Какво всъщност казва Левски?

Днес се навършват 134 години от обесването на Васил Левски и съм убеден, че всевъзмножи "авторитети" ще се изкажат надълго и нашироко за неговата дейност, ще подемагогстват пред паметника му, може даже да проронят и някоя сълза. Най-отговорно мога да пророкувам част от думите им : че Левски още навремето е виждал България в обединена Европа, че за него на първо място е била етническата толерантност и правата на малцинствата, че той е бил космополит, първи либерал и се е борел не толкова за някави национални каузи, а за велики общоевропейски ценности...

Хайде стига, а? Миналата година го гледах това същото по телевизията и ми стана зле. Наистина ли символа на българското Възраждане се е изказвал като днешните политици, наистина ли е бил техен идеен "брат". Всъщност не! Няма в стил Първанов да интерпретирам свободно и извън контекст думите на Апостола, а директно ще цитирам едно негово писмо до Панайот Хитов от 29.09.1871г. Хитов казва, че ако види, че българските работи не вървят на добре ще се бори за чужди каузи. Левски му отговаря следното :

"Пак ще кажа: чисто народният човек се бори, докато може, за да избави своя си народ по-напред, па тогава нека гледа и на други. Ако той не случи, то трябва да умре в народната си работа. Това е правилното разсъждение..."

Брей, излиза че Левски се е грижел преди всичко за своя си народ. Според мен ще е добре днешните ни държвници да си припомнят точните думи на Апостола и да се поучат от него, а не да го използват за оправдание на собствените си действия. Управниците отпреди 89г. изкараха Ботев комунист, днешните се мъчат да ни научат, че Левски е бил космополит и ни най-малко не националист. Историята обаче отсява подобни опити, остава само вечния подвиг на героите. А те са живяли и умряли само за едно нещо - България.

Възможни решения на помашкия въпрос

В предните си няколко поста разгледах миналите и настоящи проблеми около българите мохамедани. Става ясно е, че в момента ситуацията около тях е доста критична. Чужди влияния водят до отродяване на тази важна част от коренното българско население и го превръщат в една враждебна маса, която възприема своята съдба като отделна от общобългарската. Това създава както излишно и необосновано исторически вътрешно напрежение в страната, така и предполага за вбъдеще сепаратистки и антибългарски действия, както от самите помаци, така и от външни сили. Най-лошото е, че държавата за момента не взема каквито и да е мерки за ограничаване на отродяването сред българите мохамедани в България и извън нея.

Все пак мерки все още могат да се вземат. Днешните български управници могат да почерпят опит и от собствената ни история, която наред с лошото и неправилно отношение към помаците има и достойни страници. Такъв положителен пример, който може да се използва и сега е започналото през 1937г. в Родопите т. нар. "родинско" или "възрожденско" движение (да не се бърка с "възродителния процес" от по-ново време!). Най-дейни представители на движението са Герасим Попов, Христо Караманджуков и Мустафа Шарков. Последния е помак, мюфтия в Родопите, който отдава целия си живот за просветата и интегрирането на българите мохамедани към останалото българско общество. Цялото име на организацията е Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба ''Родина''. В устава е изяснена и целта и: ''Да работи за взаимното опознаване, сближаване и подпомагане между българите мохамедани и българите християни в Родопската област; да събужда и развива народностното чувство у българите от мохамеданско вероизповедание; да съдейства за стопанското и икономическо издигане на родопския край''. За 2-3 години организацията се разраства и извършва много културно-благотворителни прояви. Особено активен е Мустафа Шарков, който в апостолската си дейност преминава през много предрасъдъци и фанатизъм, но печели сърцата на хората и роднинското движение се разраства и печели все повече привърженици особено сред младите хора.

"Родина” е явление самобитно, благородно и много българско. . Както пише в Алманаха на българските национални движения след 1878г. специално внимание се отделя на премахването на външните белези на турската принадлежност в облеклото – фесовете и фереджетата, и заменянето им с шапки и забрадки. Немалък брой младежи българи мохамедани са насърчени да продължат образованието си в български гимназии и висши училища. Въпреки съпротивата на някои местни имами, постепенно в мохамеданските духовни училища са въведени българският език и писменост. От 1939г. по идея на родинци, клетвата на войниците българи мохамедани се произнася на български език. ''Родина'' успява и да отдели Смолянското мюфтийство от Турското главно мюфтийство в автономно управление.

По това време дейността на родина не остава изолирана, а среща и държавна подкрепа. Решено е българомохамеданите в Родопите да се откъснат от общата организация на мюсюлманите в България, доминирана от турците, с което да се постави началото на тяхното приобщаване. В тази начална фаза държавните органи черпят идеи и опит от практиката на мюсюлманите в Босна. През пролетта на 1939 г. е учреден "Обществено-културен Съюз за всестранно издигане на Рило-Родопската област", сред чиито основатели и ръководители преобладават имената на видни политици, депутати, професори и генерали. Към Министерството на войната е организирана специална междуведомствена комисия, натоварена да координира усилията за приобщаването на българомохамеданите. Междувременно на същото поприще интензивно работят различни институции, сред които най-активна е Дирекцията на изповеданията при МВРИ. През 1942 г. Министерският съвет издава постановление, по силата на което при Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) се създава нов междуведомствен постоянен комитет, който да се занимава с българо-мохамеданския въпрос, да координира всички инициативи и да осъществява общото ръководство.

Така в годините на Втората световна война българите мюсюлмани в Родопите стават обект на особено внимание, каквото не им е оказвано от времето на Балканската война. Според Светлозар Елдъров и неговото изследване ''Българската православна църква и българите мюсюлмани'' сега обаче има една съществена разлика - отсъства главният протагонист на някогашните злополучни събития – Българската църква. Движението за национална интеграция на българите мюсюлмани не си поставя като непосредствена цел християнизацията и дори след институционализирането му това все още е само далечна перспектива. Второ, държавните органи, които се ангажират с този процес, нямат и най-малкото желание да афишират връзки с църквата, за да не се злепоставят пред местното население, което все още ярко помни събитията отпреди две десетилетия.

Всички благородни начинания на ''Родина'' обаче пропадат поради загубата на България във Втората световна война и идването на власт на комунистическата партия. Именно БКП впоследствие ще загърби и малкото направено добро по въпроса с българите мохамедани и ще тласне техния проблем в една нова, напълно отрицателна крайност. Роднинци са заклеймени като “народни врагове”, почти фашисти и, разбира се, репресирани. И Мустафа Шарков, и Герасим Попов, както и много техни съмишленици, са арестувани с класическото тогава обвинение, че са англо-американски шпиони. След груби, просташки издевателства Шарков е пратен в Белене, откъдето се връща съсипан и до края на живота си дамгосан.

Днес са съвсем малко са хората, които се борят практически с помашката криза. Един от тях е отец Боян Съръев, който в последните години върна много българи мохамедани към вярата на прадедите им. Макар че преди стана дума за неблагоприятната роля на Българската църква в миналото по помашкия въпрос, делото на отец Съръев може да се смята за благородно и полезно, каквито и суспекции да има около личността му. Той ни най-малко не разчита на принуда, а покръства българите-мохамедани доброволно. С акта на покръстването той автоматично вади тези изконни българи от орбитата на всякакви турски, гръцки или арабски влияние. Ето какво казва самият отец пред ''Монитор'' от 21 март 2006г.:

'' За съжаление, не само аз работя сред тези хора. Сред тях работят и протестанти, и мюсюлмански организации, и имами. В този смисъл те не са оставени сами свободно да направят своя избор. Основният проблем сега е кога и като какви ще се определят религиозно и национално българомохамеданите. Мисля, че до голяма степен националният въпрос ще бъде решен със съдбовния избор на тези хора. Разбира се, желаещи да приемат християнството има много. Но, за съжаление, аз останах сам в тази тежка мисия. Не ме подкрепи нито БПЦ , нито държавата, нито обществените организации. Явно, не се разбира проблемът, не се проумява, че от съдбините на Родопите зависи целостта и съдбата на българската държава. Николай Хайтов казваше, че Родопите са заколът на България. Закол, това е едно място като отвор в шията на прасето с големината на монета от 5 стотинки. Майсторите-касапи знаят това място и с един удар убиват животното. А слабите колачи не го знаят и измъчват прасето, дори могат кожата му да одерат, а то да е още живо. Това сравнение на Хайтов е страшно. В Родопите се преплитат много външни и вътрешни сили, които се стремят да отчуждят българомохамеданите от християнството, от етническия им произход, от българската култура и цивилизация. Тези сили работят за постигане на конфронтация между българите-християни и българите-мохамедани, настройват ги едни срещу други, внушават им чувства на омраза и ненавист. Ако се касаеше само за една религия и една цивилизация, каквато е ислямската, проблемът не би бил толкова тежък. Но чрез мюсюлманството усилията са насочени към откъсването на тези хора от българския им корен. Такъв е бил основният замисъл на ислямизирането и преди векове. Мисля, че засега небългарската кауза печели. Нищо чудно, ако след няколко десетилетия тези хора се окажат напълно отчуждени от българското си начало, отродени, ислямизирани. И техните деца и внуци да бъдат още по-големи фанатици, да започнат да изучават турски език. Т.е. това, което 500 години не беше постигнато в рамките на Османската империя, сега може да се реализира с модерни средства. Възможно е и да се смени цялата българска именна система на това население с турска, и да се създадат автономни области. Тези автономии почти са заформени - културни, икономически, политически. Остава само да се стигне и до териториалните.''

И така, предупреждението е дадено, не само от отец Съръев, а от всевъзможни източници. България е на ръба на огромна криза, която може да причинят именно българо-мохамеданите – най-онеправданото българско население. След като държавата така и не намери адекватен начин за тяхното приобщаване, явно сега е ред бумерангът да се върне и да удари всички нас. Тук, като финал ще цитирам и една публикация от далечната 1934г. на Борис Йоцов в сп. ''Отец Паисий'', която е стряскащо предизвикателство към нашата гражданска съвест : ''Други народи, заграбили българските земи, какви не усилия полагат, за да проникнат със своята култура в душата на българина, а ние не правим и най-малкия напад да завладеем душата на своя непосредствен брат – помака. Какъв срам за българската култура – да не може да асимилира своя собствен народ. И понеже ние не работим над душата на тоя отурчен българин, други работят над нея в пределите на нашата държава, за да я спечелят за своите политически и народностни задачи...'' Бих казал, че вече почти я спечелиха.

Но все пак истината е на българската страна. Българите мохамедани са кръвни братя с християните българи и все още има някаква надежда да не са напълно изгубени за българската кауза. За тази цел трябва ясна държавна политика, неподдаваща се на изменение от политическата конюнктура, която да се грижи за българите мохамедани както в страната, така и извън границите и, както още през 1992г. поиска ВМРО. Навременно трябва да се реагира в рамките на закона срещу всяка антибългарска пропаганда, действаща сред българите мохамедани. Не трябва да се употребява каквото и да било насилие при приобщаването на мохамеданите към българските им родови и исторически корени. Българите християни трябва да се отнасят към своите сънародници мохамедани като към българи, независимо от турчеенето им. Не трябва да се допуска напрежение между двете религиозни български общности, а да се създадат условия за пълноценно участие на българомохамеданите в общобългарския национален живот. Изключително важен е въпроса с образованието на помаците. Те трябва да се окуражават колкото се може повече да вземат не само религиозно, но и светско образование. Освен това, религиозното образование на помаците не трябва да бъде оставено изцяло в чужди ръце. Трябва да се последва примера на родинци, които навремето успяват да си издействат автономно управление на мюфтийството, далеч от турско влияние. Държавата трябва да обърне специално внимание на помашките райони и да направи стъпки към преодоляването на тяхната икономическа, културна и просветна изостаналост. Подобни мерки ще потвърдят завета на родинци от 30-те, че общественото начало, подпомагано от държавните институции и принципът на доброволността при новото спояване на българската народност, са пътя, водещ към националното единство.

Св.Валентинско признание+пет неща, които не знаете за мен

Използвам случая, че е Св. Валентин и че Комитата ме покани да участвам в щафетата, за да съобщя и аз пет неизвестни факта за себе си:

1. От 10 месеца съм щастливо влюбен и поради това днес няма да празнувам гушнал бутилка. Мило, обичам те, честит празник!

2. Учил съм една година в Англия – в Royal Holloway University of London. Не ми хареса нито образованието, нито живота в чужбина и се върнах в България. Сега уча в СУ и не съжалявам нито секунда за решението си.

3. На името на единия ми дядо има кръстена улица в Балчик. Завършил навремето в Мюнхен, той има огромен принос за здравеопазването в града, който пък му се отблагодарява с този знак на уважение.

4. Името на брата на другия ми дядо пък може да бъде намерено на мемориалния паметник на жертвите от комунизма пред НДК. По време на Втората световна война той е бил офицер и летец, като е извършвал полети от Горна Оряховица. Само защото е защитавал родината след 9 септември никога не се завръща вкъщи. Води се безследно изчезнал.

5. Аватарчето, което може да видите когато разглеждате профила ми не е случайно или краднато от интернет. Това в медала за за храброст, който същия този мой въпросен чичо е получил през Първата световна война. Медала е едно от малкото неща останали вкъщи от него, заедно с копчетата от шинела му. Почти всичко друго е унищожено, заради честите проверки на ДС вкъщи преди 89г.

Това беше от мен, весело изкарване днес на който празник си решите. Ако имат желание да се включат в щафетата – прехвърлям топката на Kratovchanec, Симион и Joruel.

За Македония

Българското население по тие места е заприличало на дойна крава, която дои секи, който мине. Освен това тая крава е гладна, жадна и уморена до такава степен, че твърде скоро може и да издъхне. Но такава е, вижда се, участта и на целия български народ, и такава, вижда се, ще бъде тя още дълго време, ако нашите патриоти не разберат, че единственото наше спасение е революцията и ако не употребят всичките свои сили за това свято дело. Аз ще ви предскажа, че ако положение ни продължи така още пет години, то Македония е изгубена за нас.

Това не са мои думи или на някой от многобройните в наши дни анализатори на Македонския въпрос. Казал ги е Христо Ботев на 26 януари 1875 г. в брой 7 от в. "Знаме", г. I. Аз само осъвремених словореда. Пророчески думи на човек, който още тогава е бил много по-напред от всички нас днес.

[клип] "Мъдростта" на Тодор Живков

Предното ми клипче показа една забавна гавра с Тодор Живков. Настоящето е едно от многобройните доказателства, защо Живков заслужава още много подобна гавра. Чуйте как Тато обяснява пред дипломатическия корпус в Правец за селския алкохолик бай Васил. Въпиеща простотия!

http://vbox7.com/play:6c73e3af

[клип] Песен за Тодор Живков!

Чалгата може да е и политическа! Предлагам ви една великолепна сатира на фолкпевеца със звучно име - Панко, който иронизира нашето "светло" минало и неговия символ - Тодор Живков. Панко също като мен предпочита да възприема Живков повече като комик, отколкото като държавник и прави насмешлив прочит на една всъщност трагична епоха. Не са отминати даже Бойко Борисов и Доган, така че гледайте най-политическата чалга песен евър - Панко - Евала Живков :

http://www.youtube.com/watch?v=bkmVnikov8M

Какво става с помаците днес?

В предния си пост изказах мнението си защо помаците не успяват да се интегрират към българското общество след Освобождението. Точно обратното, държавната политика на “тесногръдие и кокоша слепота” ги отдалечава изкуствено от останали българи и нанася дълбоки рани в помашката душевност. Естествено, сега се забелязва ефектът на бумеранга – насилието и омразата, проявени най-вече от комунистите срещу българите мохамедани по време на ''възродителния процес'' се връща, като потърпевши са всички българи. Помаците масово се турчеят и очуждават, а огромна роля в този процес има ДПС и неговия лидер Ахмед Доган. Трябва да се отбележи, че с необмисления ''възродителен процес'', комунистическата партия сама озлоби българските турци, а на всичкото отгоре вкара и българите мохамедани в тяхната орбита. Оттогава насам, ДПС спекулира с властта си над всички мюсюлмани в страната, постепенно изгражда държава в държавата и се стреми да асимилира всички българи мохамедани към турския етнос. Използва се исторически необоснованата теза: вие сте мюсюлмани, следователно не сте българи, а турци!

Според журналистката Люба Манолова още в края на 1992 г. се събират достатъчно тревожни сигнали за обстановката в районите със смесено население. Избрана е Анкетна комисия в парламента, която да проучи истинността на сигналите "за турцизиране на българското население в Софийска област". За първи път е формулирано и явлението за нов възродителен процес, но вече в обратна посока.

Констатирано е объркване сред част от населението на районите със смесено население. Пример за това е съчинението на един първокласник от Якоруда. По темата "България", в ученическата тетрадка е било записано дословно следното: "България, моето отечество е най-хубавата земя на света! Аз се гордея с моята хубава земя! Аз се гордея, че съм роден в нея! Гордея се и я обичам! Аз обичам Турция!"

Тогава процеса на турцизация е толкова силов, че по твърдения на Люба Манолова 400 души от Сатовча са заявили, че ще се индефицират като китайци и ще изпратят документ до китайското посолство в София с искане да бъдат защитавани като китайски граждани. Членове на Анкетната комисия са констатирали от внесените документи целенасочена кампания за асимилация на българи и български граждани с мюсюлманско вероизповедание.

Всички тези страховити доказателства идват от само един доклад и то от 1992г. Оттогава насам положението е придобило доста по-черни краски. Държавата не взема мерки, тя е оставила всичко що се отнася до мюсюлманската общност в ръцете на ДПС и оттам на Турция. Напълно национално безотговорна позиция, оставяща българите мохамедани под чуждо влияние.

За помаците религията е от огромно значение. Повечето от средните религиозни училища, които могат да бъдат посещавани в България, са финансирани от турски фондации, налагат турската гледна точка при тълкуването на исляма и често обучението се провежда на турски език. Какво правят децата и младежите, за които българският е техният роден, майчин език? Не буди учудване тогава фактът, че все по-често се заражда чувство на изоставеност от държавата, на липса на удовлетворение и до прегръщане на турската идентичност. Стига се дотам, че предимно казионен политолог като Огнян Минчев прави следното откровено изказване : '' Неприемливо е изваждането на цели региони в България извън обхвата на публичните механизми за граждански контрол върху институциите, администрацията и върху взаимоотношенията държава – граждани. Съвършенно неприемливо е толерирането на масираната политическа корупция под закрилата на етнокорпоративния монопол на ДПС. Монополът на ДПС създава предпоставките за възникване и засилване на радикални популистки националистически движения в България, което създава риск за изостряне на междуетническите отношения и дестабилизиране на демократичния модел на гражданска интеграция на малцинствата в страната. Последно – но не и по значение, етнокорпоративният монопол на ДПС създава все повече предизвикателства към българската национална сигурност.

Ако българската държава и гражданско общество не съумеят да деблокират етнокорпоративния политически монопол на ДПС, в средносрочна перспектива България ще бъде подложена на ерозиращите ефекти от комбинираното въздействие на териториалната автономизация на смесените райони, на разширяваща се турско-мюсюлманска имиграционна вълна, на задълбочаващ се чужд агентурен контрол в институциите и нарастващо обезсилване и парализиране на държавата „отвътре” в опитите й да се противопостави на тази бавна, тиха, но все по-трудно обратима експанзия.''

Но ДПС и турското влияние не са единственият проблем на българите мохамедани днес. Трябва да отбележим и една втора линия на тяхното отродяване след 1989г. То отново става с позволението на ДПС, но не с прякото му участие и в някои случаи вероятно и против волята му. Все повече емисари и проповедници от арабските страни необезпокоявани се разхождат из Родопите и агитират местното население. Всичко започна в началото на 90-те години, когато в демократична вече България масово нахлуват мисионери от арабския свят, строят джамии, създават ислямски училища, организират курсове за млади мюсюлмани, където ги просвещават в „съвременния" ислям, изпращат стипендианти за религиозно обучение в арабските страни - най-вече Йордания, Сирия, Саудитска Арабия и Египет. Само до средата на 90-те в България вече действат около 20 такива мюсюлмански фондации и организации. Най-мощни са фондациите „Вакъф ел Ислям", „Минар", „Таиба" и др., които с влиянието, което придобиват, започват директно да се намесват в дейността и на Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Красимир Каракачанов предполага във вестник ''Сега'' ,че именно „Вакъф ел Ислям" организира и финансира през 1997 г. конференцията, на която е свален тогавашният главен мюфтия Недим Генджев. Най-важната последица от всичко това, е, че покрай подобни организации много млади българи мохамедани отправят поглед извън България и търсят други начини да удовлетворят своето желание да получат религиозно образование, различно от това, което се предлага у нас и изразява единствено турската гледна точка. Този процес, който набира сила, води обаче до внасянето на чужди религиозни и културни традиции . "С оглед на това въпросът за ислямското религиозно обучение в България се очертава като един от най-важните не само в сферата на образованието и науката, но и в областта на сигурността", коментира пред в-к ''Дневник'' ислямологът д-р Симеон Евстатиев, който от години изследва мюсюлманската общност в България и е ръководител на проекта "Ислямът в България в контекста на широка Европа", който има за цел да очертае основните проблеми и възможните техни решения, пред които е поставена общността в наши дни.

Въпросът за реислямизацията, за връщането към корените на част от мюсюлманите в България, буди все повече тревога в обществото, коментира Деница Каменова от ''Дневник''. Донякъде с основание се задава въпросът как един човек, който заминава твърде млад в чужда страна и години наред се обучава в чужда на него среда, който тълкува исляма в съвсем различен от българския дух, ще се впише, когато се завърне. Някои от тях успяват, като донасят дълбоките морални предписания, които трябва да бъдат зачитани в ежедневието. Други обаче изповядват крайни убеждения, които влизат в разрез с вярванията на местното население - както мюсюлмани, така и християни. Те посяват зрънцето на съмнението , внушават чувството на отхвърленост сред мюсюлманското население и подклаждат неразбирателство и дори враждебни настроения сред мюсюлманите. Подобни нови духовни лидери всяват раздор както сред представителите на различните поколения, така и сред самата общност като цяло. Те допринасят за фрагментирането на лидерството в очите на мюсюлманите, което е един от основните проблеми, които могат да доведат до сериозни последици. Примерът, който най-често се дава при цитирането на подобни данни, е Обединението за ислямско развитие и култура, което беше инициаторът на подаването на жалбата от двете момичета в Смолян, на които беше забранено да носят забрадки в училище.

Достатъчно е само човек да види биографията на членовете на дружеството, за да започне да си задава въпроси за неговите действителни намерения. Всички те са завършили своето образование в Йордания. Макар и явно да проповядват изключително умерени и трезви послания за разбирателство и мирно съжителство между културите, участници в семинара в Смолян, който беше организиран в рамките на проекта "Ислямът в България в контекста на широка Европа", разкриха, че истинските им намерения са съвсем други и че те проповядват в джамиите нетърпимост и омраза.

Като говорим за чужди влияния сред българите мохамедани, трябва да споменем и описаният от в-к "Македония" по-скоро комичен опит за пропаганда сред тях – етническата помашка партия създадена от екскметът на с. Жълтуша Камен Буров. По време на кметуването си той е бил на обученив в САЩ по проблемите на етническата толерантност. Когато се връща, създава партия, подобна на Догановата. Резултатът е повече от скромен: неговата формация не успява да набере дори един процент на последните избори. Битката за новите вече е започнала. Активисти на Камен-Буровата партия кръстосват Родопите да внушават на хората, че те са нещо различно от останалия български народ и че трябва да се обособят като културна автономия.

Буров също е написал книга с етнически привкус, в която е описал родопските обичаи. Завършилият само средно образование самоук специалист по история и етнография твърди в едно свое изявление на страниците на в. "24 часа" от 8.10.1998 г., че празнично-обредната система на българското мохамеданско и християнско население е много различна, което не е вярно, защото езически и християнски елементи се откриват в много от традиционните празници на жълтушенци. До абсурд стига неукият г-н Буров с твърдението си на същото място, че "помаците" били изповядвали исляма и преди падането на България под османско владичество - 1396 г., противоречащо на всякакви исторически извори. . През 1999г. обаче в-к "Македония" припомня на г-н Буров легендарната мома Жълтуша, чието име носи родното му село и сподвижниците й Аргир и Бойчо. Всичките те зaгивaт в борбата срещу помюсюлманчването на местното българско население и народната памет ги е обезсмъртила (Б. Дерибеев, Ахрида, С., 1986, с. 251). Преданието за подвига на мома Жълтуша е разпространено освен в Източните Родопи и в Смолянско.

Със сигурност помашката партия на Камен Буров не е най-сериозният проблем на българите мохамедани. Турчеенето покрай ДПС и новите арабски фундаменталистки влияния обаче са опасност не само за помаците, но и за цялата българска общественост. Когато се допусне религията да се превърне в етноопределящ фактор, народностните различия по-скоро се заличават, деформирайки картината на реалната етническа структура на населението на страната. От изопачената представа за нея, до спекулативното й използване за противодържавни, антинационални и сепаратистки цели крачката е малка. И ние вече я направихме.

Какви са възможните решения на проблема? Моето мнение ще прочете следващата седмица.

Причини за неуспешната интеграция на помаците

С известно закъснение продължавам изследването си върху “помашкия въпрос”. След като преди време се опитах да докажа безспорния български характер на тези хора, днес ще разгледам историческа им съдба след Освобождението. Как се случва така, че българите мохамедани, които според всички източници досега са живяли в братски отношения с българите християни, започват масово да се изселват от страната? Защо останалите продължават да живят изолирано и не стават съществена част от общобългарския културен и обществен живот?

Една причина за това са миналите прегрешения на самите българи мохамедани. За разлика от християнските си братя, те са част от турската войска по време на османското владичество и още по време на Априлското въстание участват в част от най-бруталните кланета над раята. Дали това е било по принуда или по желание е отделен въпрос, но така или иначе според Захари Стоянов "повечето от башибозуците, които изклаха Батак, са помаци''. Но пък има и сведения, че много помаци са укривали свои братя християни от разбеснелите се турски власти.

В крайна сметка, къде логично къде не, българите мохамедани стават жертва на изселническата психоза сред останалото мюсюлманско население в България с идването на руските войски. В изселническия поток са увлечени предимно българите мохамедани от Ловешко, Тетевенско и Плевенско. Много от тях напускат родните си огнища още преди края на руско-турската война. По време на Плевенската обсада почти цялото помашко население избягва в Македония. Според Стоян Райчевски и книгата му ''Българите мохамедани'' показателен е фактът, че бягащите пред руските войски българи мохамедани от Северна България не се устремяват към Одрин и Цариград, административните и духовни центрове на Османската империя, където обикновено се насочва бягството на турското население, а отиват далеч на югозапад при своите еднородници в македонските земи.

През 1880г., т.е. само две години след края на войната, голяма част от избягалите в Македония българи мохамедани започват да се връщат по родните си места в свободното българско княжество. Но те заварват тук повечето си села опустошени или разрушени от военните действия. Потеглят отново на юг към пределите на Турция, като напускат завинаги отечеството си, но този път по посока Одринска Тракия, Лозенградско и Мала Азия. За бързото и масовото им изселване според Константин Иречек (''Княжество България'') допринасят и някои допълнителни фактори. На първо място, агитацията на турските софти, но също така и лошото отношение към тях от страна на новата администрация, както и увещанията на братята им християни, поблазнени, че ще могат да купят евтино имотите им. Интензивното изселване на помаците продължава до към 1890г. в зависимост от това, кой кога успява да продаде оцелялата си къща и останалия имот.

Стоян Райчевски смята, че не е ясно кой фактор е повлиял най-много за бързото изселване на българите мохамедани след Освобождението : дали неизживените предрасъдъци, страхът от възмездие заради чужди прегрешения, егоизмът на съседите, небрежността и грешките на новата администрация или разпалената агитация на мюсюлманските духовници. Остава тъжната констатация, че тогава десетки хиляди мюсюлмани, българи по кръв и език, напускат своите родни места в Северна България завинаги.

От тези сведения започва да проличава и втория важен фактор за неуспешното интегриране на помаците в следосвобожденското българско общество – неправилното отношение на държавата и обществото към тях.

Един случай от 1897 г., разказан от проф. д-р Светлозар Елдъров в изследването му ''Българската православна църква и българите мюсюлмани'', дава добра представа какво е мислело мнозинството за своите мюсюлмански сънародници : "в края на 1897 г., в качеството си на председател на дружеството "Родопска искра" в Чепеларе, Ст. Н. Шишков решава да организира в София концерт на българомохамеданска фолклорна трупа от Родопите, който да заинтересова столичната общественост към проблемите и нуждите на населението в региона. Някои, като проф. Ив. Шишманов, посрещат възторжено идеята за "помашкия концерт". Други обаче се противопоставят решително и в крайна сметка провалят инициативата. Един от тях е майор Найденов, началник на Софийския артилерийски склад, който на 8 декември 1897 г. отклонява молбата на Ст. Н. Шишков за съдействие със следния мотив: "Ако се разреши подобно представление в София, то бих съветвал почитаемото настоятелство да се откаже от живата картина, кавала и песните. Помаците не заслужават друго, освен нашето отвращение, като всеки ренегат. Родопите нямаше да представляват днешното плачевно състояние, ако всичката там паплач едно време беше устояла на вярата си, както направили много от тях. Минаха се илюзиите, че помаците могат да станат отново българи, без да бъдат по-напред християни. По причина на религията си те вечно ще си останат врагове на българина и България".

Пет години по-късно, пак във връзка с несполуките на своя приятел Ст. Н. Шишков, професор Ив. Шишманов ще нарече този начин на мислене и въобще българската официална политика спрямо мюсюлманското население в Родопите "тесногръдие и кокоша слепота"."

За жалост наистина такова е било преобладаващото отношение към българите мохамедани в цялата страна. Това съвсем ясно проличава по време на Балканската война. Тогава Българската православна църка, със съдействието на светската власт предприема масово покръстване на българите мохамедани (1912-1913г.). Според проф. Елдъров покръстването се извършва главно със средствата и методите на принудата, често и на откровеното насилие. Особено болезнен проблем и за потърпевшите, и за изпълнителите е въпросът с многоженството. Постановената от Синода практика е, меко казано, абсурдна, но и много показателна- за законни бракове се считат тези, които са били "на лице" при покръстването на страните; другите се смятат за невалидни, а разпределението на родените от тях деца става "по споразумение".

Станало против волята на помаците, това покръстване от самото си начало е на глинени крака. Междусъюзническата война води и до неговия пълен крах( 1913г.). Светлозар Елдъров пише как съпротивата, която съществува срещу покръстването от самото му начало, прераства в спонтанно връщане към исляма още в първите дни на войната, при това със същите средства, с които е извършено. Реакцията на "новопросветените'' е толкова крайна, че ги нарежда на страната на противника, срещу когото българската армия трябва да воюва в краткотрайната Междусъюзническа война. Първото известие за този обрат датира от 30 юни 1913 г., когато една рота от 1-и пех. Софийски полк, изпратена в Неврокоп за прикритие срещу гърците, се натъква на въстанало мюсюлманско население в района. "В завързалите се боеве - докладва командирът на ротата поручик Т. Панов - с цел да се сломи упорството на възстаналото население бидоха опожарени отчасти случайно селата Кюстенджик, Триград, Иланджово (Иланджик) и Касик (Балък-Касик)".

Малко по-късно, непосредствено преди реокупацията на Родопите и Беломорието през октомври 1913 г., десетки хиляди българомохамедани се изселват завинаги и се разтварят безследно сред турците в Мала Азия. Всичко това доказва колко безумна е била идеята да се смени насилствено вярата на помаците. Покръстването не само не спомага за интеграцията на мюсюлманското население, а напротив – отчуждава го и го озлобява допълнително. Доказва се максимата, че насилието ражда единствено насилие.

В интерес на истината българската държава си взема поука от неуспешното покръстване и след това прави опити да коригира отношението си към помаците. Всичко положително в тази насока обаче е задраскано с един замах от дошлите след 44г. на власт комунисти, които повече от едно десетилетие провеждат политика на малцинствено обособяване на помаците. Впоследствие линията се коригира и се осъществява последователна политика за възвръщане към народностните им корени, но отново се прилагат някои неприемливи за това население методи. Стига се до т. нар. ''възродителен процес'' през втората половина на 80-те, който е още по-уродливо повторение на опита за покръстване на българите мохамедани по време на Балканската война. Започва се подмяна на имената на цялото мюсюлманско население на страната, като между българите мохамедани и турците се слага недопустим знак за равенство.

Държавата използва различни форми на принуда - сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Според Антонина Желязкова посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая, ако са били праведни. Така че ''възродителният процес'' кара помаците считат себе си за обречени на вечни мъки - приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност.

''Възродителният процес'' е най-грубият, безсмислен и срамен акт, с който български власти някога са третирали българите мохамедани. Самата му същност е в дълбоко противоречие с най-свещените неща в техния живот. Това автоматично го прави абсолютно непопулярен и настройва цялата българо мохамеданска общност срещу държавата. По най-безскупулен начин се унищожават светини за тези силно религиозни хора, което естествено има точно обратния ефект от желания. Не само, че българите мюсюлмани не се приобщават към християнските си кръвни братя, а напротив, развиват омраза и към тях и към държавата и се сближават с турците, които са сполетени от същата съдба. ''Възродителния процес'' сам предоставя помаците изцяло в ръцето на турското влияние, откъсва ги от родовите им корени, кара ги допълнително да се херметизират и да търсят по-скоро контакт и идентификация с турците, отколкото с българите.

От всичко казано дотук личи, че българската държава не само не е успяла да интегрира помаците към останалата част от обществото, а дори е успяла изкуствено да ги очужди. След падането на комунистическия режим духът излиза от бутилката и помаците започват съвсем да излизат от орбитата на българската общност. За това какво се случва около българите мохамедани днес ще разкажа в следващия си пост.

Истинският Гоце

На 4 февруари по нов стил се навършват 135 години от раждането на Георги Делчев, един от последните български апостоли. В последно време да те нарекат "Гоце" стана почти обидно, за което виновен е нашият президент със съмнително минало и още по-съмнително настояще Георги Първанов. За това днес ми се иска да каже нещо за истинския Гоце. Неговото име сега отново излиза на преден план в задаващата се криза на македонската идентичност. Едва ли е случайно, че огромния му паметник в Струмица беше поруган преди няколко дена и букви бяха изкъртени. Кои са според мен част от причините за това? Може би в това, че Делчев се оказва "предател" и "великобългарски шовинист". Вероятно така възприемат някои хора на запад от Вардара следните думи на войводата:

В "Гоце Делчев.Биография" от Яворов, първата биография за Гоце Делчев, се казва :

"– Ний тряба да почнем – смяташе Гоце – с нападения от страна на четите върху аскерски отделения и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията – и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната си цел.

– Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основа, да се направи положението нетърпимо понататък... И по тоя начин, изобщо казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към една по-човешка наредба.

– Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня."

В спомените на Коце Ципушев, македонски комита лежал 19 години в сръбските затвори, пък има следния пасаж:

"По това време неочаквано пристигна въ София моята любима Екатерина, която до тогава бeше учителка въ Скопие. Гоце Делчев пръвъ научилъ за нейното идване и почна да ме закача. Тогава азъ повикахъ Екатерина въ ресторанта „Братя Миладинови” (на мястото на днешните хали), където се хранехме обикновено. Когато тя дойде, Гоце ме погледна дълбоко въ очите и ме запита, не желая ли да започна по-спокоенъ семеенъ животъ, безъ разбира се, да се отчуждавамъ отъ делото. Отговорихъ му, че принадлежа всецяло на организацията, че съмъ се приготвилъ вече за всички жертви, че жребиятъ за мене е хвърленъ. Тогава той се обърна къмъ Екатерина и я запита, желае ли да ме следва въ трудния пъть на революционера, на което тя твърдо отговори: „Азъ съмъ българка отъ Македония и трябва да дамъ своята дань на освободителното дело”. Гоце се развълнува много, стана на крака и ни каза: „Отъ сега нататъкъ вие сте сгодени”."

Така говорят за Гоце Делчев неговите съвременници и най-близки другари. A самият войвода явно съвсем не е страдал от криза на идентичността.