо равнище.

Директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров, обаче е на мнение, че идеята за обмен на костите на цар Самуил за гръцки ръкописи не е лоша, стига да се осъществи именно като обмен, а не като връщане или подаряване или нещо друго.

Вероятно най-накрая тихомълком е било постигнато българо-гръцко споразумение и костите на Самуил се очакват в Търново. Пристигането им у нас, а не в съседна Македония, ще бъде сериозен удар срещу защитниците на доктрината на „македонизма“. Според тях Самуил е македонски, а не български цар, което обаче противоречи на историческите извори.

Колоната с прочутия надпис на хан Омуртаг: “Човек дори добре да живее умира. И друг се ражда…”

Професор Николаос Муцопулос, който през 1965 г. откри костите на българския владетел на остров св. Ахил в Преспанското езеро преди време заяви пред агенция „Фокус“ : "Лично аз не смятам, че мястото на костите е в БЮРМ (Бивша Югославска република Македония – бел. ред.). Макар че те биха искали това изключително много, защото нямат нищо друго, което да доказва съществуването им, освен нещо подобно“. Той обаче отказа да назове мястото, където се намират костите в момента, но увери, че са в Гърция и се съхраняват добре.

Очаква се в църквата „Св. 40 мъченици“ да бъдат донесени и костите на правнука на Иван Асен II – Михаил Шишман, които в момента са в църквата “Старо Нагоричин” в Сърбия. Има планове в наскоро реставрираната църква в Търново да се положат костите на всички царе от Първото и Второ българско царство.

Колоната на цар Иван Асен *

„Св. 40 мъченици“ повторно отвори врати миналата година на Кръстовден – 14 септември.
Построена от Иван Асен II след победата при Клокотница от 1230 г., през годините църквата добива славата на духовен център за българския народ. Там се пазят оригинални колони и стенописи още от Първото българско царство, включително колоната с известния надпис на Омуртаг :”Човек дори и добре да живее ­ умира. И друг се ражда. И нека роденият по-късно, като види тези писмена, да си спомни за онзи, който ги е направил.” Традицията „Св. 40 мъченици“ да е най-важната църква в България продължава и след Освобождението - през 1908 г. в нея е обявена независимостта на България.

След като цели 30 години светинята беше оставена да се руши, все пак се намериха средства за нейното възстановяване и повторно отваряне за посетители. Вложени са около 3 млн. лв. от държавния бюджет и от програмата ФАР. Но все още „Св. 40 мъченици“ не е напълно завършена. Повечето автентични стенописи не са пренесени обратно в църквата, а стоят в Археологическия музей във Велико Търново. Все още там са и костите на цар Калоян. В църквата има нов олтар, но не и други икони и като цяло се създава усещане по-скоро за музей, отколкото за свято място. Също така няма място за палене на свещи, а свещеници идват само за големите празници. От управата на църквата очакват инвестиция на още 300 хил. лв. за допълнителни подобрения, които да спомогнат тя да добие заслужения величествен вид.

* На колоната на цар Иван Асен II пише : "В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин."

ОСТАВКА

България - Албания 0-0.
Време е за оставка...

[клип]Изпълнителят на "6 кокошки съм заклала" с проблеми!

Данчо - изпълнителят на песента "6 кокошки съм заклала", която стана може би първият български тотален интернет хит, среща проблеми с новопридобитата слава. Ето репортаж на Би Ти Ви по случая:
http://vbox7.com/play:1c881ecd

Явно в крайна сметка не е толкова хубаво просто да си известен. Такава обаче явно е мечтата на доста хора - които обичат да заявяват, че искат да станат известни - без да изясняват с какво по-точно. Известност без покритие - характерна черта на съвременните звезди навсякъде. Иначе Данчо си е пич, мен лично наистина много ме радва и ми стана гадно, че даже са го били заради забавното му изпълнение в "Music Idol" :(

Стадион "Уембли" с българско оборудване за 1 млн. паунда!

Изцяло реновираният легендарен стадион "Уембли" в Лондон е оборудван с фаянс и обзавеждане за баня от завод "Видима Идеал" в Севлиево! Сделката е на стойност близо 1 млн. паунда и е била сключена малко след като е започнало изграждането на новото съоръжение. Всички мивки, душове, тоалетни, батерии, както и фаянсът в съблекалните на "Уембли" са произведени у нас и носят емблемата на севлиевската фирма. "Видима Идеал" е собственик на отбора от Севлиево - "Видима Раковски", на който пожелавам скоро също да стъпи на "Уембли" :)

Явно легендарният стадион е добро място за България - последният ни мач там завърши 0-0, а през 1968г. Георги Аспарухов вкара там един от най-великите си голове при равенството 1-1.

Информацията е по сп. "Don Balon"

[клип] Празник на Търново

Бях за няколко дни във Велико Търново, вкл. за празника на града - 22 март. Не само, че Търново е едно от най-красивите места в България, но и за случая подготвя наистина зрелищна програма, която пожелавам на всеки да види поне веднъж. Става въпрос за шоуто "Звук и светлина", което чрез авторска музика и красиво осветяване на крепостта Царевец разказва за древната история на Търново. "Звук и светлина" е един от четирите подобни спектакъла в света. Аз съм бил свидетел и на "пеещите фонтани" в Барселона и мога да кажа, че в Търново шоуто е много по-мащабно и въздействащо. Представа може да добиете от това клипче :

http://vbox7.com/play:ae1a736e



Ето и няколко мои снимки:

Блог за помаците

Преди време в няколко поста направих опит да проследя съдбата на българите мохамедани. Темата разбира се е много голяма и заслужава отделно и много по-сериозно внимание. Родопите са важни и не може ние да продължаваме с отношението си на "тесногръдие и кокоша слепота" към хората там. За това се радвам да съобщя, че отскоро съм съавтор на блогът "Помаците" - http://pomaks.blogspot.com/. Този проект ще се опита да събере на едно място колкото се може повече информация за българите мохамедани, която да бъде систематизирана и достъпна за всички, които се интересуват. Ако сте сред тези хора, заповядайте :)

Най-уникалната кола в София

Днес съвсем случайно видях и снимах това Ауди, на чиито капак е изтипосан огромен герб на някогашен СССР с мъдрия призив "Пролетарии от всички странни, съединявайте се". Изгарям да разбера на кого е колата.

Къде са костите на Раковски?

Всички знаем кой е Георги Раковски или поне трябва да знаем. Доста по-малко известно е обаче какво се случва с тленните останки на героя след смъртта му.

Раковски умира в Букурещ през 1867г. 1885г. костите му са пренесени тържествено във вече свободна България и поставени в хранилището на църквата Св. Неделя в София. Огромни маси българи идват да се поклонят пред един от бащите на нашата свобода.

През 1925г. българските комунисти правят зверски атентат в църквата Св. Неделя. Освен многото човешки жертви има и още една загуба - от тогава насам съдбата на костите на Георги Раковски е неизвестна.

Благодарим ти, партийо любима! Това е едно от неизброимите ти добри дела за родината!

Александър Томов - чорбар :)

Снимката е направена в катедра Политология на СУ. Понеже е малко осветена ще поясня какво е добавено с химикал - до името на Томов пише "чорбар", до применото му време - "ЦСКА - турци", а най-отдолу - "Всичките чорбари в Кремиковци". Аз лично доста се забавлявам на тази гавра със себевлюбения червен Томов, който в последно време допълнително се изложи с поемането на ръководен пост в ЦСКА. Там Томов постоянно държи високопарни речи в стил "н-ти конгрес на ЦК на БКП", където вземайки пример от историята на своята партия майка нищо не казва или в най-добрия случай лъже. А резултатите са на лице - ЦСКА все още няма победа през втория дял на шампионата и от сега може да се предположи, че е изгубил титлата. Да не говорим за другата "рожба" на Томов - Кремиковци, която уверено върви към пълно съсипване.

Защо трябва да се отворят досиетата?

Нашето общество явно страда от хроничната болест наречена “досиета”. Току се разболява, после му минава, само за да дойде нов по-тежък пристъп. Лошото е, че и докторите не са единни относно лечението на тази болест. Едните я мислят за много тежка и смъртоносна и предлагат решения за нейното лечение. Други смятат, че “досиетата” изобщо не са болест, пациента само симулира и няма нужда от лекарства. Каква обаче е истинската история на заболяването наречено “досиета”? Ще погледна на този въпрос от гледна точка на теорията на културата, инспириран от една лекция на проф. Лозанов.

Над нас винаги има някаква власт и такава е властта на езика. Чрез дискурса той ни вкарва в определени граници - не можеш да кажеш повече от това, което езикът позволява. Но пък постоянно има отклонения, които водят до промяна на нормата. По този начин се достига до нови смисли, има развитие. Такава е ситуацията на публичността във всяко едно свободно общество. Такава е и ситуацията в България преди 1944г.

Какво става обаче после? С идването на комунизма от демократичен, ние минаваме към тоталитарен модел на публичност. Появява се непрестъпната дискурсивна норма на идеологията – в случая на марксизма-ленинизма. Тази идеологическа норма се налага на всички възможни дискурси в българската публичност. Разгърнете някои стари книжки отпреди 1989г. и ще видите, че може да става дума за учебник по биология, но той задължително поне в увода си ще има няколко цитата от Маркс, Ленин, Енгелс или Георги Димитров.

Всичко, което се случва или се е случвало в българската публичност минава през филтъра на идеологията. Ивайло става първия български борец за правата на пролетарията, Ботев е наречен убеден комунист, а Вазов “буржоазно-реакционен писател, стоял през по-голямата част от живота си на вредни великобългарски позиции”. Очевидно е, че подобен идеологически метадискурс пречи на всички останали да се развиват. Той не произвежда смисъл, при него няма промяна на нормата. Това води до застиналост, еднаквост на цялата публичност, която е неспособна да се развива, неспособна е да произвежда смисли.

Авторството става невъзможно, защото е невъзможно да се излезе от затворения цикъл на идеологията. Пречи се на истинското изкуство, защото то е утвърждаване на човешката индивидуалност и достигане до нови хоризонти, а режимът не позволява това. Изкуството се превръща единствено в пропаганда, неговите задачи не са творчески, а фалшификаторски и цензурни. Затова и истински талантливите хора не присъстват в публичността. Тя е завзета от бездарниците, от фалшификаторите, от индоктринираните глупаци. Това прави цялата публичност чисто и просто глупава. Тя се върти в един идеологически кръг и е неспособна да произведе смисъл. Нещо повече – дискурса на идеологията завладява не само публичния живот, но и личния. Това става чрез системата на досиетата и контрола на ДС върху всичко, което човек върши дори в собствения си дом. Всички отклонения от идеологическия модел са санкционирани. Човек няма право на индивидуалност, няма право на съвест дори, оттам не носи и отговорност.

Случва се обаче 10 ноември 1989г. Политическите промени оттам насетне са изключително спорни. Наличието на демократи, антикомунисти или дисиденти във властта е повече бутафорно. Една промяна само е сигурна и абсолютна – разпада се дискурса на официалната идеология! Нашия “демократичен” живот обаче страда от един парадокс – досиетата все още не са отворени. Ние твърдим, че сме оставили комунистическия тоталитаризъм зад себе си, а все още пазим един от основните му дискурсивни властелини – досиетата. За да се разпадне напълно комунистическата идеология трябва да се отворят и досиетата веднъж завинаги. Всичко останало е фарс - от гледна точка на философията, политиката, историята и обикновения живот вкл.

Български терористи

Днес България осъжда редовно тероризма, в повечето случаи с право. Също така твърди, че се бори срещу него, което пък си е абсолютна лъжа. В нашата собствена история обаче ние имаме някои доста драматични терористични актове. Със сигурност челното място държи зверския атентат в църквата “Св. Неделя”от 1925г., когато българските комунисти правят опит да взривят Цар Борис, но вместо него убиват около 150 души, други умират по-късно от раните си, а общият брой на жертвите е 213. Сред тях са 12 генерали, 3 депутати и множество граждани, включително деца. Ранените са 500.

Днес пък се навършват 22 години от един друг терористичен атентат – на гара Буново, когато турски терористи поставят бомба във вагона за майки с деца на влак № 326 по линията Бургас-София. Тя е с часовников механизъм, часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви. По случайност взривът избухва на гарата, а не - в тунела, което би довело до много по-трагични последствия.

Но днес аз искам да спомена един друг – трети терористичен акт в нашата история, който може би е по-малко познат от първите два – Солунските атентати от 1903г. Тогава група млади българи известни като ''гемиджиите'' извършват грижливо подготвени терористични актове в Солун, за да привлекат европейското внимание към трагедията на нашето население в Македония.

Групата е предвождана от Йордан (Орце) Попйорданов, брат на Милан Попйорданов, за когото е написана известната песен ''Болен ми лежи Миле Попйорданов''. ''Гемиджиите'' действат отделно от ВМОРО, дори я отричат и не вярват, че организацията е способна да вдигне въстание. Но до известна степен целите им се препокриват – да помогнат за освобождението на българите от Македония. За това и ''гемиджиите'' се снабдяват с динамит чрез Борис Сарафов и с помощта на Тодор Александров.

Въпреки това, плановете на младата организация за серия атентати са силно оспорвани от ВМОРО. Иван Гарванов дори изземва първата пратка динамит несъгласен с методите на ''гемиджиите''. Също така се смята, че кървавите атентати няма и да донесат нищо добро на българското население. Напротив, ще му докарат само повече страдания и ще попречат на организацията на всенародно въстание.

До голяма степен тези опасения се оказват верни. Но това не променя трагичния героизъм на атентаторите. Самите те са раздирани от вътрешни противоречия. Макар да следват някакви общи анархистични идеи те не успяват да се обединят около крайния завършек на делото си. Част от ''гемиджиите'' начело с Орце Попйорданов смятат, че е атентатите могат да завършат само и единствено със смъртта на извършителите им. За тях е подло да сееш смърт, а сам да не си готов да я посрещнеш. Други пък, обединени около Павел Шатев смятат, че борбата не спира с тези атентати и делото трябва да се продължи.

Всички обаче заедно са на мнение, че не търсят слава. Напротив, изгарят всички свои снимки, за да не се знае кой е извършил атентатите. Не страдат от суета, искат делото да живее, а не лицата им. Също така се стремят да има колкото се може по-малко невинни жертви – нещо, което ги отличава от днешните терористи. Разбира се, има трето и най-важно нещо, което ги обединява – любовта към поробения народ и родината. Може да звучи патетично, но именно това, а не нещо друго е накарало неколцина юноши да загърбят всички земни сладости, да копаят с години тунели под земята, да крадат пари от най-близките си само и само за да осъществят делото си.

И времето за него идва. Ето как страницата посветена на солунските атентатори разказва за самото събитие : на 15 април сутринта членът на групата Павел Шатев взривява с динамит френския кораб „Гвадалкивир", излизащ от Солунското пристанище. Атентаторът напуска кораба заедно с другите пътници; заловен е от турската полиция на Скопската гара. Вечерта на същия ден Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов извършват атентат на жп линията Солун-Цариград, при което са повредени отчасти локомотивът и няколко вагона на минаващия влак, без да пострадат пътниците.

Сигнал за голяма акция в Солун дава Костадин Кирков, който на 16 април вечерта прекъсва с взрив осветлението и водоснабдяването на града. Орце Попйорданов вдига във въздуха сградата на солунския клон на „Банк Отоман", под която гемиджиите предварително изкопават тунел, а Милан Арсов хвърля бомби в кафене „Алхамбра". Орцето се сражава допоследно и пада пронизан отъ куршум след като хвърля последната си бомба. Когато турците тръгват да поругават трупа му началникът им Хасанъ Араб-бинбаши ги възпира с думите: „Вие трябва да вземете от тоя герой пример, как се мре за отечеството!”

Същата вечер Костадин Кирков, Ил. Богданов и Владимир Пингов хвърлят бомби на различни места в града. Димитър Мечев и Илия Тръчков не успяват да вдигнат във въздуха резервоара на фабриката за светилен газ; убити са в квартирата си след продължително сражение с войска и жандармерия, срещу които хвърлят над 60 бомби. На 18 април е убит Костадин Кирков при опит да взриви телеграфопощенската станция. При опасност да бъде заловен, Цветко Трайков, на когото е възложено да убие валията, се самоубива, като възпламенява бомба и сяда върху нея.

В Солун, а след няколко дни и в Битоля са извършени кланета на българското население от войската и башибозука в отговор на атентатите. Делото на ВМОРО в региона е сериозно възпрепятствана. От ''гемиджиите'' единствен Павел Шатев оцелява. Осъден на смърт, после помилван той впоследствие става оръдие на Коминтерна. Цар Борис повторно го осъжда на смърт за антидържавна дейност, но присъдата пак му се разминава. Шатев излиза от затвора за да вземе дейно участие в създаването на македонската нация след 44г. Той става министър на правосъдието и е отговорен за смъртните присъди на много българи несъгласни с новия режим. Но така не свършва драматичния път на Павел Шатев. Неговата вяра в новата комунистическа власт започва да се разклаща, когато вижда, че македонския режим се превръща в гонение срещу всичко българско. Шатев протестира, дори пише до Георги Димитров за асимилаторската политика на ЮКП. Това му носи уволнение от всички постове, арести и изолация. Накрая го намират убит на бунището в Битоля. Бедни, бедни Шатев, защо не умря в Солун?

И в крайна сметка герои или кървави терористи са ''гемиджиите''? Вероятно отговор може да даде постановката на Георги Данаилов ''Атентаторите'', която често може да бъде гледана в ''Сълза и смях''. Там лелята на Коста Кирков казва, че няма право да съди атентаторите, защо те сами са избрали смъртта, а тя трепери над собствения си животец. Предполагам, че и ние трябва да последваме нейните думи и да не даваме крайни оценки на тези млади герои, но и да не забравяме делото им. Да, при него умират и невинни, да – то няма преки положителни резултати. Но верни са и думите на Христо Силянов за Солунските атентати : ''всичко, което би могло да се вмѣни въ укоръ на динамитаритѣ, бледнѣе предъ величието на тѣхния духъ. Тоя духъ, който, видимо, се домогва само до страховити ефекти, чрезъ безогледно разрушение, е изпълненъ съ страненъ идеализъмъ и изтъканъ отъ удивителни контрасти. Презъ кѫсия интервалъ до взрива първата грижа на Орцето е да спаси директорътъ на банката и неговото семейство. Каква нравстена красота и колко човѣшко благородство има въ тоя жестъ на суровия главатарь! Друго нѣщо, което поразява е съчетанието на тѣхната революционна екзалтация, надминала точката на кипенето, съ една воля тъй дресирана, че отбеляза почти свръхчовѣшки постижения.’’

Със сигурност може да се каже, че през 1903 младите “гемиджии” умират като българи, за свободата на българския народ. Всякакви днешни писания в духа на македонизма стават смешни, когато се видят оригиналните документи от периода, които говорят само за българи и българска кауза. Българи, които ''изразиха накипѣлия благороденъ гнѣвъ на своята македонска родина и завещаха на сънародницитѣ си най-дивния примѣръ на самопожертвувателность.”

П.С. - Ето как "Банк Отоман" разказва за взривяването на солунския и клон от "гемиджиите" през 1903г. : http://www.obarsiv.com/english/as-salonica-branch.html

Serbian Idol

Покрай новопоявилия се у нас Music Idol получих много интересна информация за формата на състезанието в Р. Македония. Оказва се, че няма самостоятелно шоу за Македония, македонците участват в кастинги към сръбския Idol ! Така е било в досегашните два сезона на сръбския Music Idol (2003-04 и 2005г.). Явно на никой не му е направило особено впечатление това. Признавам, нямам информация дали някой се е възпротивил, дали е имало реакция на общественото мнение, но щом шоуто се е състояло в три последователни години значи не е имало някакво съществено негодувание. Представям си обаче какво щеше да стане, ако на сегашния български Music Idol имаше и кастинги в Македония.

Щом Македония участва с доскорошните си потисници предлагам и ние догодина да участваме заедно с някой от нашите. Примерно да се присъединим към руския или турския Idol. Последния се казва Turkstar - тъкмо ще може Ахмед Доган да се яви и да го спечели безапелационно :)

Некоронован и абсолютен крал

Преди време трябваше да правя анализ на снимка за изпита ми по Пресфотография при проф. Георги Лозанов. Избрах си тази - на Тодор Александров - легендарният ръководител на ВМРО след 1911 г. Явно на проф. Лозанов му е харесало, защото този анализ ми донесе една от малкото шестици на последната сесия :)

Тъй като днес се навършват 126г. от рождението на Тодор Александров реших да публикувам и в блога си и част от материала по Пресфотграфия :

...Тази фотография на Тодор Александров винаги ме е впечатлявала със своята изразителност и със силното и ясно внушение, което дава. Намирам я за особено интересна, защото при нея сякаш постановъчния и репортажен метод на фотографиране са слети в едно. Едновременно снимката произвежда собствена реалност, защото идеята предхожда изображението, но и пресъздава реалност, защото в случая идея и реалност съвпадат.

От една страна имаме белези на ателиерната фотография – несъмнена постановка, специален костюм, оръжия, всички възможни знаци на престиж за един комита. Типичната сцена, на която човека от това време е изигравал сам себе си, такъв какъвто иска да бъде и какъвто иска да остане в историята.

Но в случая Тодор Александров не играе. Макар да присъстват елементите на постановката, фотографията е до голяма степен репортажна. Този човек наистина е бил така облечен през повечето време, наистина внушенията, които снимката дава са неговия реален живот. Александров не играе себе си в друга светлина, а просто бива такъв какъвто е! Все пак това е човек, за когото двадесет години след убийството му и в разгара на Втората световна война в І том на “Енциклопедия Британика” се дава следната характеристика: “В продължение на много години Тодор Александров бе некоронованият и абсолютен крал на българите-македонци, които почти го боготворяха. Той бе една много фина фигура, левент, висок, с черна брада и колкото коравосърдечен, толкова и храбър. На всичко отгоре той бе човек с лична чистосърдечност и голям патриотизъм.”

Знаейки всичко това за Тодор Александров, познавайки неговия героичен път ние разбираме, че тази снимка не е на поредния македонски комита, който иска да се увековечи с чужда пушка в историята. Тук имаме един истински “некоронован крал”. Денотатът е “комита”, но като конотат виждаме “краля на комитите”.

Позата на героя е максимално красноречива – здраво стъпил на земята, с разкрачени крака, опрял се на бастун. Всичко излъчва стабилност, здрави корени, непоклатимост в идеи, дело и борба. Този човек е решен да се бори докрай за това, в което вярва и на което е обрекъл живота си. Важна е и мимиката на Александров. Лицето му излъчва максимална решителност, безмилостност, липса на всякакъв страх. Това е мимиката на герой, на борец за свобода. Войводата показва смелост и пълна отдаденост на делото.

Несъмнено от огромно значение са и вещите в кадър и тяхната подредба. Тодор Александров е в пълно четническо снаряжение. Не е пропуснат дори ямурлука, който да го пази в студените нощи на открито в македонските планини и кутията за писма, привилегия на войводата. Впечатление прави калпакът заменил турския фес. Неговото присъствие отхвърля робството и го заменя с идеала – свобода за българите в Македония. Бастунът също е важен елемент от композицията. Той е единственото нещо, което говори за статуса на комитата. Това не е обикновен четник, не е някой от неизброимите дейци на ВМРО. Това е “кралят” Александров.

Най-силно впечатление от вещите, с които е накичен войводата обаче прави пушката. Тя не просто присъства, не е метната небрежно на рамо или хвърлена на земята. Тя е здраво хваната и насочена напред. Всичко в тази поза говори за борба, за битка за “свобода или смърт”. Пушката е слята с героя, те са като неразривно цяло с една воля и цел – свобода. Заедно наказват всички врагове безмилостно, заедно споделят радост и болка. Дори пръстът на войводата е на спусъка – всеки момент готов за бой, самият той превърнал се в оръжие!

Бих казал, че фотографията изразява и тогавашния идеал за красота, поне що се отнася за нашите географски ширини. Александров носи типичната осанка на възрожденец, на комита. Той носи в себе си духа на Ботев, на Каравелов и Даме Груев. Същата брада, същото излъчване, същата непоклатима решителност в погледа, същата отдаденост на делото. Такива са били героите на епохата, такива са били най-високите и образци и Александров намира достойно място сред тях.

Така и стилът и естетизмът на самата фотография са в унисон с епохата. Самият фотограф не е важен, той е само нужният помощник, чрез който да се разкрие героя в пълния му блясък.

Стигайки до последния конотатор, чрез който да анализирам фотографията, мога да кажа че тъй като тя е доста стара, едва ли трябва да говорим за трикове, които да носят допълнително послание. По –скоро самият факт, че фотографията е от преди много години създава един вторичен трик и ни насочва към героизма на отминалата епоха. Допълнително, прави героя да изглежда още по-велик, същински великан в сравнение с днешните джуджета. Придава се един допълнителен романтизъм, дори хипербола на образа, който се свързва с епохи героични и славни.

Цялостно, фотографията е изключително изразителна, с ясно и точно послание както към съвременниците, така и към историята. Неслучайно, това визуално послание е също така изречено и с думи : от самия Тодор Александров на 3 април 1917г. : "Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял".

Това казва фотографията за Тодор Александров, това казва словото за него, това казва и историята!

Наj после една убава и особено срдечна вест од Македониja

Така започва посвещението, което младият македонски автор Алекс Букарски ми е написал в книгата си "Луге на кои не им се отвара подобранот" или "Хора на които не им се отваря парашутът". Целият текст гласи : "Наj после една убава и особено срдечна вест од Македониja за новинарот Петар и неговата рубрика во "Дневник"" Алекс ми e написал това на 28.12.2006г., но думите му станаха особено актуални наскоро, защото "лошото момче на македонската литература" започна да се появява и в българските печатни медии.

Засега Алекс присъства скромно у нас : в последния брой на женското списание "Бела" с една не особено гениална, но пък добра за начало статия. Букарски коментира, че чрез "Бела" после Гоце Делчев, Кръсте Мисирков, Яне Сандански и поетът Любчо Георгиевски и той е тръгнал да печали "леб во соседна Бугарија" :)

Всичко това е една наистна убава вест от Македония, защото Букарски несъмнено има огромен писателски талант, който трудно може да се намери не само на запад, но и на изток от Вардара. Това се доказа и от скоро спечелената от него награда за млад македонски автор. С нетърпение очаквам той да печели все повече позиция в нашия печат, което хем ще запознае повече хора с дарбата му, хем ще съгради един от малкото в последно време мостове между България и Македония.

В нета на български може да четете Букарски тук, а в оригинал тук.

П.С. Алекс малко се е изсилил с твърдението, че имам рубрика в "Дневник" :) Както е тръгнало като нищо той да започне да пише колонки там преди мен, за което пък аз нямам нищо против.

Третомартенско недосаждане

Повече от седмица не съм писал в блога си и вероятно националният празник 3 март е идеалния момент да се завърна драматично. В случая обаче ще се въздържа от някакви сериозни обобщения главно поради причината, че съм болен (основна причина и да не пиша толкова време в блога). Друга причина е, че съм ядосан от отношението на някои хора към тази дата. За какво говоря:

Днес бях събуден от смс, гласящ "Честит празник!". Чудесно, националните празници трябва да се честват искрено, но... в случая въпросният смс беше от човек, който аз доста добре познавам и който от известно време е емигрант и няма почти никакво вземане-даване с България. Защото съм имал "честта" лично да познавам представители на нашата емиграция лудо се дразня от всякакво такова патриотарство. Съжалявам, но за мен няма нищо достойно да се сещаш, че си българин само на празниците и единствената ти подкрепа към родината да се изразява в носене на лентичка ''Не сте сами''. Българската емиграция в огромната си част изобщо не се интересува от това какво става в страната, не и помага с абсолютно нищо, а същевременно при официални случаи парадира със своята ''българщина'' и дори има навика да поучава нас ''плебеите'', които имаме ''нещастието'' още да живеем в България. Благодаря, но не на мен тия. Дори най-неангажирания българин, който се труди честно в родината си и си плаща данъците е хиляда пъти по-полезен от огромното количество наши емигранти, които обаче редовно използват възможността да ни напомнят колко изостанали и невежи сме. Разбира се, тук не искам да обидя всички наши хора в странство. По-скоро говоря за новите поколения в емиграция. Мнозина са напуснали България не по собствено желание, а потиснати от комунистическия режим преди 89г. Повечето от тези хора заслужават само уважение и продължават да помагат с каквото могат на страната си.

Друг случай, който ме изнерви стабилно беше вчерашното шоу на Слави. Понеже съм болен гледам повече телевизия от обикновено та чак реших да видя и новото ''Лице на заем''. Слави е зает с ''Music idol'' и за това водещите се менят като вчера беше Росен Петров. Той не пропусна възможността да даде своята интерпретация на предстоящия трети март, която в най-общи линии представляваше лигавене пред “братския руски народ”, вечна любов към него и т.н. Нямаше споменаване на Опълченците на Шипка, нямаше нещо за делото на Ботев, Левски или Бенковски. Само “преклонение пред русите, проляли кръвта си за нас”. Макар и смешно и жалко, това дотук някак можеше да се понесе. Това, което обаче ме накара малко по-късно да изключа телевизора и да напсувам Росен беше неговата гостенка – дъщерята на съветския маршал Жуков. Петров представи въпросния военен като едва ли не наш национален герой и спасител на човечеството. Защо по дяволите в навечерието на националния празник на България на нас ни се обяснява колко велик е бил заклетия комунист маршал Жуков? Какво добро е направил той на страната ни? Защо за него се говори именно сега? Като знак на “вечна дружба”, на “братска любов”? Не отминаха ли безвъзвратно тези времена? Не беше ли вчера момента да си припомним подвига на нашите герои, пожертвали се за Освобождението?

Според Росен Петров явно не. Всъщност логично за човек, който си признава, че навремето е работил в контраразузнаването. Но каква е все пак връзката на маршал Жуков с България. По време на Втората световна война България за пръв път от 3 март е отново обединена след мъдрата политика на цар Борис III. Но се намесва съветската армия, окупира ни и слага начало на една от най-мракобесните епохи в нашата история – комунизма. Благодарим на братския СССР, благодарим на маршал Жуков!

И в крайна сметка въпросът е докога ние ще продължаваме да честваме не собствените си герои, а нашите най-големи потисници? Докога няма да имаме собствено самочувствие, а ще търсим гордост във фалшиви и чужди образи? Да, българското Освобождение едва ли щеше да дойде без руско-турската война, но българската свобода се ражда другаде. Ражда се от перото на Ботев, витае около бесилото на Левски, тупти в гърдите на Бенковски, тя е в отрязаната ръка на юношата опълченец и бъдещ министър-председател Димитър Петков. Тези хора родиха и третомартенския идеал Сан Стефанска България. Чуждите идоли на Росен Петров го зачеркнаха.

П.С. Сега видях, че и Комитата се възмущава от вчерашното шоу на Слави.