На среща с Любчо Георгиевски

Днес в "Сълза и смях" присъствах на представянето на стихосбирката "Град" на бившия македонски министър-председател и отскоро български гражданин Любчо Георгиевски. Самият г-н Георгиевски разказа за себе си, че първо е бил писател и поет, а после е станал политик и сега отново иска да се върне към изкуството. Той помоли в стихосбирката му да не се търси политически контекст. Все пак тя е писана 1988-1989г. преди той да заема каквито и да е отговорни постове. Това вероятно е и правилния път на българо-македонските отношения : без политика, а само колкото се може по-силен културен обмен. В този случай, поне спроред мен, изкуството наистина сближи събраните в "Сълза и смях" българи и македонци. А не беше споменат нито един лозунг, нямаше нито един коментар за Мисирков или Мара Бунева. И все пак всичко се разбра.

Защото всичко е разбирал и Любчо Георгиевски, когато е написал навремето в "Град" следните стихове за миналото...

О, доста, доста беден народе
реките ти на две що ти ги разсякоха
езерата що ти изпиха -
не народе
ти народ не си
името що ти прекръстиха
езика ти смениха
миналото ти излъгаха
не вие народ не сте
-вие добитък сте били
хазари

... и за настоящето :

Слепци!!!
цял живот слепи ходите
и слепи потомци раждате
сляп до сляп
за ръка се държите
сляп до сляп
гол до гол
в яма крачите
дядовците ви слепци
татковците ви слепци
вие слепци
децата ви слепци
сляп до сляп
в нов погром крачите
сляп до сляп
и на всеки стотен по едно око

Любчо Георгиевски остави на нас да тълкуваме стиховете му. Така и аз няма да натрапвам моето мнение за тях, само ще помоля в случая да не го съдим за спорната му политическа кариера. Той така или иначе ще остане в историята не само с "Град", но и с многото други мостове, които построи между България и Македония...Да му мислят българските политици.

[клип] Нещо хубаво

Като се загледам в съдържанието на собствения си блог излиза, че повечето статии са критични и посочват разни проблеми. За да не излезе, че съм поредното политическо мрънкало, което само се жалва и нищо не му харесва, реших всеки уикенд да вкарвам в блога си нещо хубаво от българския живот. Нещо истинско или пък нещо забавно, всеки път по някоя малка част от целия пъзел, заради който обичам България и се боря за нея!

Като за пръв път започвам сериозно : с едно великолепно изпълнение на българския химн, съпроводено от красиви кадри на родината. Малко се изненадвам, но е взето от Би Ти Ви ;) :

Кои са помаците?

Помаците, българите мохамедани, българите мюсюлмани, торбешите... за тях дори няма официално название. Това говори красноречиво доколко останалата част от обществото ги познава и доколко я интересуват.

В последно време обаче все повече хора се оказва, че се вълнуват за българите мохамедани. И в преобладаващото си количество, интересуващите се не са българи. Покрай това се родиха няколко теории за помаците :

1. Помаците са отделен етнос. Имат собствен език - помашки - и представляват отделна етнографска група. Идеята идва предимно от Гърция
2. Помаците са турци. Щом в България има мюсюлманско население, значи то е турско. Ако не знае турски, то е само защото го е забравило след 1878г. Идеята се насажда от ДПС и Турция
3. Помаците са мюсюлмани още преди България да бъде завладяна от османците, още дори от времето на Александър Македонски. Те трябва да се реислямизират, да се върнат към корените си и да станат част от единната мюсюлманска нация. Идеята идва от арабските страни

Разбира се, продължава да съществува и тезата в стил "Време разделно" - помаците са българи, насила ислямизирани от османските завоеватели.

Кои са все пак помаците? Със сигурност те са такава група хора в нашата история, около която често витае голяма доза объркване, непознаване, функционират редица митове и много рядко отношението е адекватно и правилно. Именно за това аз ще се постарая в няколко поста да внеса известна ясното относно произхода, съдбата и настоящето на тези хора, като започна от историческите им корени.

За да изясня откъде произлизат помаците, аз ще използвам книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани”. Там са цитирани редица писмени сведения за българите мохамедани до възстановяването на българската държава през 1878г. Налага се ограничението на писмените извори до Освобожеднието, защото така се изключва всяка възможност писмените сведения да са повлияни от някакви конюктурни внушения на българската държавна политика. Цитираните извори са създадени преди 1878г., когато българските земи са били изцяло подвластни на османската администрация.

Първият източник от книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани”, който ще цитирам, е чешкият славист П. Шафарик. Той обнародва в Прага през 1842г. труда си “Славянски народопис”. В етническа българската територия от първата половина на 19в., която според него включва древна Мизия и значителна част от Тракия и Македония : “от устието на Дунава или даже от Прут до самия Солун и Костурското езеро, а на ширина от нос Железник на Черно Море – до Охрид, Горен Дебър и Черен Дрин”, звучи “все българска реч”. На същия език говорят и българите мохамедани, обитаващи както той отбелязва “околностите на Доспат, Неврокоп и Горен Вардар”. Шафарик специално отбелязва, че те не са старо мюсюлманско население, а новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи, впрочем, и сега още родния си език.” Шафарик също изброява стотици имена на стари и нови славянски племена и народи, дори и такива, които само веднъж са споменати от някакъв автор или в исторически извор и никъде в този дълъг азбучен списък той не е вместил българите мохамедани, защото никой тогава не ги е считал и възприемал като различен от българите етнос.

През 1856г. французинът Еужен Пужан публикува в Париж своя труд “Икономически изследвания върху Ориента, финансите на Турция”, където между другото той привежда данни и за броя на българите от “гръцко вероизповедание” ( за православните българи), за българите католици и за българите мохамедани. Добавя също, че в околностите на София живеели “ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото им третиране от страна на техния (гръцкия) патриарх”. Пужан отбелязва, че тези мюсюлмани “говорят български” и съблюдават “много тайни изпълнения на християнски церемонии”.

В статистико-икономическия очерк на А.Мошин “Придунавска България (Дунавският вилает)”, издаден в Санкт Петербург през 1864г., населението на Дунавския вилает е разделено според първото му официално преброяване през 1865г., както следва : “140 000 мюсюлмани (турци, татари, цигани и д.р.) и 10 000 помаци (българи мохамедани). Дори и в тази официална статистика българите мохамедани са обособени в отделна графа, отделени са от всички останали мюсюлмани. Те не са включени в графата за българите, защото такава въобще няма по силата на утвърдената практика в османската администрация народностният признак да се подменя с религиозния. Мошин пояснява в очерка си, че българите мохамедани – “помаци живеят около Плевен, Ловеч, Татарпазарджишкият окръг и в Родопите.”

Същата 1864г., в доклад от 15 май на Михаил Александрович Хитров, висш руски сановник, поет и консул в Битоля, до Евгени Петрович Новиков, дипломат и писател, временно управляващ руското консулство в Цариград, относно пътуването му из Македония от Струмица до Битоля се съобщава за социалното и икономическо състояние на местното население, неговото вероизповедание и етническа принадлежност. “Тукашните мюсюлмани – пише той – всички са българи, приели някога исляма”. “Тиквешкото българско наречие е известно в цяла Македония. В нихиите Тиквеш и Мариховско мюсюлманското население се състои преимуществено от българи, преминали в исляма в началото на завоеванията, но запазили до ден-днешен българския си говор и в голямата си част даже не знаят да говорят турски”.

Около Априлското въстание и Руско-турската война от 1878г. интересът към България нарастртва и това става причина за обстойни научни изследвания върху нашия народ, вкл. върху българите мохамедани. Феликс Каниц в книгата си от 1875 ''Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875'' твърди : ''Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. ''

Константин Иречек допълва впечатленията през 1876г. в книгата си ''История на българите'', която проследява драматичните за съдбата на балканските народи събития след османското нашествие, когато много от болярите и местната аристокрация приемали исляма, за да запазят своите привилегии, а населението в равнините бягало в планинските области, където основавало нови селища, за да се скрие от завоевателите и да съхрани своята християнска вяра. Допълва, че много ''българи, особено богомилите приели исляма и особено около Ловеч околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.''

Последвалата руско-турска война прави българите мохамедани още по-интересни, с оглед на евентуалната им подкрепа към руската войска. И.П. Липранди публикува в Москва статия за поддръжката, която може да се очаква от населението на България и заявява , че в Европейска Турция от всичките 3 800 000 изповядващи мохамеданството, само 1 100 000 са били османлии, а останалите 2 700 000 – славяни, приели мохамеданството. Същите мисли развиват в своя двутомен труд ''История на славянската литература'' авторите Пипин и Спасович, които споменават, че в Европейска Турция има освен православните българи и българите католици още 250 хил. потурчени българи мохамедани, така наречените помаци, запазили своя език.

Последният исторически източник, който ще използвам е Убичини и студията му за Източна Румелия, отпечатана след Берлинския конгрес в парижкото Списание за география : ''Както има българи християни, така има и българи мохамедани. Помохамеданчени не както са постъпили босненските бейове след завладяването на страната им в стремежа за господарство и от привързаност към феодалните им привилегии, а след повече от цял век, към 1495г., за да се избавят от гнета на ортдоксалния клир. Тях ги определят, а и самите те се определят с името помаци. Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлията. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира с него.Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите и суеверията на своите християнски предци; призовава както останалите българи св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма, вярва в същите талисмани. Езикът, на който говори той, е един от най-чистите български диалекти и именно той е предоставил на издателя на ''Родопски песни'' – Веркович, най-добрата част от своята народна поезия.''

Мнението на Убичини мисля чудесно резюмира цялостната представа на европейските учени за българите мохамедани. Изводите са безспорни и правят да звучат смехотворни всякакви днешни твърдения, че произходът на помаците е различен от този на българите християни. Историческите документи за произхода на българите мохамедани са изобилни и доказват несъстоятелността както на идеята, че помаците са турци, както и на гръцкото виждане за ''отделния помашки етнос''. Помаците несъмнено са българи, приели Исляма в даден момент от турското владичесто, но запазили своя език, бит и култура, които остават същите с местното християнско население. Тезата за отделния от българския произход на помаците не издържа и по други причини. Както твърди една декларация на ВМРО от 1992г. е абсурдно да се приеме твърдението, че бългаpитe мохамeдани били насeлeниe, заселeно по днeшнитe български земи ощe по времето на Александър Македонски и през този дълъг период те забравили родния си език, но запазили религията си. Тази фалшификация не отчита факта, че по времето на Александър Македонски (356 - 323 г. пр. н. е.) не е имало все още нито християнство, а още по-малко пьк ислям, който се създава едва през 7 век след новата ера, т. е. 9 века след А. Македонски. Следователно ако българите мохамедани са заселени тогава, те не са могли да бъдат мохамедани.

В интерес на истината не е изцяло вярна и най-популярната българска теза : че помаците са ислямизирани с огън и меч. Да, такива насилствени потурчвания е имало, както в Чепино през 17в. Смяната на религията обаче по-често става от икономически причини и заради изкушението от привилегиите и данъчните облекчения , получавани веднага след отказа от християнската вяра. В книгата на Стоян Райчевски се посочва и още една причина за приемането на исляма от българите мохамедани като алчността на православното гръцко духовенство, конфликта на богомилите с ортодоксалната църква и др.

Това обаче не променя факта, че по кръв и произход помаците принадлежат към българската нация. Единствената разлика между българина мохамеданин и българина християнин е религията. Всички останали твърдения са жестока манипулация със съдбата на българите мохамедани пред очите на целия свят.

Последните Версайски заточеници

Какво става с българите в Западните покрайнини? Ето едно интервю с шефа на българския културен център в Босилеград Иван Николов, публикувано във в. "Монитор" на 29.12.2006 :

България трябва да приобщи българите в Западните покрайнини

Иван Николов е председател на Културно-информационния център “Цариброд” - гр. Босилеград. Главен редактор на печатния орган на центъра - списание “Бюлетин” от основаването му през 1998г. до днес. Изявен български поет, писател, журналист, общественик и защитник на правата и интересите на българското малцинство в Западните покрайнини. Автор на книгата “Българите в Югославия - последните Версайски заточеници”.

- Господин Николов, факт е юбилейният 50-ти брой на списанието “Бюлетин” излизащо вече девет години - достатъчно дълъг период за преоценка на изминатия път. Каква е Вашата равносметка?
- Съдбата на това списание е неделима от съдбата на Културно-информационния център на българското малцинство “Цариброд” в Босилеград, чийто печатен орган е. Първият брой излезе през март 1998г., написан на обикновена пишеща машина и фотокопиран само в сто и петдесет екземпляра. Въпреки бедния си външен вид чрез него дейността на КИЦ-а стана обществено достояние и израз на историческите стремежи на българите в Западните покрайнини. Бюлетинът отразяваше и политиката на България към българите в чужбина, съпротивата срещу режима на Милошевич, състоянието на човешките и малцинствени права в бивша Югославия. Той бе защитник на българската национална идентичност и на европейските стремежи за усвояване на ценностите на демокрацията и гражданското общество. С една дума, на всичко онова, с което се занимаваше КИЦ-а в Босилеград.
Да отстояваш една кауза, която коренно противоречи на великосръбската национална доктрина, и да оцелееш в условия, когато държавата се намира в гражданска война, никак не е лесно.
- КИЦ “Цариброд” в Босилеград се присъедини към редица неправителствени организации за бойкот на референдума за нова сръбска конституция. Какви са причините за това решение?
- Като неправителствена организация, която винаги и безкомпромисно е защитавала правата и интересите на българското национално малцинство, ние не можем да се съгласим с формулировката, че “Сърбия е държава на сръбския народ и останалите нейни граждани”.
Тъй като новата сръбска конституция съществено не се различава от досегашната, КИЦ “Цариброд” в Босилеград не вижда никакви конституционни предпоставки за решаване на проблемите на българското малцинство. Съгласно европейските стандарти за правата на малцинствата и легитимните стремежи на нашето малцинство за всестранно национално, икономическо и културно развитие. Положението на малцинството отново се ограничава до равнището на общинско самоуправление и декларативно спазване на правата на човека и на малцинствата. Без да се спазват стандартите, наложени с международните конвенции, резолюции и присъди на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.
Поради тези причини, КИЦ “Цариброд” в Босилеград изрази своето разочарование и от работата на Националния съвет на българското малцинство, нелегитимното ръководство на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) и десетките сръбски “демократични” и “граждански” партии. За съжаление, медиите в България не намериха за нужно да реагират по повод наложения референдум за една конституция, която обрича българите в Сърбия на системна асимилация и нарушаване на техните малцинствени права.
Ето защо, КИЦ “Цариброд” в Босилеград призова българите в Сърбия да не се примиряват със статута, който им налага новата сръбска конституция и да бойкотират предстоящия референдум.
- Как премина гласуването на референдума за нова сръбска конституция в Босилеград в частност и в Сърбия като цяло?
- По време на референдума за нова сръбска конституция хората шикалкавеха. Те се раздвижиха едвам, когато батко-Владковата (на сегашния кмет и депутат) партийна дружина с ловджийските си джипове помъкна старците и бабите от забутаните махали към избирателните секции, за да изпълнят гражданската си длъжност. Към същата тази държава, която и днес, на стари години продължава да им дере кожата така, както и турчин не им я е драл.
Новата сръбска конституция бе изгласувана с жив зор и кражби на гласове пред очите на цялата световна и сръбска демократична общност. Никой, с изключение на някои интелектуалци, дребни партии и неправителствени организации, не можа да събере сили, за да изкрещи срещу тази отвратителна измама. Нейният единствен резултат може да бъде само окончателно разпадане на това, което е останало от Сърбия. Или може би това вече никого не интересува?!
- На 21 януари 2007 година в Сърбия предстоят извънредни парламентарни избори. Как върви подготовката за тези избори сред нашите сънародници в Босилеград и Цариброд?
- Републиканската избирателна комисия хвърли въдицата на малцинствените “национални” партии и нашите мераклии за сръбски депутати веднага я лапнаха. За тяхна жалост, те можаха само да констатират, че единствената ни национална партия - ДСБЮ, вече е напълно разорена. Партията не става дори за заверка на заявленията за регистрация на кандидат-депутатските й листи.
Досегашният партиен лидер Йовица Костов най-сетне реши да се отърси от печата и архива на ДСБЮ като назначи за временен председател Драголюб Иванчов. Той, от своя страна, е свикал заседание на Главния съвет на партията на 21 януари 2007 година. Предстои тежка, мъчителна и с неизвестен изход работа за преодоляване на острата криза в партията, която бе предизвикана от многобройните преврати и вътрешни диверсии.
През това време тънката опозиционна прослойка в Босилеград играе на картата на белградските демократи: нека свалим първо Кощуница и после ще се оправим. Колко пъти ще се сплитаме все на същия този камък? И кога ще разберем, че и когато Милошевич, или Джинджич, или Тадич или който и да е друг дойде и си отиде от власт, ние пак си оставаме там, където сме. И че нашите проблеми са си само наши и че не е въпросът, че сръбските политици са глухи, а че нашите са неми. И че не мислят със своите, а със сръбските глави!
- Неотдавна КИЦ “Цариброд” в Босилеград публикува меморандум за положението на българското малцинство в Западните покрайнини. Какво е бъдещето на този проблем?
- Ако териториалната цялост на Югославия беше непокътната българското малцинство в Сърбия щеше да се нуждае от автономен политически статут. Този статут трябваше да гарантира неговата национална и културна идентичност и нормални условия за всестранно духовно, политическо и икономическо развитие.
Известно е, че Западните покрайнини са изкуствено присъединени към Сърбия поради анахронични военно-политически и военно-стратегически съображения. В нормални условия на демокрация и пазарно стопанство те са осъдени на сигурна икономическа смърт. Освен ако отново не се създадат условия за свободни икономически връзки с България, към която Западните покрайнини са насочени поради географското си положение. Те са естествено ориентирани към българските пазарни центрове и пътища, а пазарните закони не признават изкуствените политически граници. В пазарните условия на стопанисване Сърбия вече губи и все повече ще губи икономически интерес да инвестира в нашите краища поради голямата отдалеченост от сръбските пазарни центрове и магистрални пътища. В такъв случай може да се очаква българското малцинство или напълно да изчезне, или да се превърне в нова кризисна точка на Балканите.
Днес е очевидно, че Югославия окончателно се е разпаднала, а великосръбските концепции за създаване на Велика Сърбия с окупация на чужди територии и асимилация на чуждо население са претърпели историческо поражение. Ето защо, проблемът с бъдещето на българското население в Западните покрайнини става отново актуален.
- Какви краткосрочни и дългосрочни цели трябва да има външната политика на България по отношение на българското малцинство в Западните покрайнини?
- Краткосрочните цели на българската политика към Западните покрайнини трябва да са насочени към опазване на националната идентичност и създаване на нормални условия за живот на българското малцинство. Те трябва да включват изучаване на български език и българска история в училищата, опазване на българското културно наследство и развитие на българската култура, защита на правата на човека и особено на правата на малцинствата.
Акцент следва да бъде възстановяването на икономиката в Босилеградско и Царибродско в контекста на европейските интеграционни процеси и свързването й чрез създаване на еврорегиони с българските, а оттам и с европейските пазари.
Необходимо е също така облекчаване на процедурата за придобиване (възстановяване) на българско гражданство. От изключителна важност е продължаване на политиката на приемане на ученици и студенти в професионалните гимназии и българските университети. От жизнена потребност за нас е и развиването на регионалното сътрудничество със съседните български общини. Не мога да не отбележа и финансирането на проекти на неправителствения сектор за развитие на демокрацията и на гражданското общество в двете общини.
В дългосрочен план външната политика на България трябва да има за цел чрез съгласувани с международната общност усилия да приобщи българското малцинство в Западните покрайнини към българското културно, икономическо и държавно пространство.
- Само след броени дни България ще стане пълноправен член на Евросъюза. Как това членство ще се отрази на положението на българите в Западните покрайнини?
- Членството на България в Евросъюза носи нови изпитания за българското малцинство в Западните покрайнини. Българите в покрайнините остават на външната граница на Евросъюза и за тях ще важат абсолютно всички ограничения за влизане в него (визов режим, ограничения за внос и износ на стоки и т.н.).
Тъй като българите в покрайнините дори и по времето на тоталитарните режими ежедневно преминаваха границата, очаква се тяхното положение след влизането на България в Евросъюза рязко да се влоши и усложни още повече. Откриването на българско Генерално консулство в Ниш не може съществено да облекчи процедурата по придобиване на визи, защото този град се намира на 180 километра от Босилеград и съвсем малко по-близо до Цариброд.
Единственото прагматично решение, според нас, е създаването и функционирането на приемни за кандидатите за пътуване от служители на консулството в двата общински центъра. Те би следвало да работят по два дни в седмицата като в тях се приемат необходимите документи и се връщат готовите визи на сънародниците ни. Оправданията, че визите, които ще се издават, били безплатни и нямало достатъчно финансови средства, са, меко казано, несъстоятелни.
Защото, когато става дума за съхраняване и развитие на възстановените с толкова болка и къртовски труд връзки на българите в покрайнините с България, няма цена, която да не може да се плати!

Три поколения Дрангови

Борис Дрангов е роден 1872г. в Скопие. Учи във Военното училище в София, заедно с Гоце Делчев и Борис Сарафов. Когато 1903г. избухва Илинденското въстание той служи в българската войска в Лом. Дългът обаче го изпраща на Запад от Вардара, като дори любовта към семейството не може да го спре. През 1903 г. Дрангов вече е семеен с две деца и трето на път, но под предлог, че отива по служебна работа, той оставя съпругата си Райна сама и се запътва към поробената все още Македония. От Кюстендил на 17 август й изпраща писмо:

"Мойта невеста,
Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.
Аз заминавам, мойта драга невеста!
В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.
Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.
Целувам теб и децата най-горещо.
Борис"

Като войвода на 120 четника Дрангов прехвърля границата. На планината Плавица, над Кратово, четата се сражава храбро с аскера.

След Илинденското въстание Дрангов решава да се учи на висше военно изкуство. От 1904 до 1907 година следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. През 1910 година е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София и е един от най-добре подготвените военни в българската армия. Борис Дрангов смята обучението и възпитанието за единен, неделим процес. Един от неговите юнкери, Борис Минков, по-късно пише : ''Помня как с трепет ние, младите юнкери, шепнехме името му, когато научихме, че го назначават за наш ротен командир. Смел кавалерист от Генералния щаб, комита от Македония, отличен оратор – всичко това го издигаше пред нас като романтичен герой. От първата среща той ни покори и завладя...''

Когато започва усилената подготовка за съдбоносната за Македония и Одринско Балканска война (1912-1913), майор Дрангов е назначен за началник-щаб на Първа бригада от Първа софийска дивизия. В боевете при Одрин подразделението на майор Дрангов печели всички битки – особено важна е победата при Люлебургас. Началник-щабът често сам води атаките. За героизма на неговите войници и за личния му принос получава ''Орден за храброст''.

През Първата световна война, вече подполковник Дрангов първо е назначен за командир на 5-ти пехотен македонски полк, създаден с енергичното участие на ВМОРО. Нейният състав е изцело от македонци и одринци. На 22 април 1916 г. става началник на школата за запасни поручици в Скопие, а година по-късно поема командването на Девети пехотен пловдивски полк. На 26 май 1917 на завоя на река Черна , Дрангов е ранен при сражение и същия ден умира. Погребан е в двора на църквата “Свети Димитър” в Скопие и посмъртно е повишен в чин полковник. По-късно, по настояване на сръбската власт, костите му са преместени в градското гробище...

Един от синовете му – Кирил Дрангов – продължава делото на баща си. Той следва право в Софийския университет. Когато е предпоследна година студент влиза във ВМРО. На 31 август 1924 г. е убит Тодор Александров от четници на Алеко Василев. Верните на Александров дейци на Организацията начело с Иван Михайлов подготвят възмездие за убийците. Иван Михайлов се обръща за помощ към Кирил Дрангов. На 11септември 1924 г. в Горна Джумая при крайно рискована акция Кирил Дрангов лично екзекутира Алеко Василев. От този момент започва бързото му издигане в йерархията на ВМРО. В периода 1924 - 1928 г. Кирил Дрангов изпълнява различни функции в Организацията най-често свързани със спомагателната организация /тоест частта от Македония под българска власт/. По това време в Организацията се наблюдават първите признаци на разцепление между привържениците и противниците на Михайлов. Дрангов твърдо застава зад Михайлов – последният лидер на ВМРО. След преврата от 1934г. се дистанцира от делата на Организацията и живее в Скопие, а после в София. На 8 юни 1946 г. комунистите провеждат масирана акция срещу бивши дейци на ВМРО. Направен е опит да бъде арестуван в дома си и Кирил Дрангов. Дрангов открива огън като убива шест агенти на ДС и се самоубива за да не бъде заловен . Гробът му и днес не е известен. Точно като баща си и той загива на 45 години. Неговата дъщеря Райна твърди, че баща й, както и дядо й обичали да казват: "В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България".

Именно дъщерята - Райна Дрангова - е третото поколение член на фамилия Дрангови, с който ще завърша разказа си. Но точно тя е причината за него, защото преди няколко дни, тя стана свидетел на сцени грозни и срамни. На 13 януари тази година, внучката на легендарния Борис Дрангов беше в Скопие, за да почете друга паметна личност от македонската борба за освобождение – Мара Бунева. Всички знаем обаче какво се случи там. Ето как самата Райна Дрангова го описва :

''След панихидата за 79-годишнината от смъртта на Мара Бунева се отправихме към лобното й място на кея на Вардар. Бяхме около 80 души, от които само 5-6 от България. Останалите бяха граждани на Македония с българско самосъзнание, повечето възрастни хора.

Още не бяхме поставили цветята и запалили свещите, когато видях как една тълпа озверели момчета, предвождани от няколко души с червени и черни маски, в един хубав, спретнат строй, пристигнаха въоръжени с летви, една бухалка, парчета бетон и започнаха да бият – по моему – избирателно. Биеха предимно възрастни хора, биеха хора, които са с двойно гражданство, не посегнаха на нас, няколкото души, които бяхме от България, и съвсем преднамерено очакваха, че ще има реакция, която да им даде повод да говорят как “бугараците” на тяхна територия бият “клетите” македонски граждани. Гледката беше действително грозна. Напомняше това, което съм гледала по кинопрегледите за Кристалната нощ, когато фашистите в Германия и Австрия са трошили и чупели еврейските витрини...

За мен беше много показателна реакцията на един много възрастен човек, над 80-годишен, който с окървавено лице се отдалечаваше от местопрестъплението (така бих го нарекла, защото за мен това е едно наистина тежко престъпление и спрямо македонските граждани и спрямо човечеството, когато внуците пребиват своите дядовци). Този човек каза: аз няма да отида да се освидетелствам, защото не мога да понеса позора, че моите внуци, или внуците на моите набори, бият своите предшественици по този зверски начин.

Чувствам се някак си виновна... Не намерих думи за утеха на тези хора. Един от тях ми каза – къде е вашият дядо, да ни защити, да ни спаси. Нямаше кой да ги спаси... Просто нямаше!

Това, което се случи вчера, е един като че ли логически завършек на антибългарската пропаганда и ярост, която цари от миналата година. Не мога да намеря по-точна дума. Антибългаризмът винаги се е прокрадвал като червена нишка по времето на всички правителства от разпадането на Югославия до ден-днешен. Но вчера беше апогеят! Допусна се да се бият възрастни хора затова, че са почели паметта на една героиня.

Райна Дрангова е завършила право в СУ "Св.Климент Охридски'' и следвайки родовата традиция сега е заместник-председател на българското ВМРО. Нейната лична семейна история е чудесна метафора за целия Македонски въпрос. Трите поколение Дрангови започват от възрожденския идеализъм и геройството, минават през безродовата касапница на комунизма, за да достигнат до жалката ситуация днес. Където млади скопяни с промити от пропаганда мозъци бият своите собствени баби и дядовци. А внучката на Борис Дрангов гледа и сигурно и иде да каже нещо подобно на дълбоко откровените думи на Яворов към Данаил Крапчев от 1913 г. : "сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й... Не е ли краен час да се предприеме нещо? ...Всичките македонски планини с гробовете на толкова паднали борци сякаш лежат на гърдите ми - и аз не мога да дишам”...

* В статията са използвани материали от :

- в-к "Сега" - "Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело"

- Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи

- Агенция "Фокус"

Спасете българската ракия!

Много благородна интернет акция : "Спасете българската ракия!" :)))) :

По 2,2 лв. акциз за първите 30 литра домашна ракия ще трябва да се плащат от 1 януари 2007 г. Ако легално варите повече, налогът става по 4,4 лв. на литър. В България се вари ракия от стотици години, а сега това ПРАВО ни се отнема.
Уважаеми госпожи и господа депутати, чуйте гласа на народа и оставете българското на българите.

Подпишете и вие петицията, защитете домашнярката :) : http://scraft.net/save-bulgarian-rakia.php

[Клип] Какво пък за мен е Америка?

Понеже стана въпрос за Америка, ето едно много интересно клипче по въпроса.

Говежди работи

Да сме в Европейския съюз е хубаво. Сега ние ще можем да се възползваме от огромните достижения на европейското законодателство и особено на тези, които са пряко приложими в нашите условия. Като например новия закон, целящ да намали стреса, преживан от животните при транспортирането им на големи разстояния !?

Какви са следствията за нас от този закон? Както съобщава ''Монитор'', сега всички ремаркета, които превозват говеда за повече от осем часа трябва да имат регулатори за температура и сателитна навигационна система! Превозните средства трябва да задължително да бъдат оборудвани и със системи, които осигуряват вода на животните по всяко време. Въвежда се и задължително лицензиране за фирмите, които превозват живи животни. Новото европейско законодателство забранява превоза на съвсем малки женски животни. Така, за да бъдат превозвани свинете, те трябва да са по-големи от три седмици, овцете по-големи от една седмица, а теленцата по-големи от 10 дни.

Гениален закон! Той съвсем правилно се грижи за това на животните да им е удобно, докато си пътуват за някъде, та нали и те душа носят (може би). Жалко, че закона не е успял да обхване не само животните, а и признанавам по-маловажни субекти, като огромна част от българското население. Тази огромна част от българското насеение, по една случайност не е чувала за климатици не само в колата си, а и в дома си. Притеснително много българи я карат на студено зимата, а камо ли да си помислят за климатик в колата. А пък сателитната навигационна система е просто от някаква друга планета.

Но нищо. Мъдрият европейски закон сега ще накара тези варвари да се погрижат за нещастните животинки. Явно ЕС е за това, да се грижи повече за скотовете, отколкото за хората. Защото на ЕС явно не му пука, че българите нямат климатик и GPRS за собствени нужди, да не говорим за животински. Явно е маловажно, че за да стигнеш примерно от Бургас до Видин пътят е доста повече от 8 часа и в 90 % от случаите човешки същества от български произход го изминават в превозни средства без климатик, сателит и вода.

Не е важен явно и стеса на някой решил да пътува до роднини в Р. Македония, докъдето пътищата са яко кът и, за да изминеш всъщност малко разстояние ти е нужно адски много време. Без климатик, сателит, дано поне с вода.

Не е важно очевидно и това, че пенсионери в центъра на София живеят без парно, постоянно са облечени все едно са на полярна експедиция, изобщо нямат коли, сателити и климатици, а стесът им е някъде отвъд представите на дори най-нещастното прасе.

Щом Европейският съюз казва, значи е така (основно правило на съвременната българска политика).

За Даме

На 23 декември се навършиха 100 години от смъртта на Дамян Груев и заради това в последно време се позарових в някои писания за него. Искам и да споделя едно негово изказване с вас, на което попаднах в последния брой на списание "Македонски преглед". Списанието е издавано от Македонския научен институт. Та в статията за Дамян Груев се споменава книгата на войводата Милан Матов, брат на известния Христо Матов и ученик на Даме. Там Матов пише :

"Една фалшива мисъл беше пусната в Македония около и след Илинденското въстание, че Върховният комитет в София се борел за присъединяването на Македония към България, а ВМОРО иска автономия. По тоя повод през април 1906г. аз бях в София и се отнесох за разяснение до Даме Груев, който ми отговори следното: "Ние сме българи и всякога работим и ще работим за обединението на българщината. Всички други формули са етап за постигане на тая цел. Не е дошъл момента, нито е наближил за някакво решение на нашия въпрос, за това няма и място за препирни и приказки от подобен род."
Като най-авторитетна личност и ръководител на ВМОРО, думата на Даме бе закон. Нито мисъл за противоречие не можеше да се появи."

Мисля, че и сега не е редно да има мисли за противоречие...

България е в ЕС, аз в Блогосфера!

Ще продължа празнично-несериозните си постове, за да се похваля, че и аз вече съм част от Блогосфера – най-добрите български блогове на едно място. И тъй като това съвпада с нашето “велико” влизане в ЕС ще направя един паралел между двете събития. Оказва се, че за мен лично, специално в този момент, е много по-положително, че аз съм в Блогосфера, отколкото, че страната ми е в ЕС ;) Ето по пет причини потвържаващи това, които са колкото лекомислени, толкова и с голяма доза истина.

За Блогосфера:

-- Ще спрат да ме бъркат с историка Петър Добрев :)
-- Ще пиша по-често и ще надвия вековния си мързел.
-- Блогът ми ще е четен от повече хора, а не само от роднини и луди македонисти, които да го плюят .
-- Присъствието ми в Блогосфера ще ме накара да отделям повече внимание на писанията си, да ги редактирам, да ги подготвям по-внимателно и т.н. Това със сигурност ще ги направи по-добри (най-сетне;)).
-- Така и така вече след дискотека няма да мога да ходя на шкембе, ще се прибирам в къщи и ще пиша гениални пиянски статии в стил Хемингуей.

За ЕС:

-- ЕС ще навреди на дребния и среден бизнес у нас, което може да накара много мои познати да емигрират. На тяхно място ще дойдат непознати чужденци, които не говорят български. Кофти за мен, напомня ми на престоя в Англия. Освен това, мои близки македонци ще пътуват до България по-трудно заради новите задължителни визи. Пак кофти.
-- ЕС ще улесни следването в чужбина, което ще накара още по-рекордни бройки наши неориентирани студенти да се запътят назапад без никаква идея защо. Лична загуба за мен, като човек, имащ горчив опит.
-- ЕС едва ли ще подобри пагубно ниската ни раждаемост, защото в повечето страни от съюза също имат сходен проблем. Един ден, дай Боже, като имам много деца, има риска да ходят на училище в компанията само на учителите плюс няколко ромчета (които ще останат само до 4 клас, разбира се;))
-- Заради ЕС през 2010 има риск чужденци да има право да закупуват българска земеделска земя и гори. Естествено, че възрастния съсед на лозето Кольо ще си продаде имота за много пари на англичанин, отколкото за малко пари на българин. Така че, 2010 когато съм на лозе, през оградата ще гледам как съседите правят “фиш енд чипс”, размазват се с бира и лазят. Вече няма да може с Кольо да правим скара, да се размазваме с ракия и да лазим :)
-- Няма да има обществено шкембе, а върху домашната ракия ще има акциз. Голям дерт, виж предишния ми пост.

Айде аз само в Блогосфера, не в ЕС, може ли??

Големи дертове

Времето е такова, че е адски модерно да се пише за предизвикателствата пред България в ЕС. Сериозните проблеми, обаче, ще ги оставя на другите, а аз, все още в празнично настроение, ще се насоча към два, които точно в момента много ме вълнуват.

След 2007 г. шкембе чорбата ще изчезне от менютата в заведенията! "Лекарството против махмурлук" ще може да бъде приготвяно само за домашна употреба. За мен като “народен човек” това е голям удар, пред който дори спирането на АЕЦ-а бледнее ;) Всеки, който харесва шкембе знае, че едно е да си го направиш вкъщи, съвсем друго си е на заведение. Забраната на общественото шкембе ще доведе до отпадане на цял един ритуал, общ за много млади хора като мен, които хем са почитатели на нощния живот, хем на традиционната кухня. Край на осъмването в 6 сутринта в приятно задимена квартална кръчма пред лютото шкембе. Край на редовния разбор на вечерта с най-верните приятели, докато изтрезнявате сърбайки. Край на един особено забавен ефект, който може би мнозина от вас са изпитвали на собствен гръб : след дълга нощ завършила със шкембе – на сутринта всички буквално бягат от стаята където сте спали. Това неизменно дава нужното време за блажено мързелуване, рекапитулация на среднощните подвизи и съвземане за новия ден.




Забраната на шкембето по ресторантите ще доведе и до други много тъжни последствия. Примерно никога вече няма да можем да се насладим на подобни гледки, “only in Bulgaria”, като тази на симпатично момиче доволно похапващо шкембе с много люто и чесън. Безценно!



Друга, още по-нещастна загуба ще е драстичното намаляване на старите пияници, които се “лекуват” със шкембе по кръчмите в малките часове. Гарантирам ви, че това е една адски забавна и трагикомична гледка, която лично на мен ще ми липсва. Убедете се сами в тежестта на загубата причинена от ЕС:



Но естествено лошите неща не идват сами и ЕС иска да ни удари и по друга романтична част от нашата душевност. Този път не говоря за Македонския върпос, а за нещо още по-отколешно : домашната ракия. Както потвърждава тази снимка от сайта "Живи човешки съкровища-България", българинът от древни времена вари ракия, което се е превърнало в неизменна част от традицията му.




Ние сме вероятно страната на Балканите, която вари ракия от най-много източници, включително от динени кори и стари компоти :) Сега произведените в казани плодови спиртни напитки обаче ще се облагат с акциз. При производство на спиртни напитки до 30 л годишно на семейство и предназначени изключително за тяхно потребление ще се прилага намалена акцизна ставка до 50% от основната национална акцизна ставка върху етиловия алкохол. Това нормално събуди позаспалия гняв на българина. В наскорошно телевизионно предаване се забавлявах искрено на лютите изказвания, които няколко нородни хора дадоха на тази ЕС промяна. “Като ми дойдат гости с какво ще ги черпя – със зелева чорба ли??” – беше един от коментарите, а друг беше направо революционен : “Това не може да остане така, ако трябва ше се обединим и ще се борим”. Ето какво било нужно на българина да се отърве най-накрая от калпавата си политическа класа – акциз върху ракията.

Естествено остава да се види доколко тези ограничения ще влязат в сила. Особено това за ракията изглежда доста трудно постижимо. Доказателство за това са думите на писателя Дончо Цончев, в интервю пред “Труд” : “Сварявам си 30 литра ракия, колкото дават, и ги слагам в мазето. Идва някой да ме проверява (което е невъзможно), но все пак...и му казвам, че това е от миналата година. Другите 30 литра пък са от по миналата. Ще ги лъжа! Защото е отвратително да пипаш нещо, което е вкоренено у българите. Аз ще спазвам правилата, които важат за всички в Европа, но ракията и шкембето са си наши! Някой може ли да ми каже как да си държа шапката вкъщи? Не ЕС, не Брюксел, никой не може да ми каже дали ще варя ракия, или ще ям шкембе. Няма да стане!”

А така! Това е духа! Иначе 2007 ще е последната нова година която хиляди българи са посрещнали пийвайки ракийка, а към 6-7 сутринта в кръчмата на шкембе...тз,тз.

* Първите две снимки и клипчето са авторски и са снимани из разни български кръчми :)