Иван от Сливен и големият протест срещу комунизма

Продължавам с поредицата "Българската 1989-та":

В края на април 1989 г. в центъра на Велико Търново на кафе стоят отец Христофор Събев и Ибрахим Рунтов. И двамата вече са известни имена от интервютата си с Румяна Узунова по радио ''Свободна Европа''. Хората идват и ги поздравяват, казват им, че са с тях. От Държавна сигурност за момента само гледат отдалеч. Идва Великден и Събев иска да направи голямо шествие с икони в града.

- ''Ама ще излязат ли достатъчно хора, да не стане излагация?,'' пита отчето.
''Ако трябва ще вземем хиляда от нашите помаци, ще им дадем по една икона и ще тръгнем,'' казва Ибрахим.

Христофор Събев само го прегръща и се разплаква.

Ибрахим Рунтов (вляво) с дъщеричката си и с баща си Рамадан

По-късно ДС ще попречи на организацията на шествието. Няма как обаче да спре протеста на мюсюлманите в България, които след ''възродителния процес'' нямат нищо за губене.
Работата на хора като Ибрахим Рунтов ще изведе няколко седмици по-късно по улиците хиляди турци и помаци, които ще направят първите големи протести в България след 1944 г. След тях ще падне и комунистическият режим.

[+/-] ...виж целия текст

Човекът с 32 имена

В стремежа си за ''единна социалистическа нация'', българските комунисти още от 70-те започват т. нар. ''възродителен процес'', при който насилствено сменят имената на мюсюлманите в България и им забравяват да говорят на други езици освен български и да спазват обичаите си. Това ще е последното голямо престъпление на властта - след чистките, концентрационните лагери и огромните икономически кражби преди това.
Ибрахим Рунтов е един от хилядите потърпевши. През 73-та в неговото родно село Корница има петима убити, след като властите атакуват обикновените хора с конна полиция и кучета. Тогава в затвора влиза бащата на Ибрахим - Рамадан Рунтов, който със съпротивата си се е превърнал в герой за всички в района.

През 1979 г. при него в затвора ще влезе и Ибрахим, вече под името Иван. Осъден е на три години заради опит за бягство през границата. В затвора не позволяват на баща и син да се видят - с едно изключение. Един ден водят Ибрахим пред килията на баща му и няколко надзиратели го пребиват от бой. Рамадан само слуша как синът му вика от болка и не може да направи нищо.

Когато Ибрахим излиза от затвора, го вкарват в казармата, този път под името Бисер. От военното контраразузнаване го викат, за да го питат колко имена има всъщност. ''Колкото ми сложите. Аз съм човекът с 32 имена, като във френския филм'' отговаря Ибрахим.

Бисер обаче не е последното превъплъщение на Рунтов. През 1989 г. той ще смени още веднъж името си, но вече доброволно. Представяйки се като Иван от Сливен, той започва да обикаля България и да записва турци и помаци за членове на Независимото дружество за защита правата на човека, основано година преди това от Илия Минев.

Минев се познава още от затвора с бащата на Ибрахим. Там Рамадан Рунтов става близък и с отец Благой Топузлиев и Петър Бояджиев, с когото са в една килия.

През 1988 г. Рунтови канят Минев на Рамазан байрам в Долно Изворово, където живеят. Цялото село се събира да слуша легендарния затворник. Минев им говори, че няма от какво да се страхуват, че нищо не разделя християни и мюсюлмани, а борбата е една. Врагът също е един - комунизмът.

Така с времето турците и помаците ще станат огромно мнозинство в дружеството. ''То беше първото неофициално сдружение, което практически показа на опозиционно и критично настроените към властта и системата в страната турци и мюсюлмани пътя за открита борба, вдъхна им смелост и вяра в безсилието на ДС да се справи с едно масово протестно движение,'' казва Зейнеп Ибрахимова, представител на НДЗПЧ в Шуменско и Варненско.

През април 1989 г. Рунтови, заедно с Петър Бояджиев и Константин Тренчев, решават да основат и Мюсюлмански стачен комитет, който става крило на НДЗПЧ.
''Когато приемахме членове, те изрично се записваха и в двете организация - Мюсюлмански стачен комитет и НДЗПЧ,'' казва Ибрахим. ''Това вдигна много хора. Членовете станаха хиляди.'' Българи, турци и помаци са се обединили както никога досега.

За да привлича хората в дружеството, Рунтов им казва, че е българинът Иван от Сливен. Кара им се, че ето, българите искат да им помогнат за имената, а тях ги е страх да станат и да се защитят.

Манипулацията дава резултат. Само най-доверените хора знаят кой всъщност е този ''българин от Сливен'', а ДС постоянно му губи следите. Така Рунтов обикаля Казанлъшко, Старозагорско, Пловдивско, Пиринска Македония и Хасковско, където прави клонове на НДЗПЧ.

С баща си успява да стигне дори до Джебел, където властта е завардила всичко с бронетранспортьори и танкове. Скрити между купища дини в камиона на свой братовчед, Рунтови успяват да се срещнат с Авни Велиев и други бивши политически затворници и да им оставят телефоните на Петър Бояджиев в Марсилия.
При блокадите на ДС това е единственият начин за координация между членовете на дружеството. Така през май тъкмо от Джебел ще тръгнат най-големите протести в историята на комунистическа България.

Майските събития

Те са предшествани от серия гладни стачки, които тръгват из цялата страна. Всичко започва като защита на поета Николай Колев - Босия, член на дружеството, който обявява гладна стачка след интернирането си в Бобовдол. От Ибрахим Рунтов излиза идеята, че за да продължи всичко по-дълго и да е по-ефективно, стачките трябва да са щафетни.

''Седем човека след седем човека - за шест месеца напред обявих по ''Свободна Европа'' имената на наши хора, които ще гладуват,'' казва Рунтов. ''Тогава комунистите се уплашиха и след една седмица пуснаха Босия. Иначе сигурно щяха да го оставят не да умре, ама да откачи.''

Стачките обаче продължават. Западните радия постоянно обявяват нови селища, които са се включили. От шести май започват да гладуват и стотици мюсюлмани в шуменско. В района има клонове на Независимото дружество почти от неговото създаване заради дейността на изселените там Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки.

Момент от "доброволното" преименуване на помаците през 70-те. Снимката е изпратена анонимно до Фреди Фосколо във Франция.

''Хората трябваше да преодолеят страха от държавния авторитет, наложен след 45 години държавна диктатура. С гладните стачки ние го изхвърлихме от себе си,'' спомня си Аляйдин Мехмет, който наследява Зейнеп Ибрахимова като представител на НДЗПЧ след нейното екстрадиране през февруари 89-та.

Започва да гладува цялата област, а членовете на дружеството едва контролират списъците за пред ''Свободна Европа''. Напрежението е огромно, още повече, че наближава Парижката конференция за човешките права, която дава голям шанс на опозиционерите да изобличат престъпленията на комунистическата власт. Така се стига до идеята от стачки да се мине към открити демонстрации.

Първата е на 19 май в Джебел, където се издигат лозунги в защита на ''перестройката'', както и за връщане на имената и езика. Всичко минава без сблъсъци с властта, никой не обявява случилото се по западните радиостанции и протестът остава изолиран.

Не така се случва в Шуменско. На 20 май хората сами започват да се събират в центъра на село Пристое. От Държавна сигурност знаят кои са членове на дружество в селото и също чакат в центъра, за да ги изпозатворят и така да прекъснат всякакви демонстрации. Тактиката на всемогъщите служби не успява.

''За да не се провали шествието, ние не отидохме в центъра на Пристое,'' разказва Аляйдин Мехмет. ''Казахме на нашите хора да тръгне демонтрацията, да не ни чакат нас. Така ние вкарахме ДС в клопката, не те нас.''

Ибрахим Рунтов също е там и гледа отстрани как множеството тръгва към съседните села Климент и Каолиново с лозунги ''Искаме си имената'' и ''Права за целия български народ''. В началото и края на шествието стои по един член на НДЗПЧ с българско знаме. Когато вижда, че всичко е наред, Рунтов тръгва обратно към своето село, откъдето да може да държи връзка с Петър Бояджиев.

Вече в Климент се събират над 3000 човека. Бояджиев вече е направил връзката и за шестието е обявено от ''Дойче Веле'' и агенция АФП. Спонтанно започват да идват хора от цялата страна. После митингът продължава към Каолиново, като водачите също се избират на място от хората. Еднин от тях е Гюлтен Османова, която после ще стане известна с интервютата си по ''Свободна Европа''. Аляйдин Мехмет остава в Климент и успява само да им даде малка бележка с искания, които протестиращите да не забравят да споменат.

В Каолиново обаче чакат вътрешни войски, армията, милицията и пожарната. По спешност пристигат и ''червени барети''. Казано им е, че турците са се вдигнали на ''въстание'' и искат ''автономия'' и република като кипърската. Никой не обръща внимание на българските знамена и мирните лозунги. Хората са разпръснати, мнозина са пребити, а Неджиб Осман от село Кус е убит.

Властта е още по-брутална на следващия 21 май, когато в Тодор Икономово също се стига до сблъсък с обикновените хора. Има хаотична стрелба, умират трима турци, а десетки са осакатени от куршумите.

На 21 май милицията идва и в Долно Изворово, за да хване Ибрахим и Рамадан Рунтови. Дават на 8-членното семейство паспорти и общо 50 долара и ги изпращат с влака за Виена.
Същия ден за там е пратен и Аляйдин Мехмет. Екстрадирането на организаторите е масово. Започва дългата серия от прогонвания, която ще завърши с печалната ''голяма екскурзия''.

Преди падането

Преди това обаче протестите на българските мюсюлмани ще обхванат още много места в страната, въпреки насилията на комунистическата власт. Започват мирни демонстрации в кърджалийско, разградско, добричко и варненско, в Шумен, Търговище и Омуртаг.
Организатори отново са главно хора на дружеството, както и представители на основаната в края на 1988 г. Демократична лига за защита правата на човека в България.

По данни на историка Алексей Кальонски от Софийски университет, властта отговаря със сълзотворен газ, огнестрелни оръжия, бронирани машини, милиционерски палки и бойните умения на барети и каратисти.
Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стотици са ранени, малтретирани или пребити. Западът научава всичко това и то точно преди конференцията за човешките права в Париж.

''Определено мога да твърдя, че майските събития и последвалата след тях ''голяма екскурзия'' предопредилиха падането на тоталитарния режим в България,'' казва Зейнеп Ибрахимова. Наистина, с насилията срещу мюсюлманите режимът остава напълно изолиран, дори от съюзниците си от източния блок. Хората в самата БКП разбират, че е дошло време за промяна.

Когато тя се случва на 10 ноември, Ибрахим Рунтов вече е стигнал със семейството си в Турция, където преди години е успял да избяга един от братята му. Там Ибрахим участва в създаването на Независим емигрантски комитет за защита правата на етническите турци и помаци в НРБ, който веднага след падането на Живков започва да се бори за освобождаването на стотиците политически затворници в България.

Един от тези затворници е Ахмед Доган, който ще успее да се издигне до лидер на новата партия ДПС. В началото Рунтов се надява, че този човек поне ще иска да си върне на БКП, задето са го вкарали в затвора през 1986 г. Когато се връща в България през 90-та, Ибрахим вижда, че положението е друго. ''Не ми харесаха нещата нито в СДС, нито в ДПС. Искаха да управляват заедно с комунистите, явно защото повечето от тях бяха бивши комунисти,'' казва той.

Затова Рунтов така и не се включва активно в политиката, а от 95 г. заживява предимно в Турция. Днес е известен повече като Ибрахим Куруджу, футболният мениджър правещ трансфери между България и Турция.

''С футбол е много по-приятно да се занимава човек,'' казва Ибрахим. ''Мирише на нещо хубаво, хората се радват, има резултати. Защо ми е да влизам в политиката, аз си имам пари. Ама ме боли. И аз имам семейство. Искам моите деца, а и всички да знаят истината за тези исторически събития, за собствената си държава. Искам тези подлеци и лъжци да не манипулират повече хората.''

Въпреки това, днес официалната версия е, че ''майските събития'' са били организирани от затвора от Ахмед Доган. За Независимото дружество за защита правата на човека и за хора като Ибрахим, Зейнеп и Аляйдин никой и не споменава.

Този мой материал излезе първо в News.bg

Цивилизована България

България може да има агенти на ДС и в новото правителство, но поне на 19 ноември се присъедини символно към цивилизована Европа и прие трите скорошни европейски декларации, еднакво осъждащи тоталитарните режими на комунизма и нацизма. Беше прието и 23 август да бъде отбелязван като ден на памет за престъпленията, извършени от комунизма в България. В крайна сметка това остава за историята. В кръчмата "Доброто старо време" край софийската гара може да гълтат кебапчета колкото си искат и да мечтаят за бай си Тошо, но в учебниците по история на нашите деца и внуци ще пише за комунизма това, което всеки човек смятащ себе си за демократ трябва да знае - че това е бил един ужасен, кървав и престъпен режим, извършил не едно престъплениe срещу човечеността.

Публикувам мое интервю по темата с депутата от Синята коалиция Лъчезар Тошев, който беше вносител на приетото от Народното събрание предложение:

Лъчезар Тошев: България се присъедини към общоевропейския процес на осъждане на тоталитаризма


- Г-н Тошев, на 19 ноември Народното събрание най-сетне прие вашето предложение 23 август да бъде отбелязван като ден на памет за престъпленията, извършени от комунизма в България.

- Да, всъщност бяха приети първите четири точки от нашето предложение. С тях Народното събрание подкрепя приетата на 25 януари 2006г. от Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа Резолюция 1481/2006 за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими. Подкрепя също така Резолюцията на Европейския парламент от 2 април 2009г. „Европейската съвест и тоталитаризма”, както и Резолюцията на Парламентарната Асамблея на Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа от 3 юли 2009г. ”Ново обединение на разделена Европа”. Много важна е четвърта точка - обявява 23 август за ден на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите на тези режими. Това е фактическата ситуация.

- Отвъд фактологията, смятате ли, че този път вече ще има и някакво приложение на практика на тези решения, защото и преди Народното събрание е осъждало под една или друга форма комунизма, но без реален резултат?

- Това са усилия продължаващи много години. Това е поредната стъпка, която беше напревена. Така България се присъедини към приетите решения на три европейски институции. В тези резолюции категорично е посочена необходимостта от реално осъждане на престъпленията на тоталитаризма, както и отбелязването на 23 август като ден на памет за тези престъпления. В България тоталитарен режим беше комунистическият. Но ние се присъединияваме към общия европейски процес, към общия ден на памет за престъпленията на тоталитарните режими, за да може да не се забравя това, което се е случило. Това е част от нашата история и трябва всички да имат възможност да знаят какви ужасяващи неща са били извършвани в името на тези режими. Тогава ще можем да имаме едно определено отношение и към различните идеологии, стояли в основата на тоталитарните управления. За това се смята, че познанието за тези режими би помогнало и за националното помирение. Просто всеки мислещ човек, който се смята за демократ, би трябвало да осъди престъпленията, независимо точно какъв тоталитарен режим ги е извършил. Става въпрос както за тези, изпратили евреите в газовите камери, така и за тези у нас, които в първите месеци след 9 септември са убили почти 30 хиляди души, 18 хиляди от които с висше образование. 200 хиляди души пък са изпратени в лагери, повечето без никакво обяснение и правно обвинение. Тези тежки репресии трябва да бъдат помнени.

- Има ли политическа воля в това Народно събрание, тези истини да станат масово достояние. Защото ние отдавна говорим за тях, но за жалост в обществото все още няма масов консенсус.

- За това е нужно да има институт за национална памет. Вече имаме новина от политическа партия ГЕРБ, че такъв институт ще има. Остава да обсъдим подробностите как ще изглежда той, какви ще са отношенията му с комисията по досиетата. Според мен комисията по досиетата трябва да довърши работата си по уточняване на сътрудниците на репресивния апарат. Но трябва да се знае и какви точно са били деянията на този апарат, как е вземал той решенията си, каква е съдбата на жертвите. За това комисията не може да бъде достатъчна за целите, които си поставяме. Ние работим в името на човечността – не за отмъщение или търсене на реванш. Всички би трябвало да застанем зад решенията на европейските институции – като съвременни европейски граждани. За съжаление при крайното гласуване нямахме пълно единодушие – за пореден път БСП не се присъедни към предложението за национален консенсус.

- Не е ли жалко, че БСП по този начин отново подчертава, че не е осмислила и преодоляла вината на комунистическите си предшественици?

- Някои от депутатите на БСП все пак предварително подкрепиха резолюциите на ЕП и ОССЕ, но не и тази на ПАСЕ. Това е нещо неаргуменирано, защото подкрепените от тях резолюции се позовават на тази на ПАСЕ. В крайна сметка от БСП не гласуваха и за целия проект. Явно те просто не бяха подготвени за този дебат.

- Какви са вашите следващи стъпки в подетия процес?

- Трябва да се приеме закон за институт за национална памет, което вече ще е нещо значително. В момента текат и дебатите по закона за давността. Това е нещо, което стои от много години. Не трябва парламентът да играе ролята на съд, но не бива и тези, обвинени в най-тежки престъпления да се прикриват зад давността. В момента за жалост в наказателния кодекс максималната давност за най-тежките престъпления е 35 години, което не дава възможност много от престъпленията на комунистическия режим да бъдат осъдени. Където става дума за престъпления срещу човечеството, е записан единствено геноцидът. Както вече съм писал на страниците на ПРО и АНТИ римският статут на Международния наказателен съд дава една много по-подробна дефиниция на това какво са престъпленията срещу човечеството. Тази дефиниция включва убийствата по политически причини, изселванията, безследното изчезване на лица и т.н. Всички тези неща са били извършвани от комунистическия режим в България. За това за тях не трябва да има давност. Други държави вече са приели такива решения – Германия през 93-та, Полша. Трябва да отбележа и, че престои правителството да внесе нов закон за образованието. Тогава ние ще внесем отново предложение престъпленията на комунизма да се включват в учебниците по история, ако подобно предложение не се съдържа в проекта.

- Можем ли тогава да разчитаме, че още в този парламент ще се реши и въпроса за давността?
- По много от вече приетите неща ние работим от години. С постоянство и упоритост постигаме своите цели. Дори един отказ не означава приключване на въпроса. Дебатите винаги са актуални, защото справедливост трябва да има. Когато престъпленията са извършени и няма наказание, това разрушава обществения морал. За това не трябва и един тоталитарен режим да бъде представян като алтернатива на демокрацията, защото той просто не може да бъде такава. За това ние продължава да работим по всички тези посоки.

Трима от новите министри - агенти на ДС

Новина, която за момента виждам само във Фрогнюз. За Божидар вдигахме много пушилка и нищо не излезе, сега какво правим:

Зам.-министрите на външно и МВР, както и министърът без портфейл Божидар Димитров са тримата в кабинета на Бойко Борисов, които са служили в структурите на Държавна сигурност.

Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия извърши проверка на кабинета на Бойко Борисов.

Проверени са 47 лица. Други 8 не подлежат на проверка, съобщиха от Комисията. Установена е, че досиета имат трима от членовета на правителството. Това са зам.-министърът на Външните работи Красаимир Костов с псевдоним Норис, работил като секретен сътрудник, Павлин Димитров, заместник на Цветан Цветанов, подвизавал се като щатен сътрудник и Божидар Димитров, покрай чието агентурно минало се вдигна огромен скандал преди да бъде гласуван новият кабинет.

Полу умните

"Глупавите и умните са еднакво безвредни. Вредни са полу глупавите и полу умните." Гьоте

Симеон Радев: Върша нещо, което мисля ще е от полза на моя народ

На представянето на третия том на знаменитото произведение на Симеон Радев "Строителите на съвременна България" на 20 май т.г. в бившия царски дворец, присъства и немският професор-българист Норберт Рандов. На другия ден той предоставя на сп. "България Македония" текста на разговор, който е имал със Симеон Радев през 1963 г. Препечатвам това интервю със Симеон Радев от списанието в блога си:

Г-н Радев, кога замислихте и как написахте Вашата книга "Строителите на съвременна България "?

- На края на декември 1905 година заминах за Петербург като кореспондент на "Вечерна поща", за да следя развитието на вътрешното положение на Русия след Първата революция. Там разпитах много руски обществени дейци и пратих на вестника ни голям брой кореспонденции. От тия кореспонденции смятам, че най-интересната беше разговорът ми с един извозчик. Мнението, което той изказа беше най-остроумно и исторически погледнато - най-правилно. В Петербург аз стоях до края на април. Освен работата, за която бях дошъл, аз използвах свободното време, за да посещавам Императорската библиотека. Заинтересувах се там за това, което са писали руските вестници във времето, когато почна кризата в отношенията между България и Русия. Намерих неща, които много ме заинтирисоваха и тогава се роди в мен мисълта да пиша една история на онова време.

Като се завърнах, не се отдадох веднага на тая мисъл, защото настъпиха в България политически размирици, които ми погълнаха вниманието. Но срещнах много хора, съвременници на миналото, за което бях намислил да пиша и от разговорите с тях все се поддържаше моя интерес към епохата. И вече към 1908 година идеята да напиша тази книга узря. При това аз бях напуснал Вечерна поща" и имах свободно време. Тогава най-напред взех да се осведомя за работи чрез българския печат, взех от там бележки. Подир туй тръгнах да разпитвам съвременниците. Това беше в действителност най-приятната ми работа. Това бяха хора, много наклонни да приказват с мен за събитията, в които са участвали. Някои от тях не си спомняха много добре. Но аз гледах да възкреся паметта им. Като ми разкажат нещо, аз им отговарям: " Ама, я помислете, точно така ли беше? Аз съм чел във вестниците, че малко по-иначе станаха работите."

[+/-] ...виж целия текст

Чувам го: "Чакай, чакай, прав си, прав си. Аз ще ти кажа сега точно как беше". Особено интересни разговори имах с дядо Цанков. Той беше стар човек, още от най-ранния период на Възраждането вземаше участие в обществените работи, с много голяма памет, но сприхав. Когато аз го поправях, поправях нещо в неговите спомени, той понякога се дразнеше и после пак утихваше. Така попълних моите данни за миналото, което исках да опиша и след това взех дипломатически документи, и там намерих ценни данни. Когато си попълних всичко това, седнах на работа. Работех всеки ден и бях си задал задача всеки ден да напиша десет страници, пет преди обяд, пет след обяд. Когато напишех бърже петте страници преди обяд, спирах. Колкото и да беше желанието ми да продължа, колкото и да бях така в настроение да работя, спирах. И отивах да се разхождам. Подир обяд почвах на часът четири. Пак по същата метода. Когато работата не вървеше, случваше се да стоя на ма-сата до часът осем. По някой път свършвах за два часа и отивах да се разхождам. Но изобщо казано, работата ми беше много лека. Аз бях много млад, нямах още тридесет години, играех си с перото. Аз бях се толкова отдал на онази епоха, че понякога чувствах като че ли съм съвременник. Занимаваше ме политическата страна на работата ми, но същевременно и анекдотическата. Аз виждах тези хора живи и може би за това описах ги по начин, щото читателят да ги обича, да ги вижда. Аз като напишех да кажем десет страници, давах ги веднага да се печатат. Поправки правех върху коректурите и имам някои останали такива коректури тук. Вижда се, че действително поправките бяха много. Но тогава словослагателите не се сърдеха, не е като сега - трябва човек да даде чист ръкопис на машина, иначе не искат да го редят. Те бяха свикнали с поправки. Първият том намери много широко разпространение. За по-малко от година разпродаде се в шест хиляди екземпляра. Това беше нещо съвсем ново в България. Вторият екземпляр също беше посрещнат от публиката много добре. Само от страна на учения свят в България, от професорите на университета, книгата ми се така посрещна неодобрително, защото не бяха свикнали да четат история, писана по тоя начин. Написването на "Строителите на съвременна България" ми даваше голямо наслаждение. Аз приготовлявах материалите за третия том, когато избухна Балканската война. Тогава аз заминах като доброволец в Македоно-одринското опълчение, и още когато бях на фронта, повикаха ме в София, понеже правителството на д-р Данев, имало намерение да ме изпрати в Париж, за да защищавам българската кауза, понеже неприятелите на България бяха почнали един поход срещу нея, особено в някои вестници в Париж, които бяха подкупени от гърците. Обаче когато пристигнах тука, вече беше почнала Междусъюзническата война, и моето заминаване ставаше безпредметно. След д-р Данев се образува едно правителство - д-р Радославов, Тончев и д-р Генадиев. Тогава бях изпратен като делегат за сключването на мира в Букурещ. И там румънският министър-председател Майорескуме поиска от българското правителство да остана като пълномощен министър на България в Румъния. Тогава почна моята дипломатическа кариера. Имах много постове - в Букурещ, в Берн, от Берн в Хага, от там в Анкара и тъй нататък, бях пълномощен министър във Вашингтон и в Лондон. През това време аз нямах вече интерес към миналото, за което се отнасяха: "Строителите на съвременна България" . Беше станал един прелом в историята на България, и други въпроси се поставиха за нея. И "Строителите на съвременна България" ми станаха чужди. Третият том оставаше ненаписан. Едвам в Лондон, 1937 година, написах третия том, който носеше заглавието "Краят на регентството и възшествието на княз Фердинанд".

В срещи с млади български писатели някои са ме запитвали, какво в "Строителите на съвременна България" на мене лично се харесва. Аз съм отговарял, че описанието на прилагането смъртната присъда на заговорниците от метежа в Русчук. Това бяха хора, които по онова време аз смятах за свои противници, понеже защищаваха една идея, осъдена от мен. Но тяхната смърт възбуди в мен голямо съжаление, защото те бяха хора, които в миналото бяха служили с голяма самоотверженост на България. И ме болеше сърцето, че такива хора трябваше така нещастно да свършат. Аз когато пишех, чини ми се, че ей сега ще потекат кървите им.

И всичко това беше предадено с най-малко думи. Защото думите аз не ги търсех, идеха сами в мен. Така никой път не съм написал нещо, в което от мисълта до думата да е имало толкова кратък преход. Аз чувам и от други хора, че това описание им е направило дълбоко впечатление.

- Какво работите сега?

- От 10 г. съм започнал една серия от книги, които ми носят общо заглавие "Лица и събития от моето време". Понастоящем пиша този том, в който ще носи заглавие "От Балканската война до Букурещкия мир". Работя всеки ден, но само два часа, от десет до дванадесет. Моето зрение е вече отслабнало и аз не мога да чета и да пиша, аз само диктувам. Син ми прави справки по библиотеките, превежда за мен от някои чужди документи, превежда за мен също и жена ми, от френски, немски и английски. Всичко това е приготвено за мен, и когато дойде секретарката, аз й диктувам. Работата ми е много лека и поддържа в мен едно голямо духовно задоволство. Паметта ми не е много пострадала от възрастта, макар да съм сега в осемдесет и третата си година. Но естествено това е подействало на въображението ми и следователно някои работи, които аз по-лесно пишех по-рано, сега ги пиша по-мъчно. Но все пак работата ми дава една голяма радост и защото върша нещо, което мисля, че ще бъде от полза за моя народ.

На снимката: Н.В.Княз Кирил Преславски и Симеон Радев (вдясно) преди среща с президента Хувър. Източник: Изгубената България. Откъс от третия том на "Строители на съвременна България" тук.

Сайт за българската 1989-та

На годишнината от първия свободен митинг в София след 10-ти, с колегата Николай Василев се радваме да ви представим сайта "Българската 1989-та": http://bulgaria1989.wordpress.com.

Това е нашият скромен опит да запазим паметта за тези, помогнали да се случи не само 18-ти ноември, но и свободата, която имаме днес.

Постарали сме се да качим доста информация за събитията, които са се случили у нас през годината на промяната. Данните са събрани предимно от съвсем скорошни журналистически разследвания по темата, както и от богатия аудио архив на Петър Бояджиев, предоставен ни безвъзмездно.

Предстои да бъдат качени още доста неща. Надяваме се да намерите проекта ни за полезен.

Снимка: Иван Бакалов

За да го има 18-ти ноември

Моето поколение има само бегли спомени от събитията веднага след 10 ноември. Безпристрастният му поглед все пак може да е интересен. Ето как например ми изглежда например първият свободен митинг на опозицията на 18 ноември: на трибуната са предимно оцелелите, или по-скоро снишилите се, по времето на последната вълна от репресии на отиващата си власт. Повечето от тези, които преди това реално са се противопоставяли на властта, са или екстрадирани, или недопуснати до митинга – като Илия Минев.

Така далеч в чужбина остават Едуард Генов, Зейнеп Ибрахимова, Петър Бояджиев, Ибрахим Рунтов, Петър Манолов, Сабри Искендер. Организаторите на големите гладни стачки, на „майските събития“, вдигналите огромен шум в Европа, така и няма да участват в българския преход.

Вместо това на трибуната са хора като Петър Гогов, който казва, че Петър Младенов в момента олицетворява България и народът трябва да го подкрепи. Анжел Вагенщайн пък прокламира „новото утре, хуманния и демократичен социализъм“. За първи път освободените хора от улицата не знаят много за лидерите от трибуната, но ги приемат като единствените възможни.

Резултатът го знаем и връщане няма. Поне можем да не забравяме приноса на тези, рискували всичко, за да го има все пак 18-ти ноември. Нищо, че бяха изместени.

Царят на помаците

Oт поредицата ми "Българската 1989-та":

Ако някой би могъл да се върне във времето до април 1989 г. и да се разходи по малките часове в Католическата махала в Пловдив, то би забелязал много странна гледка. В тъмнината под един от блоковете, тъкмо между магазина за карантия и колониалния магазин, стоят Ваньо Пицарията и отец Димитър Амбарев и ровичкат в някакви кабели. Всъщност са отворили телефонната кутия на щаба на комунистическите доброволни отряди в квартала и тъкмо от тях крадат връзка, за да се обадят с подвижна слушалка до радио „Свободна Европа".

Тази линия никой не би тръгнал да подслушва. Никой не може да разбере и как така в края на месеца най-верните комунисти трябва да плащат огромна сметка за разговори с вражеския запад.

Димитър Амбарев обаче много добре знае защо е направил поредната си стъпка срещу „народната" власт. Докато е втори клас ученик в пловдивското училище „Никола Вапцаров", баща му и вуйчо му са в концентрационни лагери. Една сутрин изкарват малкия Димитър пред цялото училище и му казват да се откаже от баща си, за да стане пионерче. Стотици деца срещу него започват да крещят: „Ууу, баща му е фашист! Фашист!, Долууу!"

Митко поглежда директорката Ангелова, напсува я на майка и бяга от училището, за да не се върне никога повече. Така и не става пионерче. В неговия живот е започнала дългата серия от „асоциални прояви", както ги наричат комунистите, която ще продължи до самото падане на режима.

[+/-] ...виж целия текст

Избавление
В комунистическа България Амбарев има много поводи да се чувства като пленник. Той е с репресирано семейство, с постоянни проблеми в работата, а най-накрая и с монтиран процес, заради който лежи четири години в затвора,. В края на 80-те той просто няма какво повече да губи. Когато чува, че в Септември Илия Минев е основал Независимото дружество за защита правата на човека, пътят на отец Амбарев става пределно ясен.

„Това беше смисълът и съдържанието на целия живот на моя баща, на репресираното семейство на майка ми, на вуйчо ми, мъките, през които съм минал, униженията, които съм претърпял," казва Амбарев. „Ако се беше случило най-лошото, за мен щеше да е едно избавление."

Съзнателно или не, комунистическата система си е създала непоправим враг. Препоръчан от пловдивския поет Петър Манолов, Амбарев се среща с Илия Минев и е обявен за говорител на дружеството. Гласът му става популярен по „Свободна Европа", Би Би Си, „Дойче Веле" и Радио „Анкара".

Професията на Димитър Амбарев е да говори. Речта му е емоционална, богата и много цветиста. Отецът е един от тези, които постоянно защитават правата не само на българите, но и на мюсюлманите в България. Помаците и турците внимателно слушат всичко това. Един ден в дома на Амбарев идва цяла делегация от село Корница. Оттам насетне спиране няма.

„Ние си направихме сметката, че борбата на мюсюлманите без нас и нашата без тях, ще бъде борба наполовина, че няма да има онази целокупност. Едно е властта да се справи с пет или десет човека, а друго - с хиляди," казва Амбарев.

През 89-а българските турци са много скоро пострадали от „възродителния процес" и най-обединени срещу режима. Изявленията на хора като отец Амбарев и Петър Манолов ги карат постепенно да започнат да се свързват с Независимото дружество.

„Беше много важно за нас, че човек като Амбарев ни подкрепя. За нашите хора беше голямо успокоение, че един поп, представител на интелигенцията, е на наша страна. Това ги караше да стават членове на дружеството", казва турчинът Емин Хамди, също политически затворник и впоследствие член на НДЗПЧ.

Отец Амбарев също започва да обикаля смесените райони, най-често с помака Хасан Бялков, също член на Независимото дружество. Двамата ходят във велинградско, шуменско, разградско, варненско, в селата край Гоце Делчев, край Пловдив и Асеновград.
Бялков почти не се връща при бременната си жена. Навсякъде се намират доверени хора и се основават клетки на НДЗПЧ, които оттам нататък започват да се организират сами.

Голямата гоненица
В обиколките на Амбарев няма възрожденски героизъм. Условията са такива, че той обикновено е в багажника на някоя кола, свит на две. Срещите са по тъмно, възможно най-тайно и с малко хора. Веднъж, след като не е спал две нощи, отецът даже заспива по време на събрание в разградско. Създал клетка, Амбарев рядко има възможност да организира дейността й. Единствената възможност за координация на новите членове на дружеството остава политическият емигрант Петър Бояджиев в Марсилия.

Въпреки това дейността на отец Амбарев ужасява Държавна сигурност. Според проф. Ивайло Знеполски „възродителен процес" е тъкмо авантюра, която цели да доведе до патриотичен подем и да се превърне в нов източник на легитимиране на властта.
Тактиката е „разделяй и владей", настройване на българи срещу турци и оттам глътка въздух за умиращата партия.

Амбарев и Независимото дружество обаче провалят този план. Като крило на НДЗПЧ се основава Мюсюлманският стачен комитет, където се записват хиляди мюсюлмани. Българи и турци не само не се противопоставят, а се обединяват срещу властта.

Стига се до големите майски демонтрации на турците в България, които властта разбива със сила. Отец Амбарев излиза със специална декларация по западните радиостанции в защита на турците, където добавя и малката критика, че на територията на България трябва да се вее само българското знаме. С това изречние свещеникът обаче визира много повече не турското, а едно друго червено знаме.

„След майските събития от ДС направо изгаснаха, полудяха," казва Амбарев. „Започна голямата гоненица".

В общата част на мазетата в блока си, отецът пробива дупки към другите входове, за да може да излиза от различни места и да бяга на ДС. Същото прави и на таваните. Веднъж, докато е във Варна, скача от втория етаж, за да не го хванат с важни документи.

Отец Амбарев приема българи и помаци за членове на дружеството

Една вечер обаче Държавна сигурност нахлува в дома му в Пловдив и мърдане няма. Закарват Амбарев в един хотелски апартамент, където началникът на ДС започва да го убеждава: „И ние работим за демокрацията, заедно ще я създадем с такива като тебе. Ти ще станеш много богат човек. Само спри да работиш с турците и помаците." Кара го да подпише декларация, че вече няма да говори с мюсюлмани.

- „Знаем се бе, бачо", прави му се на приятел отеца. „Ще хванете двама лъжесвидетели, иди да доказваш после кое е истината. Ще изкарате нещо и ще отида да копая царевицата с големия сап в Добруджа".
- „Добре - на твоята мъжка дума".
- „На моята мъжка дума".

Амбарев излиза и на следващия ден продължава да ходи при мюсюлманите. Веднъж, в един от смесените райони, българи и помаци карат отеца да им направи официална клетва на единството преди да влязат в дружеството. Всички са облечени като ботеви четници, носят знамена.

Малко след това, през август, много от помаците в Поповско започват гладна стачка. Половин час четат списъка с гладуващите на Румяна Узунова. Тя обаче не го пуска в ефир, защото не знае там да има хора на дружеството и се притеснява всичко да не е измама. Петър Манолов отричаше да познава членове оттам, Бояджиев също не знае нищо. За това се обажда на Амбарев и го кара да признае всичко, без да знае за обещанието му пред ДС.

Разконспириран, отецът се чуди къде да се скрие от службите. Пет минути след този разговор обаче вече иска да благодари на Петър Бояджиев. „Те ми монтираха процес, те ми взеха здравето, те ме обезличиха, тогава аз им го върнах," казва Амбарев. „Спомних си думите на княз Волконски, когато го водят при Николай Втори: Ваши са крепостите и крепостните в крепостите, и топовете, и войниците са ваши. Какво ми коства обаче, ваше императорско величество, да ви кажа, че сте лайно."

Няколко дни по-късно, точно на именния си ден, отец Амбарев е прибран от Държавна сигурност. В участъка не му удрят и един шамар, но когато го пускат, точно в градинката пред блока, до магазина за карантия и колониалния магазин, няколко души го събарят и го пребиват от бой. Но вече е късно.

След 20 дни лежане отчето отново тръгва по селата. Дори пестеливият на похвали Илия Минев после ще каже, че отец Амбарев е работоспособен за извършване на много ценни дела. „Няма съмнение, че той е човек на делото. В ония мрачни живковистки времена възглаганите му от мен задачи изпълняваше с най-големи подробности, от което НДЗПЧ извличаше голяма полза," пише Минев във вестника си „Свободно слово".

Кое било страшничко
И след 10-и ноември Амбарев не забравя работата с турци и помаци. Заедно с Хасан Бялков правят огромни митинги в Мадан, Рудозем, Якоруда, където хората вече свободно искат да им се върнат имената. Амбарев е страшно популярен, някои от помаците го наричат свой „цар".

Амбарев участва и на големите митинги в столицата, но там главната роля е за представителите на Клуба за гласност и преустройство, които са по-популярни в София. Там е силен и Румен Воденичаров, който вече е успял да узурпира председателството на дружеството от Илия Минев и да се сближи с Желю Желев и новите силни на деня. В работата си Воденичаров не иска да има общо с някогашните затворници. През 90-а година от страниците на „Работническо дело" той обвинява Амбарев и Илия Минев в „нечисти амбиции за власт". По-късно се включва и вестник „Демокрация".

Изолиран от обществото през комунимзма, след 10-т Амбарев отново остава извън политиката. Така и не влиза в СДС, а интригите в НДЗПЧ го карат да се оттегли и оттам. За кратко пробва да работи с партията Либерален конгрес, основана от политическия затворник Янко Янков, но бързо се отказва.

Днес отец Амбарев казва, че има слонска кожа, но се вълнува много, когато стане дума за събитията от 89-а и сегашното омаловажаване на дейността на НДЗПЧ.

„В тази борба ние имахме хъс срещу комунизма. В тази борба ние не бяхме перестройчици, ние бяхме явни антикомунисти. Ние бяхме явни демократи, а не ставахме тепърва демократи. Ние знаехме какво е демокрация," казва Амбарев.

„Чета сега разни спомени - колко било страшно през 90-а година. Айде де. Ние три години борба сме водили, минали сме през затворите, яли сме даяка, продължаваме да го ядем, за нас не беше ли страшно? А страшно е за тях, излезлите от комсомолските редици и влезлите след дъжд качулка в някакъв политически процес, който се извършва в страната. Кое било страшничко, хляба на високо ли щяха да го вдигнат?"

Точно 20 години след 1989-а година, някогашният цар, всеки ден отива с градския транспорт до „Света Петка" в София, където чете молитви и от време на време се среща с някой от старите си приятели. Прегръщат се, казват си „хош гелдин" и влизат в църквата. Повечето посетители дори и не знаят за миналото на своя отец. Затворите, побоите, големите демонстрации и рискове не са били достатъчни поне за една минута телевизионно време на 10-и ноември.

Този мой материал излезе първо в News.bg

Гласът на промените

Продължава поредицата ми "Българската 1989-та", този път с разказ за журналистката Румяна Узунова.

1989 година. В октомврийска вечер по „Раковски" в София върви странно шествие, водено от една усмихната дама. Минувачите един след друг се присъединяват към него, след като чуват жената да говори. Просто веднага са познали гласа, който слушат всеки ден от „Свободна Европа" и са тръгнали след него. Агентите на Държавна сигурност само гледат отстрани и не могат да направят нищо.

От ляво на дясно: Николай Колев-Босия, Румяна Узунова, Димитър Амбарев и Георги Спасов

Гласът е на Румяна Узунова, журналистиката от радио „Свободна Европа", която вече е успяла да влезе в дома на всеки българин, за да обяви, че има и друга истина освен официалната.

В продължение на две години - от 1988 до 1989 г., Узунова всеки ден прави по няколко интервюта с хора от България, за да разгласи дейността на Независимото дружество за защита правата на човека, „Подкрепа" и всички останали опозиционни сдружения. Без нейния глас почти никой не би узнал за тяхното съществуване.

[+/-] ...виж целия текст

Само няколко години преди това литераторката Узунова е била просто един от много представители на софийската соц-интелигенция, който прави пиянски вечери в Клуба на писателите и играе покер до три през нощта с Георги Джагаров, едно от най-доверените лица на Тодор Живков.

„У мен се биеха бунтарят и конформистът," казва после за този си период Румяна.

Наистина Узунова току се издига до постове на журналист в „Литературен фронт" и водещ на телевизионно предаване, току е набързо уволнявана заради стихотворения срещу „тесногръдите цензори".

Тя обаче решава да сложи край на това типично за социалистическия човек ежедневие на компромиси и дребни бунтове, веднага смазани от властта. Използвайки връзките си на познат журналист, Узунова успява да замине на екскурзия във Франция с дъщеря си, от която така и не се завръща.

„Вече бях усетила, че нищо не става в България, че ме е натиснал един капак отгоре. Имах чувството, че съм мръсна, въпреки че не съм влизала в хайки," казва Румяна Узунова.

В Париж започва да учи френски и английски, после праща някои материали на „Свободна Европа". Оттам решават да я вземат на работа и през 1982 г. Румяна пристига в Мюнхен.
До 1988 г. обаче няма особено роля в редакцията, където води обикновено литературно предаване. Самото радио „Свободна Европа" също е без голям авторитет - доскоро то не е можело да ползва други източници, освен официалните в България и единствено е препредавало вече известни новини.

Звездни мигове

Всичко се променя след създаването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България през ноември 88 г., където членуват известни дисидентстващи интелектуалци като Желю Желев, Николай Василев и Радой Ралин. Тогава Узунова успява да се наложи вътре в радиото, защото има най-добри контакти с основателите.

От този момент ще започне и най-важният период в живота на журналистката. Досега интуитивно, но вече съвсем открито, социалистическият човек Румяна Узунова ще отрече социализма и ще помогне за неговото падане.

„Румяна взе много присърце работите на независимите организации. Тя не беше обикновен чиновник," казва Петър Бояджиев, дългогодишен политически затворник и след това емигрант във Франция, който ежедневно е работил с Румяна.

Бояджиев всъщност в първият българин, който осъзнава, че опозиционерите трябва да комуникират с външния свят, за да имат успех. Заедно с приятеля си Фреди Фосколо, който преди това го е измъкнал нелегално от комунистическа България, Бояджиев се поставят в услуга на хората зад желязната завеса и първи им дава думата, защото според него казаното в България против комунизма тежи много повече от казаното във Франция или Германия.Първоначално той осъществява връзки предимно с френските медии, после с Би Би Си и „Дойче Веле".

С налагането на Румяна Узунова, „Свободна Европа" също се включва в отразяването на дейността на българските опозиционери, за да се превърне постепенно в най-достоверния източник на информация за случващото се в България.

Така Петър Бояджиев и Румяна Узунова се оказват фигури, без които българската 1989 г. щеше да е почти невъзможна. Петър разгласява в цяла Европа, че в България има опозиция, което принуждава режимът да се съобразява с нея. Той също така координира дейността на много от опозиционерите, предимно от Независимото дружество. Румяна пък работи за българския слушател, който иначе би останал само с пропагандата на Първа програма и „Работническо дело".

„Като че ли гласът на Румяна даде кураж на цяла България," казва журналистът Пламен Даракчиев, който през 1989 г. е близък до „Екогласност" и „Подкрепа". „Узунова направи нещо невероятно, тя разбута нещата с телефонните си интервюта, с това нахлуване в живота на страната," казва той.

С Румяна в живота на обикновения човек нахлува възможността за промяна - за първи път от 45 години. Вече всички знаят, че някъде там са хора като Илия Минев, Едуард Генов, Любомир Собаджиев, Константин Тренчев, Зeйнеп Ибрахимова. Така опозиционерите са сигурни, че действията им не остават скрити и от тях има смисъл. Гражданите пък знаят, че вече нито едно насилие на властта не може да остане незабелязано. Голямото мълчание на тоталитаризма, неговият илюзорен свят на преизпълнения на плана и щастливи пионерчета, рухва.

„През 89-а Румяна не само беляза звездните мигове на своя жизнен път, но откри началото на една нова епоха в политическата история на България," казва Желю Желев за дейността на журналистиката, която в своите над 400 интервюта помага едновременно на най-претенциозните интелектуалци и на най-обикновените хора, пострадали от властта.

Все пак не може да се отрече, че емоциите й винаги са били по-силни към дисидентите от Клуба като Желю Желев, макар ролята им преди 10-и да се изразява в няколко декларации и събрания.

Това няма значение по време на „майските събития" от 89 г., когато с посредничеството на Петър Бояджиев точно Румяна Узунова първа съобщава за насилията на режима. В същото време много от членовете на Клуба изобщо не искат да се занимават с проблемите на мюсюлманите.

Узунова и Бояджиев обаче започват постоянно да изобличават извършителите на „възродителния процес" и не само дават кураж на българските турци, но поставят властта в тежко международно положение. Насилията, които тя е искала да скрие дори от българските граждани, излизат пред целия свят.

Слушателите чуват вероятно най-драматичните моменти, предавани на живо в историята на българското радио. Гюлтен Османова от НДЗПЧ разказва пред Румяна за митингите в Каолиново: „Как да не видях пострадали? Лично: един мъж и една жена, а мъжът - направо изцяло беше в кръв, а пък на жената и главата беше пукната, и лепенката сложили...И майка е имало с шестмесечно дете, има и бременни жени, има и четири-петгодишни деца; и много от децата са ударени, много, много нещо разпиляно беше - видех в полето, много разпилени хора бяха...Войска, танкове камиони видях лично аз. Много! И много народ имаше! Имаше и един умрял - от с. Кус."

„Свободна Европа" предава в тези дни десетки такива свидетелства - за убити, ранени, пребити. После ще започне да описва и „голямата екскурзия" и поредното унижение за мюсюлманите, което обаче ще повлече малко след себе си и комунистическия режим.

„Една безродница"

Преди това Румяна Узунова ще победи още веднъж властите, този път на тяхна територия. На 13 октомври 89 г. тя пристига в България, за да отрази за „Свободна Европа" международния екологичен форум, който се провежда по това време в София.

Унижението за властта е огромно. Узунова вдига страхотен шум в столицата, а ДС не може да реагира, за да не разруши и малкото останала международна подкрепа за страната. Постоянно до Узунова са цели делегации от български опозиционери, като един от тях неизменно е Пламен Даракчиев, който я посреща още от летището.

„Посрещането на Румяна беше чудо невидяно", казва Даракчиев. „Вечерта отидохме в ресторанта на писателите. Още на входа стана цирк, портиерът не искаше да ни пусне. А бяхме голяма тайфа - с Марко Ганчев, жена му, Любомир Собаджиев, Кольо Босия."

Все пак ги пускат и в ресторанта става суматоха, много хора си тръгват, други се чудят какво да правят. Привилегированите писатели на социализма окончателно се разделят на две.

„Вечерта премина сред емоции и шумен приятелски разговор за изминалите събития, сблъсъците с властта, за предстоящите действия на дисидентите и други, предимно политически теми" спомня си Димитър Луджев, тогава член на Клуба.

Тази вечер става причина и за една от най-комичните кампании на официоза „Работническо дело" - естествено срещу Румяна Узунова. Поетът Дамян Дамянов, който възмутен си е тръгнал от Клуба на писателите при посещението на журналистката, пише, че вместо да й подаде ръка, би предпочел да плюе на по-чисто място. Подкрепя думите си и със стихотворение: „О, безотечественице,/ отивай си и безнаказана/ се самонакажи - с лице/ от собствените плюнки плюто,/ окаляно от твойта кал,/ проклето с твойте клетви люти,/ пожалено от твоя жал".

В няколко броя „Работническо дело" громи „Свободна Европа", чийто журналисти са обявени за „долнопробни лакеи, изповядващи една срамна религия, наречена грандиозна лъжа".

Тогавашният главен редактор на официоза Радослав Радев впоследствие ще признае, че акциите са били „груби и неубедителни", а Румяна Узунова и „Свободна Европа" „за десетки хиляди лева не биха си осигурили такава реклама в продължение на десетина дни, и то в такъв гигантски тираж".

Време за автографи

Още по време на Екофорума от МВР констатират, че „пребиването на Р. Узунова в НРБ катализира дейността на всички неформални структури, засилва увереността, подхранва надеждата за място в политическия живот на страната, стимулира тяхната консолидация и обединение, при нарастващата подкрепа на Запада". Това се вижда най-добре на 2 ноември, когато Клубът си позволява публично събрание в кино „Петър Берон", където иска свободна възможност за митинги и достъп до медиите.

Събранието така и не е прекъснато от милицията и изглежда никой не забелязва, че Илия Минев е изхвърлен от цивилни агенти. Накрая всички са екзалтирани, а Румяна Узунова говори за „празник" и дава автографи. На следващия ден представители на „Екогласност" и на Клуба организират шествие до Народното събрание, където връчват петиция с екологични искания. Една седмица по-късно режимът рухва.

С това приключва и ролята на Румяна Узунова. Тя попада в една друга ситуация, в която вече не може да е адекватна. Партиите заживяват собствен живот и „Свободна Европа" вече не е важна. Страхът от тоталитаризма е изчезнал, новите български медии се появяват една след друга.

В дните след десети ноември Румяна Узунова все пак използва авторитета си, за да даде главна роля на Желю Желев и другите хора от Клуба. Според Петър Бояджиев, дори започва да ги „фетишизира". Израснала в такава среда, Узунова до последно остава близка с довчерашните „перестройчици", които постепенно застават начело на опозицията, въпреки че досега най-сериозната работа е била свършена от други.
След като са направили най-големите демонстрации, били са пребивани, интернирани и екстрадирани, хората от Независимото дружество и турските организации остават встрани от новата власт.

„Ние бяхме една лява интелигенция, включително Румяна. Нямахме представа за същността на нещата по времето на комунизма," казва Пламен Даракчиев. „Не знаехме за събитията след 9 септември, за избиванията, за лагерите. За това не можехме да разберем радикалните антикомунисти като Илия Минев, Стефан Вълков и Васил Златаров".

Това е една от причините хората от Независимото дружество и от старите партии преди 44-та година да останат по-изолирани от новите лидери на СДС, които, между другото, през 90-та обсъждат да изпратят поздравление за конгреса на БКП. Все пак не го изпращат, но така и не проявяват особено желание да изградят прехода без бившите комунисти.

С времето се изолира и Румяна Узунова. Има възможност да оглави вестник „Демокрация", но се отказва. През 1994-та, година преди да почине, тя идва за последно в България и вече трудно разбира какво става в страната.

Там комунистите постепенно се връщат на власт, което тя едва ли си е представяла, че ще се случи. Узунова прави няколко срещи, чуди се защо „десните сили" са разединени и си тръгва за Германия, без да претендира за стари заслуги.

Не казва на никого, че е тежко болна. Славата й си остава в 1989 г.

Този мой материал излезе първо в News.bg

Отказ от комунизъм

20 години след края на комунистическия режим, България няма много желание да празнува. Повечето хора са се обединили около мнението, че „всичко е било сценарий" и единствено „комунистите са заменили политическата власт с икономическа". Като всяка конспиративна теория, това е само в отделни елементи истина. За да покажaт, че „сценарият" се е писал често и от обикновените хора, „News.bg" и моя милост публикуват поредица от разкази за българската 1989 г. Защото, както е казал Илия Минев - първата личност, на която ще се спрем - „най-опасният враг на човека е отрицанието на всичко и всички".


За цели 45 години най-празничният ден в България не е Трети март, Великден или Коледа, а 9 септември - „септемврийската социалистическа революция". На 9 септември 1988 г. обаче се случва нещо невиждано в последните четири десетилетия. Освен с червените знамена и лозунгите за „вечна дружба", София осъмва облепена със стотици емблеми на някое си Независимо дружество за защита правата на човека.

За първи път от толкова време в България се заговаря за организация, която да не е производна на БКП. Дори служителите на Държавна сигурност не успяват да се намесят навреме и им трябват десетина дни, за да изстържат всички емблеми от уличните телефони, входове, врати на магазини и спирки.
Опозиция в България официално няма и не може да има.

Но софиянци разбират, че такава вече съществува. По-късно и цяла България ще разбере, че всичко е започнало на 16 януари 1988 г. в Септември, където в дома на Илия Минев 16 души основават Независимото дружество за защита правата на човека - първата независима структура в комунистическа България.За председател е избран Минев, прекарал ни повече, ни по-малко от 26 години в затвора като политически противник на режима.

Преди това той се прочува и с апелите си до Виенската конференция за спазване на човешките права и до американския президент Роналд Рейгън.

[+/-] ...виж целия текст

Доказан антикомунист
Вкаран в затвора още 1945 г., Минев четири пъти е бил пребиван така, че лекарят решава, че е мъртъв и го праща в моргата. Гробарят обаче усеща, че е жив и Илия се връща в килията, за да започне поредната си гладна стачка в протест срещу режима.

Гладува общо над 480 дни. По късно ще каже: „Какви са причините да съм оцелявал - това си е Божа работа. Във всеки случай не е бил духът на Маркс или Ленин".

С годините Минев се превръща във фигура, без която българска опозиция едва ли някога щеше да има. Оформил характера си в годините преди 9-и, Илия прекарва огромната част от живота си в затворническа килия, но така пропуска всички компромиси, които личността е трябвало да прави в една комунистическа страна.

Минев не е викал по манифестации, не е угодничил на величия, не е донасял против приятели, не е членувал в казионни организации, не си е мълчал заради децата, не е бил купуван с привилегии. Той е останал непокътнат, за да напомня на всички други, че има и друг свят освен комунизма, че е имало и друга България.

„Илия Минев беше един доказан антикомунист. Твърд, безкомпромисен, на него можеше да се довериш," казва Стефан Вълков, съосновател на НДЗПЧ и 21 години политически затворник.

В тоталитарната държава никой не вярва на никого. Но на Илия Минев „можеш да се довериш". Точно за това, макар и 70-годишен, през 1988 г. Минев е единственият, който може да започне борбата срещу режима и да привлече честни последователи.

Вкаран навремето в затвора като националист - легионер, той е достигнал до убеждението, че демокрацията, колкото и недъзи да има, е най-добрата възможна система.

„Всеки народ би бил духовно способен на международната арена, само когато е свободен отделният индивид. Създаденото от нас дружество е с главна цел да освободи български гражданин, па бил той турчин, българин, циганин от страха, който в продължение на 45 години терор в нашата страна, създаде психоза в душата на човека," казва през 1989 г. Минев в интервю за Би Би Си.

Всичко това няма как да се хареса на комунистическата власт. Още през 1988 г. ДС започва арести и изселвания на членове на дружеството. Много от опитите за събрания са спрени с арести и побоища. Започват и експулсирания извън страната.

Световно известни
През януари 1989 г. БКП предприема и първата тотална атака срещу дружеството заради предстоящото посещение на френския президент Франсоа Митеран. С него ще дойдат и много френски журналисти, които искат да се срещнат с български опозиционери, насочени към тях от наши емигранти във Франция.

За да предотврати това, Държавна сигурност арестува 13 активисти на НДЗПЧ, сред които и Илия Минев. Извършен е обиск в дома на пловдивския писател и секретар на дружеството Петър Манолов, на когото са иззети документи, дневници и литературни ръкописи. Пресата е пълна с пропагандни статии срещу дружеството.

Вместо да запуши устата на опозицията, този ход на ДС прави НДЗПЧ неочаквано популярно. Заради иззетия си архив Петър Манолов започва гладна стачка. Илия Минев и Стефан Вълков веднага се включват, а западните радиостанции разгласяват всичко. Щафетно се включват хора от цялата страна.

„Стана лавина," казва Стефан Вълков. „За няколко седмици членовете ни станаха хиляди, много от тях турци. Започнаха да протестират международните PEN-клубове, станахме световно известни".

В защита на НДЗПЧ застават с имената си Кърт Вонегът, Норман Мейлър и Алън Гинсбърг. Френският печат е пълен с информация за репресиите срещу дружеството и гладната стачка, интервюирани са Илия Минев и Петър Манолов.

Разбира се, най-дълго гладува Минев - повече от два месеца. След тях тежи 38 килограма, не може да мърда и мирише на ацетон от метри.

Победата обаче е спечелена - за първи път БКП губи публична битка и това е видяно от целия народ. Под натиска на Запада архивът на Петър Манолов е върнат. Митът за непограшимата партия е пропукан.

„Моят глад беше предизвикателство както към управляващите, така и към обикновения милиционер, към прокурори и партийни секретари. Иначе народът би казал: Щом бай Илия не издържа, какво остава за нас! А народът не заслужава да го превръщат в стадо прасета," казва по-късно Минев.

Нечовешката гладна стачка на Илия Минев и огромният световен отзвук са звездният миг на НДЗПЧ. След като го има примера на дружеството, е далеч по-лесно на други групи да съберат смелост и да се организират в опозиция на БКП.

Никой обаче не е толкова прям в политическите си искания като Илия Минев и неговите приближени. Появилите се по-късно Русенски клуб, „Екогласност" и Клуб за гласност и преустройство декларират далеч по-скромни амбиции, въртящи се около екологични каузи и подобряване на социализма.

Илия Минев обаче винаги е бил не за подобряване, а за край на социалистическото управление в България. Затова дружеството е най-опасно за БКП и срещу него е пусната цялата машина на тоталитарната държава.

Въпреки всичко НДЗПЧ остава една от най-многобройните опозиционни структури, като постоянно набира нови членове в мюсюлманските райони, където интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство и „Екогласност" нямат особен интерес.
Илия Минев не само приема турци и помаци в дружеството, но им дава права на представители в едни от най-големите райони на страната - русенски, толбухински, варненски, пловдивски и кърджалийски.

„Борбата за човешки права обединяваше българи и турци," казва Сабри Хамдиев, съзатворник на Илия Минев и после представител на дружеството за Русе. Според него точно това е безпокояло най-много властта, която в условията на тотална икономическа криза е търсела отдушник в насъскването на българи срещу турци по време на „възродителния процес".

Илия Минев със съпругата си Ангелина. Снимка: архив на С. Вълков

Сценарият не успява. Имащи подкрепата на НДЗПЧ и оттам на запада и неговите радиостанции, турците и помаците в България правят през май 1989 г. най-големите протести в историята на комунистическа България, при които има няколко убити и стотици арестувани.

Основните организатори са хора близки до дружеството, както и предимно турските организации Демократична лига за защита правата на човека и Виена'89 (още за тях в news.bg в следващите дни, б.р.).Насилията са отразени от всички западни радиостанции. Краят на комунистическия режим започва да изглежда все по-близък.

Водач с една шепа хора
Огромната криза в държавата от лятото на 1989 г. обаче ще донесе и края на НДЗПЧ. Дружеството е придобило голяма известност на запад и много хора искат да установят контакт с неговото ръководство.

Българските емигранти като Петър Бояджиев, Румяна Узунова и Фреди Фосколо, които разгласяват действията на независимите организации, са притеснени, че постоянната комунистическа пропаганда за „фашизма" на Илия Минев може да повлияе на чувствителните на тази тема европейци и оттам да злепостави цялата опозиция в България. Затова се заговаря за смяна на Илия Минев, който да стане почетен председател на дружеството.

Минев обаче не приема подобни намеци и смята, че единствено той може да е водач на организацията. Не позволява никой да оспорва властта му и в същото време е болезнено подозрителен и изнервен след дългите гладни стачки и побои от ДС. Минев дори не е особено доволен, когато старият му съкилийник Стефан Вълков е избран за зам. председател на дружеството.

„Илия Минев беше особняк, един много труден характер. Той си знаеше неговото и държеше на водаческия принцип," казва Вълков.

От това се възползва Румен Воденичаров, екзотична фигура на химик и планинар, изкачил Хималаите, Каракорум и новозеландските Алпи. Докато българските емигранти се чудят за подходящ заместник на Илия Минев, Воденичаров успява да привлече на своя страна много от членовете на дружеството и постепенно да започне да изземва лидерските функции.

Стига се до там, че на 9 август 1989 г. на общо събрание на дружеството, енергичният оратор Воденичаров е избран за председател.

„Въпреки че Воденичаров беше човек на ДС, той имаше друг манталитет. Той можеше да говори, да привлича хората," казва Вълков. „Илия все започваше с неговите философски приказки - като заговори за космическия разум и не спира. Не става така."

Впоследствие така и не се доказва, че Воденичаров е имал досие. Политическата му кариера обаче е красноречива - от защитник на човешките права, той преминава на яростни антитурски позиции, изгонен е от СДС и отива при националистите от „Нова зора" на Минчо Минчев, осветен после като щатен служител на ДС. За известно време Воденичаров е близък и до „Атака".

Когато идва 10 ноември и голямата промяна, Илия Минев разбира от телевизията. По това време той е блокиран вкъщи, където се възстановява от поредния побой нанесен му от службите за сигурност.

След още една седмица колите на ДС спират да идват пред дома му - падането на комунизма вече е необратимо. Събитията започват да се случват едно след друго в София, където Румен Воденичаров има водеща роля.

Илия Минев едновременно е постигнал голямата си цел - падането на режима, но и е започнал да изглежда все по-изолиран в Септември.

Той все пак отива в София за първите големи митинги на опозицията. Мястото на трибуната обаче е запазено за Воденичаров.

Макар че сред протестиращите има плакати „Искаме Илия Минев", събралите се на трибуната дисиденти, повечето бивши членове на БКП, не допускат стария затворник да говори. Мотивът е, че „така е наредено".

Все пак Минев и малкото му приближени правят свои митинги в Южния парк. Там е и Воденичаров, който събира по 200 души около себе си. Илия Минев - по 10-20.

„Край Илия останаха само някои от първите хора в дружеството, честни хора, но ограничени", казва Стефан Вълков. „Не можеха да привлекат други. Но Илия това не искаше да го приеме и си остана водач с една шепа хора."

Краят на НДЗПЧ
В месеците след 10 ноември НДЗПЧ на Румен Воденичаров става един от основателите на СДС, като председателят участва и на Кръглата маса.

Илия Минев не се предава и също регистрира Независимо дружество за защита правата на човека в Пазарджик. Това дружество обаче започна бързо да загасва и не развива почти никаква дейност освен издаването на в. „Свободно слово", откъдето Минев постоянно апелира за етика в политиката.

„Илия Минев беше мъченик, това беше неговата сила," казва Дянко Марков, също политически затворник, а впоследствие депутат от СДС. „Но Илия Минев не беше политик и просто не можеше да бъде политик. Политиката не е отстояване на една истина до смърт. Политиката е осъществяване на възможното."

Но това не лежи на Илия Минев. Стефан Вълков не е съгласен с положението и иска дружеството да влезе в СДС. „Това беше перспективно - там бяха хората, там трябваше да бъдем и ние," казва той.

Минев не иска и дума да става - казва, че това не е Съюз на демократичните сили, а Съюз на Държавна сигурност. Така остава и без Стефан Вълков, човекът, с когото десетки години са били заедно по затворите.

Вълков подкрепя дружеството, влязло в СДС. През 1992 г. дори успява да измести Румен Воденичаров и да стане председател.

НДЗПЧ обаче вече е загубило силата си от началото на 1989 г. Разочаровани от Румен Воденичаров, мюсюлманите отдавна са се насочили към ДПС и така са лишили дружеството от основната му членска маса. Така то постепенно загубва тежестта си преди да бъде окончателно замразено.

Останал само с десетина сподвижници в Септември, Илия Минев започва да пише от страниците на „Свободно слово" и срещу доскорошните си най-близки съюзници Стефан Вълков, Васил Златаров, Димитър Амбарев и Петър Бояджиев. Нарича Вълков „пищолджия, жаден за власт", а себе си „господин Никой".

С годините той така и не омеква и не признава, че друг може да е лидер на НДЗПЧ. Не признава и влизането в СДС. Все пак, когато през 94 г. Стефан Вълков е в болница заради проблеми с бъбреците, Илия Минев пише от страниците на вестника си, че „лицето представлява голям капитал за нашия народ и всеки, който обича България, трябва да признае достойнството му".

През 99 г. пък Минев влиза в болницата в Пазарджик и единственият, който се сеща за него е Стефан Вълков. Той му идва на посещение с още двама стари политически затворници - Георги Константинов и Янко Янков.
Правят си снимки, смеят се, говорят много. Малко по-късно, през януари 2000 г. Илия Минев умира.

Комунистите са можели да го убият сто пъти без никакъв проблем. С всеки свой жест, с гладните стачки, с демонстрациите, с посланията които отправя до Запада, той им е обявявал война. И въпреки това умира от старост, а не в килия на ДС, каквато е била мечтата му.

Може би заради това Илия Минев така и не става герой. Днес нито медиите, нито политическите лидери се сещат за стария затворник, чиято фигура противоречи на приетата от всички версия за „сценария".
Минев обаче остава мъченик на епохата, който показва, че можеш да бъдеш деен, честен и силен дори в една тоталитарна държава.

„Илия Минев доказа, че насилието е по-слабо от стоицизма. Той се оказа една силна личност, която устоя докрай срещу комунистите и запази ценностите си", смята Дянко Марков.

На погребението на Минев снегът е над коляното, но на гробищата има над 2000 човека. Стефан Вълков не дава на друг да ръководи церемонията. Докато говори вижда, че е дошъл и Воденичаров и го посочва - „гледате ли го тоя мръсник". Няколко души се спускат към Румен, но ги спират, за да не стават скандали.

Когато Вълков поглежда втори път, Румен Воденичаров не е там. Но след толкова усилия, вече го няма и Илия Минев.

Автор на първата снимка: А. Грънчаров